Човекът сянка

21

Тръгваме рано сутринта и полетът на обратно е доста мълчалив. Бони седи до мен, държи ме за ръката и се взира в далечината. Кали се обади веднъж, за да ме уведоми, че двама агенти ще останат пред дома ми, за да ни пазят. Не мисля, че убиецът ще се върне, след като си разкри картите, но съм щастлива, че ще имам охрана. Също така ми съобщи, че не са постигнали нищо с отпечатъците. О, ама че ден.

Завирам отвътре, превръщам се в една голяма каша от болка, объркване и паника. Не ме премазват емоциите, а реалността. Реалността за Бони. Поглеждам я. Тя ме кара да се чувствам още по-неудобно, като се обръща към мен и също ме поглежда с открито, честно лице. Гледа ме известно време, след което отново се връща към вцепенението и взирането си.

Стискам юмрук и затварям очи. Паниката ме напада под формата на избухващи звезди — те блестят, пукат и трещят.

Ужасена съм отново да бъда майка. Защото става въпрос точно за това. Аз съм всичко, което е останало на Бони, и двете трябва да извървим много, много дълъг път. Училище, Коледи, имунизации, яж си зеленчуците, научи се да шофираш, да се прибереш до десет и така нататък, и така нататък. Всичките баналности — големи, малки и прекрасни, които вървят редом с теб, когато се грижиш за друг.

Едно време си имах система. Тя не се наричаше просто майчинство. Наричаше се да бъдеш родител. Имах Мат. Разделяхме си грижите, спорехме кое е най-добро за Алекса, обичахме я заедно. Голяма част от това да си родител, е да си мислиш, че постоянно се проваляш и е много удобно да споделиш вината с другия.

Бони има мен. Само мен. Проваля ли се, настоящото ѝ положение ще се превърне в безкраен филм на ужасите, бъдещето ѝ ще бъде… какво? Ще проговори ли отново? Ще има ли приятели? Гаджета? Ще бъде ли щастлива?

С нарастването на паниката ми осъзнавам, че не знам нищичко за това малко момиченце. Не знам дали я бива в училище. Не знам какви телевизионни предавания обича да гледа или какво иска да яде за закуска. Нищо не знам.

Ужасът ми нараства ли, нараства и аз съм толкова объркана, че ми се иска да отворя страничния люк на самолета и да скоча, пищейки, в празното въздушно пространство, да се хиля и да плача, да…

Отново чувам гласа на Мат. Той е нежен, тих и успокоителен.

Шшшшт, бебчо. Успокой се. Карай я по-полека, вече свърши най-трудната работа.

„Каква е тя?“, скимтя наум.

Усещам го, че се усмихва. Взе я. Вече е твоя. Каквото и да се случи, колкото и тежко да стане положението, ти я взе и никога няма да се откажеш от нея. Това е Първото правило на майката и ти вече го изпълни. Останалото ще си дойде само на мястото.

Сърцето ми се свива и ми се иска да изкрещя.

Първото правило на майката…

Алекса си имаше своите проблеми, тя не беше перфектно дете. Понякога се нуждаеше от доста уверения, че е обичана. В тези моменти винаги ѝ казвах едно и също нещо. Прегръщах я, допирах устни до косата ѝ и ѝ прошепвах:

— Знаеш ли какво е Първото правило на майката, скъпа?

Знаеше, но винаги отговаряше по един и същ начин:

— Какво е, мамо? Какво е Първото правило на майката?

— Ти си моя и никога няма да те оставя. Независимо какво ще се случи, независимо колко тежко ще стане положението, независимо дали…

— …вятърът ще спре да духа, слънцето ще спре да грее и звездите ще спрат да светят — казваше тя, за да довърши този наш ритуал.

Това беше всичко, което трябваше да направя, и тя се успокояваше.

Сърцето ми се отпуска.

Първото правило на майката.

Мога да започна с това.

