Деветдесет дни в Червено море

Отдай въжетата!

За мнозина от нас тридесет и първи юли е исторически ден, защото за пръв път тръгваме на далечно плаване.

Далечно плаване — кой ли сухоземен плъх може да си представи делничната проза на кораба? Точно обратното — мислите се реят около необятна морска шир, шибан от бури океан, далечни страни и екзотични пейзажи, меланхолия и необвързаност, приключения и романтика. Качвайки се на кораба и аз се поддавам на изкусителни мечти. Започва нов живот! Неговият ритъм бързо ме завладява и всички ни обхваща пътната треска.

На борда сме един ден преди отпътуването. Това е добре, защото имаме време да подредим багажа. На рощокското пристанище го докарва голям камион с ремарке. Пристига и друг по-малък с личните ни вещи. „Ще ги слисаме“, отбелязва кратко Герхард, когато постепенно запълваме кея пред „Айхсфелд“ с нашето експедиционно имущество. „Добре, че не подозират как ще се увеличат по-късно сандъците!“ Както при прочутите матрьошки, така и при нас много от нещата са поставени едно в друго.

В същност опасенията ни се оказват напразни. Старпомът, кореняк-рощокчанин, ни посреща съвсем вяло: „Няма проблеми, скоро ще се забрави. Пък и тия дреболии няма да правят впечатление на палубата. Да ви покажа най-напред каютите. Всички са еднакви, разпределението няма да ви затрудни.“

Еднакви? От опит зная, че в тропиците най-хладната каюта е най-хубавата, всичко друго е второстепенно. Осведомявам се — простете ми егоизма — къде започва климатичната инсталация и според това правя избора си. Нанасям се, както по-късно се разбира, в най-хладната каюта на целия кораб. Помещенията са обикновени и целесъобразно обзаведени: две легла, вграден шкаф, два стола, ъглова маса, етажерки и голямо огледало. Всяка каюта има размери 3 на 3,5 метра и към нея — умивалня с душ. Тук ще бъде местожителството ни за няколко месеца. Бързо се подреждаме, придаваме лична нотка на помещенията и вече се чувствуваме като у дома си. Ако питат нас, пътешествието може да започне.

Денят на отпътуването! На „Айхсфелд“ още цари суматоха. Донасят резервни части, приемат последните хранителни припаси. Накъдето и да погледнеш, всички се суетят. Постоянно идват и заминават хора и вече не можем да различим кой се числи към екипажа и кой не.

Междувременно вдигат с бига на палубата един голям контейнер и за нас. Опитваме се така да сместим багажа, че да бъде устойчив при вълнения. Улисани в работа, не забелязваме, че атмосферата се е поуспокоила. Дори се учудваме, когато старпомът ме заговаря: „Тръгваме. Минахме вече митническите формалности. Елате в моряшкия салет за паспортна контрола!“

Корабът се разтърсва, навсякъде дрънчи и звънти, включват главния двигател. Става съвсем сериозно.

За да не пропуснем нещо, изтичваме към лодъчната палуба. Търпение! Няма да е толкова бързо. Най-напред трябва да загрее главният двигател, после да бъдат прекъснати водните и електрически връзки със сушата. От дъното на пристанището едновременно се приближават влекачите „Пеец“ и „Розенорт“. Закачват отпред и отзад влекалните въжета. Влекачът „Дарсер Орт“, готов да ни изтегли, стои зад нас. Издърпват трапа и по парлангото прозвучава гласът на капитана: „По места за маневра!“ Откачат въжетата от брега. Влекачите ни издърпват от кея.

За нас всичко това се извършва прекалено бързо, за да можем истински да вкусим мига на отпътуването.

Само двадесет минути по-късно оставяме зад себе си входа на рощокското пристанище. Последен поглед към фара на Варнемюнде, към „Теепот“ и хотел „Нептун“. Разделяме се с родината, тръпнейки в радостно очакване, но аз знам, че още по-радостни ще бъдем на връщане, когато отново я съзрем.

Гледат назад и много моряци. Би могло да се каже, че отплаването е нещо обичайно за тях, макар и да не е съвсем така. В продължение на цели месеци те ще бъдат разделени от жените, децата, родителите или годениците си. Няма дори да научат за всичко онова, което ще се случи в тяхно отсъствие у дома. За да бъдеш моряк, трябва да умееш да преодоляваш себе си.

Впрочем да оставим тези мисли. Още сме в началото на рейса. Настроението е оптимистично, жадни сме за дела. Да можеше още утре да бъдем в Червено море! Но няма как — ще се наложи да потърпим. Колко — не може да каже и сам капитанът, тъй като хамбарите са още празни. Ще товарим в някои западноевропейски пристанища и непременно ще спрем в Хамбург, Ротердам и Антверпен. Как ще бъде по-нататък, засега не знаем.

И така — напред към следващото пристанище!