Човек на живота

16Годежът е обявен

Нито Моли, нито баща й помръднаха докато Джими вървеше нагоре по каменните стъпала. Макикърн навъсено гледаше към дъщеря си. Огромното му тяло на фона на каменната грамада на замъка в мъждивата светлина изглеждаше още по-гигантско. Моли почувства, че има нещо заплашително в поведението му. За миг усети, че мечтае Джими да се върне. Сърцето й се разтуптя уплашено без да може да разбере причината. За първи път в живота си тя усети безпокойство в присъствието на баща си. От дете беше свикнала да гледа на него като на свой защитник, а сега се почувства заплашена.

— Татко! — извика тя.

— Какво правиш тук? — прогърмя гневно гласът на Макикърн.

— Излязох, защото исках да размисля, татко. — Моли смяташе, че познава всичките му настроения, но в такова състояние никога не го беше виждала.

— А защо той беше тук?

— Господин Пит? Донесе ми наметка.

— Какво ти каза?

Моли имаше чувството, че въпросите се сипят отгоре й като тежки снаряди. Усети главата си леко замаяна, но същевременно гордостта й възнегодува. Какво толкова е направила, за да бъде навиквана по този начин?

— Нищо — отвърна тя рязко.

— Нищо! Какво искаш да кажеш? Веднага ми кажи какво ти наговори!

Гласът на Моли затрепера:

— Нищо не ми каза — повтори тя. — Мислиш ли, че не ти казвам истината, татко? Той не ми проговори дума, докато се разхождахме. Можеш да ми вярваш — завърши тя хлипайки. Баща й никога досега не се беше държал по този начин. Това много я нарани.

Изражението на Макикърн мигновено се промени. Шокът, който преживя, виждайки ги заедно, го накара да изпусне нервите си. Той имаше причина да бъде подозрителен. Сър Томас Блънт, с когото току-що се беше разделил, му съобщи новини, които доста го разстроиха. Откритието, че Моли е в компанията на хитър песоглавец като Джими Пит само препълни чашата. Той веднага я прегърна през рамо и я потупа успокоително както правеше когато тя беше дете. Знаеше, че дъщеря му казва истината и облекчението го разнежи. Постепенно хлипанията намаляха и Моли се облегна на ръката му.

— Изморена съм, татко — прошепна Моли.

— Бедното ми дете. Да седнем.

В края на терасата имаше пейка. Господин Макикърн вдигна Моли като малко момиченце и я понесе към нея.

— Не казах, че съм толкова изморена, че да не мога да вървя — запротестира тя.

Той я остави на пейката. Моли се загърна с наметката и потрепера.

— Студено ли ти е, скъпа?

— Не.

— Ти трепериш.

— Нищо ми няма — увери го тя и продължи бързо. — Татко, искам да ми обещаеш нещо.

— Разбира се, скъпа. Какво?

— Никога, ама никога повече не се дръж така с мен. Не мога да го понеса. Може би е глупаво, но ме наранява. Не искам повече да ми се сърдиш.

— Но, скъпа…

— О, знам, че е глупаво, но…

— Но, слънчице, аз наистина бях ядосан, но не на теб.

— На господин Пит ли?

Макикърн разбра, че е отишъл твърде далече. Той нямаше никакво намерение да дискутира темата за присъствието на Джими тук, но вече беше твърде късно. Трябваше да продължи.

— Никак не ми хареса това, че беше отвън сама с господин Пит — започна той. — Бях уплашен…

Ситуацията се оказа крайно заплетена. Той искаше да предупреди Моли, че едно сближаване между нея и Джими Пит е крайно нежелателно, а в същото време да не открие причината за ветото. И тъй като умът му не се отличаваше със същата тренираност като някои от другите му телесни части, бившето страшилище за нюйоркските бандюги усети, че разрешаването на дилемата е извън възможностите му.

— Аз не го харесвам — изплю най-накрая камъчето Макикърн. — Той е мошеник.

Очите на Моли заприличаха на палачинки. Лицето й изгуби цвета си.

— Мошеник ли?

Макикърн изведнъж осъзна, че темата, която подхвана, с бясна скорост го влече към катастрофа. Не че не гореше от желание да изобличи Джими, но на практика ръцете му бяха вързани. Ами ако Моли му зададеше същия въпрос, с който Джими Пит от раз запуши устата му — онзи фатален въпрос, на който той не можеше да отговори! Цената на низвергването на подлата змия, промъкнала се в замъка, беше твърде висока.

Той започна колебливо, несигурно, без да знае какво точно да й каже:

— Не мога да ти обясня, скъпа… няма да ме разбереш. Ти много добре знаеш, че в Ню Йорк положението ми беше такова, че бях принуден да се срещам с какви ли не съмнителни личности. Всъщност аз работех сред тях.

