Човек на живота

25Обяснения и прекъсване

Джими беше застигнат от същата участ като лорд Дрийвър. Беше приклещен още в самото начало на диалога и едва към края му успя да се измъкне. Лейди Джулия го представи на един възрастен и страшно лепкав баронет, който бил прекарал десет дни в Ню Йорк и откопчването беше резултат на яростен отпор от страна на Джими. След завръщането си баронетът бил публикувал книга, наречена „Модерна Америка и нейните хора“ и непременно искаше да узнае мнението на Джими за някои свои наблюдения. Старецът не гореше от желание да гледа представлението и едва след загубата на много ценно време и под предлог, че трябва да се преоблече, Джими прекрати публичната си инквизиция. През цялото време докато спринтираше по стълбите, той анатемосваше всички писатели и техните недоносчета за Модерна Америка и нейните хора.

Джими беше преценил, че по време на диалога няма никаква опасност на сър Томас да му хрумне да търчи до стаята си. Щеше да бъде само въпрос на минутка да върне огърлицата на мястото й. Но заради прилепчивия баронет той трябваше да предприеме начинанието си в този много по-рискован момент в паузата между началото и същинската част. Сега всичко можеше да се случи — някой можеше да мине по коридора и да го види.

Имаше само едно предимство в негова полза — нямаше никаква вероятност огърлицата да бъде потърсена преди края на представлението. Ролята, която лейди Джулия играеше, не й позволяваше да блести на сцената със скъпото украшение.

Преди вечеря Джими беше заключил бижуто в чекмеджето на своята тоалетка. Тези предпазни мерки бяха предприети в случай, че на Шилото отново му хрумне да възвърне правата си над нея. Сега Джими я взе и подаде глава навън, за да огледа коридора. Нямаше жива душа. Внимателно затвори вратата на стаята си и забърза към стаята на сър Томас.

Предвидливо се беше снабдил с фенерче. Щом се шмугна вътре, той го запали.

Шилото му беше дал подробни указания за местоположението на сейфа. За неговото нетренирано око касата изглеждаше абсолютно внушителна и непревземаема, но Шилото явно добре владееше занаята си. Капакът беше затворен, но лесно поддаде, когато той се опита да го повдигне. Джими видя, че ключалката му е строшена.

— Това е работа на Шилото! — измърмори той полугласно.

После извади огърлицата и тъкмо протегна ръка да я пусне в сейфа, когато от дъното на стаята се чу шумолене. Завесата беше дръпната встрани и Моли излезе от прикритието си.

— Джими! — викна тя.

Обикновено Джими можеше да се похвали със здрави нерви, но неочакваността на тази поява позакъдри доста солидно краищата им.

— Мили Боже! — се откъсна неволно възклицание от устните му.

Завесата отново беше разлюляна от незнайна сила и от дълбините й се чу ядосан глас.

— По дяволите! Уплетох се!

Последва нова схватка с драперията и най-накрая от вътрешността й изплува Негова светлост с къдрици, щръкнали в безпорядък на всички страни и зачервено лице.

— Напъхах глава си в някакво палто или бог знае какво — обясни затрудненията си перът. — О, здрасти, Пит!

Притисната неподвижно до стената, Моли слушаше с нарастващо изумление движенията от другата страна на завесата. Струваше й се, че стаята все още тъне в мрак. А тя можеше да чуе отчетливо дишане и изведнъж я ослепи лъч от фенерче. Кой би могъл да бъде и защо не включи осветлението?

Тя напрегна слух да долови някакъв звук, който да й подскаже отговора. Известно време не се чуваше нищо, освен тихо дишане. После до нея долетя глас, който добре познаваше. Зарязвайки скривалището си тя излезе иззад завесата и видя Джими, който стоеше с фенер в ръка над някакъв тъмен обект в дъното на стаята.

Измина цяла минута, през която нито един от двамата не проговори. Лъчът заслепяваше очите на Моли и тя вдигна ръка. Струваше й се, че стоят така от години.

