Човек на живота

15Господин Макикърн се намесва

Изглежда Съдбата през първите няколко дни от престоя на Джими в замъка беше решила да изпита търпението на своя подопечен и да се позабавлява за негова сметка, затова със завидно постоянство му сервираше изненада след изненада и то все неприятни. Първият студен душ, излял се във врата му, беше подмяната на ролята в театралното представление, която толкова много му допадаше. Оказа се, че няма да е лорд Хърбърт, персонажът, който по сценарий прекарва по-голямата част от времето в краката на Моли. В мига, в който Чартърис разбра от лорд Дрийвър, че преди време Джими е излизал на сцена, той реши, че образът на лорд Хърбърт предлага много малко възможности за изява на неговия талант.

— Абсолютно неподходяща роля за теб, скъпи ми приятелю — беше категоричен той. — Това е само една малка епизодична роля. Освен това лордът е пълна откачалка.

Джими се опита да го убеди, че на света няма по-добър изпълнител на откачалки от него, но Чартърис беше непоклатим като запънало се на мост добиче.

— Не, не, не — размаха ръце той. — Ти трябва да си капитан Браун — главният и най-убедителен образ в цялата пиеса.

Ще имаш монолози като чаршафи. Трябваше Спени да я играе и ако това беше станало, щяхме да сме свидетели на най-позорния провал в цялата история на театъра. Но ето че се появи ти и сега всичко ще тръгне по мед и масло. А Спени пък е идеален за лорд Хърбърт. Просто трябва да играе себе си. Няма начин сега да не пожънем успех, старче. Репетицията е след обяда. Не закъснявай.

И без да даде възможност на Джими за по-нататъшни прения той се врътна на пети и хукна да издирва останалата част от актьорския състав.

От този момент нататък Джими изпита на свой гръб всички терзания на индиански пленник на стълб за мъчения. Чартърис беше младеж — страстен поклонник на тезата, че животът извън театъра е мъртва пустиня. Той не забелязваше, че слънцето свети ярко, че езерото блести примамливо и нехаеше, че Джими би броил, ако имаше на кого, по пет лири на минута, само и само да можеше да попада в компанията на Моли по половин час всеки следобед. Това, което терзаеше душата му, беше, че местното отбрано общество ще пристигне в замъка само след седмица, а много малко от хората му си знаеха ролите. Намерил подходящия човек за своя главен герой, той отприщи изведнъж цялата си енергия. Ръководеше всяка репетиция с такъв замах и енергичност, все едно повеждаше тълпите на бой последен. Той беше слънцето, огряващо всяко кътче на сцената — рисуваше декори, които поставяше още неизсъхнали и хората сядаха върху тях, ковеше подкови за късмет и те се ръсеха като градушка върху главите на актьорите доброволци. Нищо не можеше да го спре.

— Господин Чартърис — изкоментира лейди Джулия доста хладно след една енергична репетиция — е неуморим. Просто ми се завива свят, като го гледам!

Може би най-големият му триумф беше съгласието на лейди Джулия да участва в неговата пиеса, въпреки че за един роден организатор на аматьорски представления подобни чудеса са ежедневие, а Чартърис беше един от най-заклетите в областта. Носеха се слухове — разпространявани най-вече късно през нощта в билярдната — че първоначално той имал намерение да напише комична роля на лакей и за сър Томас. Впоследствие, обаче, идеята отпаднала и то не защото, беше всеобщото мнение, Чартърис не би могъл да го хипнотизира и подчинявайки го на волята си да го накара да приеме ролята, а поради абсолютната непригодност за сцена на сър Томас.

Като главен резултат стихията на продуцентския ентусиазъм направи Джими един от тълпата и това чувство никак не му се хареса. Той не срещаше особени затруднения със сцените, в които трябваше да се появява неговият герой, но за нещастие останалите около него срещаха. Всеки ден в края на изнурителното „проиграване на ролите“ с цяла тумба мънкащи ентусиасти Джими започваше горчиво да съжалява, че не е заминал за Япония, факелът на това съжаление се поддържаше буен и от почти пълната невъзможност сред навалицата репетиращи да остане насаме с Моли. Но това, което докарваше душата му до състояние на друсан кебап, беше очевидното й нежелание за усамотен разговор с него. Моли беше весела и нямаше нищо против да бъде погълната от тълпата. Може би, мислеше си Джими с меланхолия, срещайки очите му и забелязвайки в тях безумен блясък, тя сигурно го отдаваше на причината, която караше очите и на останалата част от компанията да блестят диво през тази една седмица.

Джими започна тайно, но затова пък със страст и жар да проклина всички аматьорски театрални представления и това в частност. По негово мнение в онзи кръг от преизподнята, където се пържат душите на грешниците, би трябвало да отредят специална скара с модерни електрически реотани лично и персонално за онзи шашкънин, измислил тези представления, този мор, тази чума за истинските идеали на цивилизацията. А броенето на овце преди заспиване Джими беше заменил с лепене на ругателни епитети преди или след име Чартърисово в зависимост от случая.