— Но, татко, онази нощ в нашата къща ти не познаваше господин Пит. Той трябваше да ти каже името си.

— Не го познавах… тогава — замънка объркан бившият полицай, — но… но…

Той замълча, опитвайки се отчаяно да впрегне в действие де що мозъчно вещество му се намираше в наличност. И за собствено изумление успя да намери отговора:

— Но аз направих някои проучвания и открих интересни неща за нашия господин Пит.

След несигурното начало, последвано обаче от успешен финал, експолицаят си позволи дълбока въздишка на облекчение. Вече беше открил пътя.

— Проучвания ли? — учуди се Моли. — Но защо?

— Защо ли?

— Защо си го заподозрял?

Миг по-рано въпросът щеше да предизвика обилно оросяване по лицевите му части, но сега вече той стискаше здраво юздите на ситуацията. Беше брониран срещу всякакви неудобни въпроси.

— Трудно ми е да ти обясня, момичето ми. Човек като мен, който е имал работа с толкова много престъпници, започва да ги разпознава, когато ги срещне.

— Мислиш ли, че господин Пит изглежда… изглежда така? — гласът на Моли беше преминал в шепот. Лицето й се беше изопнало и по оттенък се беше изравнило с посребрената от Луната трева наоколо.

Ако можеше да надникне в главата й, да подслуша мислите на дъщеря си, напук на гравитацията, Макикърн щеше да подскочи от ужас поне до втория етаж на тази отломка на историята. Неговите думи като внезапна светкавица в непрогледна нощ осветиха всички онези смътни чувства, чието значение Моли не можеше да си обясни до преди малко. И най-неочаквано тайната изплува на повърхността. Сега вече тя знаеше. Странното усещане за близост, инстинктивното доверие — това бяха знаци, които тя вече можеше да разчете.

А той да се окаже мошеник!

В това време Макикърн набра скорост като пърпаретка по нанадолнище:

— Да, скъпа. Тия приятелчета са ми ясни като отворена книга. Срещал съм много като него. Бродуей е пълен с тях. Приличните дрехи и добрите обноски не могат да направят човека честен. Още преди много време разбрах, че трябва да бъдат следени не само типовете с ниски чела и големи уши. Много по-опасни от тях са онези негодници, които имат вид на невинни агънца и изглеждат така като че ли единственото нещо, което правят на тоя свят, е да се усмихват мило. Този господин Пит е един от тях. И аз не гадая — аз знам. Знам всичко за него. Наблюдавам го. Той готви нещо. Как успя да се вмъкне тука? Защо се е запознал с лорд Дрийвър в ресторанта? Ами това е най-разпространеният трик сред тази пасмина. Ако аз не бях тук, той досега да е свършил пъкленото си дело. Защото този господинчо е пристигнал тук напълно подготвен за удар. Видя ли червенокосия грозник, който доведе със себе си? Неговият иконом! Ха, иконом! Знаеш ли кой е той? Един от най-опасните престъпници от другата страна на океана. Няма полицай в Ню Йорк, който да не познава Мълинс Шилото. Дори да не знаех нищо за тоя Пит, това щеше да ми е достатъчно. Поради каква причина един невинен човек ще се мъкне на село с Шилото, ако не са в комбина? Ето кой е този господин Пит, скъпа, и затова може би малко попрекалих, когато те видях сама с него. Срещай се колкото се може по-рядко с него. С толкова много гости в замъка няма да ти е трудно да го избягваш.

Моли седеше неподвижна, вперила невиждащ поглед в сумрака. Отначало всяка дума сякаш я шибаше болезнено по лицето. На няколко пъти тя искаше да изкрещи, че не може да слуша повече, но постепенно болката беше изместена от вцепенение.

Макикърн продължи като отприщен бент. Той изостави темата за Джими, убеден, че дори ако в сърцето на Моли са съществували някакви по-особени чувства, те вече окончателно са се изпарили. Заговори за Ню Йорк, после за театралните приготовления. Моли отвръщаше едносрично. Все още беше бледа и някой по-наблюдателен човек от господин Макикърн би доловил безразличието в гласа й. Нищо друго обаче не подсказваше, че сърцето й като миниатюрен Икар е литнало възторжено към Слънцето и е паднало обгорено само за тези няколко минути. В тези един-два мига Моли прекрачи границата между девойката и жената.

Внезапно в разговора изскочи името на лорд Дрийвър.

То причини кратка пауза и Макикърн реши да се възползва от нея. Тъкмо към тази точка от дискусията той се стремеше неотклонно.

За момент изпита известна несигурност, защото му предстоеше труден разговор, а той не беше съвсем уверен в себе си. Но после се хвърли напред.

