Деветдесет дни в Червено море

Работата на рифа продължава

Червено море разделя като дълбок ров Африка от Азия. Подобно на огромно корито с дължина 2200 км, максимална ширина 350 км и дълбочина 2600 м, то се простира от северозапад на югоизток. Силни тектонични и вулканични процеси — някои вулкани са действували все още през Средновековието — формирали геологическата основа на този район. През терциера от двете страни на Червено море се образували заоблени възвишения, а в земния масив се появили широки пукнатини. Така възникнала и една огромна падина, която днес се простира от Индийския океан през залива Акаба до Северна Сирия и включва и Мъртво море. Самото Червено море е заобиколено от високи, голи планини, които се устремяват във висините още от брега. Морското дъно се губи отвесно надолу, така че остава една съвсем тясна плитчина, достъпна за слънчевите лъчи. Там живеят зависимите от светлината корали. Ето защо рифовете в Червено море се намират в близост до плажната ивица.

През геологическите периоди те се враствали милиметър по милиметър в морето и образували непосредствено под морската повърхност огромна каменна дига. Тя е следствие от хилядолетната дейност на безбройните коралови полипи, отделящи варовик. Рифовете са най-големите строителни творения, създадени от организми. По крайбрежието на Судан те се изтеглят от север на юг. Там, където мъртвото вълнение достига сушата и вълните се разбиват в рифовия ръб, по ивиците пяна, като по бяла панделка, може да се проследи посоката на рифа. В тези места водата е особено богата на кислород и за коралите съществуват оптимални условия за живот. В плитката и спокойна лагуна между прибоя и сушата кораловите обраствания са значително по-бедни.

Рифът Уингейт няма типична лагуна — оформен е като продълговат остров, разположен далеч от брега. Проследяваме типичния строеж на рифовата периферия. Тя се източва все покрай брега вляво и вдясно от входа на пристанището, само на 300 метра от нашия пристан.

Тръгваме от „Айхсфелд“ с лодките, но излиза силно мъртво вълнение. Няма да е лесно да хвърлим котва във външния риф при това положение и затова се опитваме да влезем в лагуната. Зад контролната кула на пристанищния пост суданските рибари са взривили в рифовия пръстен тесен отвор. През него може да се проникне в лагуната. Входът й е широк само 3 м и във всеки случай не изглежда привлекателен. Удава ни се безпрепятствено да се промъкнем и се плъзваме по гладката като огледало повърхност. От неспокойното морско вълнение няма и следа, понеже вълните загубват силата си, удряйки се в стената на рифа. Водата е толкова плитка, че можеш да извървиш цял километър от брега до рифа. Тук лесно се събират корали и всякакви други рифови обитатели. Ясно се вижда песъчливото, обрасло тук-там с водорасли и морска трева дъно. Някъде кораловите клони се показват и над водата. Затова много внимаваме и се движим в зигзаг все покрай брега почти 20 км. Навътре в морето се къдри пяната на външния риф, а на сушата се белее пустата, песъчлива и лишена от растителност крайбрежна ивица.

Около Нас — мъртъв пейзаж. Надлъж и на шир няма жива душа — ни човек, ни птица. Самотен пеликан се припича на един коралов блок. И брегът е пуст. Само по сламената рибарска колиба зад плажа проличава, че не сме единствените тук. Съзирам зелено петно. През далекогледа разпознавам ниски храсти, сякаш забучени във водата. Приличат ми на мангрова растителност. Слизаме от лодките, защото става все по-плитко и по-плитко. Продължаваме пеш. Не съм се излъгал. В тинестата почва растат ниски шубраци с въздушни корени, които образуват миниатюрно мангрово дърво. Въздушните корени се увиват около всеки храст и като същински аспержи се подават над водната повърхност. С помощта на тези органи растенията могат да виреят в бедната на кислород лагунна тиня. Наистина това мангрово съобщество не може да се сравни с образуваните от други растителни видове големи мангрови биоценози, каквито познавам от западноафриканското крайбрежие, но от биологическа гледна точка и тези са интересни.

Разполагаме с ограничено време и затова отново се качваме в лодките. В сравнение с външния риф този откъс е еднообразен и с по-бедна фауна. Въпреки това лагуната е тъй гъсто населена, че животът на един биолог положително не би бил достатъчен, за да се обхване цялото разнообразие от видове. По време на тази обиколка срещаме различни риби, между тях и „стари познати“ от рифа Уингейт: риби-юнкери, риби-сержанти и други рифови костури, барбуня, ивичест скалозъб, лутиян, риби-пеперуди, попчета. Стрелкат се дългите, сребристи тела на зарганоподобните полурили, които като плоски камъни се устремяват към повърхността. И пак нови, непознати за нас видове.

