Човекът сянка

38

Час пик приключва до 20:00 часа, така че стигаме бързо до адреса на „Уудленд Хилс“. Той се оказва малка, едноетажна къща, не изглежда баровска, а удобна. Вписва се в квартала.

Паркирам, слизаме от колата и се насочваме към предната врата, където ни чака Алън.

— Къде е Бари? — питам аз.

Той размахва палец към вратата.

— Все още е вътре.

— Ти огледа ли?

— Не. Знаех, че ти ще искаш да си първа.

Разбира се, че знае. Годините на съвместна работа са създали симбиоза помежду ни.

Надниквам вътре и повиквам Бари. Той се появява от една от стаите и идва при мен. Двамата излизаме на верандата.

— Благодаря на бога — казва той и бърка в палтото си. — Имах нужда от извинение, за да изляза навън да изпуша една цигара. — Изважда кутия и запалва. Вдишва и издишва с блажено изражение. — Искаш ли една?

— Не, благодаря. — Изненадана съм, че отказвам. Желанието ми за пушене се е изпарило някъде между откритието ми за Алекса и момента, в който отново вдигнах оръжието си.

Радвам се и се чувствам късметлийка, че Бари води този случай от страна на лосанджелиската полиция. Познавам го от почти десетилетие. Той е нисък, тантурест и оплешивяващ мъж. Носи очила и има едно от най-обикновените лица, които съм виждала. Но някак си въпреки всичките си недостатъци Бари винаги излиза с красиви и по-млади жени. Има нещо в него, което създава усещането, че е по-голям от тялото, в което се намира, и че е изключително уверен, без да е арогантен. Много жени намират тази комбинация от самоувереност и доброта за неустоима. Също така е чудесен детектив от отдел „Убийства“. Много, много талантлив. Ако беше в Бюрото, щеше да е в моя екип.

— Умираш ли си от нетърпение да видиш местопрестъплението? — пита ме той.

— Искам да ме запознаеш с основното, преди да вляза вътре.

Бари кима и започва. Не чете от бележки. Няма нужда, има фотографска памет.

— Жертвата е Шарлът Рос, двадесет и четири годишна. Намерена е завързана за леглото си, вече е била мъртва. Срязана е от гърдите до слабините. Очевидно органите са премахнати, прибрани в торби и оставени до тялото. Множество натъртвания по лактите и коленете. Изглеждат счупени. Контузиите ѝ са нанесени чрез побой с нещо.

— С бейзболна бухалка.

Бари повдига вежди.

— Откъде знаеш?

— Убиецът ми изпрати видео на убийството. Тази е втората жена, за която знаем и на която е причинил подобно нещо.

— Все още не е установено официално кога е настъпила смъртта, но бих предположил, че се е случило преди три дни. Доста е презряла.

— Склонна съм да се съглася.

Бари дърпа дълбоко от цигарата си и ме поглежда преценяващо.

— За какво е всичко това, Смоуки?

— Кое за какво е, Бари? Става въпрос за психопат, който се храни с болка и ужас. — Потривам очи. Изморена съм. — Този престъпник набелязва жени, които имат лични сайтове за възрастни в интернет. Той… — колебая се. — Това трябва да си остане между нас. Не съм готова да говоря с медиите по темата.

— Няма проблем.

— Първо, не е „той“, а са „те“. Двама са. Мислим, че единият е доминиращ. Обсебени са от мен и екипа ми. Първата жертва ми беше приятелка от гимназията. Най-добрата ми приятелка. Нещо, което са знаели.

Виждам, че Бари е ужасен.

— Ах, мамка му, Смоуки, това е гадно.

— Описаното от теб е техният стил на работа. Убили са приятелката ми, като са ѝ прерязали гърлото — за разлика от тук, но премахването на органите е техният подпис. Онзи, който мислим, че е доминиращ, казва, че е потомък на Джак Изкормвача.

На лицето на Бари се изписва отвращение.

— Глупости.

Кимам.

— Така е. Дори имаме доказателство за това.

— Как искаш да процедираме тук?

