Човек на живота

20Урок по пикет

В това време лорд Дрийвър, след неколкоминутно кокорене подир отдалечаващата се лодка, напусна езерния бряг и запали цигара с намерението да поразмишлява над новосъздалата се ситуация в усамотението на дивата природа. Той се чувстваше обиден и оскърбен от Живота, който напоследък се беше заел със завидно постоянство да посипва пътя му с динени кори. И причина за тези му терзания не беше бягството на Моли в лодката с Джими. Други бяха неговите горчивини. Човек не може да си свирка и да раздава усмивки наляво и надясно, когато е принуждаван от своя безсърдечен чичо тиранин да се раздели с момичето, което обича и да се сгоди за друго, което не може да накара дори една единствена клетчица в сърцето му да трепне. Въпреки че по природа лорд Дрийвър не беше склонен към самоанализ и човъркане из чарковете на душевната си машинария, размишлявайки над положението си, той се улови, че го мъчи един въпрос — дали поведението му не е проява на известна слабост. Но после отхвърли категорично тази мисъл.

Защото ако откажеше да изпълни заповедта, чичо му Томас щеше да си плюе на ръцете и набързо да му покаже нагледно какъв е животът в Пъкъла. Ей това беше проблемът. Само ако имаше, да кажем, по две хилядарки годишно на свое име, той можеше да хвърли в лицето му един твърд отказ и да не играе по свирката му. Но къде този късмет? Чичо му Том можеше при най-малкото неподчинение да ореже авоарите му до такава ужасяващо нищожна сума, че той щеше да остане гол като църковна мишка и да живее в замъка неотлъчно ден и нощ без да може да нарече дори едно единствено пени свое собствено. Из главата му за кръжиха кошмарни картини. През пролетта и лятото, когато ловният сезон беше в разгара си, лорд Дрийвър беше склонен по-малко да роптае срещу пребиваването си в дома на дедите си. Но да бъде зачислен към него целогодишно! По-добре с разбито сърце в метрополията, отколкото и един едничък зимен ден в Дрийвър!

Сред чернилката на ситуацията той виждаше да просветва мъждиво само един единствен светъл лъч — джобовете му може би щяха да усетят тежестта на жълтиците. Досега измъкването дори на една медна парица от кесията на сър Томас беше равносилно на ваденето на кътник на булдог със злобен характер. Но в момента по силата на този ужасен годеж би трябвало да се очаква разхлабване на финансовата дисциплина.

Негова светлост тъкмо се беше заел с разчоплянето на нов въпрос с повишена трудност, а именно дали ако завари гореупоменатия пазител на несметните богатства в по-малко кисело настроение, същият ще отпусне някоя и друга жълтица повече, когато голяма и топла капка дъжд нацели аристократичното му чело. От храсталака наоколо долиташе засилващо се бучене. Небето беше станало оловносиво.

Лорд Дрийвър се огледа за някакъв подслон. Едва сега откри, че беше стигнал розовата градина. В края й имаше една закрита беседка. Той вдигна яка и затича натам.

Когато наближи, от вътрешността й до слуха му достигна бавно и провлачено като погребална песен свирукане. Нахлувайки вътре и останал почти без дъх секунда преди небето да отвори докрай своите небесни кранове, той се натъкна на седящия на малката дървена масичка Харгейт. Върху масичката бяха подредени карти.

— Здрасти, Харгейт! — изхриптя на пресекулки Негова светлост. — Какъв порой само, а!

Харгейт вдигна поглед, кимна мълчаливо и отново се съсредоточи върху картите. Той взе една от купчината в лявата си ръка, погледна я колебливо, сякаш от бъдещото й местоположение зависеше нечий живот и най-накрая я постави на масата. Цялата процедура се озвучаваше от болезнено свирукане.

С известно раздразнение Негова светлост поднови опитите си да подхване разговор.

— Изглежда ми страшно интересно. На какво играеш? Пасианс ли редиш?

Единственият отговор, обаче, който Негова светлост получи от събеседника си, беше леко поклащане на глава. Този път Харгейт дори не направи опит да вдигне очи.

