Човек на живота

21Нежелани дарове

Има една малобройна група от хора, която никога през живота си не изпитва съмнения и винаги взема решенията си от раз. Та един от плюсовете на тези непоколебими мъже, към които можем да причислим навярно цар Соломон, а може би и Хенри VIII, е че те могат да приемат всякакви житейски победи и триумфи без дори косъм от някаква емоция да наруши спокойствието им. Но при средностатистическия мъж чувствата в такива случаи са объркани и необуздани. Може би доминиращо е усещането за замайване, слисване и сащисване. Ръка за ръка с него върви и чувството на облекчение — като това на пълководеца, който е довел трудна битка до победен край или натоварен с тежка и опасна мисия войник, който изведнъж открива, че опасността е преминала, а той все още е жив. Към този емоционален коктейл трябва да прибавим и току-що пръкналото се усещане за собственото величие и неповторимост. Подозренията, че мъжът е нещо повече от обикновен, редови обитател на тази планета, изведнъж са се потвърдили изцяло. Гръдта натежава от самодоволство и общо взето не можем да повярваме, че светът може да ни предложи нещо повече.

Но понякога тънки пукнатини на страх и мрачни предчувствия започват да глождят тази иначе корава сплав от щастие и увереност в собствената непогрешимост. „Тя ме кара непрекъснато да купувам какви ли не ненужни вехтории — можете да чуете вайкането на някой, достигнал третата четвъртина на годежния период. — Представи си само, вчера ме принуди да си купя две нови вратовръзки.“ Съмнения дали човешката натура би издържала подобно напрежение започват да ръфат гръдта на гордия доскоро победител.

Но каквито и трагедии да забулват края на предсватбената карантина, началото е окъпано в слънчева светлина.

Джими, любувайки се на насапунисаното си лице в огледалото преди да се преоблече за вечеря, беше изцяло зает с философски обобщения върху удивителната уникалност на този най-прекрасен от всички прекрасни светове.

Никакви съмнения не раздираха вътрешността му.

В момента дори беше забравил за съществуването на бившия блюстител на отвъдокеанския закон. В един свят, който беше обитаван от Моли, нямаше място за други хора. Дори като мазки на фона.

Разходката му из висшите небесни сфери беше прекъсната от внезапната поява на Шилото. Може би Джими, гледайки на околните през розовите очила на щастието и доволството, откриваше и в техните маниери следи от напиращо желание да заизвиват глас и да защракат с пръсти, но му се стори, че Шилото е под въздействието на едва сдържано тържество и ликуване. Краката на възпитаника на Бауъри ситняха по килима странен танц. Под пембените къдрици лицето му лъщеше като току-що калайдисан тиган.

— Е, как вървят похожденията на младия лорд Фицмълинс? — приветства го Джими. — Шило, бил ли си някога шафер?

— Шефе?

— Шафер на сватба — това е човекът, който държи младоженеца за яката, докато трае данданията, за да е сигурен, че няма да му щукне в един момент да се изпари нанякъде. Приятелят, който се грижи за всичко, събира парите, а накрая грабва първата шаферка, отнася я вкъщи и двамата заживяват щастливо до края на дните си.

Шилото поклати глава.

— Не виждам за к’во му е на човек да се жени, шефе.

— Аха, ти май си женомразец. Но само почакай, Шило. Някой ден любовта ще покълне в сърцето ти и ти ще започнеш да пишеш стихове.

— Да не ми е изпила чавка акъла, бе шефе — запротестира Шилото възмутен от ужасното бъдеще, което му предвещаваше Джими. — Нямам нужда от никакви момичета. Празна работа е тая.

Това си беше чиста ерес. Джими остави бръснача от съображения за сигурност и се зае да разпръсва мрака в главата на Шилото:

— Шило, ти си една дебела глава — започна той. — Ако имаше поне малко ум в ей туй нещо, дето ти е чучнато върху раменете, щеше да знаеш, че единственото нещо, което човек си струва да направи в живота си, е да се ожени. Вие, дебелокори ергени такива, просто ме влудявате. Помисли си какво значи за теб да си имаш една малка женичка. Излизаш в студената зимна вечер да ограбваш някоя къща, но знаеш, че там някъде те чакат чиния топла супа и собствените ти меки чехли. А после тя сяда на коленете ти и ти й разказваш как си гръмнал в куфелника някакво си тъпо фанте. Не е ли прекрасно. Аз например не мога да измисля нищо по-приятно от това.

— Веднъж имах едно момиче — промълви Шилото замислено. — Ама тя ме остави. Ожени се за полицай.

— Значи не си е струвала усилията, Шило — откликна веднага със съчувствие на мъката му Джими. — Не си заслужава да се коркаш за момиче, което е постъпило по такъв подъл начин с теб. Трябва да си намериш някоя мила, симпатична девойка, която да одобрява твоя бизнес. А сега ме остави да се избръсна, защото ще закъснея за вечеря. Тая вечер ще стават велики събития.

Шилото се оживи.

— Тъй е, шефе! Точно туй исках…

— Ако човек можеше да събере в един варел цялата синя кръв, която ще се събере под тоя покрив след малко, може съвсем спокойно да си отвори бояджийска работилница. Обаче те съветвам да не опитваш. Те едва ли ще харесат идеята. Впрочем, я ми кажи, виждал ли си отново онзи иконом, който ти смяташ за ченге?

— Шефе, точно туй…

— Надявам се, че той е по-добър изпълнител на характерни роли от моя стар приятел Гейлър. Тая хрътка започва да ми лази по нервите. Впил се е в мен като краста. Предполагам, че сега е полепнал по някоя стена в коридора отвън. Виждал ли си го?

— Дъл’ съм го виждал! Шефе! Има една работа…

Джими се втренчи в лицето на Шилото.

— Ей, момче — каза той с известно напрежение в гласа, — ти нещо си намислил. Стискаш май някакви новини. Давай смело. Изплюй най-накрая това камънище, че ще вземе да ти строши зъбите.

Вълнението на Шилото изведнъж избухна в поток от думи.

— Ама, шефе! Дет’ ти викаш, че тая вечер ше има да стават големи патърдии. Ами че те вече почнаха. Още ми бръмчи главата. Значи, шефе, кат’ бях днеска следобед в стаята на сър Томас…

— Какво! — ревна Джими в ужасно предчувствие.

— Тъй беше, бе, шефе. Тамън преди оная буря. Беше станало толкоз тъмно кат’ през нощта. И аз…

Джими го прекъсна.

— В стаята на сър Томас! Какво…

Шилото започна да се поклаща неспокойно от крак на крак. После пусна една извинителна усмивка.

— Аз ги взех, шефе — най-накрая стигна до сърцевината на историята Шилото и подсмъркна.

— Взе ги? Какво си взел?

— Ей тия.

Той бавно пъхна ръка в джоба си и извади с изражението на тържествуващ факир след успешен номер диамантената огърлица на лейди Джулия.