Човекът сянка

6

Проклятие, сладкишче, няма нужда да се обличаш като за Хелоуин. — Това е Кали. Думите ѝ са шокиращи, глуповати и коравосърдечни. Но ме изпълват с радост. Ако беше казала нещо друго, вероятно щях да избухна в сълзи.

Кали е висока, кльощава и дългокрака червенокоска. Прилича на супермодел. Тя е от онези красиви хора, които могат да те изгорят, ако се взираш прекалено дълго в тях. В края на тридесетте си години е, има диплома по криминалистика, брилянтна е и съвсем не я бива със социализирането. Повечето хора се страхуват от нея. Мнозина веднага стигат до извода, че е безчувствена, дори жестока. Не са особено далеч от истината. Лоялна е до смърт, а почтеността и нравът ѝ не могат да бъдат изтръгнати от същността ѝ. Пряма е, винаги е изключително честна и брутална в забележките си и отказва да играе каквито и да било игри — независимо дали политически, пиар или други. Също така би поела куршум за всеки, когото нарича приятел.

Една от най-чудесните черти на Кали е онази, която най-лесно може да бъде незабелязана — нейната непринуденост. Лицето, което показва пред света, е единственото, което притежава. Тя не е надута и въобще не може да търпи онези, които са. Вероятно е истинска загадка за повечето хора, но ако не могат да приемат шегите и коментарите ѝ, престават да съществуват за нея. Тя смята, че трябва да се забавляваш, или биваш зарязван. Често обича да казва: „Ако не можеш да се самоиронизираш, не си ми нужен“.

Точно Кали ме намери след случилото се с Джоузеф Сандс. Бях гола, покрита с повръщано, пищях и кървях. Тя беше перфектно облечена както винаги, но това не ѝ попречи да ме прегърне и да ме притиска към себе си, докато дойде линейката. Едно от последните неща, които помня, преди да припадна, беше прекрасният ѝ поръчков костюм, който опропастих с кръвта и сълзите си.

— Кали…

Забележката идва от Алън — мълчалив и изключително сериозен мъж. Той е огромен и внушителен афроамериканец. Не е просто голям, а е гигант. Краката му са като планини. Смръщената му физиономия е карала не един заподозрян да се подмокря в стаята за разпити. По ирония на съдбата обаче той е един от най-милите и нежни хора, които познавам. Разполага с невероятно търпение, на което винаги съм се възхищавала и съм опитвала да ползвам за пример. То му служи най-добре по време на случаите ни. Никога не се изморява да работи над уликите и да търси дори най-дребната подробност. Нищо не го отегчава, когато преследва убиец. Усетът му за детайлите е разрешил не един случай. Алън е най-възрастният от нас, в средата на четиридесетте. Преди да се присъедини към ФБР, е работил десет години в отдел „Убийства“ на лосанджелиската полиция.

— Какво правиш тук? — Нов глас. Ако недоволството представляваше музикален инструмент, това щеше да е симфония.

Думите са произнесени без поздрав или извинение, те идват от човек, който е безцеремонен като Кали, но лишен от всякакво чувство за хумор. Такъв си е Джеймс. Наричаме го Деймиън зад гърба му — като героя от „Поличбата“, сина на Сатаната. Той е най-младият от всички ни, само на двадесет и осем и е един от най-дразнещите и противни хора, които познавам. Ядосва те, кара те да скърцаш със зъби, вбесява те. Ако някога искам да изкарам някого от равновесие, Джеймс е моето тайно оръжие, което да хвърля като бензин в огън.

Въпреки тези си недостатъци той също е брилянтен. По онзи странен, невероятен начин. Завършил гимназията на петнадесет, получил перфектни оценки на САТ и бил ухажван от всеки известен колеж в страната. Избрал онзи, който разполагал с най-добрата подготовка по криминология, и за четири години си заслужил доцентурата по нея. След това се присъединил към ФБР, каквато всъщност била и целта му.

Когато бил на дванадесет, Джеймс изгубил по-голямата си сестра. Тя била убита от убиец, който си падал по горелки и писъците на млади жени. Джеймс решил, че ще работи във ФБР, в деня, в който я заровили.

Джеймс е затворена и безлична книга. Той живее само за едно нещо — за работата ни. Никога не се шегува, никога не се усмихва и никога не прави нещо ненужно. Не споделя личния си живот или нещо друго, което би насочило хората към неговите увлечения, към нещата, които харесва или не харесва, към предпочитанията му. Не знам каква музика слуша, какви филми гледа и въобще дали прави подобни неща.

Ще е прекалено просто и удобно, ако мисля за него като за ефективен и логичен човек. Не, от Джеймс струи враждебност, и то на талази. Недоволството му може да бъде остро, а несъобразителността му — легендарна. Не бих казала, че се забавлява от неудобството на другите, просто не му пука за тях. Мисля, че завинаги ще остане гневен на един свят, в който хора като убиеца на сестра му могат да съществуват. Въпреки това преди доста време спрях да бъда толерантна с него. Той е истински задник.

