Деветдесет дни в Червено море

На външния риф

Малко преди шест часа. Нашите лодки, надувната оранжево-червена и пластмасовата бяло-зелена, са закотвени над рифовия покрив непосредствено до външния край на рифа Уингейт. Йохен, Карл-Хайнц, Хорст и Герхард са вече във водата. На мене ми е възложено да ги охранявам, така че имам време да се полюбувам на утринната тишина над рифа. Слънцето стои точно над гладкото като огледало море, мъртвото вълнение лениво поклаща лодките и се разбива в стърчащите над водната повърхност коралови блокове. Плътно един до друг прелитат покрай мене пет рибояда с бели коремчета. Наблизо има останки от кораб, където те редовно си почиват. От брега повява лек, топъл и сух вятър. В далечината като бяла лента се извива равнинното крайбрежие на Судан. Недалече от него, на фона на светлосиньото небе, се вижда дълъг, черновиолетов планински масив. Слънцето стремително се изкачва по хоризонта и с всяка измината минута лъчите му стават все по-неприятни. Време е някой да ме смени.

По въздушните мехурчета и краищата на шнорхелите забелязах преди малко колегите северно от лодката. А сега виждам, южно от мене да се появяват и изчезват зелени плавници. Вероятно Карл-Хайнц, той единствен от нас има зелени плавници. Но как е доплувал толкова бързо до там? В този момент изникват и други плавници. Нима тук има още подводничари? Далекогледът слага край на заблуждението ми. Ято големи риби-папагали са заети със закуската си край кораловите блокове. Бях взел разперените им опашни перки за плавници. Възбуден извиквам другите. Заедно с Йохен търсим „папагалите“. Но в плитката вода на рифовото плато се плува бавно. Непрекъснато трябва да заобикаляме кораловите храсти и да се движим покрай издълбаните от прибоя пропасти. Йохен пръв забелязва току-що наръфан голям мадрепоров корал. В твърдия варовиков камънак са издълбани като със стъргач улеи от по няколко сантиметра и с ширина само няколко милиметра. Скоро откриваме и виновниците — синьозелените риби-папагали. Без да се обезпокоят ни най-малко от присъствието ни, те продължават да пасат водорасли с приличната си на човка уста. В плоските или кръгли корали правят дълбоки резки или направо отхапват цели парчета от клонестите форми и поемат по този начин коралови полипи. Изяденият варовик помага да се смелят в стомаха клетъчните стени на водораслите. Рибите-папагали сдъвкват дори големи колкото палец и твърди като камък коралови „хапки“. Сякаш се отнася за крехък сладкиш. Колкото повече приближаваме, толкова по-ясно чуваме стържещи и чупещи шумове. Опитвам се да си представя как бих раздробил със зъби корала и без да искам, стискам устни.

Йохен леко се примъква с подводната камера към пасящите риби. Една снимка на „закусващите папагали“ би сложила великолепно начало на снимачната работа под вода. Но „коралоядците“ не проявяват никакво разбиране към съкровените ни желания и не ни допускат на разстояние, откъдето бихме могли да снимаме. Оставяме ги и се насочваме към външния риф. На самия рифов ръб ми се случва нещо невероятно. Имам чувството, че съм турист, който по невнимание е попаднал върху отвесна скала, навежда се и поглежда от тази главозамайваща височина надолу, където краят на пропастта се губи в мъгла. Без да искам забавям ударите на плавниците. Със затаен дъх се отдалечавам от рифовия ръб. Внезапно пред мене се открива безкрайна бездна, в която вися като безтегловен. Струва ми се, че всеки момент ще пропадна. Така трябва да се чувствува космонавт, който излиза в Космоса, си мисля аз. Бистротата на водата позволява на погледа да проникне на дълбоко и да проследи прехода от светлозеленото на повърхността през всички нюанси на синьото чак до черното на зловещата глъбина.

Обхващат ме противоречиви чувства — радостна възбуда и трепетен смут, желание за приключения и предпазлива сдържаност. С най-голямо удоволствие бих се хванал за нещо. Нищо чудно, че на някои им се завива свят, става им лошо и не могат да преодолеят рифовия ръб.

