Човекът сянка

23

Това е сградата, в която работя, скъпа.

Бони ме е хванала за ръката и ме гледа любопитно.

— Да, връщам се на работа. Първо трябва да кажа на шефа ми.

Тя ме стиска за ръката. Явно одобрява решението ми.

Първо се качваме в офисите на „НЦАЖП Координационен“. Когато влизаме, само Кали и Джеймс са там.

— Здрасти. — Гласът на приятелката ми е колеблив. Джеймс гледа, но не говори.

— Кали, трябва да се видя със заместник-директора Джоунс. Ще гледаш ли Бони за малко? Няма да се бавя.

Тя ме изучава известно време. Поглежда детето и ѝ се усмихва.

— Какво ще кажеш, сладкишче? Имаш ли нещо против да останеш при мен?

Бони също я изучава, но Кали издържа това търпеливо. Детето кима, пуска ми ръката и се хваща за нея.

— Ще се върна след малко. — Излизам от офиса. Знам, че съм оставила Кали и Джеймс в недоумение. Няма проблем. Съвсем скоро ще разберат за какво става въпрос.

Вървя към офиса на заместник-директор Джоунс, който е на последния етаж. Шърли, неговата секретарка, ме посреща с професионална усмивка.

— Здрасти, Смоуки.

— Здрасти, Шърли. Той вътре ли е?

— Чакай да проверя. — Жената вдига слушалката на телефона и натиска бутона за интеркома. Тя знае, че е вътре. Има предвид, че ще провери дали Джоунс иска да ме види. Не го приемам лично. Шърли би накарала и президента на САЩ да чака. — Сър? Агент Барет е тук. А-ха. Да. — Затваря. — Влизай.

Шърли ме тупва по ръкава, преди да тръгна. На лицето ѝ играе лека, лукава усмивка.

— Добре дошла обратно. Я не се изненадвай толкова много. Всеки, който има малко мозък в главата, може да разбере какво се случва. Изглеждаш добре, Смоуки. Наистина изглеждаш добре.

— Трябва да дойдеш да работиш за мен, Шърли. Не бива да похабяваш такъв остър ум.

Тя се засмива.

— О, не, благодаря. При вас е прекалено спокойно. Тази работа е много по-опасна.

Ухилвам ѝ се в отговор и отварям вратата на шефа си. Заместник-директорът Джоунс стои зад бюрото си и ме оглежда от глава до пети. Явно вижда нещо, което му харесва, и кима, но не на мен, а на себе си.

— Сядай. — Разполагам се на един стол, а той се отпуска на своя. — Доктор Хилстед ми се обади преди около десетина минути. Имаш благословията му да се върнеш на работа на пълен работен ден. Затова си дошла, нали?

— Да. Готова съм да се върна на активна служба. Но имам едно условие: искам да водя случая на Ани.

Джоунс поклаща глава.

— Не знам, Смоуки. Не мисля, че това е добра идея.

Свивам рамене.

— Тогава напускам. Ще мина в частния сектор и ще продължа да работя същото.

Заместник-директорът като че ли изпитва затруднения да не зяпне насреща ми. Също така изглежда вбесен. Като вулкан, като водородна бомба.

— Ултиматум ли ми даваш?

— Да, сър.

Продължава да ме гледа намръщен — шок и гняв се борят в него за надмощие. Изведнъж и двете се изпаряват. Той поклаща глава. В едното ъгълче на устата му се появява намек за усмивка.

— Хвърляш ми много трудна топка, агент Барет. Но добре. Отново си в играта, случаят е твой. Дръж ме в течение.

Това е. Джоунс ми казва, че разговорът е приключил и е време да се върна на работа. Ставам.

— Смоуки.

Обръщам се към него.

— Хвани тези шибаняци.

Връщам се отново в Офиса на смъртта, където ме чакат Кали и Джеймс. Знаят, че нещо се случва. Осъзнавам, че това е критичен момент за тях, за целия ми екип. Момент, в който животът може да се промени напълно. Трябваше да им кажа, когато пристигнах преди малко, но не бях сигурна, не и на сто процента, дали заместник-директорът Джоунс щеше да ми позволи да поема случая на Ани. Бях сериозна, като му казах, че в противен случай ще напусна.

— Ще оставя Бони при Елейна, Кали. — Приятелката ми повдига вежди. Джеймс също ме гледа въпросително. — Спазих си думата. Връщам се.

Той кима веднъж, без да задава въпроси. Кали е изпълнена с облекчение и щастие. Радвам се, че е така, но и съм малко натъжена. Чудя се дали си мисли, че всичко ще е както беше. Надявам се да не е така. Нещата ще се оправят отново, спор няма. Работата с екипа ми ще ме върне в правия път.

Само дето вече сме по-стари. По-трудни. Като непобедим отбор, който е загубил първия си мач, разбрахме, че не сме неуязвими и че можем да бъдем наранени. Възможно е дори да умрем.

Аз също съм променена. Дали ще забележат? Дали промяната ще ги накара да се радват или да съжаляват? Онова, което казах на доктор Хилстед, е самата истина. Вече не искам да съм жертва, но това не означава, че съм същата Смоуки Барет, която някога бях.

На стрелбището имах чувството, че е Богоявление. Като че ли Бог, в когото не вярвам, ми говореше. Осъзнах, че никога вече няма да обичам. Мат беше любовта на живота ми, но вече го няма. Никой никога няма да може да го замести. Не става въпрос за фатализъм или депресия. Става въпрос за сигурност, която ми носи частичен мир. Ще обичам Бони. Ще обичам екипа си.

Освен това моята единствена любов ще бъде онази, която ще осмисли живота ми до самия му край: ловът.

Държа глока в ръцете си и точно тук, точно в този момент осъзнавам нещо важно. Вече не съм жертва. Вече съм станала едно с оръжието си.

В добро и лошо, докато смъртта ни раздели.