Човек на живота

19В лодката

В любовните дела, както във всеки друг бранш, постоянството е най-важно. Поведението ала-ветропоказател е пагубно за каузата. Мъжът трябва да избере една линия на поведение, която смята, че най-добре отговаря на неговия темперамент, и да я следва без видими забежки встрани. Щом Лохинвар е метнал девойката на седлото си, той просто е длъжен да продължи в същия дух. Тя едва ли би го погледнала с добро око, ако започне да се тюхка колко зле е постъпил и колко съжалява за причиненото й неудобство. Да вземем и друг пример. Първобитният самец, който често в споровете с половинката си използвал като аргумент кривака си, никога не би допуснал грубата грешка да се извинява, ако избраницата му започне да му опява, че има главобол.

Джими също не отвори уста за извинение. Подобно хрумване дори за миг не набразди пламналия му лоб. В момента знамето на победата вееше изплувалият от дълбините на подсъзнанието му инстинкт на праисторическите му предци. Сърцето му биеше като тамтам, а в главата му звучеше една единствена мисъл с постоянството на зациклила грамофонна плоча — трябваше да го направи много по-рано. Да я грабне и да я отведе далече от всякакви чичовци, бащи и разни длъгнести перове с мочурливи коси. Да останат сами в техния малък свят от вода и небе без никой да ги прекъсва и подслушва. Джими беше изгубил безценно време, навъртайки се около нея в очакване разните досадници да спрат да й дрънкат неща, които никого не интересуват. И най-накрая намери верния път. Тя ще трябва да го изслуша. Не можеше да му откаже. Те бяха единствените обитатели в този пръкнал се току-що свят.

Джими погледна назад към брега. Последният от рода Дрийвър беше заобиколил групичка лаврови дървета и сега стоеше със свободно люлеещо се чене край водата, следейки с поглед отдалечаващата се лодка.

— Понякога тия мухъли, дето умират да говорят в рими, доста добре схващат нещата — отбеляза Джими замислено, докато забождаше гребла във водата вече в по-бавно темпо. — Ето например този, който е казал: „Разстоянието придава очарование на гледката“ е съвсем прав. Дрийвър изглежда доста приятно, когато човек го гледа оттук с толкова много вода помежду ни.

Моли, която гледаше надолу, не пожела да се наслади на живописната гледка.

— Защо го направи? — проговори тя тихо.

Джими остави греблата. В тишината се чуваше мекият плисък на закачливите вълнички в кърмата на лодката. Целият свят като че ли беше потънал в тежка дрямка. Слънцето с такова усърдие заливаше земята с водопади от светлина, че езерото приличаше на обхванато от пламъци. Лицето на Моли изглеждаше дребно и хладно в сянката на голямата периферия на шапката й. Докато я наблюдаваше мълчаливо Джими отново се поздрави за правилното си решение.

— Защо го направи? — попита тя отново.

— Длъжен бях.

— Закарай ме обратно.

— Няма.

Джими отново хвана греблата и добави още малко вода към буферната зона между двата свята.

— Първо трябва да ти кажа нещо — изрече упорито той.

Моли не отговори. Джими отново погледна назад. Негова светлост беше изчезнал като индиански пушек по време на торнадо.

— Нали нямаш нищо против, ако запуша?

Тя кимна. Той внимателно напълни лулата си и я запали. Димът бавно се издигна нагоре в неподвижния въздух. Джими все още мълчеше.

— Какво те накара да го направиш? — внезапно наруши тишината той, повтаряйки нейния въпрос.

Тя прокара пръсти през водата без да каже нищо.

— Знаеш за какво говоря. Дрийвър ми каза.

Тя вдигна очи, в които проблесна някаква искрица любопитство, която обаче веднага угасна.

— С какво право питаш? — вирна тя брадичка, но избегна погледа му.

— С никакво — отвърна й Джими. — Но бих искал да ми кажеш. — После той се наведе напред и докосна ръката й. — Не го прави — изрече той с отчаяна решителност в гласа. — За бога, недей! Не трябва!

— Трябва — каза тя примирено.

— Недей. Това е страшна грешка.

— Трябва. Няма защо да го обсъждаме — вече е късно.

