Човекът сянка

52

Този сън е нов. Миналото и настоящето са се слели и са се превърнали в едно.

Заспала съм в спалнята, когато чувам шум. Рязане с трион и някакво шляпане. Ставам веднага, сърцето ми бие лудо в гърдите и взимам пистолета от нощното шкафче.

Излизам през вратата с вдигнато оръжие. Ръцете ми треперят при мисълта, че някой е влязъл в къщата ми.

Шумът идва от дневната. Към шляпането е прибавен и кикот.

Влизам в помещението и той е там. Не мога да видя лицето му, защото е увито в бинт. Устните му обаче не са — те са големи, подути и червени. Черните му очи са равнодушни и мъртви, приличат на парчета изгорена кожа.

— Видя ли? — шепти той като змия.

Не мога да видя какво ми сочи. Гърбът на дивана го скрива. В мен се надига нежелание да видя какво има от другата му страна.

Но се налага.

Тръгвам напред, напред, напред.

— Видя ли? — шепне той.

И тогава виждам.

Тя лежи на дивана. Отворил я е от гърдите до слабините, за да може да разкрие органите ѝ. В косата ѝ има пръст от гробището. Единият от калните ѝ пръсти сочи към мен.

— Вината е твоя… — грачи тя.

Първо е Алекса, а после е Шарлът Рос, а накрая е Ани.

— Защо му позволи да ме убие? — пита ме Ани, а пръстът ѝ е насочен обвинително в мен. — Защо?

Мъжът с бинтованото лице се кикоти.

— Видя ли? — шепне той. — Мръсните им пръсти. Те сочат завинаги към теб.

— Защо? — пита тя.

— Видя ли? — шепне той.

Събуждам се. Салонът на самолета е тих и тъмен. Джеймс и Алън също са се отдали на дрямката.

Поглеждам през прозореца към студената тъмна нощ и потрепервам. Мръсни пръсти. Няма нужда да търся някакъв символизъм.

Постоянно ги усещам как сочат от гробовете си към мен. Онези, които не успях да спася.

От самолета се обадих на Джени Чанг от санфранциската полиция и когато кацаме, тя ни чака.

— Вече не съм ти приятелка — казва тя и почуква часовника си, за да подчертае ранния час.

— Съжалявам, Джени. Нещата са доста преебани. — Запознавам я със случилото се с Кали. Тя свива устни гневно.

— Подобрява ли се? — пита ме.

— Не — отговаря Джеймс.

— Господи… — отвръща и погледът ѝ полита в нищото за миг.

Вдигам куфарчето си.

— За сметка на това имаме добра следа благодарение на VICAP.

Детективът в нея се събужда, както и интересът ѝ.

— Слушам те.

Запознавам я с основното.

— Преди двадесет и пет години? Започнах работа в полицията на двадесет и две. Случило се е преди моето време. Кой е водил случая?

— Детектив Ролингс — отвръща Алън.

Джени спира на място и поглежда грамадата.

— Ролингс? Сигурни ли сте?

— Да, абсолютно. Защо?

Джени поклаща глава.

— Възможно е да извадите голям късмет. Ролингс е пълен провал. От това, което съм чувала, никога не го е бивало. Налива се с пиячка и брои дните до пенсията си.

— Това как ни помага? — питам аз.

— Напълно е възможно да е пропуснал нещо навремето. Нещо, което на вас няма да ви убегне.

Намираме се в участъка, където Джени трака с молива по бюрото си, докато чака някой да ѝ вдигне.

— Ролингс? Обажда се Джени Чанг. Да, знам колко е часът. — Намръщва се. — Нямам вина, че си пияница.

Поглеждам я умолително. Този човек трябва да дойде на всяка цена, а не да я разкара. Тя затваря очи. Имам чувството, че брои до десет.

— Виж, Дон, съжалявам. Аз също бях извадена от леглото. Малко съм заядлива. Шефката на НЦАЖП Лос Анджелис е тук и иска повече информация за един от старите ти случаи. Става въпрос за… — поглежда бележника си — Рене Паркър. — На лицето ѝ се изписва изненада. — Разбира се. Да. Ще се видим след малко. — Затваря телефона учудена.

