Деветдесет дни в Червено море

Хамбург

Пристанището, което се разпростира в продължение на 9 км чак до центъра, придава особен облик на този най-голям град във ФРГ. Още при влизането се открива чудесна панорама. Отдалече се вижда „Михел“, 132-метровият купол на бароковата катедрала „Санкт Михаел“, превърнала се в символ на града.

Акостираме в пристанището Гризенвердер. За да стигнем до-мостовете на „Санкт Паули“, са ни необходими само няколко минути с ферибота. Оттук до града вече не е далече и само след пет минути сме в увеселителния квартал „Санкт Паули“. А какво прави вечер един моряк в Хамбург? Отива на „Реепербан“. Така си мислехме. Но се оказва, че сме единствените, които поемат в тази посока. На моряците не им се дават дори четирите-марки за пътуването с ферибота.

Търговията на „Реепербан“ върви лениво. Времето е ваканционно, а за местния бранш това означава мъртъв сезон. Леко облечените дами поглеждат омърлушено иззад витрините на Хербартщрасе, „Дворът за контакти“ в Eros-Center е почти безлюден, в многобройните порнографски магазини не се виждат никакви купувачи, а пред „заведенията за удоволствие“ пъстро облечените портиери настоятелно вербуват клиенти. Всичко това ни е неразбираемо и чуждо. Напускаме този квартал на града с неприятно чувство — не, това не е нашият свят.

Естествено, Хамбург не е само „Санкт Паули“. Хамбург — това са и поддържаните тревни площи край река Алстер, обширните търговски квартали между дългата улица „Щайндам“ и кметството, многобройните музеи и зоопаркът на Хагенбек в Щелинген — с аквариума и делфинариума.

Карл Хагенбек, чийто паметник ни посреща на входа, е извършил пионерско дело. Не само защото в началото на века основал най-голямото предприятие за търговия с животни, а и защото развил идеята за нов тип зоопарк и създал т. н. „зоологическа градина без решетки“. В огромния парк изникнали планини, пещери, савани и езера, които заедно с живеещите сред тях на свобода животни предлагали на посетителите зрелище, близко до естествените условия.

Откритият през 1907 година зоопарк е белязан с парвенюшкия кич на своето време, но въпреки това е композиран толкова умело, че е истинско удоволствие да бродиш в него.

Нас, естествено, ни влече към аквариумите. Тук прекарваме голяма част от свободното време. Присъствуваме даже на показна дресура в делфинариума. Елегантните движения, високите скокове и възприемчивостта на делфините безкрайно ни допадат.

Кога ли ще срещнем първите делфини в океана?

По обратния път към пристанището виждаме изборни плакати, чиято трагикомичност ни кара да се замислим. Тук Хелга Шухард кани на голям афиш на „либерална предизборна веселба“, по-нататък друг надпис „На чаша бира с Хорст Горехт“ известява за поредна предизборна среща. Безплатна бира за изборите — това ни е познато от учебниците по история. Впрочем — нека си пият бирата, когато и с когото си поискат. Това изобщо не ни засяга.

До следващото пристанище имаме точно един ден път: шест часа от Хамбург до „Елба 1“, после 250 морски мили западно до Мааснорд и на края два часа нагоре по река Маас. Когато вдигаме котва от Хамбург, времето е мрачно и бурно. От Северно море духа силен вятър, седем-осем бала. Около кораба-фар „Елба 1“ бурята вилнее с пълна сила. Затова спираме още при Шархьорн, за да снемем пилота. Катерът, който трябва да го вземе, забива нос дълбоко в гребена на вълните и после се изгубва в разпенената стихия. Вълните я подхвърлят като орехова черупка. Пилотът слиза по щорм-трапа, изчаква, докато вълните подемат лодката, и скача върху щурманската кабина. За всеки случай двама мъже му протягат ръце. Не е приятно да цопнеш във водата при такова вълнение.

На „Айхсфелд“ то почти не се усеща. Чак когато навлизаме в Северно море, започва леко да люлее. В шкафа дрънчи консервна кутия, чашата за миене на зъби се хлъзга насам-натам, обърнатата кофа трополи из банята, книгите се свличат от масата, в една тенекиена касичка ритмично прозвънтяват монети, в нощното шкафче се търкаля молив. Йохен, с когото делим една каюта, се погрижва най-напред за подводните камери. В продължение на няколко месеца той хвърли доста труд около тях. От тях в крайна сметка зависи и изпълнението на неговата задача по време на експедицията.

Спокойствие настъпва едва след като наместваме и закрепваме всичко добре. Сега забелязваме люлеенето само по пердетата, които привидно се поклащат. Привидно, защото в действителност те винаги висят отвесно, а корабът е този, който се накланя на едната или другата страна. По пердетата можем да определим и градуса на крена. Така не само усещаме, но и виждаме колко много ни клати. Тежко му, който съсредоточи погледа си в тези движения. Скоро ще нахрани рибите. Тук разсейването и работата са най-доброто лекарство. В същност аз бързо свикнах. Само дето не мога да спя. Трябва най-напред да намеря оптималното положение на тялото. Йохен, който спи по гръб, а Герхард — по корем, нямат проблеми. Аз обаче спя на една страна и непрекъснато се търкалям насам-натам. По експериментален път стигам до „истината“: сгъвам под ъгъл горния крак и едновременно леко завъртявам тялото към корема, като при това увеличавам градуса на сгъване със засилване на вълнението. На риболовните кораби не ми се налага да провеждам подобни експерименти. Там койките имат висока странична дъска — лежиш като в сандък, има и къде да се подпреш.