Джими не помръдваше. Имаше нещо в поведението му, което изпълваше Моли с необясним страх. В мрака зад фенерчето той й изглеждаше някак безформен и чужд.

— Заслепяваш очите ми — най-накрая каза тя.

— О, съжалявам — на мига й отвърна със загрижен глас Джими. — Не помислих за това. Сега по-добре ли е? — Той отклони лъча от лицето й. Мекотата в гласа му и бързината, с която отдръпна фенерчето поуспокоиха Моли и тя почувства някакво странно облекчение. Но то беше само за миг. Какво правеше Джими по това време точно в тази стая? И защо беше с фенер? Какви бяха намеренията му? Въпросите прехвърчаха из ума й като искри от наковалня.

Тъмнината започна да я изнервя. Тя потърси опипом ключа на стената и светна.

Джими отпусна надолу ръката си, с която държеше фенера и за момент се поколеба как да постъпи. Беше скрил огърлицата зад гърба си. Сега той протегна ръка и залюля скъпото бижу пред очите на Моли и Негова светлост. Въпреки че мотивите му да стои сега тук в тази стая с огърлица в ръка бяха най-благородни, щом срещна погледа на Моли той изведнъж се почувства виновен, сякаш намеренията му бяха съвсем противоположни.

Негова светлост, който в този момент вече се беше съвзел от битката със завесата, заговори пръв.

— Я виж ти! — отбеляза той не без патос в гласа.

Моли отстъпи назад.

— Джими! Ти… О, това не може да бъде!

— Да, обаче изглежда точно това! — отсъди дълбокомислено Негова светлост.

— Не, не правя това, което си мислите — отвърна им Джими. — Връщам я обратно.

— Връщаш я обратно?

— Пит, старче — каза Негова светлост съвсем сериозно, — това звучи като съшито с бели конци.

— Знам, че звучи невероятно — съгласи се Джими. — Но е истина.

— Виж какво, Пит — сега гласът на Негова светлост прозвуча успокояващо. — Няма за какво да се притесняваш — всички тук сме приятели — можеш да ни кажеш истината. Няма да те издадем. Ние…

— Млъкни — викна Моли. — Джими!

Гласът й изтъня. Тя изговаряше думите с усилие от надигналите се в пламтящото й съзнание подозрения. Всичко, което баща й беше казал на терасата преди няколко вечери, обсеби мислите й. Струваше й се, че чува гласа му, хладен и уверен, да я предупреждава да стои настрана от Джими, защото той е престъпник. Ушите й забучаха. Стаята изведнъж се люшна и потъна в мъгла. Гласът на лорд Дрийвър й прозвуча далечен, сякаш говореше с него по телефон и в следващия момент усети, че Джими я държи в ръцете си и вика на Негова светлост да донесе вода.

— Когато на момичетата им прилошее… — започна компетентно лорд Дрийвър.

— Хайде побързай — прекъсна го нетърпеливо Джими. — След седмица ли смяташ да донесеш тая вода?

Негова светлост замина на спасителната си мисия „Мокра кърпа“ без по-нататъшни разисквания, но докато дотътри върлинестата си конструкция обратно през стаята Моли се беше съвзела и правеше немощни опити да се освободи от прегръдките на Джими. Той й помогна да седне на един стол. В суматохата около прималяването на Моли той беше хвърлил огърлицата на земята и Негова светлост трябваше здраво да набие спирачки, за да не прегази скъпия наниз.

— Я виж ти! — нададе той вик на удивление, вдигайки падналата красота от пода. — Не им трепериш много на тия бижута, а?

Джими се беше навел над Моли. И той, и тя бяха изключили временно лорд Дрийвър от списъка на присъстващите. Спени беше от онзи тип хора, за чието присъствие околните често имаха обичая да забравят. Изведнъж в главата на Джими проблесна смразяващо предположение. Едва сега за първи път му хрумна, че е твърде възможно екснюйоркското ченге Макикърн да е разкрило част от подозренията си пред дъщеря си.