— Какво? — питам аз.

— В момента, в който изрекох името ѝ, спря да се оплаква и каза, че идва веднага.

— Предполагам, че този случай е означавал нещо за него.

Дон Ролингс се появява след около половин час. Поглеждам го и веднага ми става ясно, че Джени е била напълно права. Висок е метър и седемдесет и пет, с голям корем, насълзени очи и подутото лице на отдаден къркач. Изглежда доста по-възрастен, отколкото е в действителност.

Ставам и се ръкувам с него.

— Благодаря ти, че дойде, детектив Ролингс. Аз съм специален агент Смоуки Барет, шефката на НЦАЖП Лос Анджелис. Това с мен са колегите ми Джеймс Джирон и Алън Уошингтън.

Ролингс присвива очи, за да види по-добре лицето ми.

— Познавам те. Ти си тази, чийто дом беше нападнат. — Намръщва се. — Кошмарът на всяко ченге.

Забелязвам, че държи папка в ръката си.

— Какво е това? — питам аз.

Оставя я на бюрото и сяда.

— Копие от досието по случая на Рене Паркър. Пазех го през всичките тези години. Понякога, когато не мога да спя през нощта, го преглеждам.

Лицето на Ролингс се променя, когато говори за Рене Паркър. Очите му стават по-трезви. Устата му се изкривява в тъжна гримаса. Бях права. Този случай означава нещо за него.

— Разкажи ми всичко, детектив.

Погледът му става някак си далечен. Празен е, няма никакви хоризонти в него.

— Ще е необходима малко предистория, агент Барет. Детектив Чанг вероятно ти е казала, че съм пияница и пълен провал. И е права. Невинаги обаче съм бил такъв. Едно време бях на нейното място. Бях най-добрият в отдел „Убийства“. Първа класа. — Поглежда Джени и ѝ се усмихва. — Не го знаеше, нали?

Джен повдига вежда.

— Идея си нямах.

— Аха. Не ме разбирайте погрешно. Когато започнах работа в полицията, бях млад и надут. Расист и хомофоб с пиперлив нрав. Използвах юмруците си, където трябваше и не трябваше. Но улиците те научават на много неща. Престанах да бъда расист в деня, в който едно чернокожо ченге ми спаси живота. Престъпникът се прокрадна зад мен. Това ченге ме избута настрани и в същото време го застреля. Останахме добри приятели години наред, докато не почина. Убиха го по време на служба.

Тъжните му очи стават още по-празни и по-далечни.

— Престанах да бъда хомофоб след година в отдел „Убийства“. Смъртта те кара да направиш подобни промени. Учи те на разни неща, поглеждаш живота от нова перспектива. Имаше един млад мъж, който беше… хм, бих казал малко превзет, що се отнасяше до хомосексуалността му. Работеше на будка до участъка и доста бързо усети омразата ми към такива като него. Малкият шибаняк постоянно ме дразнеше и ми се подиграваше само и само за да ме накара да се чувствам неудобно.

На устните на Ролингс се появява намек за усмивка. Изчезва бързо, потопена от тъгата.

— Господи, направо ме подлудяваше. Един ден група млади мъже го пребиха, защото беше хомосексуалист. Не бихте повярвали, че аз бях този, който пое случая. — Дарява ме с язвителна усмивка. — Какво мислите за кармата? По време на разследването се наложи да видя две неща, които ме накараха да престана да мразя гейовете. Майка му пищеше, скубеше си косата и се разкъсваше отвътре точно пред очите ми. Видях как целият ѝ свят се срина, защото момчето ѝ беше мъртво. След това отидох на погребението му, за да търся заподозрени. Знаете ли какво видях там? Около двеста души. Можете ли да повярвате? Не мисля, че дори познавам толкова много. Не и такива, които биха дошли на погребението ми, това е сигурно. — Поклаща невярващо глава. — Не бяха хора от неговата черга, не бяха дошли само защото е гей. Бяха там, защото по някакъв начин беше повлиял на живота им. Оказа се, че бил доброволец на най-различни инициативи. Хосписи, центрове за лекуване на зависимости, телефони на доверието. Този млад човек беше светец. Беше наистина добър. А единствената причина за смъртта му беше сексуалната му ориентация. — Свива юмруци. — Това беше грешно. Не можех да бъда част от него. Не биваше.