— Преди малко разговарях със сър Томас, скъпа — подхвана той. Опита се да говори с нормален тон, в резултат на което гласът му прозвуча толкова заговорнически, че Моли го погледна изненадано. Макикърн се покашля сконфузено. Дипломацията, за кой ли път заключи той, не е най-силната му страна. Затова се отказа от увъртанията в полза на директността.

— Той ми каза, че си отказала на лорд Дрийвър тази вечер.

— Да, отказах му — отвърна Моли. — Как е разбрал сър Томас?

— Лорд Дрийвър му е казал.

Моли повдигна вежди.

— Не мислех, че това са неща, които той ще разправя наляво и надясно — отбеляза саркастично тя.

— Сър Томас му е чичо.

— Разбира се. Как забравих — реагира иронично Моли. — Това е едно от положителните му качества.

Макикърн я погледна с известно смущение. В гласа й имаше нещо, което не му хареса. Дори и най-големият му почитател, колкото и да му се иска, не би могъл с пяна на уста да настоява, че досетливостта е сред фундаментите на личността му, затова нямаше средство, с което да разсее мъглата на съмненията си, че нещо май не е съвсем наред. Може би той малко наивно виждаше себе си редом с Наполеон в областта на стратегиите и тактиките. Господин Макикърн беше приел за константна величина, че Моли е в пълно неведение за грандиозните маневри, които течаха и чиято кулминационна точка беше достигната с предложението за женитба от страна на лорд Дрийвър този следобед в розовата градина. Но това нямаше нищо общо с действителността. Не се е родила още жената, която би наблюдавала със зяпнала уста, а не с лека усмивка машинациите на двама мъже от умствения калибър на сър Томас Блънт и господин Макикърн. За известно време Моли се забавляваше с кроежите на тази Великолепна двойка. Може би защото жените обичат да тичат след тях, но Моли мразеше груповите изпълнения.

Господин Макикърн прочисти гърло като задавил се с кост горски хищник и пак се залови за работа:

— Не трябва да решаваш прибързано такъв важен въпрос, скъпа.

— Ами не беше съвсем бързо. Опитах се да позабавя известно време отговора, та да не го преживее така болезнено бедничкият.

— Но ти можеше — каза господин Макикърн патетично — да направиш този мъж щастлив.

— Но аз го направих — отвърна Моли. — Трябваше да видиш как светна лицето му. Отначало не можа да повярва, че е истина, а след като най-накрая фактът достигна до главния му бушон, той за малко да ме разцелува. Е, разбира се, даде най-доброто от себе си, за да покаже от учтивост, че е съсипан, но мисля, че изпълнението едва ли ще влезе в аналите на театъра. През целия път на връщане той си свирукаше — тихичко, но доста игриво.

— Исусе Христе! Какво искаш да кажеш?

— Нищо не искам да кажа, татко — рече Моли. — Просто ти разказвам какво се случи. Той дойде при мен като куче, което е разбрало, че ще го къпят…

— Бил е нервен, момичето ми. Такива сме мъжете.

— Разбира се. Откъде ще знае, че аз ще му откажа.

Баща й отвори уста със следващия аргумент, но Моли бързо продължи, втренчила поглед пред себе си.

— Той ме заведе в розовата градина. Това идея на сър Томас ли беше? Няма по-подходящ декор — сигурна съм — розите изглеждат така прекрасни. Още като го чух как шумно преглътна и вече ми стана жал за него. Щях да му откажа още тогава и да му спестя по-нататъшните терзания, но как можех, след като още не ми беше предложил. Все пак реших да го улесня и се обърнах, за да помириша една роза, а той затвори очи — не го видях, но съм сигурна, че го е направил — и започна да декламира урока си.

— Моли!

— Да, каза го доста гладко. Когато стигна до „Ами нали разбираш, че това, което имам предвид, е, че искам да кажа, че ти знаеш…“, аз се обърнах и го прекъснах. Казах му, че не го обичам. Той ми отговори „Не, не, разбира се, че не.“ Казах му, че много ме е поласкал с предложението си. А той ми отвърна, че за него е удоволствие, но изглеждаше доста уплашен да не би да променя мнението си. Аз обаче го уверих, че промяна няма да има и той живна малко. После тръгнахме заедно към къщата. И двамата бяхме доволни от свършената работа.

Макикърн прегърна дъщеря си през рамо.

— Скъпо мое захарче, ти просто си въобразяваш. Разбира се, че младежът е нещастен. Аз самият го видях…

Но припомняйки си вида, в който беше зърнал „младежа“ малко след вечеря — жонглирайки съсредоточено с две билярдни топки и кутия кибрит — той не успя да събере сили да продължи.

— Татко?

— Да, скъпа?

— Защо искаш да се омъжа за лорд Дрийвър?

