Човек на живота

13Възгледите на Шилото

Въпреки всичко Джими завърши вечерния си тоалет в доста приповдигнато настроение. Струваше му се, че се е събудил от някакъв унес. Животът, толкова сив до вчера, днес се завъртя пред очите му пъстър и изпълнен с възможности. Повечето хора, които по собствено желание или поради необходимост са сновали насам-натам по света за по-продължителен период, са повече или по-малко фаталисти. Джими беше оптимистичен фаталист и винаги беше гледал на Съдбата не като на сляп раздавач, който пръска ей така наслуки добри или лоши дарове, а по-скоро като доброжелателно създание с определено пристрастие към него. Той твърдо вярваше в своята звезда. В различни периоди от своя живот — особено по времето, както беше казал на лорд Дрийвър, когато беше закусвал колкото врабче — бе притискан в различна степен в тъмния ъгъл, но късметът му досега винаги го беше измъквал оттам. Струваше му се страшно неспортсменско от страна на Съдбата да го доведе до прага и да му покаже най-голямото съкровище в живота, а после да го запрати отново нанякъде. Разбира се, представите му за това какво е най-важното в живота се бяха променяли с годините. Дори и малките възвишения по своя Хълм на Живота Джими беше приемал за Големите върхове, но тази, последната височина, той усещаше като истинския Еверест. За добро или зло образът на Моли се беше вплел в съзнанието му. В бурния период на двайсетте си години Джими често беше оставал с измамното впечатление, че и други момичета, които сега бяха само смътен спомен като героини от полузабравена пиеса, са стигали до споменатите дълбини. Тогава гърчовете от раздялата бяха болезнени, но доста краткотрайни. Силата на волята и активният живот доста успешно се бяха справяли с лечението. Седмица-две на всемирна самота и сърцето му отново беше готово — добре пометено от спомени и уютно мебелирано за следващата наемателка.

Но в случая с Моли нещата стояха съвсем различно. Джими вече бе преминал възрастта на мълниеносното прехласване. Като земевладелец, измамен от предишни арендатори, Джими беше станал недоверчив и предпазлив. Хранеше определи съмнения по отношение силите си за възстановяване в случай на бедствие. Затова постепенно разви своеобразно отбранително поведение към срещуположния пол. Но Моли беше пробила неговата защитна линия и Джими осъзна, че не може да й даде достоен отпор. Методи, успешно прилагани в миналото, сега се оказваха безполезни. Онзи душевен балсам, с който досега безотказно беше лекувал сърдечните си травми и чийто съставки включваха многократно самонапомняне, че по света има толкова други хубави момичета, се оказа напълно неефикасен. Джими не се опитваше да се самозалъгва. Беше минал възрастта, когато мъжът се влюбва във всеки един по-засукан индивид с нежно име и премрежен поглед.

Това е краят. Второ раздаване няма да има. Както и да свършеше това, той й принадлежеше.

Едва ли има друг момент в ежедневието на мъжа, в който умът му е по-вглъбен, от онзи кратък отрязък от време, когато той насапунисва лицето си преди бръснене. Работейки усърдно с четката Джими Пит оценяваше ситуацията. Не без основание той беше склонен да гледа на застигналия го късмет като на специално отпуснат от Съдбата влак, който да го отведе право в райските селения. Идеше му за разцелува тази своя толкова чевръста и добронамерена Фортуна. Чрез серия от изкусно изпипани чудеса тя му беше уредила ролята на гост под един и същи покрив с Моли. Това, както няколко мига по-късно изтъкна Разумът, беше само началото, но на Джими, замислено сапунисващ лицето си, му се струваше краят. Едва когато нагласяше връзката си, му хрумна любопитната мисъл, че май преди да излезе на финалната права ще трябва да прескочи доста препятствия.

На първо място Моли не го обича. И, той беше принуден да признае, има основателни причини да го прави. Освен това баща й твърдо вярва, че той е първокласен мошеник.

— Всичко друго, обаче — увери Джими отражението си в огледалото — е тип-топ.