Към фурните, които измъчваха душата му обаче съвсем скоро се присъедини и една нова и особено бясна. Дори сред суматохата на репетициите той не можеше да не забележи, че Моли и лорд Дрийвър прекарваха доста време заедно. А сър Томас Блънт и господин Макикърн не пестяха време и сили да запазят или дори да тласнат в точно определена насока тази близост.

Неоспоримо доказателство за съществуването на пакта Блънт-Макикърн Джими получи без да го е търсил една вечер, когато след внимателно планиране и хитроумни кроежи, в сравнение с които напъните на Макиавели и Ришельо изглеждаха като изпълнения на пелтечещи новаци, той успя да изтръгне Моли от лапите на гмежта и да я отведе навън с отчаяната молба да му помогне да нахрани пилците. Както беше предположил, към животинския състав на замъка имаше зачислени и голям брой пилци. Тяхната шумна, но задружна птича фамилия обитаваше пространството зад конюшните. Крепейки внимателно в ръце желязна кофа, пълна догоре с отровна на вид пихтиеста маса и с крачещата до него Моли, за минута и половина той се почувства като сразил враговете пълководец. Трудно е да подхванеш романтично словоизлияние, когато си натоварен с тежка кофа пилешко лакомство, издаващо при движение странни пльокащи звуци, но той предполагаше, че тази увертюра към същинската част ще бъде съвсем кратка — пилците едва ли щяха да се помайват много с вечерята си. А след това двамата, приключили с богоугодното дело, щяха да се оттеглят към много по-подходящия декор на розовата градина. Джими беше планирал грижливо и времето — имаше достатъчно преди гонгът да огласи околността.

— Е-хей! — чу се изведнъж глас. И зад тях със сатанинска, както се стори на Джими усмивка на уста, изскочи лорд Дрийвър.

— Чичо ми каза, че ще мога да ви намеря тука. Какво носиш в тая кофа, Пит? С туй ли се хранят пилетата? Горките същества! Една торба злато да ми дават пак няма да се докосна до тая гнусотия. Изглежда ми направо отровна.

Той срещна погледна на Джими и млъкна. С поглед от същия калибър Джими би могъл да спре и лавина. Негова светлост започна да кърши пръсти объркан.

— О, вижте! — извика развълнувано Моли. — Ей там има едно малко бедно пиленце навън в студа. То не е клъвнало дори трошичка. Дай ми черпака, Джими. Ела тук, миличко, пили-пили-пили! Не бъди глупаво, няма да те нараня. Донесла съм ти вечерята.

И Моли се впусна да преследва самотната кокошка, която изкудкудяка нервно и побягна. Лорд Дрийвър се наведе към ухото на Джими.

— Страшно съжалявам, старче — изшептя той извинително. — Хич даже нямаше да ви се мотая в краката. Но нямаше как да изклинча. Той ме изпрати — после леко се извърна през рамо. — И — добави той бързо, виждайки, че Моли се връща — сега е кукнал на прозореца на спалнята си и ни гледа през театралния си бинокъл!

Обратният път към къщата беше извървян от компанията в пълно мълчание. В главата на Джими мислите се блъскаха и бутаха една друга също като онези пилци пред коритото преди малко.

А материалът му за размисъл съвсем не беше малко. Първо той се увери напълно, че неговият скорошен познат е като мокра глина в ръцете на чичо си. Дори и за краткото време, в което се познаваха, той успя да разбере, че гръбнакът на Негова светлост е отстранен от тялото му грижливо, до последното прешленче. Каквото и да му наредеше чичото, Негова светлост само козируваше и хукваше с изплезен език да го върши. Ситуацията не изглеждаше никак благоприятна. Джими знаеше, че беше издадена заповед Светлостта да се ожени за пари, а Моли беше наследница. Джими нямаше представа каква сума е успял да натрупа Макикърн в гешефтите си с престъпниците, но по всичко личеше, че е достатъчно солидна. Перспективите бяха мрачни.

После обаче му дойде една спасителна мисъл. Лорд Дрийвър може и да е насъскван да направи предложение на Моли, но каква причина може да накара Моли да приеме предложението му? Джими дори за миг не допускаше, че може да я привлече титлата. Моли не беше момиче, което би се оженило заради титла. А какво остава, ако изброим другите „достойнства“ на Негова светлост. Той беше приятен младеж — съдейки по краткото познанство — приветлив и сърдечен. Не можеше да се отрече. Но с това се изчерпваха качествата му в графата „положителни“. Всичко друго попълваше съседната със знак минус. Неоспорим беше фактът, че дванайстият граф бе едно бъзливо мекотело. С душа като дресирано пале. За гръбнака вече беше станало въпрос. Колкото до характера, той също липсваше. Беглият преглед на досието на лорд Дрийвър разведри малко Джими. Той не можеше да види и едничко косъмче, даже да прибавеше целия сър Томас Блънт на кантара, което да го наклони в полза на кандидат-жениха на Моли. Колкото и да се трепеше сър Томас никога нямаше да може да направи Ромео от Спени Дрийвър.

