Човекът сянка

44

Двете с Кали сме се насочили към сградата на ФБР. Оставихме един полицай при Лиона, а нашият заподозрян беше отведен в полицейския участък на Уилшир. Идваме тук, за да вземем Алън и да обсъдим стратегията си за разпит. Тъкмо натискам копчето на асансьора, за да го повикам, когато мобилният ми иззвънява.

— Смоуки!

Залива ме безпокойство. Обажда се Елейна и е ужасена.

— Какво има, Елейна?

— Трима мъже душат около къщата ни. В задния двор. Млади са.

Веднага ме обзема страх. Сещам се за Рони Барнс. Всичко това свързано ли е? Дали Джак-младши не си е създал малка армия психопати? Или просто съм параноична?

Параноична? Що се отнася до Джак-младши? Няма начин.

Мисля си за онова, което казах на Алън, че Елейна не е в опасност. Става ми лошо от възможните последствия от тази моя грешна преценка.

Отказвам се от асансьора и хуквам на бегом по стълбите. Кали тръгва след мен.

— Елейна, къде са агентите, които бяха отпред?

Тишина.

— Колата им е там. Но не ги виждам.

— Имаш ли оръжие в къщата? Пистолет?

— Да. Горе в килера е.

— Вземи го и се заключи в банята. Ще взема Алън и вероятно след около петнадесет минути сме при теб.

— Изплашена съм, Смоуки.

Затварям очи за момент, но не спирам да бягам.

— Обади се на ченгетата, вземи пистолета. Скоро ще сме при теб, Елейна.

Затварям и се мразя за това, но го правя, за да я накарам да се размърда. След секунди връхлитам в офиса ни. Изражението на лицето ми привлича вниманието на всички.

— Алън, Елейна има посетители! — Посочвам към Лио и Джеймс. — Вие двамата останете тук. Джеймс, координирай действията ни с лосанджелиската полиция за заподозрения, който прибраха за нас. Кали, Алън, тръгвайте с мен. Движение!

Алън няма нужда от второ приканване. На лицето му са изписани много въпроси, а в очите му гори ужас. Гласът му е равен дори докато бягаме по стълбите към паркинга.

— Колко са? — пита той.

— Трима. Промъкват се към къщата. Казах ѝ да се обади на ченгетата, да вземе пистолета и да се заключи в банята.

— Къде, по дяволите, са агентите, които трябва да охраняват Бони?

— Не знам.

Минаваме като хали покрай рецепцията, през предните врати и светкавично преодоляваме стъпалата. Елейна и Бони, Елейна и Бони, тази мантра се върти постоянно в главата ми, отново и отново. Мисля си, че би трябвало да съм по-изплашена, но се налага да действаме толкова бързо, че нямам време да се поддавам на емоциите и дълбоките размисли. Кали не е изрекла и дума. Следва ме без излишни въпроси.

Тогава се случва.

— Умри, курво!

Намираме се на паркинга, а младият мъж, който е изрекъл това, се е устремил към мен с нож в ръката. Лицето му е изкривено, маниакално. Очите му са гладни. Времето застива и минава на бавни обороти. Метър и осемдесет, мисля си машинално. Бяга, има нож, това означава, че ще ми се нахвърли след половин секунда…

Отварям дупка в главата му още преди да довърша мисълта си. Скоростта, с която извадих оръжието си и стрелях, е прекалено висока, за да дочака мислите ми. В такива случаи действам инстинктивно, приличам на светкавица.

Главата му експлодира и времето отново потича с нормален ход. Дърпам се на една страна, за да не се строполи отгоре ми, а тялото му тупва на асфалта и го изцапва със сива каша. Ножът полита настрани.

— Майка му стара! — крещи Алън.

Забелязвам, че двамата с Кали не са извадили оръжията си. Не ги виня. Аз имам специална връзка с моята стоманена черна птичка.

Умът ми продължава да препуска със същата заслепяваща скорост.

— Кали, ти ще караш. Движение!

Забелязвам, че Томи бяга към нас. Не спирам нито за секунда.

— Добре сме! — провиквам се аз. — Но има някакви типове пред дома на Алън!

Томи не спира, не кима, нито прави нещо друго, само се обръща и се насочва на бегом обратно към колата си. Тайните служби са го обучили добре, мисля си аз. Действа уверено и непоколебимо.

Стигаме до колата на Кали и влизаме в нея. Две секунди по-късно тя дава на скорост и запалва гумите.

— Кой, по дяволите, беше този? — пита Алън.

Кали отговаря вместо мен:

— Кръвните братя на Рони Барнс, сладкишче. — Очите ѝ се стрелкат във всички посоки, докато напуска като ракета паркинга.

Алън не отвръща нищо. Осъзнал е какво се случва и на лицето му се изписва страх.

— О, не… — прошепва той.

Не казвам нищо. Не е необходимо. В главата му със сигурност се върти същата мантра, както и в моята: Елейна и Бони, Елейна и Бони, Елейна и Бони.

Сигурна съм също, че както при мен, така и при него от мантра се превръща в молитва.