— Ей, я стига си седял и си се цъклил като настъпана жаба — кипна не на шега лорд Дрийвър. — Кажи нещо, човече!

Харгейт събра картите и започна да ги разбърква замислено, като продължаваше музикалния си репертоар в областта на реквиемите.

— Казах ти да спреш — запротестира отново лорд Дрийвър.

Харгейт кимна и спря.

— Виж какво — помирително каза Негова светлост, — и на мен ми е досаден тоя дъжд. Какво ще кажеш да хвърлим едни карти? Да минава времето, нали разбираш. При тоя порой сигурно ще трябва да висим тук, докато стане време за вечеря. Някога играл ли си пикет? Мога да те науча за пет минути.

Изведнъж жабешкото изражение върху лицето на Харгейт изчезна и чертите му се разместиха в израз на някакво благоговение, сякаш беше свидетел на чудо, вършещо се пред очите му. От години той използваше всички средства на дипломацията, за да примамва невинните младежи да играят с него пикет и сега този забележителен млад човек, този диамант сред съвременното младо поколение изведнъж му предлага да го научи да играе любимата игра. Харгейт се почувства като пригладнял лъв. Той погледна нежно Негова светлост, който в този момент му заприлича на апетитна антилопа, положила услужливо глава между челюстите му.

— Аз… аз не бих възразил срещу идеята — опита се да сдържи ентусиазма си Харгейт.

Той внимателно слушаше малко пространните обяснения на лорд Дрийвър относно правилата на играта. От време на време задаваше някой въпрос. Беше ясно, че започва да схваща идеята.

Започнаха да играят. Лорд Дрийвър, както и трябваше да се очаква, в ролята си на учител, спечели първите две ръце. Харгейт спечели следващата.

— Най-накрая схванах правилата — отбеляза той доволно. — Играта никак не е сложна. Тръпката ще бъде по-голяма, обаче, ако играем на нещо. Не мислиш ли?

— Добре — забави малко отговора си лорд Дрийвър. — Щом искаш.

Той не би го предложил, но в края на краищата защо пък не! Щом като човекът толкова се натиска — той не е виновен, че като спечели една ръка, този приятел тук си помисли, че вече знае всичко за пикета. Разбира се това е игра, при която печели по-опитният. Но в крайна сметка Харгейт сигурно има купища пари. Ще може да се позволи една малка загуба.

— Добре — повтори Негова светлост. — Колко?

— Нещо скромно. Десет шилинга на сто точки, например?

При това предложение Негова светлост би трябвало да отвори очите на новака, че десет шилинга на сто точки съвсем не са скромен залог. Един слаб играч можеше да загуби около четиристотин точки за двайсет минути. Но той остави нещата такива каквито са.

— Много добре — беше отговорът му.

Двайсет минути по-късно Харгейт погледна без особени емоции, без кършене на ръце и скубане на коси резултата и каза:

— Дължа ти осемнайсет шилинга. Сега ли да ти ги изплатя или ще ги сложим в общата сметка, когато приключим?

— А какво ще кажеш да спрем дотук? — предложи великодушно лорд Дрийвър.

— Не, нека да продължим. Нямам какво да правя до вечерята, а предполагам, че и ти едва ли си зает.

Съвестта на Негова светлост направи едно последно усилие да вразуми противника.

— Мисля, че е най-добре да спрем дотук, Харгейт — заувещава го с половин уста той. — Ще изгубиш страшно много.

— Драги ми Дрийвър — отвърна му Харгейт, — аз мога да се грижа за себе си, благодаря. Разбира се, ако мислиш, че ще рискуваш много…

— Е, щом не възразяваш, за мен ще бъде удоволствие — побърза да разсее съмненията му лорд Дрийвър. — Само помни, че те предупредих.

— Няма да го забравя. Но преди да започнем играта нека да направим залога лира за сто точки.

Лорд Дрийвър не можеше да си позволи да играе пикет за лира на сто точки, всъщност не можеше да си позволи въобще да играе за пари, но след заядливия намек на противника за един човек на честта не би било възможно да признае позорния факт. И кимна.