Маха с ръка.

— Както и да е. Докъде бях стигнал… да. Бях съвсем зелен в отдел „Убийства“ и се бях превърнал в напълно нов човек. Вече не исках да чувам думи като педал или негро. Бях се променил, бях отдаден на работата си, животът беше хубав.

— Ще прескоча с пет години напред. Бяха минали три години от пика ми и доста бързо бях започнал да се провалям. Започнах да пия, изневерявах на съпругата си. Доста обмислях да лапна пистолета и да си пръсна главата. Всичко това заради онези проклети мъртви бебета. — Очите му стават обладани по начин, който познавам. Виждала съм същия този поглед в огледалото. — Някой убиваше бебета. Говоря за пеленачета. Отвличаше ги, удушаваше ги и ги захвърляше на тротоарите или на улиците. Бройката им беше достигнала шест, а нямах никакви заподозрени и това ме изяждаше отвътре. — Поглежда ме. — Обзалагам се, че познаваш добре това чувство.

Кимам.

— Представи си, че не си могла да помогнеш на шест мъртви бебета. Че не само не си успяла да хванеш извършителя, но и нямаш никакви заподозрени. Бях прецакан.

Само преди година щях да погледна Дон Ролингс и да потисна подигравателния си смях. Щях да го сметна за слабак. Някой, който обвинява миналото за настоящето си и го използва като извинение. Не мога да му простя напълно, че се беше предал, но не ми е до подигравки в този момент. Понякога бремето на работата ни е прекалено тежко за носене. Не изпитвам превъзходство, а състрадание.

— Мога да си представя — отвръщам и го поглеждам. Мисля, че е наясно, че съм искрена, преди да продължи историята си.

— Вече се бях прецакал и хич не ми пукаше. Направих всичко възможно, за да забравя тези мъртви бебета. Пиене, секс — всичко. Но те не искаха да напуснат сънищата ми. Тогава срещнах Рене Паркър.

На лицето му се появява искрена усмивка, онази, която беше принадлежала на младия Дон Ролингс.

— Запознах се с нея, когато приятелят ѝ беше убит. Той беше дребен дилър, ядосал неправилния човек. Тя беше стриптийзьорка, тъкмо започнала да се друса. Виждаме подобни неща постоянно и се научаваме да не им обръщаме внимание. Но имаше нещо различно в Рене. Имаше нещо в главата ѝ. Не беше глупаво момиче, искаше да живее нормално. — Вдига поглед. — Знам какво си мислите. Ченге, стриптийзьорка, всичко е ясно. Но не беше така. Да, имаше страшно тяло. Но не мислех за нея по този начин. Когато я видях, си помислих, че може би това е моят шанс да направя нещо добро. Да се реванширам за бебетата.

— Научих историята ѝ. Отишла в Лос Анджелис, за да стане актриса, а започнала да танцува гола, за да свързва двата края. Срещнала някакъв скапаняк, който ѝ казал: „Опитай от това, няма да се пристрастиш“. Няма нищо оригинално тук, но имаше нещо оригинално в нея. Отчаянието в очите ѝ. Сякаш виси от ръба на скалата, но все още не е паднала от нея.

Заведох я в клиника за наркомани. Когато не бях на служба, я посещавах. Държах я, докато повръщаше. Говорех ѝ. Окуражавах я. Понякога разговаряхме по цели вечери. Знаеш ли, тя беше първата ми приятелка жена. — Поглежда ме. — Сещаш ли се какво имам предвид? До онзи момент бях истински лайнар. Смятах, че жените са само за чукане и женене. Разбираш ли ме?