Звездните експлозии в мен намаляват.

Засега.

Всички слизаме от самолета. Вървя, без да говоря, а Бони ме следва.

Въпросните агенти, които трябва да ни охраняват, са плътно зад нас. Времето е хладно и мъгливо. Магистралата не е много натоварена, но съвсем скоро ще бъде. Колите приличат на мравуняк с мудни мравки, които чакат слънцето да ги сгрее.

В колата е тихо през целия път. Бони не говори, а аз съм прекалено заета да мисля, да се тревожа, да се измъчвам.

Мислите ми са насочени към Алекса. До вчера не ми беше хрумнало колко малко се сещам за нея от смъртта ѝ насам. В момента ми е някак си… неясна. Размазано лице в далечината. Смътна фигура в съня ми за Сандс. Писмото от Джак-младши и спомените, които ми навя, я възвърнаха съвсем ясно в съзнанието ми.

Вече е ярка, ослепителна и болезнено красива. Спомените ми за нея са симфония, изсвирена прекалено силно. Ушите ме болят, но не мога да спра да слушам.

Симфонията на майчинството е да обичаш с пълна отдаденост, да обичаш безусловно, да обичаш от дъното на душата си. Да обичаш със страст, която може да изгори слънцето. Да обичаш силно и яростно и това да те разкъсва от радост.

Господи, така я обичах. Толкова много. Повече, отколкото обичах себе си, повече, отколкото обичах Мат.

Знам защо лицето ѝ беше неясно. Защото светът без нея е… непоносим.

Въпреки това съм тук и понасям всичко. Нещо вътре в мен се пречупва, нещо, което никога няма да зарасне.

Радвам се.

Защото искам болката да остане — завинаги.

След двадесет минути стигаме до къщата ми. Агентите не казват нищо, само ми кимат. Искат да съм спокойна, че са на пост.

— Изчакай тук секунда, скъпа — казвам на Бони.

Отивам до колата им. Прозорецът от страната на шофьора се прибира и аз се усмихвам, когато разпознавам единия от агентите. Дик Кийнън. Той беше един от обучаващите в Куантико, докато бях в академията. Дик наближаваше петдесетте и беше решил, че иска да приключи кариерата си на „улицата“. Той е едър мъж, олдскул ФБР агент, с късо подстригана коса и всичко останало. Също така е голям шегаджия и добър стрелец.

— Как получи това назначение, Дик? — питам го аз.

Той се усмихва.

— Заместник-директор Джоунс.

Кимам. Разбира се.

— Кой е колегата ти?

Другият мъж е по-млад, по-млад дори от мен. Чистак-бърсак и все още въодушевен да бъде агент на Бюрото. Няма търпение да стои по цели дни в колата си и да не прави нищо.

— Ханибал Шанц — отговаря младежът и протяга ръка към мен.

— Ханибал, а? — ухилвам се.

Мъжът свива рамене. Прилича на един от онези добродушни типове, които разпознаваш веднага като ги видиш. Няма как да не ти влезе под кожата и да не го харесаш.

— Запознат ли си със ситуацията, Дик?

Кимането му е рязко.

— С теб. С малкото момиченце. И да, знам как се е озовала тук.

— Хубаво. Нека се разберем за нещо: тя е приоритет. Ясно? Ако настъпи момент, в който трябва да избираш между нея и мен, искам да пазиш нея.

— Чатнах.

— Благодаря ти. Радвам се, че се запознахме, Ханибал.

Оставям ги доволна. Виждам, че Бони ме чака пред къщата.

Докато шофирах насам, се чудех защо останах тук. Направих го по-скоро от инат. Възможно е да е било и от тъпотия. Осъзнах, че къщата е част от мен. Тя е моят дом. Ако бях отстъпила, ако се бях предала, то тогава никога вече нямаше да бъда цяла.

Тук има тигри[12], така е. Но въпреки това не бих си тръгнала.

