Деветдесет дни в Червено море

Червено море всъщност е синьо

Дългоочакваният миг наближава. Пресякохме канала, пилотите и швартовчиците напуснаха кораба, Суец остана вдясно зад нас. В 16.25 часа минаваме покрай фара на Порт Тауфик, навлизаме в Суецкия канал и ето ни в Червено море!

Какво ни очаква тук? Кога ли ще идем за пръв път до кораловите рифове? Какви ще бъдат плодовете от нашия труд?

Като ръководител на експедицията не мога да не се притеснявам. Независещи от нас фактори могат да ни попречат: продължителни щормове, заради които да не стигнем до рифовете, въоръжен конфликт в този район, който да провали целия маршрут, или пък болести, които да ни направят неработоспособни…

Но, както се казва, да не чуе дяволът, вече сме почти до целта.

Вляво от нас, зад тясната песъчлива крайбрежна ивица на Синайския полуостров, се издигат огромни планини, високи от 1500 до 2600 метра. Над тях се извисява внушителният Джебел Шербал, чиито разпокъсани скални отвеси от червеникав гранит са прорязани от редица диоритни и порфирни жили. Съзираме малкото селище Тор. Преди 100 години тук е имало само няколко ниски колиби с кубична форма. Ако имаше възможност, Ернст Хекел би купил, опаковал и изпратил в родината си целия Тор — такъв, какъвто го е заварил през 1873 година. Защо ли? Защото колибите били изградени изцяло от коралови образувания, а само в едната си стена някои от тях имали повече и по-хубави коралови блокове, отколкото можело да се намерят в повечето европейски музеи.

Знаем, че крайбрежието пред Тор е осеяно с рифове и че през миналия век Хекел, Еренберг, Рансоне, Фрауенфелд и други естествоизпитатели се срещнали тук за пръв път с подводния свят на кораловото море. Може би и на нас е отредено щастието на откриватели?

Щастливи, че най-сетне плаваме във водите на богатото на корали море, изпращаме по радиото поздрави у дома: „Скъпи колеги! Пристигнахме на двадесет и трети август в 16.00 часа. Червено море в същност е синьо. Пътуването до тук бе изключително интересно и полезно. Завършихме техническата подготовка, условията за работа на «Айхсфелд» са чудесни, заемаме се с най-главното.“

През тази нощ, изпълнени с очакване, седим на лодъчната палуба, отпиваме от питието на експедицията — сок от грейпфрут с джин и лед — и спорим, бистрим политиката и философствуваме чак до сутринта. Знойната жега е понамаляла — само 30 градуса на сянка. Повява топъл вятър, разпенената вода около кърмата фосфоресцира, над нас се издига прозрачният свод на южното небе. И мислите ни отвеждат далеч — към проблема за безкрайността, случайността и необходимостта, както и за отговорността на учения в наши дни. Хубаво е да имаш време и желание за такива разговори.

Докато траят нощните дебати, отминаваме Синайския полуостров, през протока Губал напускаме Суецкия залив и поемаме курс север-североизток по Тиранския проток към залива Акаба — единственото пристанище на Йордания. Престоят ни трябва да продължи само няколко часа. Капитанът е длъжен да съобщи, че сме пристигнали, и да уговори по-късна дата за разтоварване. С други думи, пристигнали сме само за да кажем: „Ето ни нас и «Айхсфелд», имаме такъв и такъв товар за Акаба, кога можем да дойдем и да разтоварим?“

Такива работи не бива да се уреждат телеграфически или чрез трети лица. В никакъв случай! Капитанът е длъжен лично да се представи. „Тук ще можем да разтоварим след 60 дни!“ — с тази новина капитанът се връща от пристанищните власти.

Три дни продължаваме все на юг към град Ходейда, отдалечен на около 2000 км, където церемонията трябва да се повтори.

