Човекът сянка

56

Пътуваме със самолета за Лос Анджелис. Говоря с Лио по телефона.

— Сериозна ли си? — изненадва се той.

Току-що съм му разказала какво намерихме в къщата в Конкорд.

— Опасявам се, че да. Искам да поискаш заповед за претърсването на дома и офиса му. Заеми се с бумащината, а аз ще попълня подробностите, като дойда.

— Добре.

— Намери ми снимка на Хилстед. След това я сравни със снимките от секспартита.

— Заемам се.

— Добре. Разкажи на всички какво се случва. Аз ще се обадя на заместник-директора. Ще се приберем след малко повече от час.

— Ще се видим тогава, шефке.

Затварям и набирам рецепцията. Те ме свързват със секретарката на Джоунс.

— Трябва веднага да говоря с него, Шърли. Няма значение къде е и какво прави. Много е важно.

Тя не ми задава излишни въпроси, нито спори. Шърли знае, че никога не бих вдигнала фалшива тревога. За по-малко от тридесет секунди ме свързва със заместник-директора.

— Какво има? — пита той.

Разказвам му абсолютно всичко. Конкорд. Кийт Хилстед. Мазето и онова, което открихме в него. Завършвам с разкритието, че Питър е нашият убиец.

Настава напрегната тишина. След което се налага да отделя апарата от ухото си, за да избегна тирадата от ругатни и проклятия.

— Искаш да ми кажеш, че основният психотерапевт на агентите ни в Лос Анджелис през последното десетилетие е… сериен убиец? Сериозно ли искаш да ми кажеш това?

— Да, сър. Точно това ви казвам.

Настъпва моментна тишина, която Джоунс бързо нарушава:

— Кажи ми какъв е планът. — Избликът бързо отшумява. Време е да запрятаме ръкави.

— Санфранциската полиция се занимава с мястото в Конкорд. Надяваме се да намерим отпечатъците на Питър в къщата. Най-вече в мазето.

— Отпечатъци? След близо тридесет години?

— Разбира се. Има случай, при който след четиридесет години са свалени отпечатъци от филтърна хартия. Също така се обадих на Лио да вземе заповед за претърсване на дома и офиса му, която ще попълня, когато се върна. Получим ли я, веднага се заемаме.

— Какво смяташ да правиш с Хилстед?

Разбирам въпроса му. Не разполагаме с достатъчно доказателства, за да го арестуваме, камо ли да го осъдим.

— Ще го задържим за разпит, докато тече претърсването. Все отнякъде трябва да изникне нещо, което да ни помогне да го арестуваме.

— Донеси ми заповедта, когато пристигнеш. Лично ще я придвижа.

— Добре, сър.

Заместник-директорът затваря. Поглеждам Джеймс и Алън.

— Всичко е задействано. Само трябва да накараме проклетия самолет да лети по-бързо.

Самолетът се приземява и ние слизаме на бегом. Само след десет минути вече пътуваме по магистрала 405. Отново се обаждам на Лио.

— Пътуваме към теб. Подготви ли заповедта?

— Трябва само да попълниш някои неща и да я разпечаташ.

— Добре.

Спираме пред сградата на ФБР и тръгваме към офиса. Мобилният ми иззвънява.

— Барет.

— Здравей, агент Барет. — Гласът е чист, този път не е променен.

Правя знак на всички да пазят мълчание.

— Здравей, доктор Хилстед.

— Браво, Смоуки. Браво. Трябва да си призная, че постоянно се питах дали Рене Паркър няма да се върне за мен някой ден. Наруших една от заповедите с нея — все още не те бях намерил, но въпреки това показах работата си. Просто не можех да устоя. Мислех си, че след двадесет и пет години… ах, добре де. Планът ми беше перфектен. Дадох на Стрийт медальона и книгата… постоянно ме молеше за нещо. А си заслужаваше сувенира. Беше чудесен ученик. Много ентусиазиран. — Засмива се. — Разбира се, обмислях възможността да припиша убийството ѝ на него, но ето ни тук. Ах, добре.

Гласът му е същият, но тонът му и начинът, по който го използва, са различни. Говори с някаква извратена фриволност и искреност както никога досега.

— Значи знаеш? — питам аз.

— Разбира се, че знам. Току-що споменах, че съм се чудил за Рене, нали? Нямаше да е особено умно от моя страна, ако очаквах нещо подобно, а не се подготвех за него. Но няма значение, това променя играта към добро.

— Какво имаш предвид?

— Как какво?! Вече знаеш самоличността ми. Знаеш кой съм. Това е краят ми. Аз и моето друго амплоа винаги сме съществували в сенките, агент Барет. Никога не сме се стремили да излезем на светло, защото там не е нашата среда. Жалко, че стана така. Знаеш ли колко много години трябваше да стоя и да слушам такива като теб да хленчат и да се оплакват, докато намеря своя Абърлайн? Безкрайни часове, в които се преструвах, че ми пука, че и по-лошо — налагаше се наистина да помагам на тези слаби и пречупени червеи, за да мога да продължа търсенето си? — Въздиша. — Но в крайна сметка те намерих. Вероятно съм се справял прекалено добре.