Намираме се в кухнята. Задавам въпроса си някак си машинално:

— Гладна ли си, скъпа?

Бони ме поглежда и кима.

Аз също ѝ кимам доволна. Първо правило на майката: обичай. Второ правило на майката: нахрани отрочето си.

— Да видим с какво разполагаме.

Тя ме следва до хладилника и надниква в него, когато го отварям. Научи ги да ловуват, мисля си, след което едва потискам желанието си да се смея истерично. Положението в хладилника никак не е розово. Има полупразно бурканче фъстъчено масло и прясно мляко, чийто срок на годност отдавна е преминал.

— Съжалявам, скъпа. Май ще се наложи да отидем на пазар. — Потърквам очи и въздишам. Господи, толкова съм изморена. Но това е едно от характерните неща за родителите. Не е правило. По-скоро е природен закон. Децата са си твои и ти си отговорен за тях. Така че горко ти, ако си изморен, защото… ами не могат да шофират и нямат никакви пари.

Да върви по дяволите всичко. Поглеждам Бони и ѝ се усмихвам.

— Хайде да купим малко храна.

Тя ме дарява с поредния от откритите си погледи, който е последван от усмивка.

— Така. — Взимам дамската си чанта и ключовете си. — Да вървим.

Наредих на Кийнън и Шанц да стоят пред къщата ми. Мога да се грижа за себе си. За мен по-важно е да знам, че когато се прибера, никой няма да ме чака вътре.

Вървим между рафтовете на супермаркет „Ралф“ и го играем съвременни жътвари, които прибират фуража.

— Води ме, скъпа — казвам на Бони. — Не знам какво обичаш, затова ми покажи.

Бутам пазарската количка и следвам детето, което върви безшумно и с широко отворени очи. Всеки път, в който посочи нещо, го взимам и го поглеждам за момент, за да може да остане в подсъзнанието ми. Чувам силен, басов глас да реди в главата ми: МАКАРОНИ СЪС СИРЕНЕ. СПАГЕТИ С КАЙМА — БЕЗ ГЪБИ, НИКОГА, ОПАСНОСТ ОТ СМЪРТ. ЧИЙТОС — ОТ ЛЮТИВИТЕ. Хранителните заповеди. Те са начин да стигна до Бони, което означава, че са важни.

Имам чувството, че нещо ръждясало и прашно се раздвижва вътре в мен. Скърцат лагери. Любов, покрив над главата, макарони със сирене. Тези неща ми се струват естествени и правилни.

Като да караш колело, бебчо, чувам Мат в главата си.

— Може би — измърморвам в отговор.

Толкова съм заета да си говоря сама, че не забелязвам, че Бони е спряла и едва не я прегазвам с количката. Дарявам я с вяла усмивка.

— Съжалявам, скъпа. Взехме ли всичко необходимо?

Тя се усмихва и кима. Всичко е готово.

— Тогава да се прибираме и да похапнем.

Не карането на колело е проблемът, осъзнавам аз. Пътят, по който върви колелото, се е променил. Любов, покрив над главата, макарони със сирене, разбира се. Също така нямо дете и нова майка, която е изплашена, говори си сама и е малко луда.

Говоря със съпругата на Алън по телефона, докато гледам с каква отдаденост и бързина Бони поглъща макароните си със сирене. Децата са наистина прагматични, що се отнася до храната. Знам, че небето ще пропадне, но хей, трябва да се яде, нали?

— Наистина го оценявам, Елейна. Алън ми разказа какво се случва и не бих те молила, но…

Тя ме прекъсва.

— Моля те, спри, Смоуки. — Гласът ѝ съдържа укор, но е нежен. Кара ме да си спомня Мат. — Нуждаеш се от време, за да подредиш нещата в живота си, а това малко момиченце има нужда от място, на което да остане, когато теб те няма. Докато всичко се успокои. — Не мога да отговоря заради бучката в гърлото ми. Явно ме е усетила, което си е характерно за Елейна. — Всичко ще се оправи, Смоуки. Ще се справиш с нея. — Млъква за миг. — Беше чудесна майка на Алекса. Ще си такава и на Бони.

