Човек на живота

12Началото

Самообладанието беше едно от качествата в характера на Джими, с които той определено се гордееше, но ненадейността на срещата толкова го слиса, че за няколко мига го остави напълно безсловесен. Това момиче живееше в съзнанието му от толкова време вече, че Джими мислено се беше сближил твърде много с нея. Затова преживя истински шок, внезапно изправяйки се пред необходимостта да признае, че в действителност тя е една непозната. Той се почувства като човек, срещнал близък приятел, който си е загубил паметта безвъзвратно. Смущаващо е да разбереш, че трябва да започнеш всичко отначало.

— О, господин Пит, това сте вие? Как сте? — възкликна изненадано Моли и му протегна ръка.

Джими изведнъж почувства, че сетивата му възвръщат чувствителността си. Моли помнеше името му!

— Като да срещнеш наяве някой, когото си сънувал — продължи Моли. — Понякога се чудех дали сте истински. Всичко, което се случи през онази нощ, ми се струва като някакъв сън.

Джими най-накрая усети, че може да движи езика в устата си.

— Никак не сте се променила — изхъхри той с усилие. — Изглеждате съвсем като тогава.

— Е, в крайна сметка не е минало чак толкова много време, нали?

Джими усети тъпо бодване в гърдите. За него изминалите дни бяха като изтърколили се години. Явно за Моли той не означаваше нищо — просто случаен познат, един от тълпата. А нима, попита се той, можеше да очаква нещо повече? Но тази мисъл му донесе и утехата. Болезненото усещане, че е загубил почва под краката си и нивите около него са подхванали буги-буги изведнъж изчезна. Той осъзна, че всъщност е объркал представите. Той не е загубил почва под краката си. Напротив, тъкмо сега е стъпил здраво на нея. Той я беше срещнал и тя го помнеше. Нима имаше право да иска нещо повече?

— Пътувах почти през цялото време след онази среднощна наша среща — каза Джими.

— А сега в Шропшир ли живеете? — попита Моли.

— Не. На гости съм — всъщност надявам се да бъда, но изгубих пътя до мястото, където съм поканен да отседна и започвам да се съмнявам дали някога ще се добера до определената ми стая за гости. Казаха ми да вървя все направо и аз така направих. Случайно да знаете къде се намира замъкът Дрийвър?

Тя се засмя.

— Ами случайно знам — отвърна тя. — Аз също съм отседнала в замъка Дрийвър.

— Какво?

— Голям късметлия сте, господин Пит. Още първият човек, към когото се обръщате със зов за помощ, се оказва опитен водач.

— Права сте — съгласи се Джими охотно. — Наистина съм късметлия.

— С лорд Дрийвър ли дойдохте? Разминахме се на алеята, когато тръгвах. Той беше в колата с един друг човек и с лейди Джулия Блънт. Едва ли той ви е накарал да вървите пеш.

— Аз сам предложих да повървя. Някой трябваше да го направи. Той беше забравил да предупреди, че ще води и мен.

— А на всичко отгоре ви е заблудил. Много е разсеян.

— Изглежда е така.

— Отдавна ли познавате лорд Дрийвър?

— От дванайсет и петнайсет миналата нощ.

— Миналата нощ!

— Първо се срещнахме в „Савой“, а по-късно и на Крайбрежната улица. Гледахме реката и обменяхме тъжните си житейски истории, а тази сутрин той се появи в апартамента ми и ме покани тук.

Моли го погледна с искрена почуда.

— Вие май сте доста неспокоен човек — заключи тя. — Изглежда не оставате дълго на едно място.

— Диагнозата е безпогрешна — потвърди Джими. — Не мога да стоя мирен. Имам скитническа треска като онзи мъж на Киплинг.

— Но той е бил влюбен — напомни му Моли.

— Да — отвърна Джими, — бил е. Това е бацилът, който го е тормозел.

Моли го стрелна с поглед. Той й се стори изведнъж нов и различен. Тя все още беше във възрастта на мечтите и фантазиите. От обикновен млад мъж с малко по-ексцентрични маниери от повечето млади мъже, които беше срещала, Джими в миг се превърна в тайнствен непознат, заслужаващ повече внимание. Тя веднага започна да се пита какво ли е момичето, в което е влюбен. И поглеждайки го от този нов и неочакван ъгъл, Моли откри, че мъжът пред нея е с доста привлекателна външност. Едва сега тя забеляза сдържаната сила и решителност, прозиращи зад приятните му и меки маниери. Той имаше излъчване на мъж, уверен в себе си, след като се е лутал насам-натам.