Откъм кърмата духа силен вятър и гони пенещите се гребени на вълните. Истински божи дар! Сутринта, когато излязох от хладната каюта на палубата, имах чувството, че нещо ме удря по главата или че съм попаднал в сауна. 38 градуса по Целзий, над 90 процента влажност на въздуха — и това още в 7.00 часа. Всичко е мокро, сякаш ръми дъжд. От порите се стичат вадички пот. Добре, че е този силен североизточен вятър — да облекчи поне малко страданията ни. Изобщо тропическият климат ни създава големи трудности. Единствен йохен не усеща почти нищо от горещината. Една от светкавиците на подводната камера не работи. Може би последици от настъпващата корозия. Часове наред търси упорито повредата. От време на време автоматично става и излиза на чист въздух. Но само след няколко секунди се връща целият облян в пот, с широко разтворени от уплаха очи и изпъшква: „Това ако не е шокова терапия!“

Струва ми се, че слънцето съсредоточава цялата си енергия върху нашия кораб. Облягам се на дървените перила на мостика, но веднага се дръпвам като опарен от нагорещена печка. Пристъпям от крак на крак — така ми горят ходилата. За обувки с тънка подметка не може и дума да става. Сигурно бихме могли да изпържим яйца на тези огнени плочи.

Въпреки зноя се налага да приключим с довършителните работи в металния контейнер. Дъхът ни почти спира, вътре термометърът показва 46 градуса по Целзий. Какво ли ще бъде още по на юг, където температурите ще продължат да се покачват? За наша радост на борда има малък плувен басейн, който постоянно се пълни с прясна морска вода. Каква наслада! Не съм и мислил, че вода с температура 30 градуса може да ми се стори толкова хладка. Да работиш при тая жега и особено докато се приспособиш е истинско мъчение. Възхищавам се от моряците, които търпеливо отстраняват с компресорни чукове ръждата от палубните надстройки. При това са добре облечени, за да се пазят от прах и отломъци. С уважение мисля и за мъжете долу в машинното отделение, които при 50 и повече градуса осигуряват спокойно плаване. Не проумявам как може да се стои и около нажежената кухненска печка.

Сега на собствен гръб разбирам защо причисляват Червено море към най-неблагоприятните за човека климатични области. Физическото и психическото натоварване са големи, така e намаленото работно време на моряците и надбавките към заплатата за тропически рейсове не носят истинска компенсация. Отсега нататък завързаната около врата кърпа, която попива потта, се превръща в необходимост. Пазим и главите си от знойните лъчи на слънцето, което заплашва да изсуши мозъците ни. Служим си с какво ли не — от бродираната носна кърпичка до овчарския калпак. Външният ни вид е най-малкото странен. Вахтеният на мостика прилича на пират, който претърсва с очи хоризонта с надеждата да съзре кораб за плячкосване. Безразлично ни е как изглеждаме — при тези температури красотата отстъпва място на целесъобразността.

Климатът предразполага към инертност и отпуснатост, но тях на кораба не ги търпят. На обяд се отправяме към салета, обути с джапанки и облечени само с фланелки и спортни гащета. Старпомът ни връща и учтиво ни помолва да спазваме реда. В салета имаш право да влизаш само в прилично облекло, т. е. панталон, риза, чорапи и обувки. В началото този регламент ни се струваше прусашки строг, но с течение на времето разбираме, че не сме прави. Редът и дисциплината на кораба имат почти казармен характер, но без тях не може. Всякакви нарушения биха могли да причинят загуби или дори нещастни случаи. Стара истина е, че от опасна ситуация може да се излезе само когато заповедите се изпълняват стриктно, по военному. Оттам и строгият режим на борда, с който, щеш не щеш, трябва да се съобразяваш. Той не е самоцел, защото служи в крайна сметка за самосъхранение. В същност дисциплината на „Айхсфелд“ се разбира от само себе си. Взаимоотношенията са открити и приятелски.

Рейдовете пред всяко от пристанищата в Червено море имат особена слава. С най-лоша е този пред Ходейда. Корабите са наблъскани един до друг в мътната вода на плиткия залив Иза. Слабият вятър откъм морето носи задуха. Тук властвува най-неприятният климат в Червено море: средна годишна температура — над 30 градуса, относителна влажност на въздуха — повече от 90 процента, средногодишен валеж — 80 милиметра.