— Не е нужно да продължаваме, доктор Хилстед. Мога да дойда и да те арестувам.

Отново се засмива.

— Не мисля, Смоуки. Но ще поговорим за това след малко. Първо трябва да ти призная нещо. Помниш ли онази нощ с Джоузеф Сандс, мила моя?

Спокойна съм. Думите му не ме разгневяват.

— Знаеш, че отговорът е да, Питър.

— Въобще прочете ли досието? Имам предвид изцяло? Включително и бележките как е проникнал в дома ти?

— Прочетох досието. Без балистичния доклад, който ти беше махнал, разбира се. Защо?

Тишина. Имам чувството, че се усмихва.

— Помниш ли дали се споменават следи от взлом?

Напът съм да му кажа, че започвам да се отегчавам, че искам да ми каже къде се намира. Нещо обаче ме спира. Обмислям въпроса му и се опитвам да си спомня прочетеното. Спомням си.

— Нямаше никакви следи от взлом.

— Точно така. Искаш ли да разбереш защо?

Не отговарям.

Мисля си за Рони Барнс, за съвпадението. Барнс умира на деветнадесети, а Сандс уби семейството ми на същата дата.

— Причината е пределно ясна, Смоуки. Имаше ключ. Защо му беше да разбива ключалката, като можеше да влезе през вратата? — Засмива се. — Имаш право на един опит да познаеш как се сдоби с ключа. — Пауза. — Ама разбира се, аз му го дадох, мила моя Смоуки. Аз.

Виждам реакцията си в очите на Джеймс и Алън. Алън се отдръпва назад. Изглежда много, много притеснен. Не съм изненадана. Нуждата да убивам ме оставя безмълвна, тя потича във вените ми вместо кръв.

В главата ми избухва експлозия. Очите ми горят, надига се гняв — същият гняв, който изпитвах, докато бях завързана за леглото, а Джоузеф Сандс нараняваше и убиваше моя Мат.

Моя Мат и моята Алекса, най-обичните ми хора. Сандс беляза лицето и тялото ми, смачка сърцето ми и едва не осакати душата ми. Причини ми дълги месеци, изпълнени с кошмари, писъци и океани сълзи. Погребения и надгробни плочи, мирис на гробищна пръст. Цигари, отчаяние и добротата на непознати.

Това чудовище, което се усмихва в другия край на линията, е оставило след себе си завет от опропастени животи. Дон Ролингс. Мен. Бони. Натрошил е надеждите ни като хляб и с трохите е нахранил създанията, които дебнат в мрака. Хранил се е с болката ни като таласъм на гроб.

Той не е цялото зло на света, но това няма значение. Той е източникът на всичкото зло в моя живот. Той е моето изнасилване, писъците на Мат, изненаданият ми поглед, когато куршумът ми уби Алекса. Той е мъртвите бебета, които Дон Ролингс сънува, той е краят на приятелката ми от младостта, той е причината Кали да лежи в болницата, той е отговорен за повяхването на майка си, която съхне като стара роза.

— Къде си? — прошепвам аз.

Мога да чуя усмивката му.

— Мисля, че засегнах нерв. Добре. — Млъква за миг. — Това беше последният ти тест, Смоуки. Ако успееше да оцелееш след Сандс, то наистина беше моят Абърлайн. — Говори почти нежно.

Замечтано.

— Къде си? — повтарям въпроса си.

Той се засмива.

— Ще ти кажа къде съм, но първо искам да чуеш някого. Кажи „здравей“ на агент Барет.

Премества телефонната слушалка.

— С-Смоуки?

Имам чувството, че ме е ударил електрически ток.

Елейна. Всичко се случи толкова бързо, че не успяхме да пратим заместници на Кийнън и Шанц. Проклинам се, глупачка, глупачка, глупачка!

— Тя е с мен, Смоуки. Заедно с още някого. Някой по-малък. Някой, който не може да говори по телефона, защото… ами просто не може да говори в последно време. — Засмива се. — Дежавю, не мислиш ли?

Давя се. Заобиколена съм от въздух, но не мога да дишам. Времето започва да тече в ритъма на сърцето ми — дълго и бавно туп-туп. Не изпитвам страх, а истински ужас. Безкомпромисен, раздиращ, истеричен и премазващ ужас. Изненадвам се, че гласът ми успява някак си да остане спокоен.

— Къде си, Питър? Просто ми кажи и ще дойда при теб. — Не го моля да не ги наранява. Така или иначе не бих му повярвала.

