Човекът сянка

24

Поглеждам Бони, преди да излезем от колата.

— Добре ли си, скъпа?

Тя отвръща на погледа ми с прекалено старите си очи. Кима.

— Добре. — Разрошвам косата ѝ. — Елейна е много, много добра моя приятелка. Тя е съпруга на Алън. Помниш ли го? Срещна го на самолета.

Кима.

— Мисля, че много ще я харесаш. Въпреки това, ако не искаш да си тук, само ми кажи и ще измислим нещо друго.

Бони килва глава на една страна. Като че ли претегля истината в думите ми. Усмихва се и кима. Ухилвам ѝ се в отговор.

— Чудесно.

Поглеждам в огледалото за обратно виждане. Кийнън и Шанц са паркирали пред къщата. Те знаят, че ще оставя Бони тук и че трябва да я пазят. Почти се чувствам спокойна, че ще е под зоркия им поглед. Почти.

— Да вървим, скъпа.

Излизаме от колата, отиваме до предната врата на къщата и звъним на звънеца. След малко отваря Алън. Изглежда по-добре, отколкото на самолета, но все още е изморен.

— Здрасти, Смоуки. Здрасти, Бони.

Детето го поглежда и го изучава, като се взира право в очите му. Той издържа това с огромното търпение, на което всъщност е олицетворение, докато тя не му се усмихва — нейният еквивалент, че всичко е наред.

Той също я дарява с усмивка.

— Заповядайте. Елейна е в кухнята.

Влизаме и главата на съпругата му се появява иззад ъгъла. Очите ѝ светват, когато ме вижда, и сърцето ми се свива от радост. Това е Елейна. От нея винаги струи доброта.

— Смоуки! — изревава тя и се спуска към мен. Позволявам ѝ да ме прегърне и я притискам силно до себе си.

Тя отстъпва назад, на една ръка разстояние и двете се гледаме една друга. Елейна не е толкова ниска, колкото мен, но с нейните метър и шестдесет е направо джудже пред Алън. Невероятно красива е. Не по начин, който те кара да си глътнеш граматиката, какъвто е случаят при Кали; нейната красота е смесица от физически качества и вътрешно излъчване. Тя е от онези жени, чиито интелигентност и доброта определят личността им и те карат да желаеш да си близо край тях. Веднъж Алън успя да обобщи всичко това в едно изречение: „Тя е мама“.

— Здрасти, Елейна — поздравявам я с усмивка и аз. — Как си?

Някаква емоция се появява за кратко в очите ѝ и изчезва. Тя ме целува по бузата.

— Вече много по-добре, Смоуки. Липсваше ни.

— И при мен така — отвръщам. — Имам предвид, че и вие ми липсвахте, приятели.

Елейна ме гледа преценяващо един дълъг момент и кима.

— Много по-добре — казва тя. Знам, че има предвид мен. Поглежда Бони и кляка до нея. — Ти трябва да си Бони.

Двете се гледат известно време — момент от вечността. Елейна просто стои до нея и излъчва любов по своя си мълчалив и несъзнателен начин. Всичко това е в природата ѝ, то е силата, която притежава. Тя ѝ помага да срине бариерите, които болката издига около сърцето ѝ. Бони застива. Тялото ѝ потреперва и нещо неясно преминава през лицето ѝ. Отнема ми известно време, за да разбера какво е то, но когато го правя, ме поразява невероятна болка. От детето лъхат страдание и копнеж — дълбоки, мрачни и презрителни емоции. Любовта на Елейна е могъща. Тя е сурова и естествена. Тя не е нещо, с което можеш да се шегуваш. Виждам как пронизва Бони като нож, направен от слънчева светлина, реже надълбоко и разкрива скритата ѝ болка. На мига. Просто ей така. Виждам как Бони губи вътрешната си борба, лицето ѝ се сгърчва против волята ѝ и сълзите потичат по бузите ѝ.

Елейна протяга ръце и детето се хвърля в обятията ѝ. Тя я притиска до себе си, роши косата ѝ, запява ѝ на онази смесица от английски и испански, която помня добре.

Стоя онемяла. Една бучка е заседнала в гърлото ми. Иде ми да се разплача. Изгонвам това желание. Поглеждам Алън. Той също се бори. И при двама ни причината за това е една и съща. Не е само болката на Бони. Добротата на Елейна кара детето веднага да осъзнае, че прегръдката ѝ е място, на което може да бъде в безопасност.

Точно това е тя. Тя е мама.

Този момент като че ли трае цяла вечност.

Бони се отдръпва и бърше лице с ръце.

— По-добре ли си сега? — пита Елейна.

Детето я поглежда и ѝ отговаря с изморена усмивка. Не само усмивката ѝ е изморена. Току-що е изплакала част от душата си и това я е изтощило.

Елейна я погалва по бузата.

— Спи ли ти се, миличка?

Бони кима, очите ѝ се затварят. Заспива права. Елейна я взима в ръцете си. Главата на детето се отпуска на рамото ѝ и то се унася.

Същинска магия. Елейна изсмука болката ѝ и вече може да заспи. Аз също спах онази нощ в болницата, след като ме посети тя. Първото спане от дни.

Изпълва ме страх, докато гледам Бони, заспала в ръцете ѝ, спокойна. Мразя се за това чувство, но не мога да се спра. Ами ако Бони се сближи с тази чудесна жена и също я изгубя? Осъзнавам, че тази мисъл ме ужасява.

Елейна присвива очи към мен и ми се усмихва.

— Нямам намерение да ходя никъде, Смоуки. — Винаги е била добра в емпатията. Чувствам се засрамена. Но тя отново се усмихва и срамът ми изчезва. — Мисля, че ще се оправим тук. Двамата с Алън можете да вървите на работа.

— Благодаря ти — измрънквам, все още се боря с онази буца в гърлото ми.

— Ако искаш да ми благодариш, ела на вечеря довечера, Смоуки. — Елейна се приближава до мен и докосва лицето ми от страната с белезите. — По-добре си — казва тя. След което по-утвърдително заявява: — Определено си по-добре.

Целува Алън и се оттегля, а след нея се носи онази естествена любов и доброта. Тя променя всичко, до което се докосне, само с присъствието си.

Двамата с Алън излизаме навън и се спираме на предната веранда за момент. Разчувствани, замаяни, леко изнервени.

Той първи нарушава тишината с действия, а не с думи. Огромните му ръце се стрелват към лицето му рязко и отчаяно. Сълзите му потичат като тези на Бони и на мен ми е също толкова тежко да го гледам как плаче, както и детето. Нежният гигант се разтриса. Знам, че плаче от страх. Разбирам го. Да си женен за Елейна, е като да си женен за слънцето. Страхува се, че ще я изгуби и ще попадне завинаги в мрака. Мога да му кажа, че животът продължава и така нататък.

Но знам, че няма нужда.

Хващам го за рамото и го оставям да си поплаче. Аз не съм Елейна, но знам, че никога няма да ѝ позволи да го види, че се тревожи и че го боли за нея. Давам всичко от себе си, за да му вдъхна сили. Наясно съм, че не съм добра в това, но е по-добре от нищо.

Бурята отминава бързо.

Очите му отново пресъхват, което не ме изненадва особено. Ние сме такива, мисля си, тъжни хора.

Колкото и да ни се иска да се пречупим, единственото, което може да се случи, е да се огънем.