Човекът сянка

7

Решихме да се отбием в „Събуей“, където наблюдавам с изумление как Кали пълни очевидно бездънния си стомах с огромния сандвич с кюфте. Винаги съм се чудила как го прави. Може да погълне повече храна от футболен защитник, но за сметка на това не качва и грам. Усмихвам се и си мисля, че причината вероятно е осемкилометровият джогинг, който прави всяка сутрин. Тя облизва пръстите си звучно и мляска с устни с такъв ентусиазъм, че две възрастни дами ни поглеждат неодобрително. Задоволена, Кали въздиша, намества се по-удобно на мястото си и отпива от содата през сламката си. Пред мен стои истинската Кали. Тя не просто се наслаждава на живота, тя го поглъща целия. При това без да дъвче и винаги се връща за още. Усмихвам се на себе си, а тя се намръщва и размахва показалеца си срещу мен.

— Знаеш ли, доведох те на обяд, защото исках да ти споделя колко съм ти ядосана, сладкишче. Не отговаряше на обажданията ми, не ми написа дори имейл. Подобно поведение не е приемливо, Смоуки. Не ми пука колко преебана си била.

— Знам, Кали. Съжалявам. Сериозна съм, наистина съжалявам.

Приятелката ми ме гледа втренчено за момент. Виждала съм да прилага този поглед върху някои престъпници и знам, че го заслужавам. Моментът отминава, а тя се усмихва лъчезарно и маха с ръка.

— Извинението е прието. Сега да минем по същество: как си? Имам предвид наистина. Не искам да ме лъжеш.

За момент не я поглеждам, а се взирам в сандвича си, но в крайна сметка се пречупвам.

— До днес ли? Бях зле. Много зле. Всяка вечер сънувам кошмари. Бях депресирана и положението се влошаваше, вместо да се подобрява.

— Обмисляла си да се самоубиеш, нали?

Изпитвам същия шок като в кабинета на доктор Хилстед, но този път не е толкова силен. Незнайно защо обаче сега се чувствам по-засрамена. С Кали винаги сме били близки и независимо дали сме си го признавали на глас, или не, двете се обичаме. Обичта ни се гради на силата, а не на реването на рамото на другата. Страхувам се, че тази обич ще намалее или ще изчезне, ако Кали започне да ме съжалява. Затова бързам да ѝ отговоря.

— Обмислях го, да.

Тя кима и млъква, поглежда нанякъде или към нещо, което не мога да видя. Изпитвам чувство на дежавю — погледът ѝ е същият като на доктор Хилстед, докато се чудеше по кой път да поеме.

— Смоуки, тук не става въпрос за слабост. Слабост би било, ако беше дръпнала спусъка. Да плачеш, да имаш кошмари, да си депресирана, да обмисляш самоубийството си, тези неща не те правят слаба. Те просто те нараняват. Всеки може да бъде наранен, дори Супермен.

Гледам я, изгубила дар слово. Онемяла съм, не мога да измисля какво да отговоря. Изреченото от Кали не е характерно за нея и аз съм изключително изненадана. Тя ме дарява с лека усмивка.

— Знаеш, че трябва да победиш, Смоуки. Не само заради себе си, но и заради мен. — Кали отпива от напитката си. — Двете с теб сме еднакви. Винаги сме били златни. Всичко се е случвало по нашия начин. Добри сме в това, което правим — мамка му, винаги сме били добри във всичко, с което сме се захващали, нима не е така?

Кимам, все още съм безмълвна.

— Ще ти кажа нещо, сладкишче, нещо философско. Отбележи си датата в календара, защото скоро няма да чуеш подобно нещо от мен. — Кали оставя содата си на масата. — Много хора рисуват все същата стара картина: раждаме се невинни и жизнени, но животът ни покварява, след което вече нищо не е същото и ала-бала. Винаги съм смятала, че това са пълни лайна. Не всички се раждат невинни, ако не вярваш, питай Норман Рокуел[6]. Питай кое да е дете в Уотс[7]. Не е много трудно да се сетиш, че животът не струва. Трудно е да разбереш, че животът наранява. Разбираш ли ме какво имам предвид?

