Деветдесет дни в Червено море

Джебел Зукур — Островът на мечтите

Дали мечтите от детството, спомените за Робинзон Крузо или останалата ми за щастие склонност към романтика ме карат с такова нетърпение да броя дните до следващата спирка в Червено море? Една необитавана островна група, заобиколена от коралови рифове, е наистина примамлива цел.

Според морската карта нашият бъдещ рейд изглежда многообещаващ. Там ни очакват най-високите от странните вулканични острови на Червено море.

Надеждите ни се оправдават. Въпреки че е задушно и мъгливо, отдалеч разпознаваме внушителния, над 600 м висок вулканичен планински масив на най-големия остров. Той се нарича Джебел Зукур — планината Зукур.

Пътят ни минава покрай издадените напред малки острови, край дългото, пусто източно крайбрежие и завършва в живописния Саут Бей — южния залив на Джебел Зукур.

Точно в 11.30 часа котвата изгромолява покрай носа, спускайки се на дъното. Празнично прозвъняват ударите на камбаната откъм шпила — котвената верига е достигнала 125-ия си метър, следователно дълбочината тук е около 40 м. Остава само да определим координатите, да ги нанесем на картата и тогава вече нищо не би могло да ни попречи да идем до рифовете. Допитвам се до капитана — според него можем да потеглим към южния залив веднага след обяд.

Но откъде да започнем? От височината на пеленгаторната палуба пред мен се открива покоряваща гледка. Точно пред нас, на северния край на Саут Бей, се издига вулкан, в чийто зейнал кратер спокойно можеш да погледнеш. Разновидни вулканични скали заобикалят залива. Фантастичната картина допълват зад нас и до нас острови, които напомнят за приключения и пирати: островите Литъл Ханиш, Тонк, Ниа и Шарк — Островът на акулите.

Виждам само безжизнен, първичен камънак, но с далекогледа разпознавам в рововете и падините следи от зеленина, на отделни места дори палми. Скалните стени обикновено се издигат отвесно край морето, но тук-там са се образували и пясъчни ивици. Пясъкът е бял, толкова ослепително бял, че може да бъде само коралов. Впоследствие това се оказва точно така.

Разпределяме работата. Едвард остава на кораба, за да установи дали риболовът с въдица има смисъл. Герхард, Карл-Хайнц и Йохен ще заобиколят залива от източната страна, а Хорст и аз — от срещуположната. На това място островът Ниа ограничава четири километра широкия Саут Бей. Отблизо вулканично оформеният остров прави впечатление на праисторически. Устремени нагоре терасовидни скали, лава на буци или пепел и каменисти образувания, които приличат на застинали огромни насипи; тиня с дълбоки пукнатини — какви гигантски сили са действували в земните недра тук! Трудно може да се предположи, че сред тези голи камъни има живот и въпреки това пустите скални блокове са обитавани. В трудно достижимите скални ниши мътят рибояди с бели коремчета, още по-нагоре сокол е свил гнездото си, в ниското раци се опитват да се покатерят нагоре. През една тясна пролука се открива великолепна гледка. Отвсякъде високи скали — сякаш минаваме през огромна фуния, напълнена до половината с вода. Може би са изминали само няколко столетия, откакто ерупциите в земната кора са предизвикали образуването на този кратер. Езерото му е с диаметър около 300 м, има излаз към океана, водата му е бистра и гладка като огледало, а дъното — това се забелязва още от лодката — е покрито с чудесни коралови обраствания. Още с първото гмуркане се потвърждава предположението, че сме открили благоприятно място за работа. Благоприятно и поради факта, че от тук до „Айхсфелд“ може да се стигне само за 10 минути.

Продължаваме да изследваме залива. Все покрай внушителните скални масиви поемаме курс на североизток към залетия в слънчева светлина плаж. Очаква ни плосък малък риф с по-различен строеж от рифовете пред Порт Судан. Коралите са по-малки, по-фино разчленени, по-трошливи. Крепят се върху подвижен коралов трошляк с многобройни кухини и дълбоки ерозионни улеи. Коралите са отчасти или изцяло измрели, на много места покрити с гъста утайка и водорасли. Утайката се разнася при най-малкото движение на вълните, с всеки удар на плавниците и ние образуваме гъсти облаци, така че водата е доста мътна.

Без съмнение, за някои видове корали условията за живот тук не са оптимални. Влияние оказва и намаленият водообмен, а оттам и недостатъчното насищане на водата с кислород. И въпреки това рифът е интересен. За пръв път срещаме цели блокове от корала-ветрило — в неподозирани количества и размери. Учудва ме най-вече разнообразието от риби. Много видове, които в рифа Уингейт срещахме само поединично, тук се разхождат на цели ята. Повечето са млади рибки. Може би тази част от рифа им предлага особена защита и богата храна. Учудващо голям е броят и на рифовите анемонии, които обаче не са обитавани от анемониеви риби. Възможно е този район да е неподходящ за враговете и симбионтите на рифовите анемонии. Нови наблюдения, нови предположения, макар и твърде бегли. Жалко, че не можем да работим тук поне няколко седмици! Заливът би възнаградил богато любопитството ни.

Със стъпването на острова ни наляга непоносима жега. Светлата почва и скалите отразяват ярката слънчева светлина. Облени в пот, крачим навътре в острова, потъваме до глезените в лавинния, ръбест чакъл, убождаме се непрекъснато в храсталаците от суха трева и трънливи растения. Насочили сме се към групичка палми. Това са нискостеблени растения, чиито плодове са големи колкото сливи. На земята под тях откриваме купчинки „кафени зърна“. Очевидно това са барабонките на малки антилопи или газели. Сега е напълно изключено да видим тези животни, но ако си устроим тук бивак за няколко дена, може би ще имаме късмет. Впрочем, ако не побързаме, и сега ще се наложи да нощуваме тук. Слънцето клони към залез и сигурно скоро ще се скрие зад хоризонта. В тропиците преходът между деня и нощта е кратък, най-късно 10 минути след залез слънце става тъмно като в рог. Затова потегляме на пълни обороти покрай брега, за да потърсим колегите, които трябва да дойдат от другата страна.

