Човекът сянка

35

Възползвам се от вчерашното предложение на Алън и Елейна за вечеря. Нуждая се от доза нормалност и не съм разочарована. Елейна изглежда по-добре и прилича на старото си аз. Кара ме да се смея, но което е по-важно — измъква няколко усмивки от Бони. Виждам, че детето се влюбва в нея. Знам точно как се чувства.

Елейна подготвя Бони да се прибере у дома с мен. Двамата с Алън седим в дневната и чакаме в приятно мълчание.

— Тя като че ли е по-добре — казвам аз.

Алън кима.

— Така е. Бони ѝ помогна.

— Радвам се.

Детето нахлува в дневната, като прекъсва момента. Елейна идва след нея.

— Готова ли си да се прибираме, скъпа? — питам я.

Бони се усмихва и кима. Ставам, прегръщам Алън, след което прегръщам и целувам по бузата Елейна.

— Алън каза ли ти, че утре започваме рано сутринта?

— Да.

— Има ли проблем да доведа Бони в седем?

Елейна се усмихва и разрошва косата на детето. То я поглежда с очи, изпълнени с обожание.

— Разбира се, че няма проблем. — Тя коленичи до Бони. — Дай ми прегръдка, миличка.

Разменят си прегръдки и усмивки и си тръгваме.

— Лягай си, скъпа — казвам на Бони. — Ще дойда след минутка.

Тя кима и се качва по стълбите. Телефонът ми звъни.

— Лио се обажда.

— Какво има?

— Двамата с Алън получихме заповедта за списъка с абонати на Ани Кинг — обяснява той. — Нямах шанс да ти кажа, преди да си тръгнеш. Обадих се на компанията. Бяха много отзивчиви.

— Значи си го получил.

— Работя над него през последните четири часа. Тъкмо изникна нещо.

— Слушам те — казвам, изпълнена с надежда.

— Оказва се, че приятелката ти е имала доста абонати. Почти хиляда. Помислих си, че може би ще е добре да настроя параметрите на търсене за имена, които са свързани с целия този „Джак Изкормвача“ сценарий. Сещаш се, Лондон, ада, подобни неща.

— И?

— Веднага го намерих. Фредерик Абърлайн. Това е името на инспектора, най-известен с това, че е преследвал нашия стар приятел Джак по онова време.

— Защо не ми се обади?

— Защото още не съм приключил. Помисли. Прекалено е очевидно. Не биха си оставили истинския адрес толкова лесно. Въпреки това вече го проверих. Говорим за пощенска кутия.

— Проклятие.

— Но все пак си е следа — поправя ме Лио. — Гледам нещата и от друг ъгъл. Когато някой се вписва, за да използва кредитната си карта, IP адресът му оставя следа.

— Е… какво от това?

— Всичко, което съществува в мрежата, независимо дали е точка-ком или твоята комутируема връзка, си има номер. Това е IP-то или интернет протоколен номер. Всеки път, в който сърфираш в интернет, си имаш идентичност — ти си твоят IP номер.

— Значи, когато се впишеш, за да използваш кредитната си карта, оставяш следа.

— Да.

— Къде смяташ, че ще ни отведе тази следа?

— Това е проблемната част. Има два начина, по които IP номерата могат да бъдат свързани с интернет връзката ти. Единият е добър за нас, другият не е. IP номерата са притежание на интернет доставчиците. В повечето случаи всеки път, в който се свържеш, получаваш ново IP. Няма никакво постоянство.

— Това е вариантът, който не е добър за нас — констатирам аз.

— Точно така. Другият тип е „винаги включена“ връзка. IP-то ти е предоставено от доставчика на интернет и винаги е едно и също. Този вариант е добър за нас, защото този номер може да се проследи до човека, който го използва.

— Хммм… — чудя се аз. — Може и да греша, но си мисля, че нашият човек е много по-умен от това.

— Вероятно — съгласява се Лио. — Но може и да не е. Във всеки случай ще извлечем някаква полза. Интернет доставчикът, който е използвал, ще разполага с протоколи, които показват кога са били използвани IP-тата, и ще може да ни предостави приблизително местоположение. Може би дори точен адрес.

— Много добре, Лио. Свършил си чудесна работа. Искам да се заемеш по-сериозно с това.

— Разбира се.

Вярвам му. Усещам вълнението в гласа му и се съмнявам да заспи тази нощ. Той надушва кръвта, опиата на ловеца, и не може да устои.

Отивам в спалнята, където Бони вече е заспала.

Имам един сън. Странен е и няма нищо общо с другите ми сънища. Базиран е на истински спомен.

