Човек на живота

29Последният рунд

Бяха изминали едва няколко минути от триумфалното напускане на лорд Дрийвър, когато усамотението на Макикърн отново беше нарушено. Този път посетителят беше непознат за него — мургав, гладкоизбръснат мъж. Той не носеше вечерно облекло, значи не беше един от гостите. Макикърн не успя веднага да го разпознае. Но после си спомни. Беше го виждал в стаята на сър Томас. Беше икономът му.

— Мога ли да разменя няколко думи с вас, сър?

— Какво има? — попита Макикърн, гледайки го строго. Той все още не се беше съвзел от философските наброски на лорд Дрийвър. Умът му като че беше се превърнал в захарен сироп. Съдейки по думите на Негова светлост, доста неща бяха се скроили зад гърба му. Беше му трудно да свикне с мисълта, че Моли го е мамила.

— Какво има? — повтори той отново въпроса си, нетърпелив да се отърве от новия си събеседник.

— Искам да се извиня за натрапването си, но сметнах за редно да поговоря с вас преди да докладвам на сър Томас.

— Да докладвате?

— Нает съм от една частна детективска агенция.

— Какво?

— Да, сър — Агенцията на Раг. Може би сте чувал за нас — съществуваме доста отдавна, специализирали сме се в разводи. Сър Томас ни изпрати писмено искане и шефът се обърна към мен. Бил съм тук и друг път. Задачата ми беше да си държа очите отворени. Сър Томас изглежда нямаше конкретни подозрения към никой от гостите по-специално. И добре, че бях на мястото си, иначе огърлицата на лейди Джулия щеше да я няма вече. Мисля, че свърших добра работа тази вечер.

Той замълча и внимателно изгледа експолицая. Господин Макикърн видимо се развълнува. Би ли могъл Джими да направи опит за покушение срещу диамантите по време на танците? Или пък Шилото?

— Кажете ми — попита той припряно — червенокос ли беше…?

Детективът го наблюдаваше с лукава усмивка.

— Не, не беше червенокос. Изглеждате ми заинтересуван, сър. И аз си мислех, че ще бъдете. Ще ви кажа всичко. Стори ми се подозрителен още когато пристигна. Особено начинът, по който се присламчи в замъка.

Макикърн зяпна. Значи не е бил той единственият, който е прозрял нечисти подбуди в пристигането на Джими в замъка.

— Продължавайте — каза той.

— Веднага предположих, че мотивите му не са особено невинни и познавайки психиката на такива особи, направих извода, че най-подходящият ден за удар ще бъде в деня, когато цялата къща ще бъде пълна с хора и всички от домакините и персонала ще бъдат заети с тях. И бях прав. Целият ден гледах да се навъртам около стаята с огърлицата и най-накрая, както правилно бях предположил, нашият приятел цъфна. Той даже не можа да стигне вратата, когато аз се хвърлих отгоре му.

— Добро момче! Никак не сте глупав.

— Сборичкахме се, но тъй като аз съм добре трениран и знам някои полезни хватки, успях бързо да го закопчея с белезниците и да го заключа в килера.

Облекчението на господин Макикърн беше невероятно. Ако твърденията на лорд Дрийвър бяха верни и Джими наистина беше успял да спечели вниманието на Моли, това щеше да бъде чудодейно спасение в последната минута. С благосклонно изражение той посегна към кутията си с пури и я поднесе на детектива. Пура от собствените му наличности за него беше знак на особено благоразположение и добра воля, а удостоените с отличието не можеха да се похвалят със своята многобройност.

Обикновено жестът му се приемаше от отсрещната страна с почтителна благодарност, но в този случай на щедростта беше отвърнато с потресаващо незачитане на обичая. Точно в момента, в който ексстрашилището на нюйоркските булеварди отваряше кутията, нещо студено и твърдо притисна китките му, придружено от металическо изщракване. Безкрайно потресен той вдигна поглед и видя, че доскорошният му събеседник е отскочил назад и сега го гледаше с победоносна усмивка над барабана на заплашително насочения насреща му револвер.

Независимо дали е невинен или виновен, първата реакция на човека, оказал се с белезници на ръцете, е да се опита да се освободи от тях. Господин Макикърн влезе в яростна схватка с металната верига. От канските напъни на челото му изскочи една тъмновиолетова вена, която заплашваше всеки момент да се разпука като зрял домат.

