Човек на живота

6Показно изпълнение

Хладният разум може и да не одобрява облозите, но без съмнение има нещо щедро и жизнерадостно у ония сърца, които се хвърлят в тях при най-малкото предизвикателство, нещо напомнящо ведрите дни на Регентството6. В наши дни този дух като че ли напусна Англия. Откакто мистър Лойд Джордж7 стана министър-председател на Великобритания вече не могат да се видят хора, изплезили език в усърдието си да търкалят фъстъчени ядки с четка за зъби по „Странд“. Някой ден, когато господин Джордж сдаде властта, едва ли ще се намери и един единствен британец, който би оставил брадата си необръсната, докато любимата му партия не се върне на власт. Пренебрегнат в родината си, именно в Щатите облогът намери своя втори роден дом.

За някои сърца е характерно да се впускат в подобни начинания с безстрашието на воини в смъртна битка и веднъж нагазили в облога да гледат на него като на свещен джихад. Има хора, които никога не успяват да израстат оня ученически вкус към риска. Към тази категория принадлежеше и Джими Пит. Той беше също като героя от оная комична опера, който предложил брак на дамата, защото някой се хванал на бас, че няма да го направи. Предизвикателството и провокацията винаги му действаха като остен на инатливо добиче.

В дните, когато работеше във вестника, животът му се състоеше от дълъг низ предизвикателства. Те бяха сърцевината на неговата работа. Все пак една история не си струва да бъде написана, ако това не предполага някаква трудност.

Когато вестникарството му приключи, около него настана известна пустота. Имаше случаи, при това доста често, когато Джими се отегчаваше. Той изпитваше глад за бурни емоции, а животът му ги предлагаше толкова оскъдно. Пътят на богаташа беше скучно гладък и не водеше никъде. Сега задачата да влезе с взлом в някоя къща му се предложи като неочакван подарък. И той се зае за тази работа с настървение и упорство, което в никакъв случай не му се струваше абсурдно. Просто Джими беше от ония хора, които са пълни до козирката с енергия. Тази енергия все някак трябваше да си намери отдушник. Ако например се беше захванал да събира птичи яйца, щеше да го стори със същата настойчивост.

Шилото седеше на крайчеца на стола си. Беше зашеметен, но главата му все още бръмчеше от неочакваната похвала. Джими погледна часовника си. Осени го внезапна идея. Боговете му бяха изпратили дар — защо да не го приеме?

— Шило!

— Ъ-хъ?

— Искаш ли сега да дойдеш с мен да проникнем в една къща?

— Уха, шефе!

— Или, по-скоро — продължи Джими, — искаш ли да проникнеш в една къща, а пък аз да дойда с тебе? Ако трябва да сме точни, аз съм тука във ваканция, но това са подробности. Виж какво — обясни Джими, — ти ми хареса, Шило, и не искам да гледам как си губиш времето с недодялани работи. Имаш основата на нещата и с малко напътствия ще мога да те дообуча. Не бих го направил за всеки, но не обичам да гледам някой да пипа нескопосано. Искам да те видя в действие. Хайде, да тръгваме, приготви се да започнеш. И да не вземеш да трепериш. Просто си работи така, все едно че ме няма. Не очаквам кой знае колко. Рим не е бил построен за един ден. Когато свършим, ще ти направя разбор на грешките. Това устройва ли те?

— Екстра, шефе! Знам няколко местенца, истинско бижу. Едно приятелче ми ги показва. Абе, отначало не го имах за приятелче, ама после се…

— Много добре. Само почакай малко.

И Джими отиде до телефона. Преди да замине от Ню Йорк Артър Мифлин живееше в един хотел близо до Уошингтън скуеър. Вероятно още не го беше напуснал. Джими избра номера. Нощният телефонист му беше стар познат.

— Здрасти, Диксън! Ти ли си? Пит се обажда. Пит. Да. Върнах се. Как позна? Да, много добре, благодаря. Господин Мифлин прибра ли се? Легнал си? Няма значение, позвъни му. Благодаря.