Това откритие я остави безмълвна за няколко мига. Джими също не наруши мълчанието. Той я гледаше с умолителна настойчивост в очите. Защо не може да разбере? Тя трябва да разбере.

Но очите, които срещнаха неговите, бяха очи на дете.

В този миг конят, пощипващ небрежно по някоя тревичка, вдигна глава и изцвили нетърпеливо. В тази негова настойчивост имаше нещо толкова човешко, че и двамата се засмяха едновременно. Откровеният материализъм на изцвилването разчупи проточилото се мълчание. Това беше настоятелен повик за храна.

— Бедничкият Денди! — потупа го по шията Моли. — Той знае, че е близо до вкъщи и че тъкмо сега е време за вечеря.

— В такъв случай сме близо до замъка, така ли?

— Пътят доста заобикаля, но ние можем да минем напряко през нивите. Не са ли прекрасни английските поля? Обожавам ги! Разбира се харесвам и Америка, но…

— Отдавна ли напуснахте Ню Йорк? — попита Джими.

— Дойдохме тук около месец след като бяхте вкъщи.

— Значи не сте останали дълго в Ню Йорк?

— Баща ми тъкмо беше направил изгодна сделка на Уолстрийт. Провървяло му точно когато съм била на „Мавритания“. Той ми предложи да напуснем Ню Йорк и не беше нужно да ме убеждава дълго. Прекарахме зимата в Лондон. После отидохме в Париж. Точно там срещнахме сър Томас Блънт и лейди Джулия. Вие познавате ли ги? Те са чичото и лелята на лорд Дрийвър.

— Запознах се с лейди Джулия на гарата.

— И как ви се струва?

Джими започна да заеква:

— Е, как да кажа…

— Знам, знам. Тя е ваша домакиня, но вие все още не сте се настанили на масата й, така че можете да кажете точно какво мислите, преди да сте принуден да твърдите, че е съвършена.

— Ами…

— Според мен — каза рязко Моли — тя е груба и злобна жена.

— Е, когато лорд Дрийвър ни представи един на друг на гарата, тя не плесна с ръце и не ме прегърна като родно чедо. По-скоро прие изпитанието с високо вдигнато чело.

— Тя е злобна жена — повтори Моли с известно настървение. — Същият е и той — сър Томас имам предвид. Дребнав мърморко и кавгаджия. Те и двамата се държат с бедния лорд Дрийвър като с роб и аз все още не мога да се начудя защо той не роптае срещу това. Мен самата тяхното отношение ме влудява. Това е такъв срам. Той е толкова мил и добродушен. Жал ми е за него.

Джими слушаше гневната тирада със смесени чувства. Съчувствието й към графските неволи издаваше доброто й сърце, но дали това беше единствената причина за тази пламенна защита или имаше допълнителен стимулатор? В гласа й сякаш зазвъняха медени камбанки и бузите й поаленяха, което накара чувствителният разсъдък на Джими да заподозре личен интерес към тиранизирания пер. Разумът твърдеше, че е глупаво да ревнува от лорд Дрийвър. Като цяло беше голяма симпатяга, но не можеше да се взема на сериозно. Но примата в Джими го насъскваше да ненавижда с някаква необяснима омраза всички мъже, навъртащи се в близост до Моли. Не че лорд Дрийвър му беше противен. Напротив, Джими дори го харесваше. Но много се съмняваше дали това благоразположение към него би цъфтяло дълго из душата му, ако Моли продължаваше да сипе мили думи по негов адрес.

Добре че чувствата му към отсъстващия лорд не бяха подложени на по-нататъшни изпитания за надеждност и устойчивост. Следващата забележка на Моли застигна сър Томас.

— Най-лошото е — каза тя, — че татко и сър Томас са такива приятели. През цялото в Париж двамата ходеха гушнати под ръка. Баща ми му направи голяма услуга.

— Каква?

— Случи се един следобед малко след като пристигнахме. Един тип се вмъкнал в стаята на лейди Джулия, докато всички ние, с изключение на баща ми, бяхме навън. Баща ми го видял как влиза и подозирайки, че крои нещо лошо, влязъл след него. Мъжът се опитвал да открадне бижутата на лейди Джулия. Той бил отворил сейфа, където те се пазели, и държал в ръце диамантената й огърлица, когато баща ми го спипал. Тя е най-възхитителното нещо, което някога съм виждала. Сър Томас казал на баща ми, че е платил сто хиляди долара за нея.

— Невъзможно е — предположи Джими — управата на хотела да не е инсталирала сейф за ценности.