Залива ме смесица от мъка, благодарност и мрак. Успявам да прочистя гърлото си и да изграча едно „Благодаря“.

— Няма проблем. Обади ми се, когато се нуждаеш от мен.

Елейна не иска повече обяснения от мен и затваря. Винаги е била чудесна приятелка. Съгласи се да гледа Бони, когато имам нужда от детегледачка. Без да се поколебае, без да задави излишни въпроси.

Не си сама, бебчо, прошепва Мат.

— Може би — прошепвам в отговор и аз. — Може би не съм.

Телефонът иззвънява и ме изважда от разговора с призрака на съпруга ми. Отговарям.

— Здрасти, сладкишче — казва Кали. — Имаме развитие по случая и много ми се прииска да го споделя с теб.

Сърцето ми се свива. Какво ли има сега?

— Слушам те — приканвам я.

— Кабинетът на доктор Хилстед е бил подслушван.

Намръщвам се.

— Какво?

— Нещата, които Джак-младши казва в писмото си, сладкишче. Не се ли запита откъде ги знае?

Мълчание. Изненадана и вцепенена съм. Не, мисля си. Не се зачудих.

— Майка му стара, Кали, въобще не ми хрумна. Господи. — Чувствам се ужасно. — Как е възможно?

— Не се ядосвай. С всичко останало, което ни се изсипа на главите, аз също не се сетих. Можеш да благодариш на Джеймс за идеята. — Млъква за миг. — Майко мила, да не казах „благодарности“ и „Джеймс“ в едно изречение? — Чувам я как потръпва от удоволствие от другата страна на линията.

— Искам подробности, Кали — смъмрям я. Говоря стегнато и нетърпеливо. Точно сега не ми е до шеги и съм прекалено изморена, за да се извинявам.

— Поставил е две подслушвателни устройства в кабинета на доктор Хилстед — функционирали са, но не са били от обикновените. — Опитва се да ми обясни, че не са били от тези, които лесно могат да се засекат. — Можели са да бъдат активирани от разстояние. Предавали са безжично до миниатюрен записващ апарат, поставен в килера на поддръжката. Единственото, което е било необходимо на убиеца, са часовете, в които са се провеждали сеансите ти при доктор Хилстед, сладкишче. Тогава е активирал устройствата, а записите е можел да прибере по-късно.

В мен се надига вълна на недоволство, която е като силен електрически ток. Той е слушал? Слушал ме е да говоря за Мат и Алекса? Слушал ме е, докато съм слаба? Яростта ме премазва, имам чувството, че ще припадна или ще повърна.

Това усещане си отива също толкова бързо, колкото се появи, след него в мен е единствено празнота. Вълната се е отдръпнала и е оставила брега сух и самотен.

— Трябва да вървя, Кали.

— Добре ли си, сладкишче?

— Благодаря ти, че ми се обади, за да ми съобщиш. Сега трябва да вървя.

Затварям и се чудя на собствената си празнота. По свой си начин тя е изискана. Перфектна.

— Поне винаги ще бъдем заедно — измърморвам и ми иде да се разсмея.

Осъзнавам, че Бони е приключила с храната си и ме гледа. Изучава ме. Това ме стряска и ме разтърсва до мозъка на костите ми.

Господи, мисля си, това е първото нещо, което трябва да си набия в дебелата глава. Вече не съм сама. Тя е тук и ме вижда.

Дните ми да си говоря сама, да се крия в мрака и да се взирам в нищото, трябва да свършат.

Никой няма нужда от луда майка.

В стаята ми сме, седим на леглото и се гледаме една друга.

— Как ти се струва тук, скъпа? Харесва ли ти?