Отсрещната страна наблюдаваше усилията му с нескрито задоволство. Мятането и ръмженето на заподозрения само потвърждаваха неговата вина.

— Я по-кротко, друже — най-накрая се намеси колегата.

Гласът му върна Макикърн в реалността. Първоначалният шок беше изпуснал от клетката на самоконтрола всички първични инстинкти в него. С неимоверни усилия той успя да възвърне част от самообладанието си.

— Какво означава това? — ревеше той, бясно размахвайки привързаните си ръце. — Какво…?

— Не е нужно да вдигаш толкова шум! — остро го прекъсна детективът. — Назад! — заповяда му той, забелязвайки, че арестантът прави крачка напред.

— Знаеш ли кой съм аз? — прогърмя Макикърн.

— Не — призна неведението си детективът. — Затова и ти сложих тия гривнички. Хайде, не ставай глупак, играта свърши, не разбираш ли?

Макикърн се облегна безпомощно на билярдната маса. Той изведнъж се почувства слаб. Струваше му се, че сънува кошмар, от който не може да се събуди. Дали не полудяваше? — чудеше се той.

— Правилно — намеси се пак детективът, — стой там. Предполагам, че добре сте замислили ударчето си. Срещаш стар приятел от Ню Йорк и хоп — каниш го в замъка. Много хитро. Ню Йорк, как пък не! Той е виждал Ню Йорк колкото аз Тамбукту. Той просто ми беше прозрачен.

Някакъв проблясък навести съзнанието на Макикърн. Той беше толкова убеден, че щом задържаният не е Шилото, то тогава е Джими, че възможността обектът на дискусията да е Гейлър дори и за секунда не го беше навестявала.

— Какво искате да кажете? — все още невярващо изрева Макикърн. — Кой е този, който сте арестували?

— Да пукна, ако знам. Мисля, че ти можеш да ми кажеш, защото както изглежда той е твой стар приятел. Гейлър е името, с което се представи тук.

— Гейлър!

— Същият. И знаеш ли какво твърди тоя приятел? Че ми бил колега. Детектив! Каза, че ти си го повикал тука — изсмя се иронично победителят в схватката.

— Вярно е, глупако. Аз го извиках.

— О, ти, така ли? И каква е тази спешна работа, та да викаш детективи в чужди къщи?

Макикърн отвори уста да отговори, но се запъна. Никога досега не беше осъзнавал цялата дълбока мъдрост на поговорката за взаимосвързаността на тръна и глога. За да обясни мотивите си, той трябваше да спомене подозренията си относно Джими, както и причините за тези подозрения. А направи ли го, ще трябва да разкрие миналото си. Беше попаднал между Сцила и Харибда19.

Капка пот се отцеди по слепоочието му.

— Страхотна идея. Тъкмо онзи приятел, който се опитваше да ми пробута тия врели-некипели, ме накара да те заподозра. Събрах две и две. „Партньори са“ — казах си аз. Разбрах и как си се запознал със сър Томас. Невероятно хитро. Ставаш приятел на семейството и тогава докарваш дружката си. Той взема плячката и ти я дава. Никой даже и няма да си помисли да се усъмни в теб. Кажи ми сега честно — не беше ли такава игричката ви?

— Станала е огромна грешка… — започна Макикърн, но в този момент някой натисна дръжката на вратата.

Детективът погледна през рамо, а в очите на Макикърн проблесна ужас. Този удар щеше да го довърши — щеше да има и свидетел на неговото унижение.

В стаята влезе Джими.

— Лорд Дрийвър ми каза, че сте тук — запъти се той към Макикърн. — Може ли да ми отделите… А-а!

Детективът беше мушнал револвера в джоба си при първия звук от натиснатата дръжка. Да бъдат дискретни беше едно от основните правила, които младите детективи в Агенцията на Раг трябваше да усвоят. Белезниците обаче трудно можеха да бъдат прикрити. Джими стоеше стъписан от гледката, разкриваща се пред погледа му.

— Някаква игра ли играете? — полюбопитства той.

— Някои наистина играят игрички — каза му поверително детективът. — В къщата има банда обирджии. Този приятел е един от тях.

— Какво? Господин Макикърн?

— С това име е известен тук.

