Човекът сянка

4

Стоя пред сградата на лосанджелиското ФБР на „Уилшир“, гледам я и се чудя защо не чувствам нищо.

Абсолютно нищо.

В момента не принадлежа на това място и то ме укорява поради тази причина. Мръщи се насреща ми със своето лице от бетон, стъкло и стомана. Чудя се дали цивилните го виждат по този начин. Като нещо внушително и малко гладно?

Забелязвам отражението си в стъклените врати и се свивам вътрешно. Смятах да си облека костюм, но ми се стори прекалено официално. Нямаше как да си навлека и обикновен суитшърт. Като че ли за да демонстрирам своята нерешителност, избрах дънки и блуза с копчета, ниски обувки и лек грим. Сега всичко ми се струва изключително неадекватно и ми се иска да побягна и да бягам, да бягам.

Емоциите се надигат в мен като вълни и се разбиват в невидими брегове. Страх, безпокойство, гняв, надежда.

Доктор Хилстед приключи сеанса, като ми възложи задача: да дойда да видя екипа си.

— За теб това не е било просто работа, Смоуки. Това е било призвание, част от самата теб. От твоята същност. Съгласна ли си?

— Да. Напълно.

— Хората, с които работиш… някои от тях приятели ли са ти?

Свих рамене.

— Двама от тях са най-добрите ми приятели. Те се опитваха да ми помогнат, но…

Доктор Хилстед повдигна вежда — въпрос, на който вече знаеше отговора.

— Но не си ги виждала, откакто беше в болницата.

Дойдоха да ме видят, докато бях увита в бинтове като мумия, докато се чудех дали още съм жива, и ми се искаше да не съм. Опитаха се да останат, но ги помолих да се махнат. Последваха много телефонни обаждания, които препращах на гласовата поща, без да им отговарям след това.

— Не исках да виждам никого тогава. А след това… — Оставих думите ми да увиснат във въздуха.

— Какво се случи след това? — прикани ме психотерапевтът ми.

Въздъхнах. Посочих лицето си.

— Не исках да ме виждат такава. Не мисля, че щях да издържа, ако видех съжаление в очите им. Щеше да е прекалено болезнено.

Поговорихме още малко и той ми обясни, че първата крачка, която трябва да направя, за да мога отново да взема оръжието си, е да се срещна с приятелите си. Затова съм тук.

Стискам зъби, обръщам се за помощ към ирландския си инат и минавам през вратите.

Те се затварят тихомълком зад мен и за минута съм приклещена в капана на мраморния под и високия таван. Чувствам се прекалено уязвима, приличам на заек на открито поле.

Преминавам през детектора за метал на охраната и показвам значката си. Охранителят, който е на смяна, е бдителен, погледът му е строг и преценяващ. Очите му трепкат едва когато вижда белезите ми.

— Отивам да видя момчетата от Офиса на смъртта и заместник-директора — обяснявам му аз, защото имам чувството (поради някаква причина), че трябва да кажа нещо.

Мъжът ме дарява с любезна усмивка, която ми отговаря, че не му пука. Чувствам се още по-глупаво и по-уязвима. Насочвам се към лобито и се проклинам наум.

Качвам се в асансьора с човек, когото не познавам. Той ме кара да се чувствам още по-неловко (ако това въобще е възможно), като се опитва неумело да прикрие страничните погледи, които хвърля към лицето ми. Давам всичко от себе си, за да не му обръщам внимание, и когато стигам до моя етаж, излизам малко по-бързо от нормалното. Сърцето ми заплашва да се пръсне.

— Вземи се в ръце, Барет — изръмжавам на себе си. — Какво очакваш? Все пак приличаш на Гърбушкото от Нотр Дам. Не се лигави.

Последно време се успокоявам, като си говоря сама, и този път не е изключение. Става ми по-добре. Тръгвам по коридора, докато се озовавам пред вратата на някогашния ми офис. Страхът отново се надига в мен и прогонва равнодушието, което бях успяла да си наложа. Страх, който прилича на страха от пистолета ми. Минавала съм през тази врата повече пъти, отколкото мога да преброя. Повече пъти, отколкото съм държала оръжието си в ръка. Въпреки това се страхувам.

Животът, който изоставих, се намира зад тази врата. Както и хората, които бяха част от него. Дали ще ме приемат? Или ще видят едно пречупено създание зад маската на чудовище, ще ме попитат как съм и ще ме отпратят? Дали изпълнените им със съжаление погледи ще прогорят дупки в гърба ми?

Подобен сценарий е напълно възможен. Паникьосвам се. Стрелвам нервен поглед надолу по коридора. Вратата на асансьора все още е отворена. Единственото, което трябва да направя, е да се обърна и да побягна към нея. Да побягна и да не спирам да бягам. Да бягам и бягам и бягам и бягам и бягам. Да напълня обувките си с пот, да си купя кутия „Марлборо“, да се прибера у дома, да запаля и да се хиля на воля в мрака. Да плача без причина, да се взирам в белезите си и да размишлявам над добротата на непознатите. Подобна възможност ме изкушава. Искам цигара. Искам да се скрия зад безопасността на самотата и болката. Искам да бъда оставена на мира, за да мога да продължа да губя разума си и…

…и тогава чувам Мат.

Той се смее.

С онзи нежен смях, който винаги съм обичала — хладен полъх, изпълнен с доброта и чистота. Даааааа, сладурче… подвий опашка и дим да те няма. Това е толкова характерно за теб. Това беше една от дарбите му. Способността да ме смъмря, без да ме ядосва.

— Може би това е само моят глас — измърморвам под носа си.

Опитвам се да звуча предизвикателно, но треперещата брадичка и потните длани ми пречат.

Мога да почувствам усмивката му — нежна, самодоволна, макар него вече да го няма.

Проклятие.

— Да, да, да… — шепна на призрака, пресягам се и хващам дръжката на вратата.

Прогонвам го от главата си и отварям.