След малко от другата страна се чу съненият и гневен глас на въпросния господин.

— Какво има сега? Кой тъпак ми звъни?

— Скъпи ми Артър, откъде си усвоил такива приказки? Със сигурност не от мене.

— Ти ли си, Джими? Какво, за бога…

— Какво си се разкрякал? Нощта едва е започнала. Артър, във връзка с малката уговорка, която имаме — обира, нали разбираш. Слушаш ли ме? Имаш ли нещо против да си взема помощник? Не искам да променям условията, но тук при мене има един младеж, който настоява да го взема, за да научи едно-друго. Той си е професионалист. Разбира се, не от нашата класа, малко грубоват, но симпатяга. Не, Артър! Артър! Това са много силни думи! Да разбирам ли тогава, че нямаш възражения? Много добре. Да не кажеш после, че не съм играл честно. Лека нощ.

Той остави слушалката и се обърна към Шилото.

— На линия ли си?

— Няма ли да си туриш обуща, шефе?

Джими смръщи чело замислено, като че ли в предложението на новака имаше нещо. Отиде в спалнята и се върна с чифт тънки отворени кожени обувки.

Шилото се изкашля нерешително.

— Няма ли да ти трябва пищова, шефе? — осмели се да запита той.

Джими се изсмя.

— Аз работя с ума си, не с пищови. Хайде да тръгваме.

Наблизо имаше таксита, както по всяко време на нощта в Ню Йорк. Джими напъха Шилото в колата.

Луксът да се вози в такси държа Шилото ням в продължение на няколко километра. На Улица 105-а Джими го спря и плати на шофьора, който взе парите с оня красив небрежен жест, присъщ на таксиджиите. Ако беше някой непрофесионалист, би проявил любопитство към двамата си пътници, които си пасваха като куче и котка. Но шофьорът запали цигара и потегли без да прояви никакъв интерес. Сигурно и друг път му се беше случвало да вози из града в три сутринта господа с вечерни костюми, придружавани от рошави младежи в опърпани пуловери.

— Оттук — започна Джими, — ще походим пеш и ще поразгледаме. Можеше да възбудим подозрение, ако бяхме спрели пред вратата. Ти си наред, Шило. Води ме към къщата, която спомена.

Тръгнаха на изток от Бродуей.

Джими беше изненадан колко дълга се оказа тази улица. Никога не му беше идвало наум да види как изглежда тя след Таймс скуеър. А в някои градове в чужбина, където напоследък прекарваше доста време, имаше улици, които си сменяха името на всеки сто метра без някаква видима причина.

Сега, когато се отдалечиха от центъра, беше станало по-тъмно, но все още не чак толкова, колкото му се искаше. Все пак беше добре, че можеше да остави нещата изцяло в ръцете на помощника си. Шилото вероятно си имаше своите методи да отбягва случайните минувачи в такива случаи.

Междувременно Шилото вървеше упорито напред. Отминаваше къща след къща, докато сградите се разредиха.

Най-накрая спря пред една доста прилична къща. Точно в този момент първата капка дъжд падна върху голия врат на Джими. В следващия миг дъждът вече плющеше — отначало на талази, като че загряваше за истинската работа, а после — кротко и напоително, като от душ.

— Тва е местото, шефе.

От гледна точка на крадеца, мястото беше прекрасно. Веранда липсваше, но затова пък имаше удобен прозорец само няколко метра от земята. Шилото извади от джоба си малка бутилка и парче груба хартия.

— Какво е това? — запита Джими.

— Петмез, шефе — отвърна Шилото почтително.

Той изля съдържанието върху хартията и я притисна плътно до стъклото на прозореца. После, като извади къс железен инструмент, тропна силно по хартията. Стъклото отдолу се счупи почти безшумно. Хартията се отдели с полепналите по нея парчета, а Шилото провря ръка в дупката, освободи резето и тихо отвори прозореца.