Тя се оглежда наоколо, прокарва ръка върху завивката и се усмихва, кима с глава. Усмихвам ѝ се в отговор.

— Добре. Помислих си, че вероятно ще предпочетеш да спиш тук с мен… но ако не искаш, ще те разбера.

Бони ме сграбчва за ръката и поклаща глава като кукла. Определено отговорът ѝ е „да“.

— Супер. Трябва да поговорим за някои неща, скъпа. Съгласна ли си?

Кимане.

Някои хора може би няма да одобрят подобен подход — да се заемам за работа толкова скоро. Не съм съгласна. Карам я по предчувствие и нещо ми казва, че трябва да бъда честна с детето, да не ѝ спестя нищо.

— Първото, което искам да ти споделя, е, че когато спя — поне през повечето време — сънувам кошмари. Понякога наистина ме плашат и се събуждам от писъците си. Надявам се, когато сме двете, това да не се случи, но просто не мога да го контролирам. Не искам да се изплашиш, ако се случи.

Бони оглежда лицето ми, след което премества поглед върху снимката в рамка на нощното ми шкафче. Там сме аз, Мат и Алекса, всички сме усмихнати и нямаме представа какво ни очаква в бъдеще. Бони се взира в нея известно време, след което отново ме поглежда и повдига вежди.

Отнема ми секунда, за да разбера какво има предвид.

— Да. Кошмарите ми са свързани със случилото се с тях.

Тя затваря очи. Вдига ръка и се тупа в гърдите. Отваря очи и ме поглежда.

— Ти също имаш кошмари, така ли? Добре, скъпа. Какво ще кажеш да сключим сделка — няма да се плашим, ако някоя от нас се събуди с писъци.

Бони се усмихва. За момент осъзнавам колко сюрреалистично е всичко това. Не говоря с едно десетгодишно за дрехи, музика или разходка в парка. Двете сключваме договор за нощните си писъци.

— Следващото нещо… е малко трудно за мен. Трябва да реша дали да продължа да върша работата си. Тя е да залавям лоши хора — хора, които вършат лоши неща като това, което беше сторено на майка ти. Може би съм прекалено натъжена, за да продължавам с нея. Разбираш ли ме?

Бони кима някак си сериозно. О, да, разбира ме много добре.

— Все още не съм решила. Ако се откажа от работата си, двете с теб можем да решим как да продължим напред. Ако остана на нея… е, няма да сме заедно през цялото време. Ще се наложи да намеря някого, който да те гледа, докато съм на работа. Но мога да ти обещая едно: ако се стигне дотам, ще взема човек, когото харесваш. Какво ще кажеш, съгласна ли си?

Внимателно кимане. Започвам да свиквам с това. Да, означава то… но с определени резерви.

— Ето и последното нещо, скъпа. Мисля, че то е най-важното, затова ме слушай внимателно, става ли? — Хващам я за ръката и я гледам право в очите, докато изричам следващите думи: — Ако искаш да останеш с мен, ще останеш. Няма да те изоставя. Никога. Обещавам ти.

На лицето ѝ се изписва първата истинска емоция, откакто я видях на онова легло в болницата. Тя е погълната от мъка. Сълзите потичат по бузите ѝ. Сграбчвам я и я притискам силно към себе си, започвам да се поклащам в бавен ритъм, тя плаче мълчаливо. Държа я и шептя в ухото ѝ, докато си мисля за Ани и Алекса и за Първото правило на майката.

Необходимо ѝ е известно време, но накрая Бони спира да плаче. Продължава да се притиска в мен, главата ѝ е облегната на гърдите ми. Хлипанията отшумяват и тя се откъсва от мен, докато бърше лице с длани. Килва глава на една страна и ме поглежда. Наистина ме поглежда. Виждам как очите ѝ обхождат белезите ми. Стряскам се, когато ръката ѝ посяга към лицето ми. С невероятна нежност проследява очертанията им с пръст. Започва с тези на челото ми и преминава надолу като перце върху плът. Очите ѝ отново се пълнят със сълзи и поставя длан върху бузата ми. Връща се в обятията ми. Този път тя е тази, която ме прегръща.