— Първо ще огледам местопрестъплението сама. След това искам Джийн и Кали да си свършат работата. После мястото е изцяло твое. Просто искам твоите криминолози да пипат бързо и да ми изпратят доклада спешно.

— Няма проблем. — Бари отива да хвърли цигарата си на улицата, като че ли за да не замърси местопрестъплението. Връща се при мен и посочва вратата. — Сега ли искаш да огледаш?

— Да. — Поглеждам към Алън, Кали и Джийн. — Алън, прибирай се у дома при жена си. Няма смисъл да стоиш тук.

Мъжът се двоуми, но след малко кима.

— Благодаря ти. — Обръща се и си тръгва.

— Кали, вероятно ще се забавя двадесет или тридесет минути. След като приключа, вие сте на ход.

— Няма проблеми, сладкишче. Свърши си работата.

Отивам до вратата и оставам пред нея за известно време, за да се ослушам с вътрешния си слух. След секунда го чувам: тъдъ-тъдъ, тъдъ-тъдъ. Усещам хладината вътре в мен и изведнъж се озовавам насред широко и празно поле. Чувам черния влак и вече съм готова да го видя. Просто трябва да го открия отново. Да разбера как е стигнал до това място.

Пристъпвам вътре. Къщата не е лукс, но е чиста и подредена. Създава усещането, че собственичката се е постарала доста, за да ѝ придаде изтънчен вид, но в крайна сметка се е отказала. Тъгата е пропита във всеки ъгъл. Разочарованието не е било начин на живот, но и този ден е настъпил.

Настъпил е сега.

Усещането за смърт е завладяло мястото като някакво покривало. Мирише на убийство, извращения и реалност. Ако душите имаха мирис, тази на Джак-младши щеше да мирише така.

Вдясно от дневната се намира кухнята. Една плъзгаща се стъклена врата води до задния двор и прохладната нощ. Отивам до нея и проверявам дръжката. Тя е стандартна и евтина. Но не е счупена.

— Отново си почукал, нали? — мърморя на себе си. — Ти и твоето приятелче. Той скри ли се, докато ти беше отпред? Готов да я нападне, когато най-малко очаква?

Хрумва ми, че изборът им да нападнат Ани в 19:00 часа може би крие нещо повече от обикновено перчене. Това е време, през което хората се прибират у дома, тъкмо са се прибрали или от известно време вече са си вкъщи. В този момент те не искат да знаят какво се случва в света отвън.

— И тук ли постъпи така? Появи се рано вечерта, ухилен до уши, и почука на вратата? Може би единият от вас е бил с ръце в джобовете, за да прилича на обикновен човек?

Усещам нещо в тях. Чувството е силно. Тъдъ-тъдъ, тъдъ-тъдъ.

Тяхната арогантност.

Ранна вечер е и те паркират точно пред къщата на курвата. Защо не? Няма нищо странно в това да паркираш на улицата. Слизат от колата и се оглеждат наоколо. Тихо е, но не безшумно тихо, празно е, но не е застинало. Мракът е паднал и човек може да усети живота и движението, скрити зад стените на другите домове. Мравки в своите мравуняци.

Застават пред вратата. Знаят, че си е у дома. Знаят всичко за нея. Оглеждат се наоколо, за да се уверят, че няма никого навън и никой не ги наблюдава, след което той чука. Минават няколко секунди и тя отваря…

После какво? Оглеждам антрето. Не виждам някаква поща или следи от борба. Но отново усещам онази арогантност.

Правят най-простото нещо на света — влизат вътре, блъскат я назад и затварят вратата. Знаят, че тя не може да ги спре. Първата ни реакция като хора не е да отблъскваме. Вместо това търсим причините, опитваме се да осъзнаем случващото се. В този момент, в който се колебаем и чудим, ловецът поема инициативата.

Вероятно е била бърза. Вероятно се е опитала да изпищи, дори да затвори вратата. Но те са били подготвени за това. С какво? Нож. Не. Този път е нямало дете, което да вземат за заложник. Нуждаели са се от по-сериозна заплаха. Огнестрелно оръжие? Да. Няма нищо по-добро от дулото на пистолет, което да те накара да млъкнеш.