При какъв климат човек ще се чувствува добре, зависи естествено от това, към коя раса принадлежи и къде е расъл. Средноевропеецът понася общо взето добре температура на въздуха 22 градуса и относителна влажност 55 процента. Но температура от 40 градуса и влажност 90 процента са почти непоносими за него. Такъв е климатът лятно време в Ходейда: на местния език — Al Hudaydah — пристанището на йеменската арабска република. Тук трябва да свалим значителна част от товара. Кога ще стане това, е напълно неизвестно. Приближаваме външния рейд и виждаме на хоризонта гора от мачти, която няма и няма край. Над 40 кораба чакат тук от седмици и месеци. Сред тях е и „Фюрстенберг“, приличащ досущ на нашия. Той има да разтоварва в Ходейда само 300 тона и като линеен кораб е с предимство. Въпреки това чака почти 50 дена. До нас един товарен кораб от Югославия стои на котва над четири месеца и екипажът му се осланя единствено на надеждата, че е първият поред. Някои се изхитряват да влязат по-навътре в морето, където климатът е малко по-поносим и може да се добива питейна вода. Други, регистрирали се преди седмици, междувременно са се отбили в съседни пристанища и скоро също ще се наредят на опашката. Вносът на някои арабски страни през последните години нарасна толкова много, че пристанищата едва смогват с товаро-разтоварните работи. Кеят в Ходейда е с две места и няма собствени кранови съоръжения. Трябва само да погледнем към външния рейд, за да изчислим колко дълго ще се наложи да висим тук. Гледката зад борда също не е окуражителна — водата под нас е безутешно мътна. При гмуркане едва виждаш протегнатата си длан. Влизането не си струва риска.

Дано по-скоро се махнем оттук! Но кога?

Капитанът на „Фюрстенберг“ току-що беше при нас и каза, че ако имат късмет, ще ги извикат утре сутринта. Дали не бихме могли да им дадем поне замразените бройлери? Да ги държим още два, три месеца на борда е рисковано. Освен това скоро свършва рамазанът — ориенталските пости, — така че нашите бройлери са тъкмо желаната стока. После, влезли веднъж в пристанището, ще се опитаме, естествено, да се освободим и от останалия товар. А ако „Фюрстенберг“ не успее, ние ще поемем още тук, на външния рейд, неговата стока, за да чака поне само един кораб. И ако след това ни се удаде да заемем мястото на „Фюрстенберг“ на опашката — ето това би бил истински удар. Варианти не ни липсват, но какво ще стане в действителност, не можем да кажем. Утре ще знаем повече.

Капитанът и старпомът прекарват часове наред пред радиотелефона, опитвайки да се свържат с пристанищните власти. Все някога ще се обадят. След безкрайни повиквания най-сетне някой отговаря, но в линията моментално се включват и другите кораби. Нали всеки чака с нетърпение да разбере кога ще му дойде редът. Хрумва ми сравнението за боричкане в ефира. В тази бъркотия от езици трудно можеш да разбереш нещо, долавям само едно постоянно „tomorrow, tomorrow“6. Някой непрекъснато пее „My bonnie is over the ocean“7. Кресливият глас звучи няколко дни подред и все със същата песен на УКВ. Някой или е перманентно пиян, или е мръднал от дългото чакане. А може би просто е тъжен.

Задухата потиска. Всяка сутрин палубата изглежда като след буря и шлейфът от изпарения виси по цяла седмица във въздуха. Сякаш всеки момент ще завали. На втори септември отбелязвам следните температури: на палубата — през деня 40 градуса по Целзий, през нощта — 32; в кабината — през деня — 27, през нощта — 23. В каютата на Герхард и Едвард температурите са с още 5 градуса по-високи. В бордовия дневник е записан вчерашният метеорологичен бюлетин от родината: „Слънчево, незначителна облачност, 16 градуса Целзий.“ Как ви завиждаме, на всички, които сте сега у дома!

Изобщо какво е станало междувременно в къщи? Как сте? Здрави ли сте? Как започна учебната година? Нищичко не знаем. Поне да ни бяха донесли пощата от Ходейда! Вече имаме нужда от малък допинг — на дълъг рейс всеки признак за живот от дома е извор на нови сили.

Колко дълго ще останем тук, е все още неизвестно. След многодневни усилия капитанът успява само да изясни, че в „скоро време ще ни дадат възможност“ да разтоварим замразената стока. Не разрешават да вземем малкия по количество товар на „Фюрстенберг“. Пристанищните власти продължават да ги залъгват. Всеки ден (в продължение на десет дена!) чуваме от високоговорителя на УКВ неизменното „tomorrow“, което се отнася до „Фюрстенберг“. Tomorrow става модна дума на борда. В нея, според настроението, влагаме черен хумор, сарказъм или ирония.