Странно е, но не ми идва да се разплача. Вместо това получавам моментно облекчение. Моментно успокоение. Онази част от мен, която е замръзнала от онзи ден насам, започва бавно да се разтапя.

Отдръпвам се назад и ѝ се усмихвам.

— Голяма двойка сме, а?

Тя също ми се усмихва искрено. Знам, че реакцията ѝ е моментна. Знам, че когато истинската ѝ тъга се надигне в нея, е като цунами. Въпреки това е приятно да видя усмивката ѝ.

— Виж, нали се сещаш за онази част, в която трябва да реша дали да се върна на работа, или не? Що се отнася до нея, трябва да свърша нещо тази вечер. Искаш ли да дойдеш с мен?

Бони кима. О, да. Дарявам я с още една усмивка и я докосвам по брадичката.

— Е, да вървим тогава.

Паркирам пред едно от стрелбищата в Сан Фернандо Вали. Премислям нещата още веднъж, преди да изляза от колата, опитвам се да си успокоя нервите. Сградата е в окаяно състояние — боята на външните стени се бели, а прозорците вероятно никога не са били мити. Прилича на пистолет, мисля си аз. Пистолет, който е изгубил блясъка си с времето. Но единственото, което е от значение, е дали все още може да изстрелва куршуми? Тази сграда е същата. Някои много сериозни любители на оръжията идват тук. Под сериозни нямам предвид ентусиасти. Имам предвид мъже (и жени), които са отдали живота си в убиването на хора или в пазенето на мира.

Хора като мен. Поглеждам Бони и я дарявам с крива усмивка.

— Готова ли си? — питам я аз.

Тя кима.

— Да вървим тогава.

Познавам собственика. Той е бивш снайперист от военноморската пехота с очи, които са топли отвън и ледени отвътре. Вижда ме и гласът му прогърмява:

— Смоуки! Не съм те мяркал от известно време!

Усмихвам му се и посочвам към белезите си.

— Случиха ми се някои лоши неща, Джаз.

Мъжът забелязва Бони и ѝ се усмихва. Тя не му отвръща по същия начин.

— Кой е това?

— Бони.

Джаз винаги е умеел добре да разчита хората. Той вижда, че детето не е добре, и не я притеснява с „хей, сладурче, как си“ глупостите. Само ѝ кима и ме поглежда отново, подпрян на тезгяха.

— От какво се нуждаеш тази вечер?

— Онзи „Глок“. — Посочвам към него. — И един пълнител. Както и антифони за двете ни.

— Ясно, ясно. — Мъжът вади пистолета от витрината и оставя пълен пълнител до него. Сваля антифони от стената.

Ръцете ми се потят.

— Аз, ъгх, имам нужда от услуга, Джаз. Занеси пистолета в стрелбището и го зареди.

Мъжът повдига вежди. Изчервявам се от срам. Гласът ми пресипва.

— Моля те, Джаз. Това е тест. Ако отида там и не мога да взема оръжието, вероятно никога вече няма да стрелям. Не искам да го докосвам преди това.

Очите му ме преценяват, те са едновременно топли и студени. Топлината побеждава.

— Няма никакъв проблем, Смоуки. Дай ми секунда.

— Благодаря ти. Много ти благодаря. — Грабвам антифоните и прикляквам пред Бони. — Трябва да ги носим в стрелбището, скъпа. Много е шумно, когато стреляш с пистолет, и ако не ги носим, ще си повредим ушите.

Тя кима и протяга ръка. Давам ѝ нейните. Тя си ги слага и аз следвам примера ѝ.

— Последвайте ме — прави ни жест с ръка Джаз.