Джими всъщност достигна до горното заключение не веднага, а след обстоен размисъл и подробни наблюдения същата вечер в билярдната, докато следеше с едно око играта между упоменатия притежател на синя кръв и мълчаливеца Харгейт. Той остана техен зрител защото искаше отблизо да проучи всички слаби страни на своя съперник, а не защото играта си струваше гледането. Всъщност човек едва ли можеше да си представи по-скучна партия. Лорд Дрийвър беше слаб играч, а партньорът му очевидно скоро беше направил своя прощъпулник. Джими отново беше обладан от чувството, че е срещал Харгейт и преди. Но ровичкането из паметта му не даде резултат. Той и не се задълбочи повече, имайки за цел да завърши диагнозата си за лорд Дрийвър.

След малко, сложил доволен точка на своето изследване и отегчен от играта, той излезе от стаята. За момент спря, колебаейки се какво да прави. В пушалнята играеха бридж, но Джими не беше в настроение да се захваща с игра на карти. От дневната долитаха звуци на пиано. Той се запъти нататък, но отново спря. Не му се говореше с никого. Искаше да размисли. Една цигара на терасата щеше да отговори на нуждите му.

Джими отиде да вземе табакерата от стаята си. Прозорецът беше отворен. Той погледна навън. Беше пълнолуние и терасата се къпеше сред сребристите струи на лунния светлик. Неочаквано Джими забеляза движение в далечния й край, където падаха сенките на дърветата. Едно момиче излезе от тях, разхождайки се бавно…

Джими не помнеше да е спринтирал така по стълба от своите невръстни години. По всичко личеше, че Съдбата се е събудила от дълбоката си дрямка и отново е взела нещата в свои ръце, защото въпреки опитите си Джими не успя да си счупи врата при олимпийската скорост, с която изгълта пресечения терен. След няколко секунди той вече беше долу, носейки наметало, което беше грабнал по пътя от предверието.

— Помислих си, че може да ти е студено — изхъхри той задъхано.

— О, благодаря — отвърна Моли. — Колко мило от твоя страна! — Тя го наметна върху раменете си — Тичал ли си?

— Слязох по стълбите доста бързо.

— Да не би да те е било страх, че ще те грабнат таласъмите? — засмя се тя. — Когато бях малка, винаги ме беше страх от тях. Тичах като бясна по стълбите до стаята си в тъмнината, ако не успеех да убедя някого да ме държи за ръка дотам.

Когато видя Джими, Моли се успокои. Беше излязла на терасата, за да остане сама и щом чу стъпки, се разтревожи да не би да пристига някой досадник. С Джими беше друго — с него тя не се чувстваше напрегната, той не нарушаваше спокойствието й. Въпреки че слабо го познаваше, Моли инстинктивно усещаше, че нещо в него я привлича. Той беше мъж, на когото можеше да се има доверие.

Двамата повървяха мълчаливо известно време. Думите се въртяха като вихрушка из главата на Джими, но той не можеше да подреди и едно изречение.

Моли също не подхващаше разговор. Явно не беше нощ за разговори. Луната беше превърнала парка в Приказната страна на сенките, сред която черното и сребристото изплитаха фантастични видения. Беше нощ, в която можеш само да слушаш, да гледаш и да мислиш.

Моли и Джими се разхождаха мълчаливо напред и назад. Когато подхванаха втората си обиколка мислите на Моли се оформиха във въпрос. Всъщност тя на два пъти щеше да го зададе, но се спираше. Това беше невъзможен въпрос. Тя нямаше право да го задава, а Джими не биваше да й отговаря. Но накрая не издържа и попита:

— Джими, какво мислиш за лорд Дрийвър?

Джими зяпна. Едва ли имаше друго питане в момента, което да беше по-съзвучно с мислите му.

— О, знам, че не трябва да ти задавам този въпрос — продължи тя. — Той е твой домакин и ти си му приятел. Но…

Тя не завърши. Всяко мускулче по гърба на Джими затрептя и заигра, но от гърлото му не можа да се отцеди нито звук.

— Не бих попитала никой друг. Но ти си… някак по-различен. Не знам как да го кажа — ние едва се познаваме, но…

Тя отново спря, но не получи отговор.

— Чувствам се толкова самотна — почти прошепна тя, сякаш на себе си. Едва тогава нещо с мощта на мълния проблесна в главата на Джими. Изведнъж мозъкът му се проясни. Той пристъпи напред.

Огромна сянка лежеше върху сребърната трева. Беше Макикърн.

— Търсех те, скъпа. Мислех, че си отишла да си легнеш.

После се обърна към Джими за първи път след разгорещената им дискусия.

— Ще ни извините ли, господин Пит?

Джими се поклони и забърза обратно към къщата. На вратата той спря и се обърна. Двамата все още стояха там, където ги беше оставил.