В този момент на вратата силно се почука.

— Да? — викна Джими. — Влез!

Вратата бавно се открехна. В процепа като изгряващо слънце откъм разцветката се появи обрасла с буйна червена растителност глава, гарнирана с усмивка от ухо до ухо.

— А, Шило! Здрасти. Влизай. Как е положението?

В стаята пропъпли и останалата част от господин Мълинс.

— За хавата ли питаш шефе? Хич не бях сигурен, дъл’ т’ва е твойта стая. Я познай, шефе, в кой мислиш щях да са джасна долу в коридора? В онуй ченге, Макикърн. Ако щеш вярвай!

— Сериозно?

— Без майтап. К’во ли прави тук? Щях да опъна петалите кат’ го видях насреща ми. Ей на, още не мога да си взема въздуха кат’ хората.

— Позна ли те?

— Дали ме позна! Фърли ми такъв смразяващ поглед, че са чудя как не станах буца лед.

— И?

— И почнах да си викам: „Къде съм аз? На Трето авеню ли съм или в туй забутано английско село и въобще к’во става тук?“ След т’ва се изхлузих кат’ портмоне от дамска чантичка и право тук идвам. Кажи ми, шефе, какъв е номера? К’во прави туй грозилище Макикърн от тая страна на океана?

— Всичко е наред, Шило. Успокой се. Ще ти обясня. Той се е пенсионирал… Като мен. И е един от най-важните гости тук.

— Като теб ли, шефе? К’во значи туй?

— Напуснал е силите на реда малко след нашата среща, когато ти хубавичко си почурулика с булдога. Дошъл в Англия и влязъл в обществото. И ето ни тук отново заедно всички под един покрив като на малка семейна сбирка.

Свободно полюшващото се чене на Шилото беше свидетелство за негово безкрайно изумление.

— Тогава… — изхриптя той.

— Да?

— Тогава той к’во ли ще направи?

— Не мога да ти кажа, Шило, но очаквам да чуя след малко. Мисля, обаче, че няма за какво да се притесняваме. Следващата стъпка ще е негова. Ако желае да обсъдим ситуацията, няма да закъснее да доприпка.

— Сигур е тъй — съгласи се Шилото.

— Аз специално се чувствам много добре. И чудесно се забавлявам. А ти как я караш там долу под стълбището?

— Суперско, шефе. Честно, да видиш само иконома. Стара кримка, Сандърс му викат. Да го чуеш само к’ви приказки приказва, кат’ петмез ги точи. Аз само седя и слушам. И всички долу ми викат „господин Мълинс“ — съобщи последния факт Шилото не без фанфарни трели в гласа.

— Радвам се, че и при теб всичко е наред. Значи няма причина да не си изкараме една хубава почивка тука. Освен това не ми се вярва господин Макикърн да се опита да ни тегли шута, след като чуе две-три нещица, които ще му подшушна. Просто спомени от общото ни минало, които сигурно ще го заинтересуват. Всъщност аз харесвам господин Макикърн — и много ми се искаше това да е взаимно — но нито една дума, излязла от устата му, няма да е в състояние да ме помръдне от това място.

— Само тъй, шефе — горещо го подкрепи Шилото. — Трябва да е направил доста големи удари, за да може да си намести дирника тука. А аз знам как ги е направил. Често сме се срещали с него в добрия стар Ню Йорк.

— Прав си, Шило, а от това може да излезе един хубав скандал.

— Уха, ама много голям — светнаха очите на възпитаника на школата на Бауъри, защото бяха подхванали любимата му тема. — Аз знам и ти също знаеш, шефе. Толкоз исках да стана ченге. Ама кат’ не съм расъл достатъчно. Станеш ли ченге и докопваш големите пари! Гле’й го тоя Макикърн. Мангизите сами влизат в джоба му без даже да си е мръднал пръста да ги спечели. А виж ме мене, шефе.

— Виждам те, Шило, виждам те.