Един късен преди обед съзирам през бинокъла на края на рейда мъж, който обикаля с малката си тясна лодка между корабите. Вероятно търговец, чиято стока обаче никой не купува, защото не се задържа дълго на едно място. След два часа идва и до „Айхсфелд“. Изглежда, че с острото триъгълно ветрило на лодката използва и най-малкия повей на вятъра. Какво иска този дребен, слаб, черен йеменец от нас? Протяга съд за вода с молбата: „Water, please!“8 Нима за 15 литра питейна вода обикаля от кораб на кораб чак до тук? Действително йеменецът не продава нищо, иска само вода. Колко ли оскъдна е тази живителна течност! Колко оскъдна трябва да е станала тя и на корабите, щом като досега никой не му даде няколкото скъпоценни капки. Толкова вода, колкото получава сега йеменецът от нас, аз използвам всяка сутрин само за миене. Докато един моряк му напълва бидона, ние, биолозите, проявяваме интерес към рибата в лодката. Не е много. Връзка сребристи караси, две риби-прилепи, сега вече се оживяваме, няколко големи, яркосини плаващи рака. Тези бодливи морски обитатели, които разтварят щипките си почти на метър разстояние, ни харесват. Точно такива ни трябват за колекцията. Като усеща заинтересоваността ни, рибарят решава да ни ги подари всичките в знак на благодарност. Неудобно ни е, защото си мислим, че само един такъв хубав екземпляр, обработен и изсушен, у нас би струвал 50 марки и повече. Два рака са ни достатъчни. И без това замяната е неравностойна. Пъхам в ръцете на йеменеца и една кутия цигари. Той ме поглежда, без да разбира. Очевидно критериите ни относно цената на раците се разминават.

Великолепните плаващи раци, т. н. „нептунови раци“, слагат началото на нашата колекция от Червено море. Наистина скромно начало, но на този тъжен рейд и това е нещо.

Водите около Ходейда са богати на риба. Тя се вижда от борда и то през целия ден. Хиляди тигрови костури се навъртат на големи ята около кораба. Дългите от 5 до 10 см риби се нахвърлят като пираня9 върху всяка хапка храна, изхвърлена през борда или изтекла през мръсния канал. Подхвърлиш ли хляб във водата, около него веднага се образува кълбо от цапащи рибешки тела. След две-три минути не остава и трохичка. Ненадейно ятото на тигровите костури се разединява. Отдолу излизат да търсят плячка лъскави като огледало пампано10. Опасност грози тигровите костури и отгоре. Рибарки летят ниско над водата и светкавично ги сграбчват. Крясък на чайки ни кара да погледнем нависоко. Птиците се вият в кръг. Какво ли е станало? Ятото приближава и ние забелязваме как водата под него клокочи. Безброй риби се блъскат да излязат на повърхността. От време на време между тях се появяват и тъмните тела на делфините. Десет големи афали ловуват, гмуркат се, преследват плячката под водата, кратко вдишват, пак се гмуркат… Никакви скокове, движенията им се определят само от смяната на риболов и вдишване. Още много пъти наблюдаваме подобни картини, свикваме с тях и скоро те стават за нас нещо толкова обичайно, че ги регистрираме само с периферното си зрение.

Вечер движението под водата се усилва. Дългоопашати скатове — сами, по двойки или на големи групи — като че ли не плуват, а само леко се поклащат. В един от тях се е впило прилепало. Величествено преминава манта, насочила напред като същински рога продълговатите израстъци на главата си. Тежко се приближават морски костенурки, острите гръбни перки на първите акули стърчат над водата. Близо до „Айхсфелд“ кацат с нежен удар на крилата и с извита във формата на дъга шия три пеликана, които убиват скоростта на полета с разперените си криле.

Става тъмно и рибите се събират в конуса на корабните светлини. Плуващите раци се раздвижват, появяват се големи червени скариди, светлината привлича малки акули. Скумрии и калмари преследват тигровите костури. Опитат ли се малките костури да се отскубнат от враговете си, калмарите излитат като стрели от водата, правят широк кръг във въздуха и падат със силен плясък обратно в морето.