— Ето какви са правилата, Смоуки. Намирам се в дома си. Елейна е гола и завързана за леглото. Малката Бони се е свила в скута ми. Звучи ли ти познато? Ако не дойдеш до двадесет и пет минути, ще убия Елейна и ще си поиграя с Бони. Ако видя полицейска кола или екип на SWAT, ако дори заподозра, че са тук, ще убия и двете. Можеш да доведеш екипа си, но това си остава между мен и теб. Ясно?

— Да.

— Добре. Времето започва да тече… сега.

Затваря.

— Какво става, по дяволите? — пита Алън.

Не отговарям. Поглеждам го. Очите му предават цялото напрежение, притеснение и готовност, които изпитва. Алън винаги е готов. Особено когато се налага да бъде приятел. Усещам собственото си дишане — вдишвам, издишвам, вдишвам, издишвам.

Наляга ме нелогично спокойствие. Намирам се на плажа, съвсем сама, и съм допряла един рапан до ухото си. Наслаждавам се на слабото му бучене. „В шок ли съм?“, питам се.

Не мисля. Съвсем не мисля, че съм в шок. Хилстед получава това, което е искал през цялото време.

Аз да стана като него. Да съм готова да убивам, без да се замисля, без да съжаля или да ме загризе съвестта. Да съм готова да убивам така, сякаш късам стрък трева.

Хващам Алън за раменете и го поглеждам в очите.

— Слушай ме. Ще ти кажа нещо и искам да си готов да го чуеш. Трябва да се държиш. Аз ще се погрижа за всичко.

Не казва нищо, но очите му са достатъчно красноречиви — изпълнени са с безпокойство и разбиране.

— Хванал е Елейна и Бони — обяснявам му.

Ръцете ми продължават да го стискат за раменете. Усещам как мускулите му се свиват и цялото му тяло се разтриса. Очите му не се откъсват от моите.

— Хванал ги е и ме иска. Отиваме при него. Когато стигнем, независимо от цената, ще го убием и ще ги освободим. — Стискам още повече раменете му. — Разбираш ли ме? Ще се погрижа за всичко.

Алън ме гледа един дълъг момент. Джеймс е мълчалив, чака.

— Ще се опита да се самоубие и да те повлече със себе си — казва Алън.

Кимам.

— Знам. Предполагам, че ще се наложи да съм по-бърза.

Алън ме хваща за ръцете. Държи ги за момент. Господи, неговите са толкова големи и твърди. Въпреки това допирът му е нежен.

— Бъди по-бърза, Смоуки — говори на пресекулки.

Пуска ръцете ми и отстъпва. Вади пистолета си, проверява пълнителя и се насочва към колата.

— Да вървим — нареждам аз.

Огъваме се, но не се пречупваме.

Но ще мачкаме, нали? — пита драконът. — Ще строшим костите му, нали?

Въпросът е реторичен, затова не ѝ отговарям.

Докато пътуваме, се обаждам на Томи.

— Все още ли ме следиш? — питам аз.

— Да.

— Нещата се промениха. — Запознавам го със ситуацията.

— Какво искаш да направя?

— Отиди на адреса му и чакай. Ако го видиш да излиза сам, това означава, че е минал покрай нас.

— И?

— Ако това се случи, искам да го неутрализираш.

Настъпва дълга пауза, след която отговаря по характерния за него начин:

— Разбрано.

— Благодаря ти, Томи.

— Слушай, Смоуки. Гледай да не те гръмнат. — Млъква за миг. — Все още искам да видя докъде ще стигнем. — Затваря.

Спираме на алеята. Всичко изглежда нормално. Приятно и тихо, характерната картина за кварталите. Изключвам двигателя на колата и мобилният ми иззвънява.

— Барет.

— Пристигна по-рано, Смоуки. Толкова се гордея с теб! Нека ти кажа как ще процедираме от тук нататък. Ще влезеш през предната врата. Приятелите ти ще останат отвън. Ако се случи нещо различно от това, което ти казвам, ще убия Елейна и малката Бони. Ясно?

— Ясно.

— Е, влизай, влизай!

Затваря. Изваждам пистолета си, проверявам го и му позволявам да се слепне с ръката ми. Тъмна, мазна, черна стоманена птичка на смъртта. Мога да я чуя как цвърчи.

— Аз влизам, вие оставате отвън. Такива са правилата му.

— Не искам да слушам тези простотии — казва Алън. Отчаянието се усеща в гласа му.

Поглеждам го. Наистина го поглеждам.

— Ще се оправя, Алън. — Позволявам му да види дракона, да я чуе. Вдигам пистолета. — Няма да пропусна.

Той поглежда оръжието ми. Облизва устни. На лицето му са изписани едновременно мрак и безпомощност, ярост и страх. Въпреки това само преглъща и кима. Поглеждам Джеймс. Той също кима.