— Мисля, че е време — поглеждайки часовника си след един час, каза Харгейт — да се преобличаме за вечеря.

Негова светлост не отговори. Беше потънал в мисли.

— Значи ми дължиш двайсет лири — продължи Харгейт. — Ужасно лош късмет имаше днес.

Двамата излязоха в розовата градина.

— Колко приятно ухае тук след дъжда — отново подхвана разговора Харгейт, който изглеждаше щастлив от новото си откритие, че езикът също може да служи за обмен на мисли и запрелива като отприщен бент. — Каква свежест!

Видът на Негова светлост не подсказваше, а крещеше с цяло гърло, че за младия пер климатичните промени са последна грижа.

— Има време само за една кратка разходка — продължи Харгейт без да се смущава от едностранчивостта на комуникацията. — Искам да поговоря с теб.

— О-о! — това неочаквано желание изтръгна лорд Дрийвър от унеса и го накара да даде своя ценен вклад в дискусията.

В момента лицето му беше огледало на душата. Униние беше помрачило чертите му, унил беше и духът му. Тези двайсет лири прогаряха не дупки, а цели хралупи в мозъка му.

Харгейт го наблюдаваше крадешком. Професионалните му занимания включваха детайлно проучване на финансовото състояние на потенциалните „клиенти“ и затова той добре знаеше, че лорд Дрийвър е във фалит и зависи изцяло от благоволението на строгия си чичо. Харгейт много разчиташе на тежестта на този аргумент при трудните преговори, които му предстояха.

— Кой е този Пит? — започна Харгейт.

— Мой приятел — отвърна му Негова светлост. — Защо?

— Не мога да го понасям.

— Аз пък мисля, че е страшно свестен — не се съгласи лорд Дрийвър. — Всъщност — поправи се той, спомняйки си за самарянската постъпка на Джими онази вечер в ресторанта — със сигурност знам, че е стабиляга. Защо не го харесваш?

— Не знам. Не знам.

— О! — Негова светлост не беше в настроение да изслушва изповеди за това какво харесва и какво не останалата част от човечеството.

— Слушай какво, Дрийвър — Харгейт реши да изостави заобикалките, — искам да направиш нещо за мен. Искам да изгониш този Пит оттук.

Очите на дванайстия граф достигнаха размерите на билярдни топки.

— Ъ? — едва успя да членораздели той. Сигурно не беше чул добре.

Харгейт повтори съкровеното си желание.

— Хоби ли ти е да преправяш списъците с гости на хората или ти е първица — поинтересува се лорд Дрийвър, който се беше посъвзел от изненадата.

— Изхвърли го оттук — продължи Харгейт разпалено. Наложеният му от Джими сух режим го влудяваше. През тези няколко дни той изпита на собствения си гръб какво значат Танталовите мъки14. Замъкът беше пълен точно с онзи тип млади мъже, които бяха неговата главна плячка — доверчиви, неопитни и самонадеяни — хващаш ги, мажеш си ги на филийка и ги схрускваш за закуска. А той стои и бездейства като боен кораб на сух док заради онзи криворазбран спасител на света Пит. Как да не побеснее човек.

— Разкарай го. Нали ти го покани? Предполагам не очаква да мърси мястото за вечни времена. Ако ти си тръгнеш, ще трябва и той да се омете. Просто утре трябва да заминеш за Лондон. Все ще си измислиш някаква причина. Той ще трябва да тръгне с теб. Оставяш го в Лондон и се връщаш обратно, фасулска работа.

Докато траеше тази нехарактерна за доскорошния мълчаливец омерзителна тирада, по лицето на Негова светлост започна да пъпли във всички посоки бледа розовина. Скоро той заприлича на побеснял заек. Гордостта не беше градивният материал на неговата личност, но мисълта за позорната роля, която му се предлагаше най-нагло, надигна всички наличности от иначе плиткото дъно на душата му.

Последните думи на Харгейт добавиха капката, която преля чашата.

— Разбира се — каза той, — онези пари, които ми дължиш от пикета — колко бяха? Двайсет? Двайсет лири, нали така? Е, ще ги отпишем от сметката.