Но също така е брилянтен — толкова брилянтен, че заслепява онези около себе си, прилича на постоянно пусната светкавица на фотоапарат. Двамата с него споделяме способност, която ни обвързва завинаги, дарба, която създава мост между нас. Джеймс е моят зъл брат близнак. Той може да влезе в главата на всеки убиец. Промъква се в тъмните кътчета и мрачните места, разбулва сенките и проумява злото. Аз съм способна на същото. Не е необичайно да работим в доста добър синхрон в определен етап от някой от случаите ни. В тези моменти се разбираме като лагера и маслото — взаимоотношенията ни са спокойни, продуктивни, неудържими. През останалото време, когато съм край него, имам чувството, че съм заровена в пясъка и някой ми пикае върху главата.

— И аз се радвам да те видя — отговарям аз.

— Хей, задник — изрича с минорен тон на заплаха Алън.

Джеймс сплита пръстите на ръцете си и дарява грамадата със студен и прям поглед. Не мога да не му се възхитя на спокойствието, макар че е само метър и седемдесет и около шестдесет килограма с мокри гащи. Като че ли нищо не може да го изплаши.

— Това беше просто въпрос — отговаря той.

— Какво ще кажеш да си пийнеш голяма чаша от напитката „я млъкни!“?

Поставям ръка върху рамото на Алън.

— Остави го.

Двамата мъже се изпепеляват със страшни погледи. Първи се отказва Алън и въздъхва. Джеймс ме оглежда дълго и преценяващо, след което връща вниманието си върху папката, която чете.

Алън поклаща глава.

— Съжалявам.

Усмихвам се. Как да му обясня, че дори това, тези простотии ала Деймиън, са правилното нещо, от което имам нужда точно сега? Нещата продължават да са такива, каквито са. Джеймс продължава да ме вбесява и това е някак си успокояващо.

Смятам, че е по-добре да сменя темата.

— Какво ново тук?

Обхождам целия офис, разглеждам бюрата и корковите дъски. Кали ръководи парада, докато отсъствам, и тя е тази, която ми отговаря.

— Доста е спокойно напоследък, сладкишче. — Кали нарича всички „сладкишче“. Легендата гласи, че има официално писмено порицание, задето нарекла директора така. Това е просто превземка от нейна страна, с която обича да се забавлява. Тя съвсем не е южнячка. Обръщението вбесява някои хора, но не и мен, та това си е Кали.

— Нямаме серийни, но работим над две отвличания. Както и върху някои от по-старите и студени случаи. — Усмихва се. — Май всички лоши момчета си пуснаха отпуската заедно с теб.

— Как вървят отвличанията? — Отвличанията на деца са маслото върху хляба в нашата професия и са нещо, от което всички свестни служители на реда се страхуват. Рядко става въпрос за пари. По-скоро всичко е за секс, болка и смърт.

— Едното е живо, другото — мъртво.

Взирам се в корковите дъски, без в действителност да ги виждам.

— Поне двете са намерени — мърморя аз. Много често това е най-важното. Всеки, който си мисли, че липсата на новини е добра новина, никога не е бил родител на отвлечено дете. В този случай липсата на новини е рак, който не те убива, а дълбае душата ти. През годините се срещнах с много родители, които идваха с надеждата, че ще има някакви новини за децата им — новини, с които не разполагах. Наблюдавах ги как стават все по-кльощави и по-озлобени. Виждах как надеждата умира в очите им и сиви коси покриват главите им. В тези случаи намирането на тялото на детето им би било благословия. Поне щеше да им позволи да тъгуват за загубата си.

Обръщам се към Кали.

— Как ти се отразява шефското място?

Тя ме дарява с патентованата си, надута усмивка.

— Познаваш ме, сладкишче. Родена съм за благородница и вече получих короната си.

Алън изпръхтява, след което не може да се удържи и започва да се смее.

— Не слушай простолюдието, скъпа — казва презрително Кали.

Смея се от сърце. Смехът ми е истински, смях, който идва неочаквано и от дъното на душата ми. Продължавам да се смея малко по-дълго от нормалното и очите ми се пълнят със сълзи.

— О, мамка му — проклинам се и бърша лицето си. — Съжалявам. — Поглеждам хората си и ги дарявам с вяла усмивка. — Наистина много се радвам, че ви виждам, приятели. Повече, отколкото можете да си представите.

Алън, човекът планина, се приближава до мен и без никакво предупреждение ме обгръща в огромните си клони, които нарича ръце. Съпротивлявам се само секунда, преди да отвърна на прегръдката му и да облегна глава върху гърдите му.

— О, знаем, Смоуки — казва той. — Знаем.

Той ме пуска и на негово място идва Кали, която го избутва от пътя си.

— Стига лиготии — отсича тя и ме поглежда. — Ела да те водя на обяд. И да не си посмяла да кажеш не.

Усещам сълзите, които продължават да напират, затова само кимам. Кали взима дамската си чанта, сграбчва ръката ми и ме дърпа към изхода.

— Ще се върна след час — провиква се през рамо. Избутва ме през вратата и когато я затваря, сълзите ми потичат като водопад.

Кали ме прегръща с една ръка.

— Знаех, че не искаш да се разцивриш пред Деймиън, сладкишче.

Засмивам се през сълзи и само кимам, вземам кърпичката, която ми предлага, и позволявам на нейната сила да ни води в тази моя моментна слабост.