Хвърляме котва в лагуната — откъм морето, на около 40 м от ивицата на прибоя. Влизам във водата и усещам как по тялото ми се разлива понятна топлина. Термометърът показва 33 градуса. Жалко, че видимостта не е добра — при най-малкото движение финият пясък размътва водата. Йохен бързо прибира камерата за подводни снимки. Около кораловите храсталаци се суетят неголям брой риби. Уловът няма да представлява проблем. Бихме могли да хванем стотици риби-юнкери, предпочитани от любителите на аквариуми. Тези бързи рибки на черно-бели ивици обитават на малки групи кораловите храсти. Доплувам ли до тях, те моментално се скриват в клонака. Изхитрявам се, изхлузвам пластмасовата торбичка върху корала, отчупвам го и после го изтръсквам над кастрон с вода. Изведнъж на бял свят се появяват множество раци, миди, морски звезди, охлюви и дребни рибки, за чието съществуване не съм и подозирал. От обитателите само на един коралов стрък би могъл да се обзаведе приличен домашен аквариум.

И на пясъчното дъно е оживено: лимоненожълти сюнгери, асцидии с цвета на месо и черни, отровни морски краставици съставят интересната дънна фауна. Непрекъснато се натъкваме на изненади. Едвард, който със завиден успех събира миди и охлюви до мене, подскача изплашен: „Змия! Напада ме морска змия!“ На гърба му се е залепило змиеподобно животно, от което не може да се отърси. Посягам да го махна, но то така се залепва за мене, че колкото повече се занимавам с него, толкова по-силно се заплитам в този жив маркуч. Отделя се от тялото ми едва във водата. Това е синапта, представител на най-големите морски краставици — безобидни, двуметрови „консуматори“ на тиня. Но за да не се плашиш, трябва всичко това предварително да ти е известно.

Въпреки силния прибой решаваме да идем и до външния риф. Скептично поглеждам бушуващото море. Гледката не е особено окуражаваща. Веднъж само да пресечем този дяволски котел!

В началото плуваме над пясъчното дъно на лагуната. И всеки път, когато изплашим рибите, от дъното се вдигат пясъчни облаци. Един разкошно обагрен скат се носи към мене, удря разтревожен с краищата на плавниците си по дъното и изчезва от погледа ми в образувалия се пясъчен вихър. Постепенно картината се изменя. Става все по-плитко, тежките коралови блокове са разпилени, като че ли великанът, пренесъл ги дотук, се е уморил и небрежно ги е захвърлил. Такъв ми изглежда и чакълестият сипей на задния риф. Водата стига до колене, а прибоят се усилва. Да се върви по насечения риф при тези високи вълни е опасно. Повече с пълзене, отколкото с плуване се провирам през рововете и каналите, които развилнялото се море е изсякло в рифа. Без нито една драскотина преодолявам 20-метровата ивица на прибоя и въздъхвам с облекчение, когато водата става поносимо дълбока. С леки удари на плавниците се плъзгам по покрива на рифа към доста отдалечения му край. Понеже големи коралови блокове непрекъснато се изпречват на пътя ми, движа се почти като в слалом. Дъното между кораловите блокове е покрито с жълти, кафяви, зелени и виолетови клонести корали, с топчести мадрепорови корали, с големи черно-жълти морски краставици и едва забележими охлюви „дяволски нокът“. Шарени зеленушки, някои с хоботеста уста, допълват картината. Върху кораловите коренища „седят“ риби-ястреби, златисти костури ни поглеждат от пещерите си, изобщо рифовите костури са заели всички дупки. Не е останало нито едно необитавано местенце. Плувам навътре в морето и се натъквам на голяма пукнатина. Тук кораловият масив се е разтворил, образувайки причудливо скално дефиле. На дълбочина 8 м откривам голямо мероу. За да стигна по-лесно до него, заобикалям една рифова издатина и… се вцепенявам… От дълбините, точно срещу мене се носи океанска акула. За пръв път срещам акула в естествена среда. В объркването си не мога да преценя нито големината й, нито разстоянието до нея. Дали са 8, 12 или 20 метра? В този сякаш безкраен океан ми липсва всякаква опорна точка и преди всичко опит. За беда, тъкмо сега не се вижда никой от колегите! Чувството, че съм изоставен, ме кара да извърша най-неправилното в дадената ситуация: обръщам гръб на акулата и хуквам да бягам. Но само след няколко удара с плавниците невидимата опасност ми става непоносима. Следвайки повика по-скоро на страха, отколкото на разума, се обръщам и акулата, малко преди да ме настигне, завива встрани. Значи вярно било, че от нападащи кучета и акули можеш да се опазиш само като тръгнеш смело срещу тях. Забравил как току-що ми се бяха подкосили коленете, добивам смелост и подгонвам на свой ред акулата. Тя се отдалечава с едва забележими движения на опашката. Все пак решавам да не надценявам смелостта си и се оглеждам за някой от колегите. Виждам Хорст с кепче в ръка точно на мястото, където преди малко се скри акулата.