Какво ли може да се каже повече? Обръщам се с пистолет в ръка и тръгвам към предната врата на Хилстед. Хващам дръжката и я завъртам. Сърцето ми тупти силно в гърдите, а кръвта ми тече бързо във вените. Обземат ме страх и вълнение. Влизам в дома му и затварям вратата след себе си.

— Качи се горе, скъпа Смоуки — чувам гласа му. Намира се на втория етаж.

Изкачвам бавно стълбите. По врата ми е избила пот. Стигам до горе.

— Тук съм, агент Барет.

Влизам в спалнята с вдигнато оръжие. Картината, която виждам вътре, ме кара да се вцепеня от страх.

Елейна е завързана за леглото. Гола е. В гърлото ми се надига жлъчка, когато виждам, че вече я е рязал. Играл е на морски шах върху стомаха ѝ. Срязал я е над гърдите. Поглеждам я в очите и изпитвам облекчение от онова, което виждам там. Ужасена е, но продължава да е силна. Това означава, че Хилстед още не е успял. Не я е пречупил.

Питър стои на стол до леглото. Бони е в скута му. Държи нож на врата ѝ. Тя също е силна, но в очите ѝ виждам още нещо, което липсваше при Елейна — омраза. Ако можеше да убие този мъж, който погуби майка ѝ, щеше да го направи.

— Дежавю, не мислиш ли, агент Барет? Ще забележиш, че още не съм докоснал лицето на Елейна. — Засмива се. — Помислих си, че мога да пресъздам различни елементи от собствената ти болка и психоза. Ще убия нещо, което обичаш — това май започна да се повтаря често при теб. Ще оставям белези и ще обезобразявам. И накрая идва най-хубавото — разполагаме с дъщеря ти Алекса, човешкия щит.

Вдигам пистолета си, но той премества главата на Бони, за да предпази своята. Върхът на ножа му се допира по-силно до врата ѝ и по него избива капка кръв.

— Нека не прибързваме — казва той. — Приготвил съм стол и за теб. Сядай. Почини си малко, както казват хората. — Отново показва лицето си и се усмихва. — Ще бъде също като едно време.

Строши му костите!, ръмжи драконът.

Трай, нареждам ѝ аз. Трябва да се концентрирам.

Оглеждам помещението и виждам стола, който ми сочи. Обърнат е към него, разбира се. Точно както едно време. Сядам.

— Ще ме анализираш ли, Питър? — питам аз.

Той се засмива и поклаща глава.

— Вече е късно и за двама ни. Нямам повече какво да ти кажа.

— Какво искаш тогава?

Очите му проблясват. Гледката е неприятна предвид контекста на случващото се тук.

— Искам да говоря с теб, Смоуки. И да видя какво ще се случи след това.

Поглеждам коленете му. Мога да ги прострелям за стотна от секундата. Вдигам пистолета, бам-бам, след което го довършвам с изстрел в главата. Вдишвам, издишвам, натискам три пъти спусъка и чао-чао, Питър.

Започвам да се движа дори още докато си го помислям. Дулото на пистолета се повдига и вътрешно знам, че е насочено правилно. Знам на подсъзнателно ниво с какъв натиск трябва да дръпна спусъка. Знам с колко сантиметра ще се наложи да отместя дулото след първия изстрел, за да прострелям и другото му коляно. Всичко това за мен е не-мисъл, несъзнателна реакция.

Само че не е точно така.

Защото ръката, с която държа пистолета… потреперва.

И не само — направо се тресе.

Затварям очи и я отпускам. Питър се засмива гръмогласно.

— Смоуки! Май избързах! Май терапията ми трябва да продължи.

Обзема ме паника. Тя ме връхлита бавно като мрачна вълна на нощен плаж. Поглеждам Бони и се стряскам, когато забелязвам, че гледа точно в мен. Очите ѝ са изпълнени с доверие.

Премигам и лицето ѝ се размазва. Премигам отново и тя се превръща в Алекса.

Гневни очи. В тях няма доверие.

В крайна сметка Алекса е наясно какво ще ѝ се случи.

Ушите ми бучат.

Бучат? Не… Килвам глава на една страна и се заслушвам. Това е глас. Идва отдалече и ми е трудно да разбера какво казва.

— Смоуки? Тук ли си?

Гласът на Хилстед ми връща лицето на Бони.

Осъзнавам ужасена, че губя разсъдъка си. Точно тук, точно сега. Точно когато ми трябва най-много.

Мили боже.

Прочиствам си гърлото и се насилвам да заговоря.

— Ти… ти каза, че искаш да говорим. Е, говори тогава. — Не звуча особено убедително, но поне звуча разумно.

Плувнала съм в пот.

Той застива за миг.