Скоро се отказвам да плувам навътре и се връщам. Разглеждам рифа „отвън“. Каква прелест! Симфония от цветове, пред която избледнява всичко видяно досега. Речникът ми не е достатъчно богат, даже и суперлативите не биха били достатъчно изразителни, за да се опише тази картина. „Кораловият риф не може да се опише, трябва да се види!“ — писа Ернст Хекел преди повече от сто години за подводния свят около Синайския полуостров. Щом като на този велик и опитен в писането биолог му липсват думи, то аз няма защо да се срамувам от неумението си да се изразявам. Тук всичко е просто смайващо — структурите, формите, движенията, цветовете!

Застанал от външната страна на рифа, скоро се усещам самотен, изоставен и несигурен. Подобно на милионите риби около мене и аз търся закрила вътре в рифа. Плувайки покрай рифовия ръб, добивам по-цялостна представа. Там, където макар и за малко се прекъсва рифовият покрив, нарязаната коралова стена внезапно се спуска отвесно в продължение на 10–15 м към тясна тераса и оттам продължава косо надолу, където се губи в мрака на небитието. Като сенки преминават риби и ни мамят да изследваме и техните дълбини. Но на нас ни е достатъчна и горната, пропита от светлина част на рифа. Тук има най-голяма концентрация на организми. От живота, който се възпроизвежда тук, се хранят и дънните обитатели. Само в тази част от кораловата стена, която виждам, а тя е около десетина метра, в кораловия клонак между ръба на рифа и пясъчната тераса трябва да вегетират милиарди малки полипи, милиони раци, миди, охлюви, морски звезди и морски таралежи, за стотиците хиляди риби да не говорим. Изчисляването на точни данни е почти невъзможно, защото кораловата стена не е гладка, а е безразборно прорязана от пропасти, пещери, цепнатини, улеи и дупки. Растящите върху тях корали образуват понякога непроходим гъсталак. Във всяка дупка, във всяка пещера, във всеки коралов храсталак, под всяко камъче се натъкваш на живот — пулсиращия живот на кораловия риф. При това ние обхващаме с поглед само 50 — 60 метра, а рифовете се простират хиляди километри на север и хиляди километри на юг. Те ограждат по същия начин и източната част на Червено море и заобикалят почти всеки остров. От само себе си се разбира, че в музея можем да покажем само една минимална част от всичко това. Кои рифови форми са най-характерни за Порт Судан? Това не може да се установи на едно единствено място. Необходими са редица изследвания.

Искам да дам знак на Йохен да продължи огледа на рифа, когато забелязвам, че преследва с подводната камера една риба-таралеж. „Боздуганът“ се чувствува нападнат, нагълтва голямо количество вода и като същинска бодлива топка се понася напред. Бодливият приятел застава пред камерата като за портрет. По-хубаво от това здраве му кажи! Но при натискане на копчето електронната светкавица засича. Йохен търси смутен дефекта. Междувременно „топката“ се свива, като че ли някой я е продупчил и изчезва в пукнатините на рифа. Сякаш за да ни се присмеят, в този момент покрай нас се изнизват цяло ято риби-папагали, които постоянно изпускат бели пясъчни облачета. Значителна част от кораловия пясък там долу, пред склона на рифа, е минала през червата на тези „коралоядци“.