— Внимавай, под тебе има акула! — му извиквам. Въпреки предупреждението, докато се озърна, Хорст, иначе най-предпазливият от нас, изчезва във водата. Но скоро пак се появява.

— Избяга ми страхливката! — високопарно коментира той първата си среща с акула.

— Кой избяга? — любопитно надига глава от надувната лодка Йохен, който сменя филма на подводната камера.

— Акулата!

Още недоизрекъл и Йохен изчезва във водата. Долавям някакво щракане и хлопане, лодката започва да се клати:

— Дявол да го вземе! Точно сега не се отваря проклетата му кутия! — Няколко секунди по-късно отново се спуска в дълбините, взема оставения на дъното дихателен апарат, слага маркуча в устата си и бързо спринтира към рифовия ръб, като междувременно наглася кислородните бутилки върху гърба си. Жалко, че не засякохме времето, това си беше жив рекорд!

Минава много, много дълго време, преди да видим отново Йохен. По киселата му физиономия разбираме веднага, че не е успял.

— Търсих навсякъде, но нищо не открих. Сигурни ли сте, че беше акула!

— Съвсем сигурни! Но беше толкова малка и толкова страхлива, че щеше да заснемеш най-много опашката й! — успокояваме го ние.

Така завършва първото ни приключение с акула в Червено море. През следващите дни и седмици щяхме да срещнем още няколко акули, но Йохен нямаше да види нито една от тях, за снимка изобщо да не говорим. Това го хвърли в истинско отчаяние.

Повече от две седмици сме в Порт Судан. Стискам палци разтоварването да се проточи колкото може по-дълго. Молитвите ми очевидно помагат, защото на „Айхсфелд“ се оплакват, че обработката продължава безкрайно. За разлика от екипажа ние използваме рационално всеки ден от престоя. И това е съвсем естествено. Рифовете пред Порт Судан, късите разстояния до тях и спокойното време създават възможно най-благоприятни условия за работа. Затова както преди, така и сега сме от 5.00 часа сутринта до късно през нощта на крак. В същност отдавна сме на края на силите си, но все се намира някой, който да ни увлече след себе си.

Краят на септември. Неделя. Лежа като пребит в леглото. Снощи ловувахме продължително време в акваторията на пристанището. Докато консервираме всички раци, морски таралежи, риби и другите хванати морски обитатели, новият ден настъпи. Събуждам се смъртно уморен и в главата ми се върти една единствена мисъл: „Колко хубаво, че днес е неделя!“ Обръщам се на другата страна с блажена въздишка. Нея обаче трябваше да си спестя, защото в съседното легло йохен веднага ококорва очи. Поглежда часовника и ми отправя поглед, пълен с упрек:

— Защо не ме събуди?

— Спи, спи! Неделя е — промърморвам вече в просъница. И това не биваше да казвам. Йохен просто не е в състояние да разбере, че и ръководителят на експедицията може да бъде победен от някакво човешко желание. Той изстрелва канонада от думи, която тутакси прогонва съня ми.

— Добре де, добре! Хайде да идем при другите.

Имам чувството, че и те са се пробуждали, но с надеждата, че никой няма да даде толкова рано знак за ставане, са продължили да спят.

Днес няма да се отдалечаваме много. Довечера „Айхсфелд“ напуска Порт Судан и трябва да се върнем най-късно до обяд. Затова пък след обяд намираме най-сетне време да слезем на брега и да разгледаме пристанището.