— Познавам няколко такива — отвръщам аз.

— Е, такъв си бях. Но това двадесетгодишно момиче се превърна в моя приятелка. Не исках да я чукам, нито пък да се женя за нея. Просто исках да е добре. Това беше всичко. — Прехапва устната си. — Разбираш ли, бях добър детектив. Никога не съм се продавал и обикновено хващах лошите. Никога не съм удрял жена. Имах си принципи и разбирания за това кое е правилно и кое грешно. Но не бях точно почтен човек. Разбираш ли разликата?

— Да.

— Това, което правех с Рене, беше почтено. Правех го без никакви скрити намерения. — Прокарва ръка през косата си. — Тя преодоля наркоманията си и излезе от клиниката. Имам предвид, че наистина се справи с проблема. Рене беше от хората, които действително можеха да направят живота си хубав. Заех ѝ малко пари и тя си нае апартамент. Намери си работа. След няколко месеца дори се записа на вечерно училище. Ходеше на уроци по актьорско майсторство. Казваше, че ако не успее като актриса, винаги може да работи като сервитьорка, но все още не се беше отказала от мечтата си.

Излизахме постоянно. Ходехме на кино. Винаги като приятели. Никога не съм искал нещо повече от нея. За първи път през живота ми за мен беше по-важно да имам приятел, отколкото парче задник. Най-хубавото беше, че бебетата ме оставиха на мира. Спрях да пия и се сдобрих със съпругата си.

Ролингс млъква и аз осъзнавам какво следва, чувам го като призрачен товарен влак. Вече знам края на тази история. Рене Паркър, якото парче, спасена от самата себе си, бива убита по ужасен начин. Не знам единствено как са се чувствали хората около нея.

За Дон Ролингс е било момент, в който съдбата му е обърнала гръб, и той е започнал да затъва все повече и повече. Момент, в който мъртвите бебета са се завърнали и никога вече не са си отишли.

— Обадиха ми се в четири сутринта. Не знаех коя е жертвата, докато не отидох на мястото. — Очите му приличат на призраци в мъгла. Изгубени, виещи и проклети да се скитат завинаги. — Доста добре я беше изгорил. Съдебният лекар каза, че имала почти петстотин отделни изгаряния от цигара. Петстотин! Никое от тях фатално. — Ръцете му треперят върху бюрото. — Измъчвал я и я изнасилил. Но най-лошото ѝ го беше причинил след това. Беше я отворил, беше извадил някои от органите ѝ и ги беше оставил до тялото ѝ. Просто ги беше оставил на пода да гният заедно с нея.

Трудно ми е да си спомня как се почувствах, когато я видях. Може би просто не искам да го правя. Помня обаче какво каза един от униформените, когато я погледна: „О, да, познавам я. Стриптийзьорка, работеше в „Тендърлойн“. Страшни цици“. За него тя беше само това. Погледна Рене, спомни си циците ѝ и толкова. За него тя не беше човешко същество или умно момиче, което се опитваше да оправи живота си. Тя беше просто стриптийзьорка. — Проследява с пръст една резка в бюрото. — Наложи се да ме усмирят, за да не го убия. Не че има някакво значение. Можете ли да повярвате — това малко копеле поиска досието ѝ след няколко години. Под професия задраска сервитьорка и написа стриптийзьорка/възм. проститутка. Дори изпрати тази информация за корекция до VICAP.

Ужасена съм. Предполагам, че ужасът ми е изписан на лицето, защото Ролингс ме поглежда и кима.

— Така направи. — Въздиша. — Както и да е, запазих в тайна връзката си с нея, защото исках да продължа да водя случая. Исках да заловя този тип. Налагаше се да го сторя. Но той беше добър. Нямаше отпечатъци, нищо. Тогава нямаше ДНК, затова… — свива рамене — направих онова, което правим винаги, когато не разполагаме с веществени доказателства.

— Потърсил си хората, които са я познавали, които са били около нея — заключавам аз.

