Човекът сянка

43

Това, мисля си, е показателно за работата ми. Животът ми е ръководен от външни влияния, които ме карат да се хвърлям на всяка неочаквана следа. Иронията не ми убягва. Мразя да ме насилват да правя нещо, а си избрах професия, която ежедневно е изпълнена точно с това. Когато преследваш убиец, нямаш график. Планът е ясен: докато не го заловиш, жертвите ще се увеличават. Работиш, докато не го заловиш.

Ето ме тук, стоя в апартамента на жена, която си вади хляба, като споделя сексуалните си приключения, и съм готова да чакам колкото е необходимо, с надеждата, че Джак-младши или партньорът му ще се появят.

Поглеждам Кали. Тя седи на дивана, вдигнала е крака на масата, гледа някакво токшоу по телевизията заедно с Лиона и двете ядат пуканки. Това е едно от качествата на приятелката ми, на които се възхищавам и ценя. Може да живее за момента, да се отпусне, но въпреки това се хвърля като хала в действието. Това е талант, с който никога не съм разполагала.

Поглеждам часовника си. Часът е девет и половина. Проверявам SWAT офицера на покрива, чието име е Боб.

— Нещо странно, Боб?

Гласът му пропуква в ухото ми.

— Все още не, госпожо.

Хвърлям едно ухо към разговора между Кали и Лиона.

— Нека те питам нещо, сладкишче. Какво ще стане, когато решиш, че отново искаш някой мъж да влезе в живота ти?

— Какво имаш предвид?

— Питам те дали ще промениш начина си на живот заради него?

Лиона обмисля въпроса.

— Зависи. Много хора имат връзки в полигамна среда. Не е особено приятно, но се среща. Предполагам, че ако не ми се случи подобно нещо, ще трябва да си търся партньор едва когато изляза от бизнеса. Дадох си обещание, че никога вече няма да правя големи промени в живота си заради мъж. Никога.

— Интересен проблем, не мислиш ли?

— По-скоро е уникален, характерен за начина на живот, който водя.

Изключвам ги. Кали има ненаситен интерес към подбудите на хората. Винаги го е имала.

Това е нашият стил на работа. Не само на бойното поле. Но и в службата. Всички споделяме бремето и отговорностите. Всички ще си споделим и вината, ако той убие отново, преди да го заловим.

Гласът на Боб пропуква в ухото ми и ме изважда от скуката и размислите ми.

— В сградата влиза мъж, около метър и осемдесет, с черна коса. Облечен е в някаква униформа. Не мога да я разпозная.

— Разбрано — отговаря дежурният при асансьора, името му е Дилън.

Поглеждам към Кали и агентите Декър и Маккълоу. Те кимат, за да ми покажат, че също са чули. Минава минута.

— Мъж със същото описание току-що излезе от асансьора. Насочил се е към апартамента — докладва Дилън. — Потвърждавам, че е с униформа, повтарям, потвърждавам, че е с униформа на компания за борба с вредителите.

— Разбрано — отговарям аз. Сърцето ми тупти. Драконът се размърдва, развълнувана е. — Не мърдай от мястото си, за да предотвратиш възможно бягство, Дилън.

— Разбрано.

— Боб, ще те уведомя, ако го изтървем. Може да се наложи да го застреляш.

— Разбрано. В пълна бойна готовност съм.

Поглеждам Лиона.

— Той е.

Тя кима. Изглежда развълнувана и нервна. Но не и изплашена.

Някой чука на вратата. Правя знак на Лиона. Тя отива до нея и поглежда през шпионката. Обръща се към мен и поклаща глава. Не го познава. Кимам ѝ.

— Кой е? — пита тя.

— „Ей Би Си Унищожители“, госпожо. Извинявам се за късния час, но ми се обади собственикът на сградата и каза, че е спешно. Спомена плъхове. Налага се да проверя апартамента ви. Ще ми отнеме само няколко минути.

— Ъм… добре. Почакайте секунда.

Лиона ме поглежда. Правя ѝ знак да отиде в спалнята. Изваждам пистолета си, както правят Кали, Декър и Маккълоу. Вдигам ръка и отброявам до три с пръсти. Едно… две… на три отварям широко вратата.