Това, с което Джими можеше на първо време да облекчи живота на господин Макикърн, беше да спре овреме напиращия на устата му въпрос дали поражението му се дължи на голямото количество изпит алкохол. Стиснал самоотвержено зъби, той само поклати съчувствено глава към боботещия като вулкан пред изригване арестант. А после пое защитата му в свои ръце.

— Не мога да повярвам — каза той. — Какво ви накара да направите това заключение?

— Защото днес следобед хванах неговия съучастник — един тип, който нарича себе си Гейлър…

— Познавам го — отвърна Джими. — Той наистина е детектив. Господин Макикърн го е повикал тук.

Ченето на хрътката се разтресе, все едно беше получил неочакван удар.

— Какво? — попита той с колеблив глас.

— Нали ти казах… — намеси се Макикърн, но детективът беше зает изцяло с Джими. Крайниците му бяха започнали да се сковават от нарастващото предчувствие за надвиснала опасност. В съзнанието му започна да си пробива път потресаващата мисъл, че е сгрешил.

— Да — потвърди Джими. — Не мога да кажа защо, но господин Макикърн се опасяваше, че някой може да открадне диамантената огърлица на лейди Джулия, затова повика от Лондон този Гейлър. Това, разбира се, е натрапничество, но не е престъпление. Съмнявам се, че законът предписва да сложите белезници на човека при такива случаи. Какво направихте със симпатичния господин Гейлър?

— Заключих го в килера за въглища — отвърна детективът унило. Перспективата да се срещне очи в очи с човешката хрътка, която беше третирал така грубо, не успяваше да разведри духа му.

— Заключили сте го в килера? — възкликна Джими с едва прикрито злорадство. — Сигурно си е много добре там. Предполагам, че се е захванал да следи хлебарките. Но все пак ще е най-добре да отидете и да го освободите. А ако му се и извините… Но както искате — аз само предлагам. Ако искате още някакви доказателства за непринадлежността на господин Макикърн към каквито и да било престъпнически групировки, готов съм да ви ги предоставя. Ние се познаваме от Ню Йорк.

— Не съм и мислил…

— Това — прекъсна го Джими с приятелско съчувствие, — ако ми позволите да се изразя така, ви е основаният дефект на вас детективите. Никога не мислите.

— Дори не ми хрумна…

Той извади ключа за белезниците от джоба си и започна да го върти из ръцете си. Макикърн глухо изръмжа. Беше му дошло до гуша.

— Ако нямате нищо против, господин Пит — каза угоднически детективът. Той сложи светкавично ключа в ръката на Джими и изчезна. Джими отключи белезниците. Господин Макикърн разтри китките си.

— Много съм ви задължен — промърмори Макикърн без да поглежда Джими.

— Няма защо — за мен беше удоволствие. Неприятни са тези прибързани заключения. Аз например познавах един мъж, който се промъкна в една къща в Ню Йорк, за да спечели облог и от този ден нататък собственикът на къщата го мисли за професионален крадец.

— За какво ми говорите? — вдигна рязко глава Макикърн.

— Защо казвам „един мъж“? Защо съм толкова тайнствен? Прав сте. Звучи по-драматично, но вие признавате само фактите. Много добре. Аз влязох в къщата ви през онази нощ, за да спечеля един облог. Ето това е истината.

Макикърн се беше облещил насреща му. Джими продължи.

— Вие ще ме попитате — а какво е правел Шилото с мене тогава? Ами Шилото беше влязъл час преди това в апартамента ми през прозореца и аз го взех със себе се като водач, философ и приятел.

— Шилото каза, че сте касоразбивач от Англия.

— Страхувам се, че аз самият го накарах да си го мисли. Същата вечер бях на премиерата на „Скъпа, крадецът иде“ и наговорих на Шилото цялата техническа информация, която бях получил преди това от артиста, играещ главната роля — мой приятел. Споменах, че преди да дойда тук говорих с лорд Дрийвър. Той ми каза, че е видял същия този приятел — казва се Артър Мифлин — в Лондон малко преди да се срещне с мен. В момента подготвят представлението тук в Англия. Разбирате ли важността на информацията? Това означава, че ако се съмнявате в моите твърдения, всичко каквото трябва да направите, е да намерите Мифлин и да го попитате. Доволен ли сте от обясненията ми?

Макикърн не отговори. Преди час той би се борил до последния куршум, отказвайки да повярва в невинността на Джими, но събитията от последните десет минути го бяха разтърсили. Той усещаше някакви заченки на симпатия към Джими.