— Не е. Трябва да развалиш годежа още днес.

Тя поклати глава. Пръстите й продължаваха механично да загребват вода, която после изтичаше обратно. Слънцето се беше скрило зад прииждащата сива пелена на облаците, която над хълма зад замъка имаше цвета на обгоряло дърво.

— Какво те накара да го направиш? — упорстваше той.

— Моля те да не говорим за това! — В очите й проблеснаха сълзи. Очевидно й беше трудно да се владее.

— Не можеш да го направиш — извика Джими. — Аз няма да те оставя да го направиш. Трябва най-накрая да разбереш, трябва да научиш какво си за мен ти. Мислиш ли, че ще ти позволя…

Продължителен тътен разтърси застиналия покой наоколо, сякаш някой заспал великан промърмори в съня си. Тъмният облак беше пропълзял напред. В средата на езерото, на около петдесетина метра от тях, имаше островче, тайнствено и прохладно в падащия мрак.

Джими насочи лодката към него.

На брега му имаше издигнат закрит пристан — нещо като малка барака от дъски, под която можеше да се прислони лодка. Малко преди бурята да се развихри Джими успя да плъзне лодката под навеса и я обърна така, че да могат да гледат дъжда, който се лееше навън.

Джими подхвана пак разговора, но този пък тонът му беше по-овладян.

— Мисля, че се влюбих в теб още първия път, когато те видях на кораба — и после те изгубих. Намерих те отново като по чудо, но пак те загубих. Трябваше да моля за още едно чудо, за да те открия, но този път нямам намерение да позволя да си отидеш от живота ми. Нима си мислиш, че ще стоя и зяпам тъпо как те отнема от мен някакъв…

Той взе ръката й.

— Моли, невъзможно е да го обичаш. Абсолютно невъзможно. Дори само ако подозирах, че е така, аз никога нямаше да се опитам да преча на щастието ти. Веднага щях да си тръгна. Но ти не го обичаш. Той не означава нищо за теб. Моли!

Тя нищо не каза, но за първи път го погледна в очите. Той прочете в тях страх — не от него, а от нещо, което той не можеше да улови. Но след миг страхът отстъпи и очите й бяха озарени от мека светлина. Ръцете му като че ли сами се протегнаха — той я притегли и я целуна, отначало несигурно, а после все по-страстно.

Изведнъж тя се откъсна от прегръдките му, дърпайки се като животинче, хванато в клетка. Лодката се разлюля.

— Не, не мога! — викна тя отчаяно. — Не трябва!

Джими протегна ръка и се хвана за парапета, прикрепен за стената. Люлеенето спря. Той се обърна. Тя беше скрила лице в шепите си и хлипаше с отчаянието на изгубено дете.

Той понечи да я приближи, но тя се дръпна.

Дъждът плющеше по дървения покрив и няколко капки се просмукаха през дъските и капнаха в лодката. Джими свали сакото си и грижливо го наметна върху раменете й.

— Моли!

Тя вдигна мокри мигли.

— Скъпа Моли, кажи ми какво има?

Без да му отговори тя отпусна глава на гърдите му.

— Едва ли грижите ти са свързани с душевното състояние на лорд Дрийвър. Но ако това ти тежи, няма по-лесно и просто нещо. Аз сам ще му кажа, ако искаш. Той знае, че пет пари не даваш за него, а пък освен това има друго момиче в Лондон…

— Не, не е той.

— Тогава?

— Джими… — тя замълча и се поколеба. — Джими, баща ми не те…

— Не ме харесва?

Тя кимна нещастно.

Вълна на силно облекчение разлюля мускулестата гръд на Джими. А той си беше представял нещо — дори сам не знаеше какво — някакво непреодолимо препятствие, някаква предстояща катастрофа, която ще ги раздели. Сега можеше да се засмее на глас на своето щастие. Това било значи чудовището, глътнало небесното светило над главите им — господин Макикърн не го харесвал! Ангелът отмъстител, застанал на стража пред вратите на Рая се беше превърнал в полицай с палка.

— Той ще трябва да се научи да ме харесва — каза Джими дълбокомислено.