— Разбира се, че имаше хотелски сейф, но вие не познавате сър Томас. Той няма вяра на какъвто и да било хотелски сейф. Той е от ония хора, които се инатят да правят нещата по свой собствен начин и си мислят, че могат да се грижат за собствените си дела по-добре от който и да е друг. Затова поръчал специален преносим сейф и никога не би сложил диамантите другаде освен в него. Естествено крадецът го е отворил за секунда. Един умен крадец не би се затруднил с неща като тоя сейф.

— И какво се случи после?

— О, мъжът видял баща ми, хвърлил огърлицата и избягал по коридора. Баща ми се опитал да го настигне, но не успял. Затова се върнал назад и започнал да вика и да звъни на всеки звънец, попаднал пред погледа му, но мъжът така и не бил открит. Все пак диамантите бяха спасени. Това беше най-важно в случая. Непременно ги погледнете тази вечер. Те наистина са прекрасни. Разбирате ли от скъпоценни камъни въобще?

— Мисля, че да — отвърна Джими. — Всъщност един бижутер, когото познавах някога, ми каза, че съм имал природна дарба в тази насока. И разбира се, сър Томас е бил страшно благодарен на господин Макикърн?

— Той просто се разля като масло върху печка от признателност. Не знаеше как да му се отблагодари. Разбирате ли, ако онзи тип беше изчезнал с диамантите, сигурна съм, че лейди Джулия щеше да накара сър Томас да й купи друга огърлица също толкова скъпа колкото и откраднатата. Хващам се на бас, че си умира от шубе от нея. Опитва се да не го показва, но е така. Но освен дето щеше да се изръси с още сто хилядарки, кражбата би съсипала репутацията му пред нея, че е непогрешим и прави нещата по-добре от другите.

— Но нима фактът, че крадецът е успял да се добере до бижутата и е бил спрян само по щастлива случайност, не е достатъчно доказателство?

— О, лейди Джулия така и не разбра за онзи злощастен епизод. Сър Томас се прибра в хотела час преди нея. Никога преди не бях виждала човек да се справи с такова количество работа каквото сър Томас свърши в този един час. Той издири управителя на хотела и след куп приказки за дълг и лоялност към своите гости го закле да пази в абсолютна тайна случката — с което бедният човечец беше повече от щастлив да се съгласи, защото ако се разчуеше историята, само би навредила на името на хотела. От своя страна пък управителят събра служителите си и ги заплаши с уволнение, ако някой се изпусне. Ние с баща ми също обещахме да не казваме на никого, така че лейди Джулия и до днес не знае за покушението срещу огърлицата. Въпреки че преди няколко дни ми идеше да разкажа инцидента на лорд Дрийвър! Помисли си само какъв коз срещу тях ще дам в ръцете му. Няма да могат повече да издевателстват над него.

— Аз не бих го направил — отбеляза Джими, опитвайки се да придаде на гласа си хладното безпристрастие на страничен наблюдател. Тази загриженост на Моли за лорд Дрийвър беше мила и достойна за похвала, но му действаше доста разцентроващо.

Моли го погледна изненадано.

— Нали не мислиш, че бих го направила?

— Не, не — побърза се оправдае Джими — Разбира се, че не.

— Щом съм обещала да не казвам на никого! — каза Моли троснато. — Защо ми се стори, че се подсмихна леко?

— Всъщност — отвърна Джими с извинителен тон — не че е нещо важно — исках само да отбележа, че ти току-що разказа случката на моята скромна личност.

Моли се изчерви. После се усмихна.

— Не знам защо го направих — призна си тя. — Изплъзна ми се неволно от устата. Сигурно защото усещам, че мога да ти се доверя.

Тези думи надигнаха в душата на Джими такива розови вихрушки, че той се закова на място под напора им, но Моли продължи напред.

— Ти можеш да ми се довериш сто процента — продължи темата Джими, след като припна подире й, — но откъде знаеш, че можеш?

— Откъде ли? — повтори тя. Беше спряла за момент, но след това продължи с бързи крачки, видимо смутена. — Откъде ли? Ама че абсурден въпрос! Разбира се, че знам. Ти не можеш ли да четеш по лицата на хората? Аз пък мога. Виж — посочи тя с ръка напред — оттук се вижда замъка. Как ти се струва?

Бяха стигнали мястото, където нивите се втурваха стръмно надолу. Неколкостотин метра пред тях сред тъмнозелената рамка на могъщ лес се издигаше прословутата сива каменна грамада, която в гореупоменатите далечни времена беше вкисвала деня на уелските спортяги. Дори и днес наоколо й витаеше някакъв дух на дързост и пренебрежение. Залязващото слънце беше подпалило водите на езерото. Из околността не се мяркаха никакви човешки или животински фигури. Като че ли бяха попаднали в двореца на Спящата красавица.