Точно под лодката ни една мурена, наподобяваща огромна змия, измъква горната половина на тялото си от скривалището. Отваря муцуната си, сякаш се прозява — истинска скучаеща дама. Нашето присъствие изобщо не я интересува. Ето удобна възможност да изпробваме харпуните. Бързо донасям един от лодката и издебвам отстрани тъмнокафявия рифов обитател. Старая се да избягвам всяко поривисто движение, за да не го сплаша и да се върне в пещерата. Още по-неприятно би било, ако изпадне в паника и ме ухапе. Мурените нападали много рядко човека, но тъй като нямам опит с тях, известна предпазливост не е излишна. Със заредения харпун се целя точно в гръбначния стълб, малко зад главата. Мурената усеща опасността и понечва да се оттегли. В същия момент пускам стрелата. Стоманеният й връх се плъзга край мускулестото тяло и се забива отстрани във врата. Мурената се устремява поривисто към пещерата, но забоденият в нея харпун й пречи да се скрие съвсем. Все пак, колкото и да се мъча, не успявам да я издърпам. Чак когато Хорст ми се притичва на помощ и повторно пробожда с харпуна гръбначния стълб, силите на животното отслабват. С гордост оглеждам плячката си. Има поне един метър. Но когато я изваждам от водата, се оказва, че е само 60 см. Бях забравил простото правило, че във водата предметите се виждат на четвърт разстояние по-близо и една трета по-големи от това, което са в действителност. Самочувствието ми намалява още повече, когато в надувната лодка виждам еднометрова мурена, дебела колкото човешка ръка, Карл-Хайнц я харпунирал. В сравнение с нея моят улов е просто червей. Успокоявам се с надеждата, че може би ще обогатя колекцията с по-рядък вид.

Ако продължаваме в същия дух да улавяме или фотографираме всяко интересно животно, няма никога да обхванем цялото. Така или иначе, днес ние сме се посветили на бегли визити тук и там. Обхождаме на етапи целия риф Уингейт, хвърляме на няколко места котва, ориентираме се под водата за строежа на рифовете и затвърдяваме по този начин първите си впечатления. Макар конкретната картина навсякъде да е различна, полека-лека се оформят и общите неща.

Междувременно палещите лъчи на слънцето така са нагорещили лодката, че направо можеш да се изгориш на пейките. И всеки скок в топлата вода (30–32 градуса) е истинско избавление. При тези водни температури не е студено без неопренови костюми. С увеличаване на дълбочината температурите съвсем слабо намаляват. Пръв установява това Карл-Хайнц, който измерва на 20 м дълбочина 30,1 градуса — само с 0,3 градуса по-малко, отколкото на повърхността. Тази минимална разлика не се усеща от тялото. И все пак то отделя топлина. Затова след дълъг престой във водата горещината навън, макар и само за момент, ни се струва приятна. В зависимост от личните предпочитания си изработваме стереотип за престой във и над водата. При тези условия ще издържим на рифа от сутрин до вечер. Изразходваме много енергия, но нямаме апетит, не усещаме и жажда. Наистина използвам дневно по три бутилки чай, но от тях само половин бутилка за пиене. С останалото количество изплаквам гърлото си и махам солта от устните си всеки път, когато изляза на повърхността. Липсата на жажда се обяснява с това, че постоянно сме във водата и не се потим.

Часовете на външния риф минават неусетно. Бутилките със сгъстен въздух отдавна са празни. Но само с шнорхел и маска също могат да се правят интересни наблюдения. Вече поизморен, плувам покрай рифовия ръб. Под мене, над мене, около мене, накъдето и да погледна, навсякъде виждам корали. Формите им напомнят малки дървета, храсталаци, паници, подпори, огънати телове, корички, полукълба, спираловидни ленти, боздугани, чаши, пчелни пити, ветрила, чадъри и големи кръгли маси. Цветовете варират от бледожълто, светлокафяво и синьозелено до теменуженосиньо, виолетово и яркочервено. Коралите са твърди като камък, еластични или меки, изключително здрави или лесно чупливи.

Това многообразие от видове и форми ме довежда до състояние на въодушевление и отчаяние едновременно. Отчаян съм, защото не мога да се оправя сред изобилието от видове, често даже не знам към коя група да причисля този или онзи вид или пък не съм сигурен дали изобщо се касае за корали. Датският зоолог Петер Форскал, посетил Червено море през 1742 година, пише: „Прилежният наблюдател ще открие в тези рифове само за един ден повече непознати неща, отколкото на друго място за цяла година.“ В това отношение промени няма. Дори биолози, които в продължение на много години се занимават с научни изследвания в определена област на рифа, откриват при всяко следващо спускане под вода нови неща.

