Човекът сянка

26

Намирам се в колата на Кали и се моля да оцелеем до адреса на „Вентура Каунти“, за който сме тръгнали. Тя кара по магистрала 101 като някаква луда, отвъд звуковата бариера. Мога само да се надявам останалите да са зад нас. Лио намери адреса на собственичката на домейна на Червената Роза и Кали излетя от офиса, преди някой от нас да успее да реагира. Само аз съумях да хукна след нея.

Гледам я. Ужас и страх се преплитат в нея.

— Говори с мен, Кали — казвам ѝ и се хващам за дръжката на вратата.

— Погледни в портмонето ми — изръмжава тя. — В дамската ми чанта е.

Намирам портмонето ѝ и го отварям. Разбирам какво иска да намеря в момента, в който го виждам. Малка снимка. Черно-бяла. Като онези, които правят в родилното. На нея е новородено със затворени очи, чиято глава все още прилича на конус заради борбата за излизане от родилния канал.

— Бях на петнадесет — обяснява Кали и прави остър завой. Чувам писъка на гумите. Гласът ѝ е измъчен. — Бях на петнадесет, глупава и наивна. Спах с Били Хамилтън, защото успя да ми свали полата и миришеше много добре. Не е ли смешно, сладкишче? — пита ме с кисел тон. — Това си спомням от Били. Миришеше добре. Като смес от слънце и дъжд.

Не отговарям. Няма нужда.

— Забременях от Били и направо си нямаш представа какъв невиждан за семейство Торн скандал последва. Както и в семейство Хамилтън. Баща ми почти се отказа от мен. Майка ми отиде на църква и остана там с дни. Абортът не беше опция — все пак бяхме добро католическо семейство, нали се сещаш? — Думите ѝ са хапещи, изпълнени със сарказъм и болка. — Бащите ни се събраха заедно и разрешиха проблема. Така се правеха нещата в изискания Кънектикът. Били имаше бъдеще, вероятно и аз щях да имам такова — макар че вече бях опетнена. — Забелязвам как е стиснала още по-силно волана. — Решиха да довърша обучението си през годината у дома, да родя бебето тихомълком и след това да го дам за осиновяване. Домашното обучение щеше да бъде обяснено с лъжлива история — че се лекувам от няколко тежки алергии, които изискват няколко месеца изолация. Това решиха и точно това се случи. Всичко си дойде на мястото. Родих я през лятото и бях готова да се върна на училище за следващата учебна година, все едно нищо не се беше случило. Горе-долу така и стана. Сякаш нищо не се беше случвало. — Още един рязък завой и поредното изпищяване на гумите. — Не ми позволяваха да излизам, а на Били му бяха казали да си затваря плювалника, ако не иска да бъде пречукан. — Свива рамене. — Не беше лошо момче. Наистина си държа устата затворена и никога не се отнесе зле с мен след това. Просто всичко… отлетя. — Кали кима към снимката в ръката ми. — Макар да бях глупава и наивна, знаех, че не е правилно да се преструвам, че всичко е просто един сън. Една от сестрите направи снимката за мен. Наложих си да я гледам поне веднъж месечно. Също така взех някои решения. — Гласът ѝ е тих, честен. Мога да си я представя как стои сама в стаята си и прави мълчаливите си обещания. — Никога вече да не бъда глупава и наивна. Да не бъда католичка. Също така това беше последният път, в който някой друг щеше да взима жизненоважни решения от мое име.

— Господи, Кали. — Нямам представа какво друго да кажа.

Тя поклаща глава.

— Не съм се опитвала да я намеря, Смоуки. Не смятах, че ще е правилно. Имам предвид, че знаех, че е осиновена. Поне дотолкова бях наясно. Но не си позволявах да си пъхам носа повече, реших, че трябва да ѝ позволя да живее свой собствен живот. — Засмива се болезнено, звукът прилича на нож, който реже метал. — Предполагам, че онова, което казват, е истина, сладкишче — че никога не спираш да бъдеш родител дори да си дадеш детето. Има порносайт и вероятно е мъртва, защото съм нейна майка. Животът не е ли гаден?

Ръцете на Кали треперят върху волана. Отново поглеждам снимката. Точно нея гледаше онзи ден, когато излязох от тоалетната. Не мога да позная нахаканата си и устата приятелка, която никога не си мери думите и винаги е изпълнена с увереност. Колко ли пъти в годината вадеше тази малка снимка, поглеждаше я и изпитваше тъгата, която в момента виждам изписана на лицето ѝ?

Поглеждам през прозореца. Хълмовете се вият покрай нас, както и знаците за изход от магистралата. Слънцето хвърля златистите си лъчи, а небето е безоблачно и перфектно. Точно за подобна ясна красота се сещат хората, когато чуят Калифорния.

Заеби перфектните небеса и слънчеви лъчи. Част от мен иска да пищи. Защото реалността продължава да забива шибаните си пирони, човече: Мат, Алекса, Ани, Елейна… а сега и Кали. Вместо това се опитвам да облека в думи онова, което си мисля в момента.

— Чуй ме, Кали. Може би не е мъртва. Може би просто се ебават с теб.

Приятелката ми не отговаря. Поглежда ме за миг. Очите ѝ са изпълнени с отчаяние. Настъпва педала на газта.

Пристигаме в Морпарк[13] около тридесет минути след като сме тръгнали от службата, благодарение на състезателното шофиране на Кали. Той е малък, но разрастващ се град до Сими Вали и Таузънд Оукс, в който преобладава средната и малко над средната класа. В момента сме в предградията. Спираме пред къщата. Тя е двуетажна и е боядисана в бяло със син оттенък. Наоколо е тихо и спокойно. Един съсед от другата страна на улицата си коси градината. Цялата тази банална картина е някак си сюрреалистична.

Кали направо скача от колата и изважда пистолета си. Превърнала се е в червенокоса машина на смъртта, задвижвана от страха.

— Мамка му — измърморвам и излизам, за да я последвам. Всичко това ми се струва някак си грешно.

Оглеждам улицата зад нас, надявам се да видя Алън или Джеймс да приближават, но тишината е поела командването наоколо. Следвам Кали до вратата. Съседът, който косеше тревата, изключва косачката и се оттегля с ококорени очи.

Кали чука безцеремонно на предната врата.

— ФБР! — провиква се тя. — Отворете!

Следва тишина. След което чуваме стъпки отвътре. Поглеждам Кали. Очите ѝ са ококорени, а ноздрите ѝ пръхтят. Ръцете ѝ стискат пистолета още по-силно.

Чува се глас. Женски.

— Кой е?

— ФБР, госпожо — отговаря Кали, пръстът ѝ е готов да натиска спусъка. — Моля ви, отворете вратата.

Представям си колебанието от другата страна, мога да го почувствам. Ключалката се завърта, вратата се отваря и…

Пред нас се изправя дъщерята на Кали — жива и с ококорени очи. Ужасява се, като вижда оръжията ни.

В ръцете си държи бебе.