— Е? — изви глас въпросително Моли.

— Прекрасен е! — не закъсня да оправдае очакванията й Джими.

— Нали? Толкова се радвам, че и на теб ти харесва. Винаги, когато застана тук, се чувствам така като че ли аз съм създала всичко наоколо. И когато хората не могат да оценят гледката, се чувствам лично засегната.

Те се спуснаха надолу по хълма.

— Междувпрочем — каза Джими — ще играеш ли в онази пиеса, която подготвят?

— Да. Да не би ти да си другият мъж, който щяха да доставят от Лондон? Затова и лорд Дрийвър отиде до метрополията. Мъжът, който щеше да играе една от ролите, трябваше да замине по някакви бизнес дела.

— Горкият нещастник! — съжали го Джими. В този момент му се струваше, че на света съществува само едно място, където човек може да бъде истински щастлив. — Каква е тази роля? Лорд Дрийвър ми каза само, че им трябва доброволец. Какво ще трябва да правя?

— Ако ще си лорд Хърбърт, чиято роля е вакантна, ще говориш с мен почти през цялото време.

Джими реши, че пиесата ще бъде страхотна.

Гонгът за преобличане прозвуча точно в момента, в който двамата влязоха в предверието. Вляво стояха двама мъже потънали в дружески разговор. Единият беше висок и едър, а другият нисък и дребен. Масивният гръб на високия мъж се стори доста познат на Джими.

— О, татко! — викна Моли.

Джими вече знаеше къде е засичал този гръб преди.

— Сър Томас — обърна се тя към дребния мъж, — това е господин Пит.

Дребосъкът хвърли на Джими един бърз изпитателен поглед с цел да открие набиващи се на очи криминални наклонности и след като остана задоволен от гледката, стана по-дружелюбен.

— Радвам се да се запозная с вас, господин Пит, много се радвам — изписука той. — Очакваме ви да пристигнете от известно време.

Джими обясни, че е объркал пътя.

— Не се учудвам. Било е неразумно да бъдете оставен да вървите пеш, след като не познавате местността. Племенникът ми е проявил голяма безотговорност, като не ни извести за пристигането ви. Жена ми му направи забележка в колата.

„Обзалагам се, че му е трила доста сол на главата“ — помисли си Джими, а на глас демонстрира искрено учудване, подавайки ръка на приятел в нужда:

— Така ли? Самият аз предложих да повървя пеш. Не съм се разхождал на въздух, откакто пристигнах в Англия. — После се обърна към великана и му подаде ръка: — Предполагам, че не ме помните, господин Макикърн. Срещали сме се в Ню Йорк.

— Помниш ли онази нощ, когато господин Пит прогони нашия крадец, татко? — попита Моли.

Тази реминисценция временно отне на господин Макикърн говорните способности. Малко са ситуациите, които могат да изкарат от равновесие един нюйоркски служител на реда и законността. Сред тази привилегирована прослойка точно премерения замах на юмрука се цени като висша проява на такт, а умело насоченият удар с палката се приема като задоволителна находчивост. Въоръжен със своите средства за общуване вие никога няма да сварите неподготвен за отговор един полицай от Манхатън. В друга обстановка господин Макикърн щеше да знае как да се справи с присъствието на младия мъж, който, той беше убеден в това, е изпечен престъпник. Но тук се изискваше съвсем друго поведение. Първото и най-основно изискване на етикета, който той бе приел да спазва, навлизайки сред обществото, където смяташе, че му е мястото, бе следното: „Никога не прави сцени“. Той беше разбрал, че сцените се числят към онези човешки деяния, които са най-неприемливи и ненавиждани от висшите кръгове. Естественият човек в него трябваше да бъде окован в здрави вериги. Железният юмрук трябваше да отстъпи място на ласкателните слова. Едно хладно „Наистина ли?“ беше отговор, срещу който и най-ревностните защитници на добрия тон не биха могли да кажат и копче.

Доста усилия и душевни гърчове бяха съпроводили усвояването на този урок, но господин Макикърн се справи успешно.

Той се здрависа и дрезгаво призна познанството.

— Наистина ли, наистина ли? — изчурулика сър Томас приветливо. — Значи вие се намирате сред стари приятели, господин Пит.

— Сред стари приятели — повтори думите му Джими, усещайки как очите на бившия полицай горят дупки в него.

— Превъзходно, превъзходно! Позволете да ви покажа вашата стая. Тя е точно срещу моята. Насам, моля.

Те се разделиха с господин Макикърн, но Джими все още чувстваше жежките остриета на очите му. Погледът на експолицая беше от онези, които завиват зад ъглите, изкачват стълби и пробиват стени.