Коралови градини — нима това определение не напомня за лехи с цветя и разпукнати пъпки? То трябва да предизвика точно такива асоциации. Как иначе непосветеният би могъл образно да си представи този подводен свят!

Известни биолози са сравнявали кораловия риф с огромна изложба на цветя, с пъстри полски ливади и цъфтящи каменни градини, които „превъзхождат приказната красота на вълшебните градини на Хесперидите“ (Ернст Хекел). Може би е малко пресилено, защото доминиращите в рифовете на Червено море каменни корали разтварят „пъпките“ си едва на тъмно. Все пак сравненията имат известно покритие. Когато плувам над местата с кожести корали и аз имам чувството, че под мене се поклаща цветна алея. А там, където в сянката на дълбините и пещерите роговите и каменните корали са разтворили полипите си, ми се струва, че виждам отрупани с пъпки храсти и дръвчета. Как ли изглежда всичко това нощем, когато каменните корали блестят в цялата си красота!

Непосредствено под рифовия ръб се натъквам на един гониопоров корал. Той прилича на кръгъл кактус без бодли с диаметър около 25 см, покрит по цялата си повърхност с цветни пъпки с дълги дръжки. Внимателно отрязвам с подводничарския нож находката си от варовиковата скала, поставям я в пълна с вода торбичка и я отнасям в лодката. За моя радост гониопората продължава да държи пъпковидните си полипи разтворени. С лъчево разположените около устния отвор тентакли полипите очебийно напомнят цветни пъпки. Тялото е оформено като цветна чашка, а пипалата — като венчелистчета. С пипалата си коралите улавят плаващите във водата дребни живи организми, като се изхранват предимно с планктон.

Каменни цветя — наименованието на тези организми е много точно. Нищо чудно, че чак до XVIII век са ги смятали за растения. През 1706 година граф Марсили установил чрез точни наблюдения, че „благородният червен корал е истинско растение, което носи в кората си млечен сок, има пъпки и плодове“. Едва през 1723 година френският лекар и естественик Андре дьо Пейсонел открил, че пъпките на каменните корали са полипоподобни животни, но Френската академия, на която той най-напред съобщил откритието си, го отхвърлила с подигравка.

Тъй като изследването на коралите е труден процес, минало доста време, докато новото познание си пробие път. През 1834 година немският зоолог Еренберг, който изследвал продължително време кораловите рифове на Червено море, се обърнал към колегите си с думите: „Многобройните ми наблюдения на живи корали доказват, че е изключено те да имат растителна природа, като едновременно с това трябва да се признае очебийната прилика във формите.“

Точното проучване на каменните корали е сложно, защото при допир полипите бързо се оттеглят във варовиковата черупка, а щом се извадят от водата, тъканта им веднага изсъхва. Остава само скелетът — това, което неспециалистите разбират под думата „корал“. Искам сам да се убедя и погалвам нежно гониопоровия корал. Полипите съвсем леко се отдръпват, усещам корала коприненомек. Посягам по-грубо. Полипите се скриват и коралът се покрива със слузеста обвивка. Ако сега го извадя от морето, воднистата му тъкан ще изсъхне и ще остане само твърдият варовиков скелет. „Превъплъщението“ на коралите отдавна е било забелязано. За него научаваме още от стиховете на римския поет Овидий:

Както корала,

който допре ли въздуха,

изведнъж се втвърдява…

Старите гърци нарекли коралите, чието меко и нежно тяло при допир се превръща в камък „korae halos“ — „морска девица“, откъдето се образували думите curalia u corallia. Тези „морски девици“ са създали доста затруднения на учените.

Това, с което някои украсяват скрина или библиотеката си, представлява само скелетът. Под лупа повърхността му изглежда надупчена като решето. Полипите обитават тези дупки-килийки. От броя на отворите може да се види, че един корал има стотици, хиляди, даже милиони нежни полипи. Те са съединени помежду си с жива тъкан и образуват здраво споено тяло. Особеното при тях е, че сами строят и постоянно уголемяват варовиковата черупка, върху която живеят. Те отделят в основата на крачетата си и под свързващата тъкан калциев карбонат, който извличат от морската вода. Така непрекъснато образуват нови и нови варовикови черупки и секунда след секунда, час след час, с всеки изминат ден, месец и година, с векове и хилядолетия кораловият риф расте.

