Деветдесет дни в Червено море

Опитваме тревата на порока

Краят на мъките ни настъпва точно в деня на нашия национален празник12. Пилотът се качва на кораба. Почти триумфално минаваме покрай редицата чакащи кораби в посока към пристанището. В пристанищния залив Кор Хатиб има много плитчини, които стигат чак до фарватера. Прости тръстикови колиби, малки канута и хвърлени навсякъде мрежи показват, че тук рибарите са у дома си. Няколко дългокраки фламинго пристъпват като на кокили в лагуната, търсейки храна, а непосредствено до фарватера си почиват много пеликани и между тях — каква необичайна гледка — един морски орел. По целия път и в самото пристанище останки от кораби предизвестяват за опасностите от плитчини..

В пристанището има пъстра навалица — стотици мохамедани чакат парахода, който ще ги заведе в град Джеда в Саудитска Арабия, откъдето ще се отправят на поклонение в Мека. Огромният им багаж се състои от вързопи с одеяла, килими и дори легла. Някои сякаш мъкнат цялото си имущество. Малки автобуси, изрисувани с богата фантазия в ярки цветове, ги превозват до и от пристанището. Когато приставаме на кея, там се суетят повече от хиляда вярващи и между тях нито една жена.

Ето ни отново в едно от най-горещите пристанища на света. Непоносимият климат ни измъчва. През деня никой не напуска доброволно хладните каюти. Заради жегата разтоварват главно през нощта, но няколко хамали продължават упорито работата си и през деня. Тукашните йеменци са дребни на ръст, но внушават респект с грижливо завитите чалми или избродираните фесове на главите си, както и със затъкнатите в широките пояси закривени ножове. Това значи са потомците на минейци, саавци и химарити, които още през второто хилядолетие преди новата ера са създавали градове-държави с богата култура — представители на един народ с дълга, интересна и противоречива история. Какъв живот водят те днес? Карл-Хайнц и аз ще добием представа за това в отдалечения на 10 км оттук град Ходейда.

Рано сутринта. Ниските нощни температури още не са отстъпили място на палещите слънчеви лъчи. Тръгваме за Ходейда. Първите петна пот избиват по памучните ни ризи, а имаме да вървим пеш поне още 25 км.

Пред нас се вие дългата лента на шосето. Отдясно лежи плиткият пристанищен залив, отляво започва безкрайната пустиня, в която бодро навлизаме. Пресичаме пясъчни дюни, възвишения, долини. Зад всеки следващ хълм ми се струва, че ще видим друга картина, но пейзажът си остава все същият. В падините тук-там растат ниски бодливи храсти. Следи от животни по пясъка сочат, че пустинята не е необитаема. Но обитателите й отдавна са се скрили от настъпващия зной. Само луди като нас и камилите могат да вървят по това време през пустинята. Неочаквано по пътя ни се изпречва една от тях. Това е дромедар, едногърба камила, която е полегнала в една падина и кротко си похапва от трънливия храсталак. Тя ни оставя да я доближим, да я потупаме и погалим. „Да можехме да пояздим до града“, мисля си аз и се опитвам да възседна камилата. Но това изглежда не й харесва, защото изведнъж скача, хвърля ме и се отдалечава в лек тръс. Завистливо проследявам един керван, който се изгубва по посока към Ходейда. Добре им е на тях! После се успокоявам. През далекогледа виждам, че камилите носят само здраво завързаните денкове, а придружаващите ги араби също като нас ходят пеш.

От покрайнините на Ходейда чак до пустинята има разхвърляни къщи. Това е новият квартал, изграден предимно от плоски, едноетажни къщи, застроени в редици. Пред всяка има двор, ограден със зид. Тези зидове предлагат сянка и защита от страшните пясъчни бури. Започне ли да залязва слънцето, всички излизат на двора, където протича животът на семейството. Тук перат, кърмят децата, готвят, вършат всякаква работа. В тази климатична област дворът е универсално място за живот и труд. Скъпи климатични инсталации могат да си позволят само малкото нови жилищни и търговски сгради в центъра. Ония, които описват благоуханията на Ориента, трябва да са посещавали само палатите и харемите на пашите и шейховете. На мене не ми беше съдено да надникна в нито един харем, затова и не можах да усетя тези благовония. Вместо тях обонянието ни беше подложено на сериозни изпитания, защото при тропически условия всяко изсъхнало растение, умряло животно, всички отпадъци и изпражнения в пречиствателните канали и извън тях започват да се разлагат и страшно да вонят.