— Точно така. Тя ходеше на вечерно училище. Оказа се, че се е запознала с някакъв мъж. Излизали от седмица-две. Симпатично хлапе на име Питър Конъли. Веднага усетих, че нещо в него не е наред. Имаше нещо в начина, по който говореше, когато го разпитвах. Сякаш ми се подиграваше. Сякаш знаеше, че ще се измъкне. Нещо ми подсказваше, че трябва да проверя в клуба, където работеше Рене. Показах снимката му на хората там и те веднага си го спомниха. Времето, в което го бяха виждали, съвпадаше с изявите на Рене. После стана още по-интересно. Оказа се, че Питър имал малък проблем с наркотиците. Ходил в клиника. Можете ли да се досетите? На същото място и по същото време, в което беше и Рене. Бях в пълна бойна готовност. Особено след като разбрах, че се е записал в колежа само седмица след нея. Знаех, наистина бях разбрал, че той е моят човек.

Ролингс млъква и повече не отронва дума.

— Мисля, че знам накъде върви това, Дон — казвам с нежен глас. — Нямал си доказателства, нали? Не си можел да го свържеш с престъплението. Разбира се, ходил е в клуба, клиниката и колежа, но за всичко това е можело да се даде приемливо обяснение.

Той кима. Покрусен.

— Точно така. Доказателствата ми бяха достатъчни, за да взема заповед за претърсване на дома му, но нищо не излезе оттам. Нито едно проклето нещо. Миналото му беше чисто. — Отново ме поглежда и този път очите му са пълни с раздразнение. — Не можах да докажа онова, което знаех. А и не последваха повече убийства. Нямаше други местопрестъпления. Времето минаваше, той се премести. Започнах да сънувам отново. Понякога бяха бебетата. Повечето пъти обаче беше Рене.

Никой от присъстващите не смята, че превъзхожда по нещо Дон Ролингс. Знаем, че всички можем да стигнем дотук. Можем да престанем да се огъваме и просто да се пречупим. Този човек не изглежда жалък или слаб. Той е онова, което е — жертва.

Онзи, който е казал, че „времето лекува всички рани“, не е бил ченге.

— Причината да сме тук, е — заговарям и нарушавам тишината, — че VICAP намери съвпадение между стила на работа на нашия престъпник и твоя нерешен случай. Убил е отново. — Навеждам се напред. — След като те изслушах, мога да заявя със сигурност, че нашият убиец и твоят са един и същи човек.

Ролингс разглежда лицето ми недоверчиво, иска да ми повярва, но се страхува, че надеждите му ще се окажат напразни.

— Извадихте ли по-голям късмет от мен?

— Не и що се отнася до веществените доказателства. Но намерихме нещо, което заедно с твоя заподозрян отпреди двадесет и пет години може да ни помогне да разрешим случая.

— Какво?

Разказвам му за Джак-младши и съдържанието на буркана. Цинизмът бавно се оттича от лицето му и на негово място идва вълнението.

— Искаш да кажеш, че този тип е бил закърмен от съвсем малък с идеята, че е потомък на Джак Изкормвача?

— Точно така.

Ролингс се отпуска на стола си. На лицето му е изписано изумление.

— Боже о боже о боже… Навремето нямах никаква причина да разпитам майка му. Баща му отдавна беше починал… — Дон прилича на човек, изпаднал в шок. Някак си се затваря в себе си. Взима се в ръце и почуква с пръст по папката, която носи със себе си. — Тази информация е тук. Коя е майка му, къде живееше тогава.

— В такъв случай ще отидем да я посетим — казвам аз.

— Мислиш ли… — Поема си дълбоко въздух и се престрашава да попита: — Знам, че не съм пример за подражание в последно време. Според всички съм просто стар пияница. Но ако ми позволиш да дойда с вас при майка му, обещавам, че няма да ви прецакам.

Никога не съм чувала някой да звучи толкова скромно.

— Не бих се и опитала да те спра, Дон — отговарям аз. — Време е да приключиш случая.