— Мислиш ли — започва той, — че съжалявам, че се намирам в тази ситуация? Ако отговорът на този въпрос е положителен за теб, ще ти кажа, че грешиш. Баща ми ме научи да се придържам към определени стандарти. Едно от любимите му изказвания беше: „Не е важно колко дълго ще живееш — важно е колко перфектно ще убиваш, докато си жив“. — Присвива очи. — Разбираш ли? Да съм верен на завещанието си, на примера на Човека сянка, не означава просто да убивам курви и да се подигравам на ФБР. Изисква се определен… нюх. Подход към убийството, то не е просто някакъв акт. — Гласът му е изпълнен с гордост. — Режем ви с най-добрите сребърни прибори и пием кръвта ви от дизайнерски кристал. Удушаваме ви с коприна, докато носим „Армани“. — Наднича иззад главата на Бони. — Всеки глупак може да убива. Аз и предшествениците ми създаваме историята. Обезсмъртяваме се.

Печели време, казвам си. Защото продължавам да чувам този слаб глас в главата си и знам — наистина знам, че онова, което се опитва да ми каже, е важно.

— Нямаш деца — констатирам аз. — Така че всичко свършва с теб. Дотук с безсмъртието.

Питър свива рамене.

— Тези гени ще се появят отново. Кой казва, че Изкормвача не е хвърлил семето си на други места? Кой може да каже, че и аз не съм го сторил? — Усмихва се. — Не съм първият, не мисля, че ще съм и последният. Расата ни ще оцелее.

Една ужасна мисъл се появява в главата ми. Възможно ли е да не искам да спася Бони? Възможно ли е част от мен да смята, че няма да е честно спрямо Алекса?

Ръката ми трепери в скута ми и се свива около дръжката на пистолета.

Гласът в главата ми все още е тих, но е станал по-настоятелен.

Намръщвам се на Хилстед.

— Раса? Каква раса?

— Първите ловци. Хищници, които ходят на два крака.

— Ах, ясно. Тези простотии.

Дъхът ми спира, когато виждам как пръстите му се стягат около ножа, опрян в гърлото на Бони. Бързо ги отпуска и се усмихва.

— Смисълът на всичко това, мила Смоуки, е, че няма значение, че си ме хванала. В крайна сметка аз съм истински. Това е всичко, което има значение. Аз съм много по-истински от баща ми — той никога не намери своя Абърлайн. Ами сътрудниците ми? — Имам чувството, че гледам надута птичка, която цвърчи самодоволно. — Това определено беше оригинално. — Наднича отново към мен. — Освен това имам едно-две неща, които да ти предложа. Като за финал.

За първи път, откакто ръката ми потрепери, гласът в главата ми млъква. Наляга ме безпокойство.

— Какво предлагаш?

— Да те бележа до живот, Смоуки. Искам да оставя следата си върху теб и да ти дам нещо в замяна.

— Какво говориш, мамка ти?

— Ако ти кажа да се гръмнеш с пистолета си, защото само така ще пусна Елейна и Бони, ще ми повярваш ли?

— Разбира се, че не.

— Да. Но ако ти кажа да вземеш един нож и да си срежеш лицето, за да пусна Елейна?

Безпокойството ми става още по-неприятно. Отново започвам да се потя.

— Аххххх… виждаш ли? Това е забавната част при подобни залози, Смоуки. Налага се да обмислиш предложението, нали? — Засмива се. — И възможностите. Ако не направиш нищо и продължим както до момента, може да ги изведеш живи оттук, а може и да не успееш. Можеш да срежеш лицето си, а аз може да лъжа и пак да продължим както до момента… но в такъв случай просто ще си се срязала. Няма да умреш я, нали? Или можеш да се срежеш и да я пусна — самият факт, че съществува такъв шанс, е достатъчен, за да избереш сценарий номер две. Колкото и да не ти се вярва, възможно е да казвам истината. Защо да не пусна Елейна, след като съм се насладил на гледката как се обезобразяваш сама, а? Особено след като това сладурче ми служи за щит?

Продължавам да се двоумя. Безпокойството се е превърнало в тревога, която кара стомаха ми да се бунтува. Питър говори логично. Наистина обмислям предложението му. Залозите му са ужасни, но са поносими. Както при всяка хазартна игра, мога да изгубя, но печалбата си струва да се рискува.

Вероятно, да.

Не, не, не! — реве драконът. — Строши му костите!

Млъквай, казвам ѝ.

Другият глас остава мълчалив. Още е там, но просто мълчи. Чака.

— Наистина ли ми правиш това предложение, Питър? — питам аз.

— Разбира се. Между възглавничката и подлакътника на стола има нож.

Оставям пистолета в скута си. Навирам пръсти под възглавничката. Напипвам го. Студена стомана. Търся дръжката, хващам я и изваждам ножа.

— Погледни го.

Правя го. Ловен нож. Направен е, за да реже плът.