Представете си един бряг, където всеки ден изваждат от морето хиляди риби и само част от тях почистват, бряг, където се оттичат мръсните канали, където се разлагат — тук мъртво куче, там мъртва овца — и над всичко това пече неумолимо слънцето. Четиридесет градуса на сянка. За щастие обонятелните ни органи са доста притъпени от миризмите в лабораторията за препариране. Сега това ни е от полза, позволява ни да се абстрахираме от зловонията и да наблюдаваме спокойно суетнята на рибарите.

Гледката е екзотична: рибарите спират канутата си на брега, разтоварват пробляскващата си стока и я пренасят на плажа. Сафрид, риби-ангели, кефали, караси, риби-прилепи, баракуди, гръборог, морски лисици, прилепала, акули и много други, непознати за нас видове риби, провесени на пръти, събрани на привлекателни връзки, в големи кошници от лико или просто на гръб се занасят на сушата.

Карл-Хайнц вдига въодушевен камерата, но рибарите с негодувание го отпращат. И аз ги разбирам. Изведнъж идват някакви си чужденци, жадни за зрелища, и без да поздравят, без да кажат нищо, без да попитат дори, искат да правят снимки. С подобно държание и у нас бихме си навлекли неприязън. И така — прибираме на първо време камерите и отправяме едно приятелско „Salem aleikum“13 към нашите „колеги“.

След една съвместно изпушена цигара настроението се разведрява. Разговорът върви трудно, защото не знаем езика. Все пак успяваме да разберем, че рибарите често излизат с канутата си навътре в залива, ловят риба с мрежи или въдици и я продават в града прясна или пържена или пък я изчистват на плажа и веднага я консервират със сол.

— И всички ли уловени риби стават за ядене? — питам рибаря, който разбира малко английски.

— О, yes!14

— И акулите ли?

— This is a wonderful delicacy.15

Разговорката, а положително и бакшишът променят изцяло ситуацията. Сега вече можем да фотографираме колкото си искаме и рибарите гледат весело, в повечето случаи дори прекалено весело точно в обектива.

Зад рибарския плаж се намира старият град. Тесните, криви улички са заобиколени от изкусно изградени, вече доста порутени многоетажни къщи. Непрекъснато се налага да правим път на кервани от камили или магарета, които мъкнат разни товари. На малки площадки са разположени източниците за снабдяване с вода — подобни на джамии сгради, с чешми на външните стени, пред които арабите се редят на опашка с всевъзможни съдове. Близо до напомнящите за продължителната турска окупация фортове се натъкваме на пазара. Минаваме от сергия на сергия, показват ни, обясняват ни и ние се възхищаваме на сръчността на йеменците.

— Please, Mister, please, make a foto!16 — моли ни един дебеличък търговец и заема важна поза. Макар че едва ли може да се очаква добра снимка при това силно слънце, ние изваждаме камерите. Търговецът е щастлив, че сме изпълнили молбата му, и подарява на всеки от нас снопче от зелени продълговати листа:

— Специално добро кат — прошепва ни тайнствено той на развален немски.