Порт Судан е разположен край залив с дълбочина от десет до сто метра, който като дълъг, тънък и оръфан на края език се е врязал на десетина километра навътре в сушата. Заливът е заобиколен с коралови рифове, които вследствие на замърсяването постепенно загиват. В този смисъл изобилието от риби учудва — в продължение на два километра покрай кея, между консервни кутии, спираловидни пружини и всякакви други отпадъци плуват множество риби с разкошна окраска. Ако не беше толкова мръсно, бихме се спуснали под вода. Решаваме да опитаме неизползваните досега рибни капани — големи съдове от прозрачно органично стъкло с отвори от двете страни и поставена вътре стръв. Спускам своеобразния капан в плитката до колене вода на входа на пристанището и веднага ме заобикаля тълпа от любопитни суданци. Наблюдавам поведението на рибите. Малък рифов костур неуморно се блъска в стъклото, за да стигне до храната. Минава известно време, докато намери входа. Едва изчакали да го захапе, се стичат и други риби, които алчно се опитват да докопат стръвта. Няма и пет минути и капанът е пълен: петнадесет риби-монахини, риби-пеперуди, барбуни, зеленушки, риба-вимпел, риби-юнкери. През тесния отвор се е промъкнала дори една риба-куфар. Заобиколилите ме зяпачи разглеждат критично улова, а един висок, достолепен суданец ми обяснява на доста добър английски, че трябва да изхвърля рибите, защото не стават за ядене, даже и за стръв. В отговор на това аз се чувствувам задължен да разясня, че ние идваме от ГДР, че ще занесем рибите там и ще ги показваме на посетителите в музея, че някои риби са необходими на науката и се поставят в банки с алкохол. Изглежда обаче, че не се изразявам съвсем ясно на английски, защото моите слушатели изведнъж заговарят за уиски и пожелават да ме посетят на кораба. Защо ли употребих думата „алкохол“? Как ще изляза сега от това трудно положение? Спасявам се с обичайното „tomorrow“ и те загубват всякакъв интерес към мене. Остава само един суданец със серкме в ръка. Серкметата са били използвани още в древността. Те са с кръгла форма и диаметър два, три до четири метра. Мрежата се надипля по специален начин с помощта на здраво въже. Благодарение на прикрепените тежести тя бързо потъва и покрива рибите, които при опитите си да се освободят се заплитат в дупките й. Серкметата намират и днес приложение. Виждал съм как в Черно и Адриатическо море ловят с тях кефали. Със същия способ си служат по северо-африканското крайбрежие, както и край реките Тигър и Ефрат, а в Червено море неведнъж съм се възхищавал на сръчността, с която местните рибари ги хвърлят. Технологията ме интересува. Никога не е късно да се учиш. Помолвам рибаря да ме посвети в занаята. Той кимва, като ми дава да разбера, че трябва да се преместим малко по-нататък. До входа на пристанището се намира малък залив. Пред него е поставена голяма табела, която предупреждава на английски и арабски, че тук живее огромна риба, един вид морско чудовище, че къпането е опасно и поради това — забранено. За чудовището на Порт Судан вече ми бяха разказвали някои от нашите моряци. Суданците ги уверявали, че то поглъщало всяка седмица по един човек.

Моят суданец нагазва във водата зад табелата. Посочвам му надписа, но той само се подсмихва. „Превеждам“ си обясненията му по следния начин: тези води са най-удобното място за ловене на риба със стръв; туристите прогонват рибата; обикновената забрана нямала никакъв успех, но откакто поставили табелата, рибарите най-сетне се радвали на спокойствие. Междувременно вече сме до колене във водата, пазим тишина и чакаме. Суданецът претърсва с поглед околността. Ето там, недалеч от нас, водата леко се накъдря. Със силен замах той изхвърля мрежата напред — тя се отваря, пада плоско и потъва. После я събира на дипли, обикаляйки бавно в кръг, като внимава да не се отскубне нито една риба. Изнася улова на брега и доволен ми го показва — двадесет малки караса и много полурили.