— ФБР! — изкрещявам. — ЗАМРЪЗНИ!

Оръжието ми е на около половин метър от лицето му. Поглеждам очите му и намирам в тях празнотата, която очаквах да видя. Мъжът изпуска клипборда и вдига ръце.

— Не стреляйте! — едва ли не се примолва. Звучи изплашен, както трябва да е изплашен един човек, когато в лицето му е навряно оръжие, но нещо ме кара да съм неспокойна, защото очите му не са изплашени. Ангажирани са. Оглеждат, претеглят, обмислят.

— Не мърдай — нареждам му аз. — Ръцете зад главата! На колене!

Поглежда ме и облизва устни.

— Както кажеш… Смоуки.

За част от секундата се паникьосвам при употребата на името ми. Той връхлита като ураган. Първо стъпва на една страна, а след това ми се нахвърля. Ръцете му се движат в различни посоки — едната избива пистолета ми, а с другата ме удря в лицето. Политам назад, пред очите ми се появяват звезди, но тази паническа част от секундата бързо свършва.

Падам по гръб на пода и веднага се опитвам да се изправя. Съумяла съм да задържа пистолета си.

Той продължава да се движи в някаква ултрапрактична форма на бойни изкуства — влага много опустошителна сила в устрема си. Насочва се към другите си цели и също като при мен юмруците и ритниците му са стегнати и брутални. Не са особено приятни, но са ефективни. Виждам как агент Декър получава лакът в челюстта и два от зъбите му не просто падат, а направо политат като два куршума, след което чувам ледения глас на Кали:

— Мръдни и ще те гръмна, мамка ти.

Целият свят застива. Увисва. Кали е насочила пистолета си в челото му. Той стрелка поглед разярен. В следващия момент е неутрализиран от агент Маккълоу и Дилън, който се е присъединил към веселбата.

Осъзнавам, че кървя и че съм замаяна. Много замаяна.

— Сладкишче, добре ли си?

Изправям се, олюлявайки се.

— Добре…

Падам. Не припадам, просто сядам на задника си.

Тъпакът ми крещи:

— Тъпа курва! Безполезна крава! Смяташ, че това означава нещо ли? Нищо не означава! Нищо! Все още съм…

— Господи! — Крещя в отговор. — Млъкни… или ще те гръмна в крака. Дилън, Маккълоу, запушете му устата, ако обичате.

Дилън ми се ухилва, слага му белезниците и го извежда в коридора, за да го претърси и да му прочете правата.

— Как си сега? — пита ме Кали, притеснена е.

Поклащам леко глава, за да проверя.

— Вече не съм замаяна. Мисля, че съм добре. Как е лицето ми?

— Той ти разби устата, сладкишче. Физиономията ти направо крещи „не използвам колаген, просто се спречках със стената“.

Скачам на крака обезпокоена.

— Декър!

— Тук. Добре съм.

Мъжът се изправя. Подпира се на стената. Допрял е кърпичка до устата си, която е почервеняла от кръвта му.

— Уха — казвам аз. — Трябва да те види доктор.

— По-скоро зъболекар — простенва той. — Шибанякът ми изби два зъба.

— Кали.

Тя отваря капачето на телефона си.

— Ще повикам линейка, сладкишче.

Вратата на спалнята на Лиона се открехва едва.

— Безопасно ли е да изляза? — пита с треперещ глас тя. — Всички добре ли са?

Оглеждам дневната — устата на Декър е разбита, масата е на трески, а мен успя да ме фрасне здравата. Адреналинът не просто се надига в мен, той се лее.

— ПИПНАХМЕ ГО! — изкрещявам аз.

Кали и Декър се стряскат и ме поглеждат. Кали се ухилва. Декър само се опитва.

— Всичко е наред, Лиона — казвам аз и поглеждам към прага на вратата. — Всичко е просто чудесно.

Изпуквам пръстите на ръцете си. Устата ме боли.

Драконът вилнее, реве и скърца със зъби.

Нахрани ме, съска тя. Позволи ми да му схрускам костите.

Облизвам долната си устна и вкусвам собствената си кръв. Това трябва да я задоволи засега.