— Моли, скъпа — настойчиво каза той, — не е това, което си мислиш. Ще ти обясня всичко. По-добре ли си вече? Ще ме изслушаш ли?

— Пит, старче — заяви ясно и категорично присъствието си Негова светлост, — ти май все още не можеш да ме разбереш? Нямаме никакво намерение да те клепаме пред никой. Ние всички тук…

Джими не му обърна внимание.

— Моли, изслушай ме.

— Продължавай, Джими — каза момичето.

— Аз не крадях огърлицата — поставях я обратно в сейфа. Онова момче, което дойде с мен в замъка, Мълинс Шилото, я беше взел този следобед и ми я донесе.

Мълинс Шилото! Моли си спомни името.

— Той си мисли, че аз съм голяма клечка сред съсловието на джебчиите. Грешката си беше изцяло моя. Постъпих глупаво. Всичко започна през онази нощ в Ню Йорк, когато се срещнахме във вашата къща. Преди това бях на премиерата на една пиеса, която се казваше „Скъпа, крадецът иде“ — едно от ония нашумели криминалета.

— А, беше страхотна! — намеси се словоохотливо Негова светлост. — И тук я даваха. Гледах я два пъти.

— Един мой приятел, казва се Мифлин, играеше главната роля и след представлението в клуба започна да говори врели-некипели за висшето изкуство да направиш обир — той го бил изучил из основи. Аз обаче му се опънах и казах, че всеки може да влезе в нечия къща и само след минута вече се бях обзаложил, че ще го направя и то още същата нощ. Дори аз самият сега не мога да ти кажа дали сериозно съм мислел да го сторя, но като че ли Съдбата ме пришпори. Същата нощ в апартамента ми се промъкна Шилото и аз го хванах. Заприказвахме се и аз му наговорих всички ония приказки за сложните машинарии, които уж използвали обирджиите, дето ги бях чул от моя приятел. Съвсем логично беше Шилото да събере две и две и да реши, че съм експерт. И тогава изведнъж ми хрумна, че мога да си направя хубав майтап с Мифлин, ако изляза с Шилото и заедно се промъкнем в някоя къща. В този миг и през ум не ми мина какви последици може да има това наглед забавно приключение. Както и да е, тръгнах с Шилото и той ме отведе у вас. А след това срещнах Шилото в Лондон — беше много изпаднал — и го доведох тук. Знам, че цялата история звучи идиотски, но това е истината.

Той я погледна умолително. Нямаше нужда от бухалското изражение на дълбоко съмнение върху графската физиономия, за да усети колко неубедително звучи разказът му. Още докато я разказваше нещо дразнеше слуха му. Беше принуден да признае, че ако някога е имало история, която да звучи като небивалица от първата до последната дума, то това е точно неговата.

— Пит, стари друже — заклимбуца глава Негова светлост повече печално, отколкото ядосано, — не е нужно чак толкова да се напъваш. Какъв е смисълът да ни разправяш всичките тия печени-недопечени. Не разбираш ли, че тук си сред приятели. Освен това аз никога не съм имал нищо против тая работа с благородните обири — вземаш от имащите и даваш на нямащите…

Моли рязко се обърна към него и го прикова с такъв поглед, че Спени се почувства като рядък вид пеперуда в хербарий. Затова той преглътна останалата част от лекцията на тема джентълменски обир.

— Какво искаш да кажеш? — извика тя. — Да не мислиш, че не вярвам на всяка дума на Джими?

Негова светлост изхълца изумен.

— Ами, струва ми се, че историята е доста прозрачна. Искаш да кажеш… — но в този момент огнените протуберанси от очите на Моли едва не опърлиха веждите му и той вдигна ръце примирено: — Добре де, добре!

Моли отново се обърна към Джими.

— Джими, аз ти вярвам.

— Моли!