— Млъкни или си мъртва — е казал единият от тях. Гласът му е бил спокоен, уверен. Това го е направило още по-застрашителен в нейните очи. По-сериозен. Усетила е, че си има работа с човек, който би я застрелял, без да му мигне окото.

Отивам в спалнята. Вонята тук е по-силна. Разпознавам мястото от видеото. Обзавеждането е розово, уютно и направено с вкус. Говори за младост. За безгрижно щастие.

Сред този уют се е случило най-ужасното нещо.

Тя е тук. Мъртва и разлагаща се, все още завързана за леглото си.

Умряла е с отворени очи. Краката ѝ са разтворени. Знам, че са я оставили така с цел. Искат да ни се похвалят, пипнахме я, казват ни, тя е никоя. Безполезна курва. Направихме я НАША.

Торбите са наредени до леглото ѝ. Тялото е олицетворение на насилието, хаоса и покварата, а торбите са в пълна противоположност. Поставени са в права линия. Подредени са. Те се хвалят: Виждаш ли колко сме изкусни и способни. Или вероятно говорят на език, който само те разбират и пишат с кървави пиктограми, които не можем да разгадаем.

Всичко подсказва за един добре изпипан ритуал. Това е нещо, което Джак Изкормвача би направил, мислят си, затова го правят и те. Впечатлена съм от усета им към детайлите. Били са заинтересувани от нея, само от нея. Нищо друго в стаята не е било докоснато или повредено. Нуждата им да я притежават не е стигнала до обстановката. Тя им е била достатъчна.

Движа се в стаята и я оглеждам внимателно. В нея има много книги. Те са износени и нахвърлени. Не са тук, за да запълват празнини — тя е била читател. Навеждам се, за да видя заглавията, и съм ударена от всичкото това нещастие, ирония и грозен хумор. Криминални романи, повечето от които са за серийни убийци.

— Хелтър скелтър[20] — мърморя си под нос.

Обръщам се към леглото. Присвивам очи, когато забелязвам купчината с дрехите ѝ на пода. Отивам до тях, клякам и ги оглеждам, без да ги докосвам. Закопчалката на сутиена ѝ е скъсана, както и прашките ѝ. Не ги е свалила сама. Били са махнати насила.

Изправям се и поглеждам мъртвото ѝ лице, застинало във вечен писък.

— Опита ли се да се бориш с тях, Шарлът? — питам я аз. — Когато ти казаха да си махнеш сутиена и прашките, каза ли им да се разкарат?

Тя стои до леглото си само по бельо и трепери от адреналина, който страхът предизвиква.

Единият от тях сочи с пистолета.

— Сваляй всичко — казва ѝ той. — Веднага.

Шарлът го поглежда, а после и другия. За разлика от Ани тя разбира, преди да я завържат.

Тези празни очи.

Тя знае.

— ШИБАЙТЕ СЕ! — крещи им и напада единия. — ПОМОЩ! ПОМОЩ!

Отново поглеждам тялото ѝ. Виждам синините по лицето ѝ, най-вече около очите. Дали са причинени, след като са я завързали за леглото или преди това? Никога няма да разбера. Предполагам, че е било преди това. Наистина няма значение, но се чувствам по-добре да мисля така.

Разгневен е, че тази свиня го е докоснала с курвенските си ръце. Само за момент той се изплашва. Пищенето трябва да спре. Удря я в стомаха и въздухът ѝ излиза от дробовете. Тя се присвива.

— Дръж ѝ ръцете зад гърба — казва на другия, гласът му е изпълнен с гняв.

Тя се дави и се опитва да си поеме въздух, докато другият я сграбчва за лактите и ги извива назад.

— Трябва да се научиш да се подчиняваш, курво — казва този с пистолета. Ръката му полита и я шамаросва. Веднъж. Два пъти. Отново и отново. Главата ѝ се вее като ветрило. Той се пресяга и разкъсва сутиена ѝ с бруталната сила на един луд. Следват прашките ѝ. Тя се опитва да изпищи отново, но той я удря в слънчевия сплит и продължава с шамарите по лицето. Тя е гола и замаяна, от очите ѝ текат сълзи, а ушите ѝ звънтят. Всичко е обвито в червена мъгла. Коленете я предават, докато се опитва да стои на крака.