Докато чакаме, използваме всяка възможност за риболов. С помощта на въдици, кепчета и заредени със стръв кошове попълваме парче по парче колекцията си. Хорст и Едвард са неуморими въдичари. За стръв им служат тигровите костури, които се хващат много лесно с кепче, както и с кашкавал, салам или месо. Отначало моряците се отнасят скептично към заниманията ни. Но след като рибите започват да се мятат една след друга около въдиците, даже и малки баракуди кълват, рибарската страст обхваща и тях. Между капитана и нашия препаратор се разразява истинско съревнование за най-добър въдичар на „Айхсфелд“. В мътната вода рибата непрекъснато кълве. Едва си допрял куката до дъното и вече нещо поривисто задърпва въдицата. Можеш да си помислиш, че си уловил най-малко петкилограмово парче. Най-често обаче това са дребни морски сомчета, които притежават невероятна пъргавина. Въдичарите са отчаяни от неуморимото им желание да кълват. Нима в края на краищата ще занесат у дома само бодливи сомове? Случва се да захапят и други видове: тюлурил, саурнда, паламуд и риба-сабя. И дамите се стараят — те измъкват първата риба-кълбо.

Още през първия ден на Едвард му се случва нещо необикновено. Клъвва акула. Вярно, съвсем малка — само 60 см, — но така или иначе акула. Едвард сияе от щастие. Погледът му говори: „Е, кой ще излезе насреща ми?“ Малко по-късно капитанът улавя една тъпичка, но затова пък дълга баракуда и резултатът от мача — корабът срещу науката — отново се изравнява.

Една вечер от палубата проехтява викът на Хорст: „Бързо, мрежата! На въдицата морска лисица!“ Докато капитанът свети с фенерчето, а Хорст с усилие удържа съпротивяващата се плячка, аз се опитвам да я вкарам в мрежата. При вълнение и в мрака това съвсем не е толкова просто. Най-сетне като че ли успявам. Изтеглям мрежата по корпуса и какво да видим! Учудването ни се сменя със звучен смях: оказва се, че сме посветили цялата си въдичарска страст и сръчност на… голям стар парцал за дъски! Кой може да предположи, че на дъното на Червено море ще се намери такъв пошъл продукт на цивилизацията?

Градусът на настроението ни се покачва, когато Едвард, останал без дъх и целият облян в пот, се връща без кепче. Трескаво търсил навсякъде ключа за контейнера, а той се намирал, не щеш ли, в джоба на панталоните на Герхард, който пък отишъл на кино. Обясняваме на Едвард, че междувременно морската лисица се е отскубнала. Той просто ще се пръсне от яд: „Точно когато не какво да е, а морска лисица кълве, някои, представете си, ходят на кино!“, гласи неговият обвинителен коментар. Понеже Едвард упреква ожесточено и самия себе си, ние му наливаме за успокоение чисто вино. Кръщаваме плячката „парцалива морска лисица“ и й даваме научното определение „raja lappus horsti“. По-подробно описание на този нов вид морска лисица би било излишно.

Въдичарите често издърпват само празната корда, отрязана гладко като с нож точно над кукичката. Кой може да върши това? Тръгваме по следите на престъпниците: това са плуващите раци, които с дългите си, силни и остри щипци постоянно създават неприятности на нашите въдичари.

Тези инциденти не намаляват рибарската страст, точно обратното — усилват я. Не попречва дори и липсата на достатъчно принадлежности. Моряците знаят как да се справят и сами. Достатъчни са им корда, кукичка и дъска за навиване на връвта.

Днес след обяд повикват най-сетне „Фюрстенберг“ в пристанището, а утре ще го последваме и ние.

На палубата е оживено. Малко преди полунощ виждам наредените във верига въдичари и не мога да сдържа усмивката си. Картината наистина е комична. Тринадесет глави стърчат над фалшборда и слухтят напрегнато в нощта. Подръпват от време на време връвта. След всеки две, три дръпвания — силен замах с ръката. После всичко се повтаря — без прекъсване, без умора. Самото действие се развива в душна лятна нощ под звездното небе на Ориента. Струва ми се толкова странно, че просто трябва да се изсмея на глас, което прави, меко казано, лошо впечатление на вглъбените изцяло в дейността си въдичари. Но да не бъда несправедлив — това развлечение е добре дошло за всички, то в крайна сметка служи и на нашата цел.