Сега аз съм наред. Опитвам се да повторя току-що видяното, но още щом разгъвам мрежата, новият ми приятел ме поглежда отчаян. Изпъшква и се хваща с две ръце за главата, след което ми отнема мрежата, сгъва я на вързоп и отново ми я подава. Е, хайде — наслука! В старанието си запокитвам мрежата не както трябва. Тя се отваря само наполовина и пльосва във водата. Събирам я нетърпеливо, дори прокъсвам едно място. По дяволите! Въпреки неумението си съм хванал една риба-папагал, три рифови костура и две четиризъби риби. Явно, че съдбата е благосклонна към мене, щом като още при първия опит улових такива хубави риби, при това във води, обитавани от истинско „чудовище“.

Връщам се бързо на кораба. От една страна ми се ще колкото може по-бързо да пусна новите си приятели в бордовия аквариум, а от друга страна ме привлича неделният cofee-time. Кафе и сладкиш в късния следобед — от пристигането ни в Порт Судан не сме имали възможност да се отдадем на това удоволствие. Вероятно подобни мисли са занимавали и готвача, защото днес ни е приготвил превъзходна торта с ананас, ягоди и сметана. И както обикновено, когато корабът напуска поредното пристанище, моряците са радостни. Ние също. Имаме пълното основание да сме доволни от свършената работа. Не ме смущава даже и радиото, което постоянно дразни слуха с модни шлагери. Електротехникът, който обслужва бордовата радиостанция, този път е намислил нещо по-особено — лотария с шлагери. Не се учудвам, че и Герхард, който няма никакво отношение към танцовата музика, също участвува. Морето променя човека!

Още преди да се стъмни, сме готови за отплаване. Всичко е на мястото си. Пилотът ще дойде едва след полунощ, така че имаме още време да се спускаме в плитчините и да наблюдаваме онези морски обитатели, които са активни и на тъмно. Само по бански гащета и гуменки, с маска, шнорхел, подводна лампа, кепче и кофа се отправяме към тъмната като в рог част на пристанището. Случайно пукане под краката или префучаване на големи колкото котка животни издава присъствието на не особено обичаните спътници в повечето пристанища — тлъстите хлебарки и плъхове. Около кейовата стена прожекторът осветява съвсем различна картина. Докато през деня кралските морски таралежи с дълги бодли се виждат само тук-там, сега те са хиляди, наредени плътно един до друг като малки черни топки по дъното. Суетня цари и на пясъчната ивица. Бързите раци-къртици шетат насам-натам. Опиташ ли се да ги хванеш, те също като мишките веднага се скриват в една от многото издълбани от самите тях дупки. Ясно различавам следите им по пясъка. Една истинска транспортна мрежа с главни и второстепенни „улици“ води от „жилищните квартали“ чак до ивицата, където морето мие брега. Заставаме на пост на „главните улици“, готови за нападение, но не постигаме особен успех. Обикновено раците са по-бързи от нас.

Колко по-различен е животът в рифа през нощта! Убеждаваме се в това още при първия бегъл поглед под вода с помощта на специални лампи. Нежни офиури, пъстроцветни морски звезди, чудесно обагрени каури, свободно плаващи криноидеи и други морски обитатели, които през деня не могат да се видят, са напуснали скривалищата си. Те се раздвижват едва по тъмно, защото денем се пазят от хищните си врагове. Колко богат би бил един нощен улов край рифа? Може би ще ни се удаде такава възможност. Зорките очи на Едвард откриват между другото много интересни животни — скалисти скачачи. Това са няколкосантиметрови морски кучки, които излизат през нощта на сушата. Има ги на всеки камък, който се подава над водата. Оставят се да ги ловиш с кепче. Пускаме цяла дузина в кофа с вода. Какво е учудването ни, когато по-късно намираме само една рибка в нея. Тя също, сякаш за подигравка, напуска с дъгообразен скок съда.

При завръщането ни на „Айхсфелд“ посрещат Герхард с възгласи на одобрение и бутилка шампанско — тоя невежа по отношение на шлагерите е спечелил в следобедната лотария първа награда. Празничната напитка ни идва много добре. И докато корабът отблъсква от кея, ние седим на чаша искрящо шампанско и предвкусваме радостта от срещата с нови, неизследвани морски дълбини. Да, ако всичко върви добре, след 36 часа ще акостираме пред един остров в южната част на Червено море, където ще чакаме да ни извикат от Ходейда. На бледата лунна светлина гледам замислен изчезващите светлини на Порт Судан, фара, прибоя… Тук за пръв път се любувах на неописуемата красота на кораловото море, събирах ден след ден незаличими впечатления и опит. Чудесно е, че след няколко седмици отново ще видя тези приказни рифове!