Кат? Вече сме чували за него. Било стимулиращо средство. Често съм виждал хамалите да дъвчат. Ето че сега и ние имаме възможност да опитаме. Без да се колебаем, пъхаме безвкусната трева в устата си. Радостен смях минава по редиците на йеменците. Вероятно, дъвчейки също като тях кат, сме им станали по-близки. Във всеки случай обратът в настроението е очевиден. Млади йеменци искат непременно да ни разходят с мотоциклетите си из Ходейда. Търговците на тютюн ни пъхат в ръцете шепа тютюневи листа. Всеки настоява да обърнем внимание на стоката му или да го снимаме. Филмовите ленти отдавна свършиха, но ние продължаваме от учтивост да вдигаме фотоапаратите и да натискаме копчето. Като продължавам да дъвча кат, се промъквам между търговците и купувачите и изведнъж се озовавам в нещо като малки хали. Веднага ме заобикалят любопитни араби, които искат да научат какво правя в Ходейда, откъде идвам, поздравяват ме като представител на една, както те казват, добра страна и ме придружават като висок гост от щанд на щанд. За стотен път ми се обяснява колко хубаво нещо е кат, как дава сили, поддържа здравето, намалява жаждата и прави горещината по-поносима. И всеки път трябва да разгледам стоката им, да я опипам, помириша, опитам. Неведнъж оттук и оттам приятелски ми пъхат нещо в устата, с което според арабския обичай ми оказвали висока чест. Прекалено голямата чест ми досажда, но не мога и да отблъсна гостоприемството, защото това ще ги обиди. Има само един-единствен начин да си помогна. Заявявам, че изповядвам някаква религия — да ми простят другарите, — която тъкмо тези дни, нещо като рамазан, изисква да се пости. И наистина „законите на вярата“ веднага срещат разбиране сред моите домакини и те престават да ме угощават.

Продължаваме да дъвчем кат и по обратния път. Малките букетчета в ръцете ни правят впечатление на всички. Заговарят ни непрекъснато. Един стар мохамеданин ни предлага разхладително питие от пръстен съд, воденичарят ни показва старинната си, покрита с тръби мелница за ориз и соя, малкото гости пред чайната ни поканват на чаша чай да изпушим с тях по едно наргиле. Отнасям се резервирано към предложението, тъй като наргилето изглежда така, сякаш с него са пушили поне няколко поколения. Но стопанинът донася, според обичая, няколко нови мундщука, ние сядаме доволни под хладния покрив и с истинско наслаждение изпускаме през наргилето силния ароматичен дим. Колко жалко, че нямаме време да опознаем по-отблизо бита на този народ.

Късно след обяд се връщаме уморени, но доста развеселени на „Айхсфелд“.

— Как издържахте този огромен преход? Та днес беше 46 градуса на сянка? — посреща ни третият щурман. И ние самите се учудваме. Да не би да е от този кат? Нима йеменците имат право, като говорят за чудодейните сили на тази трева? Любопитството ми се възбужда и решавам да науча нещо за това тропическо растение от взетата с нас справочна литература. И представете си какво прочитам там! Опитали сме от тревата на порока. Чисто и просто сме взели наркотик! Макар и лек, при редовна употреба той става опасен. Арабите отдавна го използват като ефикасно средство срещу много болести. В малки дози той повишава изключително физическите възможности на човека. Това се отнася предимно до старите кожести листа, точно каквито ние дъвкахме. Те съдържат най-голямото количество от алкалоида катин и действуват силно опияняващо. Пристрастяването към този наркотик води до пълна апатия и импотентност. Добре, че опитахме само веднъж от него!

След пълния с преживявания ден заспивам здраво и дълбоко и изобщо не забелязвам, че сме напуснали пристанището и сме поели курс на север.

В продължение на три дни прекосяваме Червено море от юг на север и след шест седмици промеждутък сме отново в Акаба. И тук има малко кейови места. Повечето кораби се разтоварват с помощта на баржи. Още на следващата сутрин те спират до нас и вземат товара ни на самия рейд. Въпреки че 30-те градуса на сянка са значително по-малко, отколкото в предишните пристанища, в най-силния пек е трудно да се работи. Затова работният ден на йорданските товарачи се разделя на две: от 6.00 до 11.00 часа и от 17.00 до 23.00 часа. На брега слизаме само два пъти, разглеждаме изградения в подножието на планината град, внушителната някога средновековна крепост, минаваме през хилави градини и палмови горички, които постоянно трябва да се поливат, похапваме си топли мекици и току-що откъснати смокини.

Най-сетне стоката свършва. Още докато хамалите разтоварват последните партиди, „Айхсфелд“ се приготвя за път. Хамбарите се затварят, стрелите се прибират, бигите се укрепват здраво, мазутът предварително се подгрява. Вдигаме котва малко след като последната баржа отдава въжетата.

И отново се отправяме на юг!