Постигат това, което искат — отново е лесна за контролиране.

Това го успокоява.

В този момент е запушил устата ѝ. Поглеждам към ръцете и краката ѝ и забелязвам белезниците. Лявата ѝ ръка привлича вниманието ми. Отивам до горната част на леглото и се навеждам. Шарлът е имала изкуствени нокти. Този на десния ѝ показалец го няма. Оглеждам набързо другите ѝ пръсти. Останалите ѝ са там. Прехапвам устна и мисля усилено.

Хрумва ми нещо. Връщам се на верандата.

— Имаш ли фенерче? — питам Бари.

— Разбира се — отвръща той и ми подава такова.

Връщам се в спалнята на Шарлът. Коленича до леглото и осветявам с фенерчето под него.

Виждам го — самотния нокът, който е паднал на килима до леглото. Присвивам очи и виждам нещо на върха му, което прилича на кръв.

Ставам и поглеждам Шарлът. Изпитвам съжаление към нея. Дори физическа болка. Всичко заради този единствен нокът. Последният ѝ опит да се съпротивлява, да каже „майната ви“ от гроба.

Някои биха спорили, че е било случайност, но предпочитам да не мисля така. Сещам се за книгите за серийни убийци, които е обичала да чете, възхищавала се е на мистериите, уликите и убийствата. Виждам една млада жена, която цял живот е била борец и е знаела, че ще умре.

— Закопчай курвата за леглото — казва този с пистолета.

Другият я блъска, докато още е замаяна, сграбчва китките ѝ и…

— Ох! Шибана ПУТКА! — крещи той. — Кравата ме одраска!

— Тогава я закопчай, да го вземат мътните!

Удря я отново в стомаха и насила оковава едната ѝ ръка с белезниците. После и другата.

Вероятно го е сторила, докато ѝ е закопчавал краката. Вероятно ѝ е отнело известно време да го направи — да се концентрира въпреки тормоза, мъченията и изнасилването. Виждам я ясно.

Всичко е болка, страх и червена мъгла. Те ще я убият. Тя го знае. Чела е по темата. Чела е също и за ДНК. Наясно е какво има под нокътя ѝ.

Опитва се да го отчупи с палеца си, натиска силно, силно, по-силно, моли се да не забележат, докато…

Пук. Отчупва се безболезнено. Не чува как пада на пода, но част от нея вече жалее за него. Той ще продължи да живее по един или друг начин дори след като всичко тук приключи. Тя няма.

Обръща се към този с пистолета и той ѝ се усмихва.

Затваря очи и започва да плаче, но си мисли за нокътя.

Знае, че никога повече няма да го види.

Изправям се. Имам чувството, че току-що съм била обрулена от леден вятър. Поглеждам Шарлът.

— Намерих го — прошепвам ѝ. — Точно където си го оставила за мен.

— Това тук е много, много жалко — изрича тихо Бари. — Така и не свикнах с тези неща.

Поглеждам го.

— Това вероятно е хубаво, Бари.

Той се стряска и се обръща към мен. На лицето му заиграва вяла усмивка.

— Да.

Кали и Джийн се подготвят да влязат вътре. Казах на всички за нокътя.

— Те няма да се бавят много, така че се обади на твоите криминолози и ги докарай тук, Бари. Сритай им задниците и ми прати доклада им. Моля те. Ще ти върна услугата. Смятам, че тези момчета са местни. Ако има как, ще те извикам, когато ги заловим.

Полицаят поклаща глава.

— Оценявам предложението ти, Смоуки, но не е необходимо. Този е един от онези случаи, в които не ти пука кой ги е заловил, стига някой да го стори.

— Какво ще кажеш тогава просто да си обещаем, че ще се държим в течение?

— Устройва ме.

— Какво точно искаш да направим? — Джийн е едновременно объркан и раздразнен, но също така и развълнуван. Развълнуван е, че се намира на бойното поле, на което не е стъпвал от доста време насам, но също така е раздразнен, че това не е неговото „местопрестъпление“. Няма как да го притежава.