— Душа като диамант…

Това е нещо, което Мат ми каза веднъж в пристъп на гняв. Работех над случай, който ми отнемаше цялото време за около три-четири месеца. Почти не виждах Алекса и него. Съпругът ми изтърпя първите три месеца, подкрепяше ме и не казваше нищо. Една нощ се прибрах и го намерих да седи в мрака.

— Това не може да продължава така — каза ми той. Усещах отровата в гласа му.

Останах като истукана. Мислех си, че нещата са наред. Но Мат винаги беше постъпвал така. Издържаше стоически нещо, което го тревожеше, докато не му кипнеше и не избухнеше. Когато това се случеше, биваше истинска катастрофа, защото, както не очаквах нищо, и всичко ми се изсипваше на главата като ураган.

— За какво говориш?

Гласът му беше напрегнат и трепереше от гняв.

— За какво говоря ли? Господи, Смоуки! Говоря за това, че теб те няма тук. Един месец, добре. Два месеца, не е добре, но няма проблем. Три месеца — я стига, мамка му. Достатъчно! Никога не си тук, а дори и да си, не обръщаш внимание нито на мен, нито на Алекса, постоянно си раздразнителна и сприхава — ето за това говоря.

Никога не съм се справяла добре с директните атаки. Отдавам това на ирландската част от мен, но честно казано, майка ми беше олицетворение на търпението. Не, тази черта от характера ми си е изцяло моя. Притисни ме в ъгъла и концепциите за добро и зло отиват право на боклука. Единственото, за което ми пука, е да се измъкна и ще се бия колкото мръсно и нечестно е необходимо, за да постигна това. Мат си имаше недостатък: позволяваше на гнева си да се сипе. Това не се спогаждаше с моя недостатък: да нападам, без да се колебая или да се замислям за последствията, ако съм изправена до стената. Подобни свади никога не свършваха добре — едно от несъвършенствата на нашата връзка. Все още ми липсва.

Мат ме беше притиснал в тази задънена улица и аз му отговорих така, както отговарях винаги, когато бях в безизходица: нанесох му удар под кръста.

— Май трябва да кажа на родителите на тези малки момиченца, че нямам време да хвана престъпника, а? Знаеш ли какво, Мат, ще мина на фиксиран работен ден, от девет до пет. Но когато поредното дете бъде убито, ще ти покажа снимките и ти ще говориш с родителите, след което ще се опиташ да бъдеш едновременно полицай и родител.

Думите ми бяха студени, жестоки и ужасно несправедливи. За съжаление, такъв беше характерът на работата ми и в онзи момент беснеех и го мразех, че не може да ме разбере. Не можеше да схване, че останех ли си у дома със семейството си, щях да оставя убиеца да броди свободен. Ако се отдадях на преследването му, щях да разгневя семейството си. Дилема, пред която бях изправена постоянно.

Мат почервеня целият и измърмори:

— Майната ти, Смоуки. — Поклати глава. — Душа като диамант, това имаш ти.

— Какво, по дяволите, означава това? — попитах го ядосана.

Той се намръщи насреща ми.

— Означава, че имаш красива душа, Смоуки. Красива като диамант. Но също така може да бъде твърда и студена като него.

Думите му бяха толкова болезнени и зли, че гневът ми веднага се изпари. На Мат не му отиваше да изиграе картата на жестокостта. Това си беше моят специалитет и когато беше използван върху мен, чувството беше отвратително. Също така усетих нещо друго дълбоко в мен: страх, че може би, но само може би, той е прав. Помня, че се бях опулила шокирана насреща му. Той ме погледна и на лицето му се изписаха първите наченки на срам.

— Заеби всичко това — каза той, стана и се качи по стълбите, като ме остави сама и с разтуптяно сърце в мрака на дневната.

Сдобрихме се, разбира се. Справихме се с този тежък момент. Затова е любовта. Стигнах сама до този извод. Любовта не е за романси и страст. Любовта е приемане. Любовта е да приемеш абсолютната истина за другия — всичко добро и всичко лошо в него — и той да я приеме за теб и пак да желаете да споделите животите си заедно. Да познаваш най-лошото в другия и да продължаваш да го искаш с цялата си душа. Да знаеш, че той се чувства по същия начин.

Това е чувство за безопасност и сила. Веднъж осъзнае ли човек тези неща, красотата на романса и страстта, които се появяват, не е ослепителна. Вместо това е неуязвима и вечна.

Вечна, освен ако не умрат.

Будя се без писъци този път. Просто се събуждам. Усещам сълзите на бузите си. Оставям ги да изсъхнат и слушам собственото си дишане, докато не заспивам отново.