Деветдесет дни в Червено море

Джибути

Стъпваме на африканския континент, малко преди Джибути — 23 000 км2 площ и 300 000 души население — да извоюва независимостта си. Засега все още е „френска територия на афарите и изасите“, окупирана от френски войници. Кварталът на белите се намира върху плато, вдадено в морето и благоприятно в климатично отношение. В падината зад чугунена ограда са отделени малките бедняшки жилищни квартали на африканците. Борещите се за свободата си афари и изаси създават неприятности на френските окупатори, затова не ни разрешават да посетим африканската част.

Джибути е важно товарно пристанище за граничещите с него страни Етиопия и Сомалия, също и междинна спирка за другите страни от този район. Широки арабски ветроходи с трапецовидни ветрила на дългите, разположени по диагонал рей, оформят картината на пристана. Те излизат в Индийския океан, натоварени догоре и нагазили дълбоко във водата. Тези пъстро нашарени морски съдове кръстосват океаните столетия наред и неведнъж са доказали годността си. Те ми напомнят приказките от „Хиляда и една нощ“ и корабите, с които Синдбад-Моряка се е отправял на изпълнени с приключения пътешествия.

Край брега на Херонското плато, в прибоя на Индийския океан, искаме да се спуснем за пръв път под водата. Но в разбунтувалия се океан видимостта не достига и метър. И понеже не ни е до приключения, излизаме от водата и използваме времето за щателно проучване на плажната ивица. По дъното на плитчините пробягват големи нептунови раци. Отскубват се светкавично от протегнатата ръка. Променяме тактиката и ги заобикаляме. В безизходната за тях ситуация раците се нахвърлят върху ни и впиват острите си щипци в ръцете и петите ни. Ивицата, където вълните се бият в брега, е истински рай за биолозите. Наоколо се тътрузят раци, провличат се морски звезди, търкалят се охлюви. Докоснеш ли витите черупки, живеещите вътре раци-пустинници се прибират и затварят изхода с щипците си. Събираме черупки от различни миди и охлюви, между тях — мурекс и каури с формата на маслини, които известно време са служили и като разменна монета в този район. Връщаме се на кораба с добре натъпкани чанти. Можехме да вземем корали с тонове. Джибути се издига върху риф, който в продължение на много години се е враствал навътре в морето. Трябва само да поразровиш земята, за да се натъкнеш на коралова вкаменелост. Хиляди любители биха могли да украсят аквариумите си само с парчетата от корали, изровени при изгребването на един-единствен строителен изкоп.

Веднага след обяда отиваме в града. Има отлив, пристанищният залив е сух. Чапли, фламинго, пеликани и много лопатари и бекаси търсят храна в тинята. В центъра сме около 13.00 часа. Джибути като че ли е опустял. По улиците не се мяркат хора, магазините са затворени. Не се вижда никакъв търговец, нито една кола не минава по улиците. И нищо чудно, при тази жега всяко разумно същество се е свряло в някое хладно ъгълче. Ние сме единствените смахнати, които при 40 градуса зной обикалят града, облени в пот. Благодарни сме на съдбата за всеки въздушен полъх, за всяка сянка. В пощата, чието гише е затворено, голям вентилатор ни дарява така жадуваната хладина. Заставаме с разголени гърди пред него и в залата се разнасят възклицания на доволство.

В края на европейския квартал се натъкваме на малък бар, където също има вентилатори. Радваме му се като на оазис след дълъг преход в пустинята. Ледената кола има превъзходен вкус. Оставаме тук, докато слънцето хвърля дълги сенки и улиците наново оживяват. Вече не сме единствените в бара. Разчуло се е, че сме потенциални клиенти. Първият търговец ни предлага шарени кърпи, следващият хвали качеството на кожените си чанти, третият се връща непрекъснато с все нови и нови перлени бродерии. Малко по малко ни изнасят цял щанд със стоки. Според обичаите на страната се пазарим дълго за цените.

Целият спектакъл ме кара да си спомня ранния си търговски опит в Ориента. Когато отидох за пръв път с приятеля си арабин на пазара и без колебание наброих посочената сума на търговеца, моят спътник ми направи забележка. Не съм зачитал традициите. „Знаеш ли — ми каза той, — търговията при нас е своего рода състезание между търговец и клиент, нещо като премерване на силите. Той назовава една цена и с това ти нанася първия удар. Ако не искаш да се бориш с него, го обиждаш. Затова приеми предизвикателството и отговори на удара с удар. Бори се обаче разумно, опипай противника, намери слабите му места и най-вече — не бързай!“

На същия този пазар по-късно се запознах с един златар. Синът му следвал в ГДР, затова той ме смяташе за приятел. Винаги, когато минавах покрай магазинчето, ме канеше вътре:

— Как си? Седни, изпий чаша чай с мене!

Провикваше се по посока на пазарната навалица и само след няколко минути някой от многобройните продавачи на чай пристигаше с поднос на главата. Наливаше ни силното, прясно питие в малки чашки, колкото нашенските за ракия. В такива чаши се поднася и прочутото черно арабско кафе. Говорехме надълго и нашироко за времето, за изминалия ден, за семейството и работата. И чак на сбогуване, когато вече си подавахме ръце, той ме питаше:

— Какво искаш да си купиш от пазара?

Трябваше отново да седна, да изпия още един чай, като през това време се появяваха търговците с желаните от мен стоки. Търпеливо ми показваха всичко, чакаха моя избор и не се сърдеха, ако нищо не купувах. Благодарение на тези визити при стария златар скоро всяка покупка в Ориента се превърна в истинско удоволствие за мен. По този начин се развличах и убивах времето, както правеха местните хора.

Разбира се, пазарът на Джибути предлагаше и стоки, които живо ни интересуваха. Например разнообразните, ръчно изработени предмети. За да изброя всичко онова, което ни харесваше, ще са ми необходими много страници. Във всеки случай изборът е голям — от великолепно обработени слонски бивни, кожи на леопарди, зебри и антилопи, зъби на акула, броня на костенурка до посребрени лапи на пантера. Разкошни са издяланите от абанос маски и фигури, изплетените от лико чанти и кошчета, филигранните резби от слонова кост, дървото на живота, ярките цветове на платовете, блузите и роклите! Колко умение, сръчност и усет за красота разкриват тези предмети! Ако се вземе пред вид вложеният в тях труд, ще се окаже, че повечето са евтини, даже смешно евтини. В известна степен се срамуваме да се пазарим дълго. Все пак гледаме да се придържаме към обичаите на страната, като в същото време не намаляваме особено авоарите си.

И ето, че се разиграва следната сцена: посочвам желаната стока и питам:

— Колко? Търговецът отговаря:

— Четири хиляди.

Обяснявам му с жестове, че това е лудост.

— Не струва повече от четиристотин, но аз ще ти дам петстотин.

— Но аз самият съм платил три хиляди. Няма да ти я отстъпя за по-малко от три хиляди и сто.

Внимателно търся дефекти.

— Я погледни! Тук има драскотина, там пък — чвор.

Последното ми предложение — шестстотин!

— Това е чудесна изработка и само защото ти харесва ще ти я продам за две хиляди и четиристотин.

Натискам силно фигурата с пръст и той почернява:

— Но това не е абанос, боядисано е!

След дълго пазарене се спираме на осемстотин. И двамата сме доволни. Аз, защото вярвам, че съм направил добра сделка, а той, защото наистина е направил такава. И разбира се, всички се радваме, че притежаваме няколко типични произведения на занаятчийското изкуство от Черния континент. Никой не желае да се върне у дома без екзотичен сувенир.