Негова светлост облещи очи като сепнат насред дрямка бухал. За момент го заля вълна на съжаление, че е изпуснал идеалната съпруга. Какви други положителни качества да искаш от момиче, което вярва на всички измислици, които му наговорят. Ако Кати беше чула тия небивалици…

Джими и Моли се гледаха мълчаливо. От изражението на лицата им Негова светлост разбра, че фактът на съществуването му отново е избутан някъде из глухата периферия на съзнанието и на двамата. След което видя как Моли протяга ръце към Джими. Почувства се неловко и отмести поглед.

В следващия момент вратата се отвори и затвори отново. Моли беше изчезнала.

Дванайстият граф Дрийвър отново върна поглед върху Джими. Но той все още не даваше признаци, че забелязва присъствието му.

— Пит, старче… — покашля се Спени.

— А здрасти — възкликна изненадано Джими, изплувайки сепнато от водовъртежа от мисли, вихрещ се в главата му. — Тук ли си още? Всъщност… — изгледа с любопитство той лорд Дрийвър — какво, по дяволите, правиш тук? И защо клечеше зад завесата? На криеница ли си играеше?

Негова светлост не беше от онзи тип бързореагиращи умове, които на секундата могат да ти поднесат някоя страхотна история. Той порови, порови из мозъчните си дебри за нещо подходящо, но много скоро се отказа от безполезните опити. В крайна сметка защо да не си признае? Лорд Дрийвър все още беше убеден, че Джими е прототипът на главния герой от онази пиеса „Скъпа, крадецът иде“. Едва ли щеше да предизвика у него настървено желание да го заклейми и анатемоса, ако му признае истинската причина за присъствието си в стаята на чичо си Томас. Джими беше верен другар, добра душа и щеше да му съчувства.

— Ами стана така… — подхвана хрониката на патилата си Негова светлост.

— Какво! — възкликна Джими, изслушвайки резюмето на събитията от следобеда. — Ти си учил Харгейт да играе пикет? О, бедни ми друже, та той е имал професорска степен още когато ти си щапукал под масата в къси панталони.

Негова светлост се оцъкли насреща му.

— Ама как така? — изфъфли смаяно той. — Ти познаваш ли го?

— Срещнах го в Ню Йорк в Клуба на зевзеците. Едно приятелче, актьор — точно онзи Мифлин, за когото споменах преди малко — го беше довел. Харгейт прибра цяла бала пари точно от пикет. Като имаш предвид, че някои от момчетата там доста поназнайват от тази игра. Не се учудвам, че си го намерил за обещаващ ученик.

— Ами тогава… тогава… о, по дяволите! Значи тогава той е долен, мръсен, вонящ ментарджия, подъл плъх, коварно влечуго…

— Гениален си в намирането на точното описание — възторгна се Джими. — Схвана същността му още от първия път.

— Няма да му платя и едно проклето пени.

— Разбира се, че няма. Ако изкаже някакви възражения, изпрати го при мен.

Духът на лорд Дрийвър полетя в небесата. Окуражаващият ефект на пенливия еликсир беше отпуснал сетивата му и сега можеше ясно да види това, което му беше убегнало в предишното му по-бойко настроение — че когато бъде открита липсата на банкнотите, черната сянка на подозрението със сто процентова сигурност ще падне точно върху неговата персона.

— Мили Боже! — викна Спени, бършейки росно чело. — Цяла канара се свлече от плещите ми! Чувствам се лек като птичка и безгрижен като двегодишен! Ти си страхотен, невероятен си, Пит, братко!

— Много ме четкаш — скромно отвърна Джими. — Ще взема да си вирна носа.

— Слушай, Пит, кажи ми честно — да не би ония приказки, дето ни ги пробута преди малко — за баса и всичко останало — да са истина? Искам да кажа… Хрумна ми нещо.

— Живеем в невероятни времена.

— Не каза ли, че името на онзи твой приятел, актьорът, е Мифлин? — попита Негова светлост, но преди Джими да успее да потвърди, продължи, рязко сменяйки темата. — Велики боже! Какво е това? Някой идва!

Той се стрелна към завесата като заек. Тя все още леко се поклащаше, когато вратата се отвори и в стаята като мощен тайфун нахлу сър Томас Блънт.