— Белези — мърмори Хилстед. — Те винаги ни напомнят. Също като кръговете на дърветата, които бележат времето. — Едното му око наднича иззад главата на Бони и се забива в мен. Виждам го как се движи, мога да го усетя върху лицето си. Като нежни пръсти, които проследяват белезите ми. Осъзнавам, че по един особен начин усещането е приятно. — Искам да оставя своята следа върху теб, моя Абърлайн. Искам да ме виждаш, когато се погледнеш в огледалото. Завинаги.

— Ако го сторя?

— Ще ти позволя да използваш ножа, за да освободиш Елейна. Каквото и да се случи, тя ще си тръгне оттук жива и здрава.

Елейна се опитва да каже нещо през парцала в устата си. Поглеждам я. Тя клати глава. Не, казват очите ѝ. Не, не, не…

Поглеждам ножа. Мисля си за лицето ми, което се е превърнало в пътна карта на болката. Белезите, които нося, ми напомнят, че съм изгубила всичко. Вероятно белегът, който иска да си направя, ще ми напомня за спасяването на Елейна. Възможно е обаче да се окаже просто поредният белег. Вероятно всички ще умрем тук и аз ще бъда погребана с една неизлекувана рана.

Мога да опра дулото на пистолета в собствената си глава и да дръпна спусъка. Дали ръката ми ще трепне тогава? Ако се опитам да се застрелям?

Светът се върти, Бони се превръща в Алекса, Алекса се превръща в Бони, а в главата ми бушуват океани. Чувствам се омиротворена и ужасена.

Губя разсъдък, да, сър. Не`а ник`во съмнен`е.

Опитвам се да избягам от погледа на Елейна.

— Къде? — питам аз.

Надничащото око се ококорва. Виждам как ъгълчето му се сбръчква. Усмихва се.

— Съвсем просто е, мила Смоуки. Ще пазим едната част на лицето непокътната. Ще ми се да си наполовина красива и наполовина звяр. Така че нека бъде вляво. Само една линия, от долната част на окото до красивата ти уста.

— Ако направя това, ще ми позволиш ли да освободя Елейна?

— Така казах. — Свива рамене. — Възможно е да лъжа, разбира се.

Поколебавам се, но в крайна сметка вдигам ножа. Нямам какво друго да направя. Защо да се бавя?

Не се бави, бързо работата си свърши! — кудкудяка лудата в мен. — Отрежи парченце месце и ще си направим едно добро обядче!

Допирам върха на ножа под лявото си око и усещам студенината му. Странно, мисля си. Нищо друго не е толкова студено и толкова твърдо, колкото опрян в кожата нож. Той е най-добрият войник, следва всякакви заповеди и не се замисля за какви цели се използва, стига да продължава да реже.

— Нека раната е дълбока — казва Хилстед. — Искам да видя кокал, когато приключиш.

Джоузеф Сандс искаше да докосна лицето му. Питър Хилстед иска да докосна своето и аз го правя, режа се, дълбоко и решително. Болката е неописуема. Острието е остро като бръснач, срязва плътта ми като масло, отваря я безпроблемно, без никакво усилие. Срезът е дълъг и от него избива кръв, много кръв, която потича по лицето ми. Намокря устните ми. Вкусвам собственото си вино.

Драконът пищи.

Хилстед е като хипнотизиран. Окото, което наднича, е ококорено. Попива всичко, изпива го. Подхранва нуждите си.

Дарявам му един ценен момент.

Посочвам го с ножа.

— Е? Мога ли да освободя Елейна?

Окото му продължава да е ококорено. Кръвта капе от брадичката ми и то проследява всяка капка.

— Толкова е красиво… — въздиша той.

Кап, кап, кап. Хипнотизиран е от капенето.

— Питър. — Окото му се отделя неохотно от приятната гледка. — Мога ли да я освободя?

Намръщва се. Усмихва се.

— Ами… — казва замислен. — Не. Не мисля. Не.

Едновременно ме обземат презрение и отчаяние.

— Толкова си предсказуем — отвръщам аз. — Ако искаше да бъдеш оригинален, щеше да пуснеш Елейна. Очаквах точно това — да не го направиш.

Питър свива рамене.

— Не мога да угодя на всички.

— Все още можеш да угодиш на мен.

— Как?

— Като умреш, Питър. Като умреш.

Дръзки думи, мисля си, но все още се страхувам от пистолета си.

Той се засмива.

— Заслужих си го, Смоуки. Но след малко ще стигнем и дотам. — Едната му ръка хваща врата на Бони изотзад. Другата продължава да държи ножа на гърлото ѝ. — Ти ми даде това, което исках. Време е да приключваме.

Пускам ножа. Той го проследява, докато пада на пода и издрънчава в него.

Аз правя същото, хипнотизирана от блясъка му, от мазната ми кръв по перфектно наточеното му острие.