— Да. — Като хипнотизирана съм.

— Някои хора биват наранявани от доста рано. Двете с теб сме извадили късмет. Много голям късмет. В нашата работа често се натъкваме на болката, но само като странични наблюдатели. Не я изпитваме на гърбовете си. Да вземем теб — намери любовта на живота си, роди прекрасно дете, беше най-якият агент на ФБР, нищо, че си жена, вървеше нагоре като ярка изгряваща звезда. Да вземем мен, ако искаш? Аз също не се справям зле. — Поклаща глава. — Съумях да не се опиянявам от себе си, избирам си внимателно мъжете и досега не съм случила на някой смотаняк. Също така съм добра в работата си. Доста добра.

— Така е — съгласявам се аз.

— Точно това е, сладкишче. Двете с теб никога не сме били жертви на трагедии. Приличахме си по това. Но в един момент куршумите спряха да отскачат от теб. — Кали отново поклаща глава. — В момента, в който това се случи, изгубих куража си. Уплаших се, наистина се уплаших сериозно за първи път в живота си. Оттогава ме е страх. Защото ти си по-добра от мен, Смоуки. Винаги си била. Ако може да се случи на теб, проклятие, то значи може да се случи и на мен. — Отпуска се на мястото си и слага ръце на масата. — Край на лекцията.

Познавам Кали от доста време. Винаги съм знаела за скритите ѝ заложби и съм била очарована от тях, защото те създават една мистериозност около нея. Сега завесата беше вдигната за миг. Имам чувството, че ми е позволила да я видя гола. Впечатлена съм от доверието ѝ и съм трогната от жеста до такава степен, че коленете ми омекват. Пресягам се и я хващам за ръката.

— Ще направя всичко възможно, Кали. Само това мога да ти обещая. Но съм сериозна.

Тя също стиска ръката ми и бързо се отдръпва. Завесата отново е затворена.

— Ако обичаш, побързай. Готино ми е да съм арогантна и противна, а като те няма, трябва да се държа прилично.

Усмихвам се и я поглеждам. Доктор Хилстед ми каза, че съм силна, но що се отнася до силна личност, Кали винаги е била моят герой. Моята устата и непочтителна покровителка. Поклащам глава.

— Ще се върна след малко — казвам ѝ. — Трябва да използвам тоалетната.

— Не забравяй да свалиш капака на тоалетната чиния.

Когато отварям вратата на тоалетната, виждам нещо, което ме кара да застина.

За щастие, Кали не ме забелязва. Вниманието ѝ е привлечено от нещо, което държи в ръката си. Отстъпвам на една страна, за да може вратата да ѝ попречи да ме види и просто я наблюдавам.

Приятелката ми изглежда тъжна. Не просто тъжна, а съсипана.

Виждала съм я надменна, нежна, гневна, отмъстителна, остроумна — всякаква. Но никога не съм я виждала тъжна. Не и така. Някак си знам, че тъгата ѝ не е свързана с мен.

Каквото и да държи в ръката си, то натъжава моя герой и аз съм шокирана.

Сигурна съм, че става въпрос за нещо лично. Кали не би искала да я видя такава. Тя желае светът да гледа на нея по съвсем различен начин и аз съм длъжна да уважа решението ѝ. Приятелката ми не иска да виждам това, каквото и да е то. Връщам се в тоалетната. За моя изненада една от по-възрастните дами е там и си мие ръцете. Тя ме поглежда в огледалото. Аз също отвръщам на погледа ѝ и започвам да дъвча палеца си, докато мисля. Най-накрая ми хрумва нещо.

— Госпожо — започвам, — бихте ли ми направили услуга?

— Какво има, мила? — пита ме старицата на секундата.