— Искам всичко, което може да ми помогне да пипна този тип. Криминолозите на лосанджелиската полиция са кадърни, така че на тях ще оставим тежката работа. За вас остава да излижете всяка повърхност и да видите дали има нещо, което да ни е от полза.

— Искаш ли да вземем нокътя? — пита Кали.

Въпросът ѝ ме хваща неподготвена.

— Можем ли да направим по-бърз ДНК-анализ?

— Да.

— Тогава го вземете, но ще се наложи да останете, докато пристигнат криминолозите, за да го впишете. Искам всичко да е както трябва, за да не се окаже на делото, че не са спазени процедурите.

Джийн поглежда Кали.

— Кое искаш — фотоапарата или ултравиолетовата лампа?

— Фотоапарата.

Кали ще прави снимки на местопрестъплението — и в частност на всичко, което докоснат или преместят, преди да го сторят. Джийн ще използва малък ръчен ултравиолетов емитер. Той е по-малката версия на ултравиолетовата лампа, която Кали използва в апартамента на Ани, и ще им помогне да открият следи от кръв, семенна течност, косми и други течности.

— Да вървим.

Те влизат и аз ги следвам. Мой ред е да бъда пренебрегната, докато двамата танцуват танц, приличащ на моя с Джеймс.

Кали подушва въздуха.

— Какво мислиш, сладкишче? Дали наистина е мъртва от три дни?

— Така смятам, да.

Кали прави няколко общи снимки на тялото, както и на органите в торбите. Джийн отива при тях и размахва ултравиолетовата си пръчка отгоре им.

— Няма следи от отпечатъци. — Поглежда ме. — Макар че работата ни в момента е повърхностна, не е окончателна.

Обръщат се към трупа. Кали прави още снимки. Джийн се навежда над леглото, за да разгледа лявата ръка на Шарлът.

— Виждаш ли мястото, където липсва нокътят? — пита той Кали.

Тя му отговаря, като прави поредица от снимки.

— Нокътят е на килима, между леглото и стената — съобщавам аз.

Кали кляка и му прави няколко снимки.

— Май има малко кръв и тъкан по него, Джийн. — Прави още няколко снимки.

Криминологът коленичи и прокарва пръчката си под леглото.

— Тук долу има много частици — констатира той. — Не искам да пипам нищо друго освен нокътя… — Подава пръчката на Кали и бърка в един от джобовете си, откъдето изважда пинцети и малък найлонов плик. Протяга се, опитва се да има колкото се може по-малък контакт с килима, и достига нокътя. След малко се изправя и повдига пликчето за улики. — Това тук може да е ДНК.

— Колко време? — питам го аз.

Джийн свива рамене.

— Двадесет и четири часа. — Напът съм да се оплача, но той вдига ръка, за да ме спре. — Говорим в най-добрия случай, Смоуки. Двадесет и четири часа, точка.

Въздъхвам.

— Добре.

Джийн си взима пръчката обратно от Кали и минава с нея тялото на Шарлът, като започва от главата ѝ, слиза надолу до врата, до отворения гръден кош и краката ѝ. Изправя се.

— Не виждам следи от семенна течност по тялото. Разбира се, кръв има навсякъде. Не мога да направя никакви заключения на тази база.

Кали прави още няколко снимки.

— Смятам, че най-добрата и най-важна за момента следа е ДНК-то по нокътя — обяснява Джийн. — И тъй като ми изглежда, че е имало борба, ще кажа на криминолозите от лосанджелиската полиция да бъдат много внимателни при събирането на уликите и особено прецизни със сутиена и прашките.

— Това ли е всичко?

— Засега, сладкишче — отговаря Кали. — Но в нокътя има потенциал, не мислиш ли?

— Да, разбира се. — Поглеждам часовника си. Почти единадесет вечерта е. — Трябва да вървя, Кали. Имам среща с онзи охранителен консултант у дома. Вие двамата изчакайте криминолозите. Джийн, моля те, след това се заеми веднага с ДНК-то.

— Нямаш проблеми.

Криминологът поглежда към Шарлът. Тя продължава да пищи.