Минаваме през вратата, която води до стрелбището. Веднага подушвам онази миризма. На дим и метал. Никога не мога да я сбъркам. Усещам облекчение, когато виждам, че вътре няма никого.

Обяснявам съвсем категорично на Бони, че трябва да стои до стената. Джаз ме поглежда и зарежда пълнителя в пистолета. Оставя оръжието на малкия дървен плот. Този път очите му са студени, но той ми се усмихва, обръща се и се връща на работното си място. Наясно е, че искам да съм сама.

Поглеждам Бони и ѝ се усмихвам. Тя не ми отвръща със същото. Вместо това просто ме гледа някак си настоятелно. Осъзнава, че правя нещо важно. Затова се държи с всичката необходима сериозност.

Вдигам мишената в човешки размери и я закачам за щипките. Натискам бутона и я наблюдавам как се отдалечава от мен и отива все по-далеч, по-далеч, по-далеч. Докато не се превръща в размерите на карта за игра.

Сърцето ми тупти в гърдите. Треперя и се потя едновременно.

Поглеждам глока.

Мазен, черен инструмент на смъртта. Някои ненавиждат съществуването му, други смятат, че е произведение на изкуството. За мен винаги е бил продължение на ръката ми. Докато не ме предаде.

Това е „Глок“, модел 34. Цевта му е дълга 13,51 сантиметра и тежи 935 грама с пълен пълнител, който събира седемнадесет деветмилиметрови патрона. Усилието на спусъка е 2 килограма. Знам всичко това. Знам го, както знам собствените си височина и тегло. Въпросът е дали двете с тази черна птичка ще успеем да се помирим.

Посягам към него. По тялото ми избива още повече пот. Чувствам се замаяна. Стискам зъби и се насилвам да продължа. Виждам очите на Алекса и отворената ѝ уста, докато куршумът ми пронизва гърдите ѝ и я кара да замълчи завинаги. Тази сцена се върти отново и отново в главата ми като филм, който е зациклил. Изстрел и смърт, изстрел и смърт, изстрел и краят на света.

— МАМКА ТИ МАМКА ТИ МАМКА ТИ! — не знам дали ругая Господ, Джоузеф Сандс, себе си или пистолета.

Сграбчвам глока с едно плавно движение и започвам да стрелям с него. Черната стомана подскача в ръката ми, бам-бам-бам-бам-бам!

Чувам изщракване, когато магазинът свършва. Треса се цялата, плача. Но глокът е в ръката ми, а аз не съм припаднала.

Добре дошла, чувам го да ми прошепва.

С трепереща ръка натискам бутона, който ще ми върне мишената обратно. Тя пристига и онова, което виждам, ме изпълва с екстаз и щипка тъга. Десет изстрела в главата и седем в сърцето. Уцелила съм всичко, което исках и където исках. Както винаги.

Поглеждам мишената, после глока и отново изпитвам радост и тъга. Вече знам, че стрелбата няма да е онова приятно усещане, което беше някога. Зад нея се крие прекалено много смърт. Прекалено много мъка, която никога няма да забравя.

Няма проблем. Вече знам онова, което трябваше. Отново мога да държа оръжие. Дали ми харесва, или не, не е важно.

Изваждам магазина, свалям мишената и се обръщам към Бони. Тя се е ококорила към мен и към парчето хартия в ръката ми. Усмихва ми се. Разрошвам косата ѝ. Двете излизаме от стрелбището и се връщаме при Джаз. Той седи на стола си със скръстени ръце. На лицето му играе вяла усмивка. Очите му са изцяло топли, студенината си е отишла.

— Знаех си, Смоуки. В кръвта ти е, мила. В кръвта ти е.

Поглеждам го и кимам. Прав е.

Ръката ми и пистолета. Отново сме сключили брак. Макар подобна връзка да е трудна, осъзнавам, че ми е липсвала. Тя е част от мен. Разбира се, пистолетът също не е млад вече. Остарял е и е белязан.

Затова ме е избрал за своя булка.