Ето ни и в пристанището на Ходейда. Щастливи сме, че чакахме само десет дена. До обяд „Фюрстенберг“ беше вече обработен и ние включихме главния двигател. Пилотът трябваше всеки момент да се появи. Но какво беше разочарованието ни, когато видяхме пилотската лодка да се връща. Настроението спадна под нулата. Затова пък толкова по-голяма беше радостта ни, когато след обяд ни разрешиха влизане. Ще разтоварят бройлерите през нощта и още на сутринта ще продължим. След няколко седмици ще се върнем, за да се освободим и от останалата стока. Преди това ще се отправим към най-южната точка на нашето пътешествие — Аденския залив и Джибути.

Събуждам се към пет часа. Поглеждам към слънцето, което свети точно в лицето ми, и както всяка сутрин в продължение на няколко секунди се ориентирам във времето и пространството. В кабината е приятно хладно, по всяка вероятност около 22 градуса, въздухът не е вече така влажен. Затова спахме непробудно и дълбоко. Щом вахтеният не ни е събудил, значи не сме стигнали Баб ел Мандеб. През прозореца забелязвам скалист остров. Още сънен, питам на мостика: „Какво беше това отдясно?“ — „Остров Сейла, а зад него е Етиопия.“ Сбогуваме се с Червено море. След два часа сме в Аденския залив и в Индийския океан.

„Врата на тъгата“ или „Врата на сълзите“ — означава в превод Баб ел Мандеб, онзи воден път, по който някога стотици хиляди африканци са били отвличани в робство. Колко страдания, колко политически интриги е понесъл този район! Потъпквайки правата на коренното население, колониалните сили си осигурили стратегически излаз на Червено море. Англия се установила на остров Перим, в Аден, Южна Арабия и на сомалийското крайбрежие; Франция окупирала Джибути, а Италия превзела Еритрея и Абисиния. Джибути, към който се приближаваме, е бил в продължение на 115 години колониално зависима област.

Бабелмандебският проток предопределя в значителна степен хидрологичните и биологични особености на Червено море. Широк само 26 км и сравнително плитък, той е единственият естествен излаз на Червено море към Световния океан, както и единствената възможност за водообмен с Индийския океан. Рязкото разграничение на океана има своето хидрографско въздействие. Както усетихме на собствен гръб, в Червено море преобладава горещ и сух тропически климат. Последица от него са много силните изпарения. Тъй като редките валежи не могат да осигурят приток на сладка вода, Червено море би трябвало да изсъхне, ако в него постоянно не постъпваше вода от Индийския океан. Но и тя е солена, поради което солеността на Червено море с течение на хилядолетия е нараснала. Естествено тя е най-висока там, където притокът от океана е най-оскъден, т. е. в северната част. Така ако солеността на океана е 3,5 процента, в Суецкия залив се покачва на 4 процента, а Червено море е най-соленото море на Земята.

Дълго ще помня пътуването през Бабелмандебския проток. От двете ни страни се издигат вулканични носове, а между тях се подават скалистите образувания на остров Перим. Планините на африканския бряг напомнят високи вулканични конуси, искрящобелият пясък по крайбрежието издава присъствието на коралов чакъл. Температурата на морската вода се понижава. Навлизаме във водообменната зона на Аденския залив, която е причина за студената, богата на хранителни вещества и следователно мътна вода. Ненадейно тя сменя цвета си. От пеленгаторната палуба ясно виждам един оловносив воден клин. С всеки метър цветът и състоянието на водата се изменят. Животинският свят става по-богат. Отляво и отдясно минават делфини, които непрекъснато се заиграват във вълната на носа. Влачат се пелени от водорасли. Сред тях гъмжи от малки рибки. Те търсят подслон даже и под дребните, колкото човешка длан, снопчета от водорасли. Ята от морски птици насочват вниманието ни към големи риби, устремили се към плячката си. Съдейки по леката дъга, в която се извиват над водата, решаваме, че са малки делфини. Чак когато няколко от тях излитат с висок скок във въздуха, разпознаваме рибите-тон. Пред тях заргани, подобно на стрели, се опитват да се спасят с бягство.

Никога не съм виждал толкова пъстър и бликащ живот на морската повърхност.