Тя обаче го погледна с очи, в които беше угаснала искрицата надежда от преди малко. Той не можеше да разбере. А как можеше тя да му каже? Думите на баща й бумтяха в ушите й. „Той е мошеник. Той е тук, защото замисля някакъв удар. Той е наблюдаван.“ Но тя го обичаше — обичаше го. О, как да го накара да разбере?

Тя се вкопчи за него, треперейки. Той веднага стана сериозен.

— Скъпа, не трябва да се тревожиш — успокояваше я Джими. — Той ще свикне. Веднъж като се оженим…

— Не, не. Не можеш ли да разбереш? Не мога да го направя.

— Но, скъпа — в гласа на Джими започна да се прокрадва смущение, — да не би да искаш да ми кажеш… че това ще те спре?

— Да — прошепна тя.

Сърцето му се замята в гнездото си като риба, изскочила от водата.

— Но… но ти ме обичаш — изрече той бавно съдбоносните думи. Опитваше се да намери ключа към загадката. — Аз… не разбирам…

— Не можеш да разбереш, защото си мъж. При мъжете е по-различно. Те се възпитават с мисълта, че ще напуснат дома. И рано или късно това става.

— Но ти не можеш да живееш цял живот при баща си. Когато се омъжиш…

— Това е различно. Ако го направя против волята му, той никога няма да ми проговори и аз никога повече няма да го видя. Той ще изчезне от живота ми. Не мога, Джими. Не мога да зачеркна двайсет години от живота си и да започна отначало. Ще се измъчвам, а и теб ще тормозя. Ти не знаеш колко ме обича, колко добър е бил винаги с мен. Откакто се помня сме били добри приятели. През целия си живот той е мислил и работил само за мен. Джими, нали не се сърдиш, че ти казвам това?

— Продължавай — помоли той.

— Не си спомням майка ми — починала е, когато съм била много малка. И преди да се появиш ти ние двамата си бяхме единствените близки хора. Вярвали сме си. Когато бях болна, той седеше по цели нощи до леглото ми. Не мога да го нараня сега, Джими. Няма да бъде честно.

Джими обърна глава от страх да не би лицето му да издаде чувствата, които го завъртяха. Той изведнъж почувства страшна, необяснима ревност. Той я желаеше — и тялото, и душата й, а всяка дума, която изричаше сега, беше като камшик по отворена рана. Миг преди това беше сигурен, че тя му принадлежи, а сега се чувстваше като чужденец, като натрапник, осквернител на свещена земя.

Тя видя реакцията му и интуицията й подсказа какви са мислите му.

— Не, не — извика тя. — Не е това, Джими!

Той отново я погледна и се поуспокои.

Останаха да седят мълчаливи. Дъждът беше отслабнал и сега равномерно потропваше по дъсчения покрив. Ивица синьо усърдно избутваше сивите натрапници от територията си.

— Какво ще правим сега? — обади се накрая тя. — Какво можем да направим?

— Ще трябва да изчакаме — Джими беше готов с отговора. — Всичко ще се нареди. Сега никой не може да ни попречи.

Дъждът спря. Над главите им отново се разстилаше синята дълбина. Слънцето, вече ниско над хоризонта, отново подпали езерото. Въздухът беше прохладен и свеж.

Джими прие промяната като поличба. Ето това беше истинското лице на света — слънчев и приветлив, а не сив и мрачен какъвто беше допреди малко в мислите му. Той беше победил. Онова, което оставаше да се свърши, беше рутина.

След малко той подкара лодката по блесналата като разтопена мед повърхност на езерото.

— Трябва да се връщаме — каза той. — Колко ли е часът? Толкова ми се иска да останем тук завинаги. Но сигурно вече е късно. Моли!

— Да?

— Каквото и да стане трябва да развалиш този годеж с Дрийвър. Искаш ли аз да му кажа?

— Не, аз ще го направя. Ще му го съобщя писмено, ако не го видя преди вечеря.

Джими плясна няколко пъти с веслата.

— Не мога повече да се сдържам — избухна внезапно той. — Моли, имаш ли нещо против, ако изпея стих-два. Грача ужасно, но съм толкова щастлив, че ще се пръсна. Ще спра веднага щом мога.

И той отпусна глас, отговарящ доста точно на самооценката му.