— Елементарно — даде оценката си Джими, — елементарно, но доста чисто и най-важното — ефикасно.

Следваше капака на прозореца, с който трябваше да се поспори. Това отне повече време, но накрая упоритите методи на Шилото надделяха.

Джими ставаше все по-сърдечен.

— Имаш добра основа, Шило. В края на краищата, това е половината битка. Съветът, който давам на всеки новак е: „Научи се да ходиш, преди да се научиш да тичаш.“ Първо изучи „а, б“-то на занаята. С малко по-задълбочено обучение ще си супер. Така. Скачай сега.

Шилото прекрачи внимателно през перваза, а Джими го последва. Последният запали кибритена клечка и потърси ключа за лампата. Намираха се в дневна, мебелирана и украсена с невероятен вкус. Джими беше очаквал обичайната грозна картина, но тук всичко, от тапетите до най-малките украшения беше чудесно подбрано.

Бизнесът обаче си е бизнес. Не му беше времето да стои и да се прехласва пред нечии артистични постижения в интериора. Трябваше да издялка едно голямо „ДЖ“ на входната врата. Ако ще се върши работа, да се върши бързо.

И тъкмо се приближи до вратата, когато от далечния край на къщата се чу лай на куче. После на още едно. Солото стана дует. Въздухът затрептя от кучешки лай.

— Сега я оплескахме! — викна Шилото.

Може да се каже, че тази забележка предаваше безпогрешно общия емоционален фон на ситуацията.

„О, колко е приятно — споделя Байрон — да чуеш лая доблестен на кучето пазач.“ Джими и Шилото разбраха, че доблестният лай на двете кучета пазачи приближава. Реакцията на Шилото на този очевиден факт беше мигновена — той трескаво се хвърли към отворения прозорец. Но маневрата за отстъпление се оказа обречена на неуспех още от самото начало поради естеството на терена. Подът беше покрит не с огромен и тежък килим, а с приятно разхвърляни тук-там дребни като камилчета килимчета, а под тях — излъскан като стъкло под. Стъпвайки върху едно от тия иначе приятни на вид островчета, той моментално загуби контрол над крайниците си. Никаква сила освен свръхестествена и никакви мускули не могат да спасят човек в подобно положение. Шилото се впусна в полет. Един червен перчем профуча като метеор покрай Джими. В следващия момент младежът се тръшна по гръб с грохот, който разтърси къщата из основи, а също така и останалата част на Манхатън. Дори и в тази кризисна ситуация Джими намери време да си помисли с тъга, че това очевидно не е най-успешната вечер за съдружника му.

На горния етаж кучешкия хор беше започнал да наподобява оперна ария от италианското белканто. Особено добра работа в дуета вършеше баритонът.

Шилото се надигна, като скимтеше нещастно. Макар природата да го беше надарила с череп от най-чист и здрав материал, падането го беше пообъркало. Очите му се въртяха лудешки и се стрелкаха ту право нагоре, ту рязко надолу. Пръстите му нежно заопипваха рижата глава.

По стълбите се чуха тежки стъпки. В далечината кучето, обладаващо сопраното, стигна горно „до“ и задържа на него, докато партньорът му продължи да се разхожда спокойно из долния регистър.

— Ставай! — просъска Джими. — Някой идва!

На Джими никога не би му хрумнало да изостави падналия и да опразни сцената. В случая Шилото се явяваше негов боен брат и той не би го напуснал, така както капитанът не би напуснал кораба си по време на корабокрушение.

В резултат, въпреки всички призиви, Шилото продължи да седи на пода, като търкаше глава и на интервали въздишаше „Ох, божке!“ със скръбен глас, а Джими се примири със съдбата си и остана на място в очакване да се отвори вратата.

И тя се отвори в следващия миг с такава сила, като че беше застигната от циклон.