— Хубавичко ме виж. Цяла година търча насам-натам като изоглавено добиче и се претрепвам от работа…

— А и зад решетките честичко поседяваш — допълни съчувствено Джими.

— И туй на ’сичко отгоре. И ме гонят из целия град. И к’во накрая? Все ти си лошия.

— Затова започни честно да си заработваш парите — каза Джими. — Това ти трябва, Шило — промяна. Някой ден ще ми благодариш за съвета.

Шилото го погледна с недоверие. Замълча за момент, а след това изрече гласно мислите, които го занимаваха:

— Шефе, туй е адски готска къща.

— Виждал съм и по-кофти бараки.

— Слушай, шефе, не можем ли…?

— Шило! — прекъсна го Джими заплашително.

— Слушай бе, шефе — без да обърне внимание на тона в гласа на Джими продължи Шилото, — сигур не та канят често-често в таквиз къщи. Хич даже няма и да са напрягаме. Толкоз неща са търкалят наоколо, само трябва ръката си да протегнеш. То ше си е голяма загуба да ги оставим тъй да са въргалят.

— Шило — повиши глас Джими, — мисля, че те предупредих. Най-учтиво те помолих да се вземеш в ръце и да се бориш със своите професионални инстинкти. Бъди мъж! Забрави ги. Опитай се да се занимаваш с нещо. Лови пеперуди.

Лицето на Шилото придоби изражението на опечалена змиорка. После реши да направи един последен, отчаян опит.

— Не си ли спомняш, шефе, онез камъни на дукесата?

— Милата дукеса! — промърмори Джими.

— Ами банката, дет’ си изръшкал?

— Хубаво време беше! — съгласи се Джими и дооправи връзката си пред огледалото.

— Има една госпожа тука — не се отказваше Шилото, — дето има диамантена огърлица за сто хилядарки. Честна дума, шефе, сто бонки. Сандърс ми го каза — оня приятел с петмезените приказки. Аз му викам „Ами!“, а той ми вика: „Няма лъжа, няма измама. Сто хилядарки!“

— И аз го чух — каза Джими.

— Да са поогледам ли наоколо и да разбера къде я пази, шефе? — предложи услужливо Шилото.

— Шило — отсече твърдо Джими, — не искам да чувам повече такива работи. Нали се разбрахме да държим ръцете си далеч от всякакви сребърни лъжици. Същото се отнася и за диамантените огърлици. Ще ме побъркаш с твоите сто бонки.

— Прощавай, шефе. Ама туй беше един път възможност. Сто хиляди гущера. Колко прави в тукашни пари?

— Двайсет хиляди паунда.

— Леле! Да ти помогна ли нещо, шефе?

— Не, Шило, благодаря. Ако искаш, можеш да ми подадеш четката. Не, не тази. Това е четка за коса. Опитай с онази голямата, черната.

— Много ти е тузарски костюма, бе шефе — отбеляза Шилото с искрено възхищение.

— Радвам се, че ти харесва, Шило. Мисля, че е доста шик.

— Върховен е. Ше прощаваш, шефе, ама колко даде за него?

— Около дванадесет гвинеи, струва ми се. Ако искаш, ще погледна в сметката.

— А колко е туй — гвинеята де. Повече ли е от паунд?

— С един шилинг повече. Защо ти е тази висша математика?

Шилото спря да работи с четката.

— Колко много таквиз намазани костюми ше можеш да си купиш — отбеляза той замислено, — ако дигнеш оназ огърлица! — Изведнъж лицето му се оживи — О, шефе, що не влезеш отново в играта?

Но Джими така и не успя да отговори на този патетичен апел, защото точно в този момент на вратата мощно се потропа. И веднага след това дръжката бе натисната.

— Леле! — викна стреснато Шилото. — Ченгето.

Джими се усмихна приветливо.

— Заповядайте, господин Макикърн. Влезте. Ето ни отново заедно. Познавате приятеля ми господин Мълинс, струва ми се. Затворете вратата и седнете. Трябва да обсъдим някои неща.