Деветдесет дни в Червено море

Антверпен

До следващото пристанище, до следващата страна са ни необходими тринадесет часа. Антверпен, най-важното пристанище на Белгия днес, е било през XVI век най-голямото в света. То се врязва в сушата на 88 км от устието на река Шелда. В него редовно спират търговски кораби на нашето параходство. По линията Рощок — Червено море — Източна Африка, Антверпен е задължителна спирка и често именно тук се взема последният товар. И за нас Антверпен ще бъде последното пристанище, преди да поемем курс на юг. Дотогава обаче имаме още два дена, Да съставим план! Търговският агент донася проспекти. Да видим какви забележителности има Антверпен! Но по всичко личи, че тук смятат моряците за доста ограничени. От проспектите научаваме къде има стрийптиз и нощни барове с момичета за танци, кога се изпълняват църковни служби, къде да пазаруваме и в коя банка да вложим изгодно парите си, но не намираме нито ред за паметници на културата. Колко жалко! Как може при това положение човек да се ориентира и да осмисли краткия престой на брега, да добие представа за културата и историята на чуждата страна?

По време на престой параходството организира за екипажите обиколка на града и екскурзии във вътрешността на страната. И все пак най-много се разчита на самоинициативата. Този проблем, може би ненужно, започва да ни занимава.

— Да имаше поне диплянка за историята и забележителностите на по-важните пристанищни градове! — възмущава се Йохен и като истински журналист веднага се впуска в размишления относно съдържанието и оформлението. И от наша страна валят предложения — за „подобряване“ на корабоплаването. Само от няколко дена сме на борда и вече, а може би точно затова искаме да обърнем всичко с главата надолу.

Ето че, както се оказва малко по-късно, и ние не сме застраховани срещу прибързани оценки.

— Почакайте да видим какво ще мислим за тия неща след няколко месеца! — се опитва да ни спре Хорст. Напразно. Добре, че в този момент на вратата се чука и капитанът с едно изречение ни връща в действителността:

— Желаете ли утре да участвувате в екскурзия с автобус из Белгия?

— Иска ли питане! Но откъде се взе това пътуване?

— Нищо особено. Параходството ни има собствен автобус в Антверпен. Обикновено далечните плавания започват оттук, така че една екскурзия в началото е хубаво развлечение за екипажа.

Освен това понякога ни придружават съпругите, а ние бихме искали и то най-вече на тях да покажем градовете и страните, които познават само по разказите ни.

Капитанът още не знае накъде ще тръгнем утре. За Брюксел? По всяка вероятност не, защото там са били предния път.

Тогава може би на юг.

Не знам защо, но когато чуя за Белгия, винаги си представям равнинен индустриален пейзаж, нещо като областта между Хале и Битерфелд. Възможно е част от нея наистина да изглежда така, но ние се срещаме с една съвсем различна Белгия — с изпъстрените с възвишения Ардени. Със синьо-червен автобус, в цветовете на нашето морско параходство, минаваме покрай Брюксел, на път за югоизточното кътче между Люксембург и Франция. Крепостта Мамюр, пещерите на Ларош, водопадите при Коа и живописно кацналият на френската граница Динан са нашите най-важни спирки. Пътуваме през дълбоко врязаните романтични долини на реките Маас, Самбр и Уртл, катерим се по хълмовете на планинските вериги и красотата на тази курортна местност изцяло ни пленява.

Пейзажът с малките, забравени от бога и света, градчета и селца излъчва спокойствие и мир и ми е трудно да си представя, че през двете световни войни Ардените са били арена на кървави битки с немските окупатори, че точно тук е завършило с крах последното голямо настъпление на фашистката армия на Западния фронт. Нашият белгийски шофьор и екскурзовод същевременно не отронва и дума по този въпрос. Защо? Дали от учтивост към гостите или вече е забравил?

Късно вечерта, когато в повишено настроение се връщаме през Лютих, научавам от жената на капитана, че целият команден състав се е отказал от излета в наша полза. А се бояхме, че ще се отнесат неблагосклонно към нас…

Втория ден в Антверпен посвещаваме на професионалните си интереси. За съжаление пристанището се намира извън града. Не ни остава нищо друго, освен да платим обичайните за западноевропейските страни високи цени на автобусните билети. Извървяваме няколко километра покрай кейове и магазини до центъра, разположен на отсрещния бряг на река Шелда. Целта ни е площад „Рузвелт“. Недалеч от него, между централната гара и някаква търговска къща, е загнезден входът на световноизвестния зоопарк.

Само един поглед върху цените ни е достатъчен. Както в Хамбург и Ротердам, така и тук те са невъобразимо високи за нас — от 6 до 12 марки на човек. За наше щастие господин ван Санден, директорът на аквариума, е тук. Това ни спестява заплащането и благодарение на него посещението се оказва особено полезно. След проточилите се професионални разговори в зоопарка, аквариума и делфинариума едва ни остава време да посетим мястото, където е творил големият син на този фламандски град, художникът Петер Паул Рубенс. Ателието му е превърнато в музей — истинска светиня на световната култура, поддържана с много любов. С подбити ходила се отправяме към спирката на автобуса, възхищаваме се, но само отвън, на внушителната седемкорабна катедрала Нотр Дам и се подразваме от супермодерния небостъргач, издигнат в непосредствена близост до фламандската опера.

На пристанището жаждата ни отвежда в „Speak en Eiern“ — ресторант с почти легендарна слава сред моряшкия свят. Вдигаме бирените халби: „Наздраве! Дано стигнем по-бързо в Червено море!“

Напускаме Антверпен точно девет дена след тръгването ни от Рощок. Девет дена, които ни донесоха много впечатления. Девет дена, в които бързо установихме сърдечен контакт с екипажа и се почувствувахме на кораба като у дома си. „Айхсфелд“ стана втората ни родина.