— Приятелката ми е там…

— Грубоватата жена с ужасните маниери на хранене?

Преглъщам.

— Да, госпожо.

— Какво за нея?

Колебая се.

— Тя… Мисля, че преживява нещо лично точно сега. Тъй като съм тук, а тя е сама… Аз…

— Не искаш да я изненадваш в такъв момент, нали?

Мигновеното и перфектно разбиране на ситуацията от страна на възрастната жена ме изненадва. Опулвам се насреща ѝ. Стереотипи, мисля си. Толкова са безполезни. Досега я смятах за дразнеща и противна дъртачка. Сега виждам мили очи, мъдрост и добра преценка на ситуацията.

— Да, госпожо — отвръщам тихо. — Тя… Приятелката ми винаги е била доста устата, но е човекът с най-голямото сърце, когото познавам.

Погледът на старицата омеква и усмивката ѝ е красива.

— Много велики хора са се хранили с ръце, мила. Остави на мен. Изчакай тридесет секунди и след това излез.

— Благодаря ви. — Искрена съм и възрастната жена знае това.

Тя напуска тоалетната без повече разтакаване. Изчаквам малко повече от тридесет секунди и излизам. Надничам през вратата и вдигам вежди. Старицата стои до нашата маса и размахва показалец към Кали. Отивам при тях.

— Някои предпочитат да се хранят на тишина — казва жената. Тонът ѝ е остър като нож, а енергията ѝ е като на олимпиец. Държанието ѝ би накарало всеки да се засрами, а не да се разгневи. Майка ми беше световен шампион в тази категория.

Кали се мръщи на жената. Виждам сгъстяващите се буреносни облаци и бързам да се намеся. Старицата ми прави услуга, затова по-добре да не я подлагам на опасност.

— Кали — започвам аз и поставям ръка на рамото ѝ. — По-добре да си вървим.

Тя се смръщва още повече на жената, която изглежда толкова уплашена, колкото заспало под слънчевите лъчи куче.

— Кали — повтарям този път доста по-настоятелно. Тя ме поглежда, кима, изправя се и си слага слънчевите очила толкова надменно, че буди възхищението ми. 9–9 — 10, почти перфектен резултат. Олимпийската надпревара при ледените кралици е оспорвана тази година и тълпата е във възторг…

— Успяхте да ме изгоните оттук — казва приятелката ми надменно. Взема си дамската чанта и отново се обръща към старицата. — Приятен ден. — Всъщност тонът ѝ казва нещо коренно различно: Да пукнеш дано.

Двете излизаме навън. Обръщам се, за да погледна за последно жената. Тя ме дарява с още една от красивите си усмивки.

Добротата на непознатите ме изумява за пореден път.

Пътят на обратно е доста интересен — Кали ври и кипи. Кимам и измърморвам на правилните места, докато тя говори за „дъртите прилепи“, „сбръчканите като стафиди дъртаци“ и „вмирисаните мумии“. Моите мисли са запълнени от онова тъжно и изключително нехарактерно изражение, което видях на лицето ѝ.

Спираме на паркинга, близо до моята кола.

Решавам, че ми е достатъчно за днес. Ще отида да видя заместник-директора някой друг път.

— Благодаря ти, Кали. Кажи на Алън, че скоро пак ще дойда. Дори да е само за да ви поздравя.

Приятелката ми размахва показалеца си насреща ми.

— Ще му кажа, сладкишче. Но да не си посмяла да игнорираш обажданията ни. Не изгуби всички, които те обичат, през онази нощ. Помни, че имаш приятели и извън работата. Не го забравяй.

Кали пали гумите на колата си, преди да съм успяла да ѝ отговоря. Това е нейната запазена марка и на мен ми става приятно, че някои неща не се променят.

Влизам в колата си и осъзнавам, че съм била права миналата вечер. Днес е денят, в който се отказвам от идеята да се прибера у дома и да си пръсна мозъка.

Как бих могла? Дори не мога да взема пистолета си.