Благодарение на постоянното отделяне на калциев карбонат от полипите, някои каменни корали „израстват“ годишно с 5 до 30 мм. Има и такива, които достигат 30 см. На колко ли години е 25-сантиметровият гониопоров корал в нашата стъклена банка? На двадесет, тридесет или четиридесет? Не мога да отговоря на този въпрос. Прекалено много фактори влияят върху растежа, най-вече светлината и топлината. И то топлина от 25 — 27 градуса, защото точно тази температурна амплитуда стимулира химичните процеси на поемането и отделянето на варовика. Светлината е необходима на зооксантелите — едноклетъчни, зелени, симбиотични водорасли, които се развиват масово в рифообразуващите корали. Те ги снабдяват с растителни хормони и витамини и с освобождаващия се при фотосинтезата кислород, а вземат от тях азотни и фосфорни съединения и предимно въглероден двуокис. Чрез интензивната му консумация те ускоряват процеса на отделянето на варовика, а по този начин и образуването на скелета при коралите. Поради тази причина каменните корали се срещат само във води, където прониква достатъчно слънчева светлина. Тук се образуват и рифовете. Част от точно такъв риф искаме да пренесем в нашия музей.

Чак към 22.00 часа се събираме в салета, за да обсъдим положението. Потъваме в креслата изтощени и изранени. Лодките отново са на палубата. Аквалангите са напълнени, йохен е проявил първите черно-бели филми, с които изпита трите подводни камери и е доволен от резултата. В каютата на Едвард са събрани препарираните риби: морски сом, една баракуда и малка акула.

Нашият Еди е отпаднал, горещината му създава големи грижи.

Щом напусне каютата и стъпи на палубата, лицето му се облива в пот. Ето защо му е трудно да препарира навън. Другата причина е, че рибешката кожа, която трябва да бъде снета за дермопластика, при високите температури бързо изсъхва и се втвърдява.

Едвард намира все пак изход — урежда работилницата си в сравнително хладната умивалня. За съжаление обаче тя може да побере само една по-голяма риба. И така, докато ние обикаляме рифа, Едвард седи в тясната тоалетна и препарира. Да се върши добра работа при тези условия никак не е леко.

Скоро и Едвард слиза при нас под водата, за да се запознае на място с обстановката, която ще трябва по-късно да пресъздаде в Щралзунд.

Но не ни потръгва от самото начало. Отстрани изглеждаме, сякаш някой ни е влачил през трънак, облечени само с бански гащета. Явно тук няма акули, иначе нашата обилно течаща кръв би ги привлякла.

Все пак трябва да сме нащрек. Всяко невнимание или по-енергично движение се заплаща с рана. Опасността е най-голяма около насечения и покрит с корали покрив на рифа, където е плитко и водата подхвърля тялото насам-натам. Отвсякъде се подават каменни корали с формата на връх от копие, ножче за бръснене или ренде. След пет или седемчасов престой във водата кожата така се размеква, че и най-незначителният допир причинява одраскване.

Това не би било трагично, ако драскотините не се инфектираха от кораловите полипи; при тропическия климат те се превръщаха много скоро в гнойни рани. И на опитни моряци се случва заради някоя по-голяма драскотина да пазят в продължение на дни и седмици леглото. За да предотвратим този риск, от утре ще носим защитно облекло. А лек сигурно има. Обръщам се за съвет към втория механик, който завежда санитарния надзор на кораба: „За съжаление, не мога да ви бъда особено полезен. Най-добре е с кислородна вода. Утре ще се погрижа да има прясна. През следващите няколко дни обаче не бива да влизате във водата.“

Ама че го каза! Точно сега, когато трябва да използваме всеки час!