Присвивам очи. Килвам глава на една страна. Гласът в главата ми отново е тук, този път го чувам от по-близо.

Не го поглеждам, докато му задавам въпроса:

— Как ще приключи това, Питър?

— Вариантите са два, Смоуки.

Впервам очи в него. Съществувам на две нива. На едното гледам Хилстед, слушам го, отговарям му. На другото се опитвам, опитвам, опитвам да чуя гласа.

— Какво искаш да кажеш с това, че „вариантите са два“?

Окото му се свива.

— Ще прережа гърлото на Бони, Смоуки. Смятам да броя до десет и след това ще ѝ прережа гърлото от ухо до ухо, ще ѝ направя една голяма мазна усмивка. Освен ако преди това не ме убиеш, разбира се. — Ножът помръдва. — Каквото и да се случи, сигурен съм, че в крайна сметка ще ме застреляш и ще умра. Така че ето какъв е „първият вариант“. Застрелваш ме, преди да преброя до десет, и Бони ще живее. „Вторият вариант“ е… — поглежда пистолета ми — случилото се с Алекса. Бони умира, а ти изгубваш още една дъщеря. Пак ще ме убиеш… но ще е прекалено късно.

Чувам гласа.

Мамо.

— Всичко, което трябва да направиш, мила Смоуки… — главата му се появява, хили се насреща ми — е да ми позволиш да ти помогна за един последен път.

Чуй ме, мамо. Можеш да го направиш. Всичко е наред.

Външно се изпразвам от съдържание. Застивам, застивам, застивам.

— Да ти го начукам.

— Не мисля. — Ухилва се още по-широко. — Гледай да не пропуснеш, Смоуки. Ще ти дам десет секунди, след които ще я убия. Смятам да ѝ прережа гърлото като на прасе. Единственият ѝ шанс е да стреляш. Разбира се, може да пропуснеш и да я убиеш точно както направи с Алекса. Възможно е да убиеш още едно дете с пистолета си.

От лицето ми капе кръв. Очите на Бони изпълват ума ми.

Алекса изпълва душата ми.

Всичката ѝ красота ме изпълва. Изведнъж. Всеки момент, в който се е усмихвала, в който съм я прегръщала, в който съм помирисвала косата ѝ. Всяка сълза, която съм избърсвала, всяка ангелска целувка, с която ме е дарявала. Напоследък често ме спохождат спомени за нея, но тези са хиляди пъти по-ярки. Милион пъти по-силни.

Всичко това е изгубено, изгубено завинаги.

— Хайде, агент Барет. Започвам да броя.

Гмуркам се в океан от сълзи и не виждам никакъв хоризонт.

Задавам си същия въпрос: „Ще потрепери ли ръката ми, ако насоча пистолета в собствената си глава?“. Мога да приключа всичко по този начин. Бързо. Лесно.

Мога да сложа край на спомените. Искам това повече от всичко — да изтрия миналото.

— Ти беше моят Абърлайн, Смоуки. Трябва да си щастлива — ти си най-добрата от най-добрите. Никой не е хващал някого от нас, никога. От мен до моя предшественик. Аплодирам шаржа ти с плътта в буркана. Очевидна лъжа, но трябва да призная — успя да ме разгневиш. Също така залови Робърт… е, той беше малко немарлив, затова не бих казал, че се справи гениално. Но определено имаш дарба, мила Смоуки. Голяма дарба.

Едва го чувам. Ушите ми бучат и заплашват да удавят целия ми свят. Осъзнавам, че се удрям сама, докато ръцете ми не се изцапват с кръв. Аз съм тази, която пищи. Аз съм тази, която вие и проклина, и умира, и…

Мамо!

Бученето спира.

Тишина.

Виждам я с периферното си зрение, но не мога да я погледна. Не мога.

Прекалено съм засрамена.

Всичко е наред, мамо. Всичко е наред. Трябва да запомниш най-важното.

Кое е то? Че се провалих? Че те убих? Че оцелях, а ти не? Че — което е най-лошото — животът продължава?

Изпълва ме срам, който завира зурлата си във всяка част от тялото ми. Заравя се надълбоко в мен.

Болката, която изпитвам в момента, е безгранична и вечна.

Ето ме, мисля си. Най-накрая. Моментът, в който губя завинаги. И изчезвам.

Ще припадна.

Преди да го сторя, Алекса ми се усмихва.

Усмивката ѝ е като горещо слънце. Като огромна маса светлина.

Не, мамо. Помни любовта.

Имам чувството, че някой е натиснал бутона за пауза. Всичката болка и срам изчезват. Няма ги.

Настава спокойствие.

Минава миг от вечността и аз го виждам как си отива. Туп, обажда се отново сърцето ми, след което пак спира.