— Ще ги отпишем? — ревна Негова светлост с цялата свирепост, на която беше способен. Беше добил такъв карминен оттенък, че ако в този миг го беше зърнал някой велик пейзажист, веднага би го главил за модел на своята бъдеща картина „Залез“. — Ще ги отпишем, а? Ще ти изплатя още утре всяко проклето пени от тия проклети двайсет лири — и тогава можеш да се ометеш ти вместо Пит. И много искам да знам за какъв ме вземаш, като ми ги дрънкаш такива?

— За глупак, ако не приемеш офертата ми.

— А пък аз смятам да ти дам правилното направление с един силен здрав ритник.

— Не бих опитвал, ако бях на твое място. Това не е играта, в която си особено добър. По-добре се придържай към пикета.

— Ако си мислиш, че няма да мога да ти изплатя дяволските ти мангизи…

— Да, мисля. Но щом можеш, толкова по-добре. Всяка допълнителна лира е добре дошла.

— Може и да съм малко глупав…

— Хубаво е, че го разбираш, друже.

— Но не съм мерзавец.

— Много си се зачервил, Дрийвър. Гневът е добър за кожата — раздвижва кръвта.

— Ако смяташ, че можеш да ме подкупиш, трябва да ти кажа, че правиш най-голямата грешка в живота си.

— Наистина направих — изсъска Харгейт, — когато си помислих, че имаш поне малко ум в глава си. Ти обаче се напъна да се правиш на някакъв лигав младок от долнопробна мелодрама. Лично аз не мисля, че си струва напъните. Но щом твоето глупаво чувства за чест те ръчка в ребрата да си платиш двайсетте лири, чудесно. Каза утре? Това ме устройва.

И Харгейт си тръгна, оставяйки лорд Дрийвър изпълнен с онова доволство, което навестява слабите характери, когато изведнъж са показали твърдост и непреклонност в сблъсък с някой от ближните си. Той беше решен да не отстъпва от достойната позиция, която беше заел преди малко. Тези пари трябваше да се платят и то още утре. Харгейт беше от онзи тип хора, които можеха да те изпекат на шиш, ако пропуснеш да си изплатиш дълга.

Но този път лорд Дрийвър беше по-спокоен, защото знаеше, че може да вземе парите когато си поиска. Неговото най-голямо нещастие, годежът му, щеше да покрие загубата, защото би могло да се очаква, че сър Томас, виждайки кроежите си осъществени и бидейки вероятно в по-щедро от обикновеното разположение на духа, едва ли би се опънал на една молба за някакви си смешни двайсет лири.

Младият граф влезе в преддверието с бодра стъпка. Чувстваше се силен и твърд. Той беше показал на Харгейт мощта на своята личност. Той беше Спени Дрийвър, човек от желязо, човек, с когото е по-добре да не се гъбаркаш. Наистина беше голям късмет, че в този момент е сгоден за Моли. Дори само мисълта, че в противен случай щеше да му се налага да обяснява на сър Томас защо толкова му трябват тия двайсет лири, го накара да се почувства така все едно хиляди стоманени игли пробождат епидермиса му.

В този момент насреща му като достолепен презокеански лайнер изплува Сандърс.

— Търсех ви, Ваша светлост — обърна се почтително към него икономът.

— Ъ? Ето ме на, тук съм.

— Много добре, Ваша светлост. Госпожица Макикърн ме натовари със задължението да ви предам тази бележка в случай, че тя самата няма възможност да ви види лично преди вечеря.

— Супер.

Лорд Дрийвър тръгна по стълбите нагоре, отваряйки плика в движение. За какво ли можеше да му пише това момиче? Надяваше се да не започне да му праща любовни писма или някакви подобни лигавни. Защото щеше да му бъде адски трудно да насмогне на отговорите.

Някъде на площадката той спря, за да прочете бележката и още след първите думи напомадената му коса щръкна нагоре от ужас. А безчувствените му ръце изпуснаха плика и той полетя надолу като отронен есенен лист.

— О, пресвети боже! — изстена глухо лорд Дрийвър, хващайки се за перилата. — Ей сега вече здраво се накиснах в супата.