— Мисля, че той е прекрасен млад човек — отвърна й той, избягвайки погледа й.

— Да, симпатичен е — съгласи се Моли тихо.

На Макикърн никак, ама никак не му се искаше да казва това, което трябваше да каже. Ако можеше да намекне само, щеше да го направи тутакси, но с намеците винаги е бил на „вие“. Един цял живот, прекаран из покрайнините, където най-тънкият намек се правеше с ръгване в ребрата с палката, не би могъл да изгради у човека умения в това виртуозно изкуство.

— Той е граф, момичето ми.

След като трябваше да разголи така директно истината при зададения от упор въпрос, той побърза да я нагизди с красивите дипли на житейската „мъдрост“.

— Ти си все още много млада, Моли. И съвсем естествено е да гледаш не съвсем разумно на тези неща. Ти очакваш твърде много от един мъж. Искаш нашият млад приятел да е като героите от онези романи, които четеш. Когато поживееш малко повече, скъпа, ще видиш, че те са пълни измислици. Ти трябва да се ожениш не за някакъв герой, а за мъж, който ще ти бъде добър съпруг.

Последната сентенция се видя на господин Макикърн толкова сполучлива, че той я повтори още веднъж.

После продължи. Моли седеше мълчалива, загледана в храсталака. Той предполагаше, че тя го слуша, но дори и да не беше така, беше длъжен да продължи. И без друго положението му беше трудно. Мълчанието щеше да го направи още по-тежко.

— Погледни лорд Дрийвър. Този млад мъж притежава една от най-старите титли в Англия. Той може да отиде където си иска и да прави каквото му хрумне и винаги ще го оправдаят заради името му. Но той не го прави. Той има чувство за дълг. Не се е втурнал да…

— Защото чичо му не му дава достатъчно джобни — прекъсна го Моли и се засмя.

Макикърн онемя след тази реплика. Нуждаеше се от няколко минути, за да подреди отново аргументите си, които бяха изхвръкнали от главата му при този зашеметяващ удар.

— Скъпи татко, изслушай ме — продължи Моли. — Ние двамата винаги сме се разбирали толкова добре. Не можеш да мислиш сериозно това, което казваш. Ти много добре знаеш, че не обичам лорд Дрийвър. Знаеш също така, че той е само един пораснал хлапак. Не искаш ли да се омъжа за някой стабилен мъж? Аз харесвам това място, но едва ли вярваш, че това има някакво значение в случая. А що се отнася за героите от романите — нима наистина мислиш, че съм такава? Толкова глупава? Аз искам само… о, не мога да намеря думи, за да го изразя, но ти сигурно ме разбираш?

Очите й го гледаха умолително. Трябваше й само дума — дори само жест — за да се затвори пукнатината, появила се между тях.

Но баща й пропусна тази възможност. Той беше прегрупирал аргументите си и беше готов да продължи. С маршова стъпка премина позициите на временния застой и продължи настъплението. Беше мил, но настоятелен и твърд и с всяка изречена дума пропастта помежду им ставаше все по-дълбока.

— Не трябва да бързаш, момичето ми, не трябва да решаваш преди добре да си помислила. Лорд Дрийвър наистина е още млад, както ти каза, но той ще порасне. Ти каза, че не го обичаш. Глупости! Ти го харесваш и ще започнеш да го харесваш все повече. Защо ли? Защото можеш да направиш от него това, което искаш. Ти си момиче с характер. С твоя помощ той ще стигне далече, много далече. Той просто трябва да се възпита. И помисли си, Моли — ще бъдеш графиня Дрийвър! Това е може би една от най-уважаваните титли в Англия. И аз ще бъда много горд с тебе, момичето ми. Моята единствена мечта през всички тези години е била да те видя на място, което заслужаваш. И ето го шансът. Моли, моля те, не го пропущай.

Тя се беше облегнала назад със затворени очи. Беше отчаяна. Слушаше с безразличие. Беше победена. Всъщност какво значение имаше. Защо да не се съгласи — така ще я оставят на спокойствие? Единственото, което искаше в момента, беше спокойствие. Вече нищо нямаше значение.

— Много добре, татко — каза тя с равен глас.

Макикърн не можеше да повярва.

— Ще се съгласиш ли, скъпа? — извика той въодушевено. — Ще се съгласиш ли?

— Да, татко.

Той се наведе и я целуна.

— Моето прекрасно малко момиче!

— Много съм изморена, татко — изправи се Моли. — Ще отида да си легна.

Две минути по-късно Макикърн вече галопираше към кабинета на сър Томас. А пет минути след това властелинът на замъка натискаше звънеца за Сандърс.

— Кажи на Негова светлост — заповяда сър Томас, когато икономът се появи, — че искам да го видя за малко. Мисля, че е в билярдната.