Алекса стои пред мен. Вече не е просто петно или сянка, нито пък кратък миг от сън.

Моята красива Алекса е тук.

— Здрасти, мамо — поздравява ме тя.

— Здрасти, миличка — прошепвам в отговор.

Знам, че не е тук наистина. Но също така знам, че е тук, доколкото това е възможно.

— Трябва да избереш, мамо — казва ми с нежен глас. — Веднъж и завинаги.

— Какво имаш предвид, миличка?

Тя идва до мен и ме хваща за ръцете. Нежният ѝ допир ми дава сила. Толкова е приятен, че потръпвам.

— Дали да живееш, мамо.

Животът ме е научил, че истината идва при нас без фанфари, но когато го стори, променя всичко завинаги. Истинската истина винаги е проста.

Тази истина не е по-различна.

Изборът между живот и смърт, изборът между Алекса и Хилстед.

Между Мат и Сандс.

Алекса се усмихва, кима… и изчезва.

И просто ей така, само след един удар на сърцето, вече съм възвърнала разума си. С тази истина лудостта ми си е отишла.

Времето потича отново.

Хилстед продължава да говори, но не мога да чуя какво казва. Имам чувството, че съм в стая на мълчанието. Свят, в който всичко се движи нормално, но мислите ми са някак си отнесени — като да тренираш тай чи на дъното на плувен басейн.

Очите на Бони не са се отделили от моите от момента, в който влязох тук. Изпълнени са с ужас и доверие. Поглеждам я вече с разумен поглед. Наистина я виждам.

Красива е, мамо.

— Да, така е, миличка — отвръщам шепнешком.

Хилстед присвива очи. Този път го чувам.

— С кого говориш, мила Смоуки? Съсредоточи се. Вземи се в ръце. Остават три секунди, преди малката Бони да започне да се усмихва с врата си.

Трябва да произведа този изстрел, за да я спася. Няма да е лесно. Изложена е едва четвърт от главата на Хилстед. Останалото е скрито зад Бони.

Изчисленията изпълват ума ми в началото бавно, но бързо набират скорост.

Драконът усеща, че нейното време е дошло, и започва да пухти.

Алекса проговаря на фона на драконовия ритъм и създава впечатлението за вятър в дъждовна нощ. Не се тревожи, мамо. Просто го почувствай. Всичко е в теб, просто трябва да се довериш на себе си.

— Не знам, Алекса — отвръщам аз. — Пет сантиметра. Три и половина. Просто не знам. Мога да я убия.

Усещам как призрачните ѝ ръце се увиват около кръста ми отзад. Едната ѝ ръка се протяга, за да докосне сърцето ми. Всичко е тук, мамо. Знам, че вече му нямаш доверие, но тя има нужда от теб. Нямам нищо против, че се нуждаеш от нея. Попита ме в съня си, но се събуди, преди да успея да ти отговоря. Обичай я, мамо. Нямам нищо против. Лицето на Алекса се появява в главата ми — кафявите очи на Мат, сладката усмивка, луничките. Вече не се страхувам да я погледна. Ръцете ѝ ме пускат и усещам как се отдалечава от мен. Преди да си отиде, прошепва още нещо: Не разбираш ли, мамо? Не си перфектна. Направи онова, което чувстваш, и то ще е най-доброто, на което си способна. Просто винаги давай най-доброто, на което си способна.

Драконът ръмжи и пухтенето ѝ се превръща в писък, после в огнено колибри, прераства в ястреб, а после в орел и в…

Ръката ми спира да трепери.

Вдигам пистолета и натискам спусъка, без да се замислям.

Не чувам изстрела. Само виждам какво се случва. Виждам как главата на Бони отскача назад, тази на Хилстед експлодира, а ножът пада от ръката му. Знам, че съм я убила заедно с него.

В гърдите ми се надига писък, хващам се за главата… но в този момент Бони тръгва напред, подскача, защото краката ѝ са завързани.

Тя обръща лявата си буза към мен, Хилстед е на пода с дупка в едното око и тогава разбирам.

Куршумът ми е минал близо, одраскал е бузата ѝ, но е намерил целта си. Тя е добре. Той е мъртъв.

Ръката ми трепери, докато прибирам оръжието си. Джеймс и Алън бягат по стълбите, следвани от Томи. Алън плаче, докато развързва Елейна и увива едно одеяло около нея, а Джеймс и Томи ме питат дали съм ранена. Не отговарям.

Поглеждам към него, лежи мъртъв на пода. Човекът, който беше осигурил достъп на Сандс до дома ми, който в крайна сметка се оказа отговорен за смъртта на семейството ми и за белезите по лицето ми. Мисля си за разрушителната вълна, която действията му бяха предизвикали.

В крайна сметка той доказа своето.

Смъртта винаги е само на една ръка разстояние.

Но така е и с живота, и с всичките му победители.