— Вижте, господин Макикърн — продължи Джими, — бих искал да ме изслушате за минута-две без да ме прекъсвате. Наистина няма причина да се държим за гърлата по този начин. Можем да бъдем дори приятели. Нека да стиснем ръце и да прекратим битката. Предполагам, че знаете защо съм тук.

Макикърн не отговори.

— Знаете вече, че дъщеря ви развали годежа с лорд Дрийвър?

— Значи той беше прав — проговори Макикърн повече на себе си. — Това сте вие?

Джими кимна. Макикърн забарабани с пръсти по масата и го загледа замислено.

— Моли…? — започна той, но не успя да изрече останалото.

— Да — отвърна Джими.

Макикърн махна на тамтамите да спрат.

— Не мислете, че има нещо, което е ставало зад гърба ви — каза Джими. — Тя отказа да направи какво и да било без вашето съгласие. Каза, че цял живот сте били партньори и тя за нищо на света не би ви наранила.

— Наистина ли го каза? — оживи се Макикърн.

— Мисля обаче, че вие също не трябва да я наранявате. Аз не съм най-доброто, което тя заслужава, но тя иска мен. Зарадвайте я.

Макикърн го гледаше право в очите. В погледа му Джими улови нещо, което досега нямаше — страх и объркване.

— Много е късно да й преча — избухна той. — Няма да застана на пътя й, ако мога да я направя щастлива. Но аз ще я загубя! О, Боже, ще я загубя! Мислите ли, че не съм осъзнавал всички онези неща, които ми казахте при предишната ни среща? Че не знам какво представлявам? Но тя не знае — винаги съм го крил от нея. И целият изтръпвах при мисълта, че някой ден тя може да научи истината. Когато пристигнахме тук, се успокоих, че съм в безопасност. И тогава дойдохте вие и ви видях заедно. Мислех, че сте престъпник — вие отново бяхте заедно с Шилото. Тогава й казах, че сте мошеник.

— Казали сте й?

— Уверих я, че знам това със сигурност. Не можех да й призная истината. Казах й, че съм направил проучвания за вас.

Ето къде се криел ключът към мистериозното съгласие на Моли да се сгоди за лорд Дрийвър.

— Разбирам — кимна той.

Макикърн се вкопчи мълчаливо в масата.

— Разбирам — повтори Джими. — И смятате, че тя ще иска обяснение?

Той се замисли за момент.

— Трябва да й кажете — заговори той бързо. — За бога, човече, трябва да й кажете. Вървете и го направете още сега. Събудете се — той го разтърси за рамото. — Тя ще ви прости. Недейте да се страхувате. Вървете.

Макикърн изправи рамене.

— Ще отида!

— Това е единственият начин — каза Джими.

Макикърн отвори вратата, но отстъпи назад. Отвън се чуваха приближаващи се гласове. Джими разпозна този на лорд Дрийвър.

Макикърн отстъпи още назад. В стаята влязоха лорд Дрийвър и Моли.

— Здрасти, Пит — изчурулика Негова светлост. — Ето ни и нас.

— Лорд Дрийвър искаше да пуши — каза Моли.

Тя се усмихна, но в очите й имаше въпрос. Бързо погледна към баща си, после към Джими.

— Моли, скъпа — проговори дрезгаво Макикърн, — искам да поговоря с теб за момент.

Джими подбутна Негова светлост.

— Хайде, Дрийвър — каза той. — Ела да ми правиш компания на терасата.

Двамата излязоха от стаята.

— Какво иска старецът? — попита Негова светлост — Да не би ти и госпожица Макикърн…?

— Да — задоволи любопитството му Джими.

— Страхотно! Милион поздравления и всичко най!

След малко Негова светлост хукна отново да поеме задълженията си в балната зала, а Джими остана да пуши и да размишлява.

Не след дълго вратата на терасата се отвори и светлината освети два силуета. Те тръгнаха надолу по стълбите. Джими ги позна и се надигна. Не можеха до го видят. Двамата вървяха мълчаливо. Бяха един до друг. После спряха. Чу се драсване на клечка кибрит и господин Макикърн запали пура. В слабата жълтеникава светлина лицето му можеше да се види ясно. Джими забеляза изражението му и остана доволен.