Деветдесет дни в Червено море

На юг

В Ламанша е оживено. Пред нас и зад нас — различни по големина и националност кораби. Не ме учудва, че тук често стават сблъсквания.

Все още ни придружават селдови и сребристи чайки, които алчно се спускат върху всеки къшей, изхвърлен през борда. Все още виждаме и стръмните варовикови скали на английския бряг. През Ламанша се насочваме към Атлантика. Въздухът става по-топъл, усеща се въздействието на Гълфстрийма. Най-сетне достигаме и остров Уесан, най-западната точка на Франция. Оттук поемаме курс на юг.

Проклинан от моряците заради честите щормове и силното мъртво вълнение, Биская ни посреща с кротостта на девойка. Само идващото от Атлантика мъртво вълнение поклаща ритмично кораба. В океана сме. Под нас — безкрайни дълбини, около нас — безмерна водна шир. Рядко съзираме кораб в далечината. Струва ни се, че сме захвърлени някъде между небето и земята.

Поглеждам надясно през борда към непрекъснато прииждащите колкото човешки бой вълни. Що за сила се крие в тия водни планини, които си играят с нашия стоманен колос като с топка! Дни наред трябваше да се борим с тях, докато съзрем бряг. Океанът! Притиснат от неговата необятност, се чувствувам дребен и незначителен и в същото време — малко нещо негов покорител. Стоя отпред на носа, гален от попътния вятър. Несъзнателно вдишвам по-дълбоко. Свободен и необременен, далеч от напрежението в големите пристанищни градове, прекъсвам последните мостове към „съществуването“ си на брега и започвам нов живот, живота на моряк. Първият ден в открито море — това е незабравимо събитие!

Залавям се за работа. Само един поглед към прозрачносинята бискайска вода е достатъчен, за да разбера, че пресичаме „пустинна зона“, бедна на хранителни вещества. Може би въпреки това ще видим скоро делфини. Преди години по време на експедиция във водите на Западна Африка видях първия си голям кит. Наистина той мина на далечно разстояние от нашия кораб и за размерите му можехме да съдим само по огромната гръбна перка и въздушните фонтани, но за мене като морски биолог и това беше силно преживяване.

Един от нас редовно дежури, н а палубата. Останалите усилено се подготвят за работа под водата. Трябва да прехвърлим литературата, да прегледаме камерите за подводни снимки и леководолазните съоръжения, да уточним технологията за консервиране на отделните животински групи, да потегнем риболовното имущество. До пристигането ни в рифа искаме да сме приключили с подготовката.

В Биская не знаехме, че до първото ни спускане под вода ще изтече много време. Все пак ме обзе неприятно предчувствие, когато капитанът съобщи: „Току-що получих телеграма. Ще вземем стока и от Лисабон.“

Да опознаем още една страна, разбира се, не е лошо, но ще загубим време. Така, със смесени чувства, потегляме за Португалия.

Да бяхме срещнали поне някаква живинка в морето! А то — виждат се само жалките останки от човешка дейност — кофи, бутилки, консервни кутии, кашони, сандъци, дюшеци и всякакви други такива „продукти“ на цивилизацията. Понякога ми се струва, че цели кофи боклук току-що са изхвърлени зад борда. Нищо не е останало от лазурносиния Бискайски залив!

Приближаваме Пиренейския полуостров. По ловците на морски раци и риба-тон може да се съди, че тук има богата морска фауна. Това може да се познае и по многото буревестници, качурки, рибояди, рибарки и други морски птици. Защото те се събират там, където има много храна за тях. Именно на това разчитат и ловците на рибата-тон. Те знаят, че където се струпват морски птици, има много храна, там се събира и рибата, а сред рибните пасажи гони плячката си рибата-тон. Втренчваме погледи в мътната вода, но не виждаме даже и рибя опашка.

„По левия борд делфини!“

Викът на вахтения ни кара да подскочим. Бързо се скупчваме, въоръжени с далекогледи и фотоапарати до перилата и трескаво търсим с очи по водата. „Ей там цяло стадо делфини! Вижте само как скачат!“ — вика Герхард. Но едва насочваме както трябва далекогледите и животните се изплъзват от погледа ни. Герхард е крайно възбуден и аз го разбирам. Той от години се занимава с делфините, но едва сега за пръв път ги вижда в естествена среда. Тъкмо обсъждаме наблюденията си и чуваме гласа на Едвард от десния борд: „Идвайте бързо! Делфини, много делфини!“

Това се казва гледка! Стотина делфина приближават кораба отзад, настигат го и няколко минути плуват плътно до нас. Порят водната повърхност с торпедна скорост. Леко се плъзгат, сякаш си играят. Сред гонитбата на вълните движенията на делфините едва се забелязват, като че ли плуват без никакво усилие. Чак през последните години, благодарение на много опити, тази загадка бе разрешена. Не само идеалната хидродинамична форма на тялото, но и структурата на кожата, които намаляват съпротивлението, позволяват на делфините със сравнително малко усилия да развиват високи скорости. Те се засилват косо от дълбочините към водната повърхност и политат високо във въздуха, сякаш се забавляват. Само преди няколко дена в делфинариума се удивлявахме на техните постижения. Учуди ни и това, колко малко се засилват, за да направят скокове от по два-три метра. Но акробатичната атракция на делфините около нашия кораб е несравнимо по-красива. Те се устремяват толкова нависоко, че почти се премятат във въздуха. Като по даден знак от водата стремително излитат едновременно по два, три делфина. Ясно различавам няколко майки с малките им. Делфините плуват като сраснали един с друг и всяко движение, всяко обръщане, всеки скок се извършват в пълен синхрон, точно както при демонстрациите в делфинариума.

Изтичвам на носа, защото знам, че те се задържат там с удоволствие. И наистина, на педя разстояние под мене плуват делфини. Също като пилоти, които искат да ни покажат пътя. От време на време лягат на едната страна, надигат леко глава от водата, издават пеещи звуци и сякаш весело ни намигат. Един се изправя на опашната си перка като че кара водни ски. Изобщо поведението на тези животни прилича на игра. Сякаш ни предизвикват: „Елате, забавлявайте се с нас!“

Като по команда голямото стадо делфини изведнъж прави завой, явно не може дълго да следва скоростта на кораба. Само трите делфина във вълната на носа остават още известно време. Постоянно сменят водачеството като откъснала се напред тройка колоездачи от Пробега на мира. Дали и те пестят сили по този начин?

Случва се делфини да плуват часове наред пред по-бавни кораби, което е дало повод за съчиняването на не една и две трогателни истории. Никой кораб не реже просто ей така водата, а я тласка на известно разстояние пред себе си. Затова ние сега се опитваме с един булб на носа да намалим колкото е възможно съпротивлението на водата. Делфините отдавна са открили тласкащото действие на водата при носа и го използват, за да пестят сили.

За един морски биолог непосредственото наблюдение на животните в океана е неоценимо. Нито един учебник не може да замени натрупаните по естествен път знания. А как да представим в нашия музей живота в морето, ако сами не сме го почувствували?

Всеки от нас прави наблюденията си от различна гледна точка. С рефлекса на препаратор Едвард проследява формата и цвета на морските обитатели. За делфините той казва: „Наблюдавах съвсем точно поведението и преливането на цветовете. Следващите, които ще препарирам, ще бъдат още по-хубави!“

В същност това е и нашата крайна цел.