— Ето ги там! — сочи възбуден напред Хорст. Виждам надувната лодка да се показва иззад един тесен нос.

— Е, идват най-сетне! — си отдъхвам и аз.

— Но това са делфини! — И наистина, четири големи афали се плъзгат по повърхността на водата, като ритмично показват и скриват огромните си туловища. Догонвам бавно елегантните плувци, които ни най-малко не се смущават от присъствието ни.

— Хорст, приготви се за спускане! Ще закарам лодката съвсем близо до тях.

Метър след метър настигаме четворката. Когато се доближаваме на педя разстояние, Хорст скача във водата и изчезва. Делфините за съжаление също. Не след дълго Хорст се появява, но от делфините няма и следа. Въпреки всичко това беше един хубав завършек на първите ни часове в Саут Бей.

За Карл-Хайнц този ден не завършва много весело. След вечеря го намирам в леглото. Крие дясната си ръка под завивката.

— Е, Карл-Хайнц, какво ти е?

Опечален, той ми показва бинтованата си, силно дъхаща на алкохол дясна ръка.

— Лакътят ми е подут. Мисля, че съм го наранил при подпалването на мотора.

— И с какво го охлаждаш?

— С водка. Не исках да научавате. Утре вече нищо няма да ми има.

Но подутината, колкото топка за тенис, съвсем не изглежда дреболия. Няма как, трябва да се консултирам с корабния лекар. Той предписва няколко дена абсолютна почивка и с това Островът на мечтите се превръща за Карл-Хайнц в Остров на тъгата, но не бива да рискуваме, тъй като сме далеч от всякаква болница.

През следващите дни изследваме предимно кратерното езеро. Събираме корали, безгръбначни, ловим риба и наблюдаваме. В открито море и в залива усилващият се южен вятър гони пред себе си високи вълни, но в закътаното езеро е спокойно. Това има както своите предимства, така и своите недостатъци. Отникъде не полъхва, изложени сме изцяло на тропическия зной. Спасение няма даже и във водата — някъде по обяд тя се нагрява до 37 градуса Целзий. Понеже няколко метра под повърхността слънчевите лъчи все още не са изгубили силата си, на два-три метра дълбочина ни се случва нещо странно. Такава пот избива от порите ни, че несъзнателно ни се иска да я избършем от челата си. Знаех, че има подводно заваряване, но за подводно изпотяване не бях чувал досега.

Така или иначе предимствата на кратерното езеро са очевидни. Малката дълбочина позволява да складираме коралите на определени места, за да ги натоварим по-късно на сала и на лодките. И преди всичко можем с един поглед да обхванем цялото езеро и спокойно да претърсваме рифа за безгръбначни. А за да открием и извадим непокътнати от многобройните пукнатини, цепнатини и дупки морски звезди, морски таралежи, раци и други морски животни, са необходими освен спокойствие и търпение, известна сръчност и, разбира се, добро око. Например Герхард забелязва съвсем случайно в тясна скална дупка лъчите на един морски таралеж. След цял час упорит труд му се удава да го измъкне. Разперените лъчи имат диаметър повече от 15 см. Необяснимо как е успял да се промъкне през значително по-тесния отвор.

Постепенно очите ни свикват да разпознават скривалищата на рифовите обитатели, което обаче не намалява усилията ни да ги извадим оттам. Часовете текат неусетно и скоро местонахождението на слънцето ни предупреждава, че трябва да се връщаме. Вечер, когато понамалее вятърът и температурата стане поносима, започва животът на палубата — въдичарската страст отново е избухнала с пълна сила. Щедростта на рейдовете пред Ходейда и Порт Судан, големината, разнообразието и количеството на рибите там бледнеят пред резултатите от въдичарската ни дейност край остров Джебел Зукур. Едва ли има човек на борда, който да не е опитал късмета си с месина и кука., На задната палуба, на мостика, на левия и десния борд — навсякъде през фалшборда са прехвърлени въдици. Има и такива, които за пръв път в живота си посягат към въдица и още с първото хвърляне улавят петкилограмови парчета. Тази вечер рибите под нас сякаш се боричкат коя по-напред да захапе стръвта. „Дай насам сака!“, викат ту оттук, ту оттам. Третият механик само притичва от единия до другия въдичар, за да помага при изваждането на улова. Едва се справя. До мене лови шеф-механикът. Изведнъж нещо така силно задърпва въдицата му, че се страхувам, какъвто е дребен, да не го повлече през фалшборда надолу. На етапи и с общи усилия успяваме да измъкнем плячката. Тъкмо си мисля какво ли страшно парче ще е, когато се оказваме… на пода. Само конецът се поклаща в ръцете ни. Нима се е отскубнала? Малко по-късно разбираме какво е станало.

На куката виси само отрязаната като с бръснач глава на голяма баракуда. И така още много пъти. Явно има акули. Въпреки това и ние си взехме своето. Само за кратко време задната палуба се напълва с 40 големи костура, 23 проснати по дължина баракуди, много лутияни, тунцови риби и други. Ех, какво ядене ще падне! При вида на тази апетитна плячка готвачът просто не може да се удържи и влага цялото си майсторство в почистването, нарязването на филета и приготовлението й. И докато още някой и друг люспест събрат бива издърпан през фалшборда, от кухнята на палубата се прокрадва приятно дразнеща обонянието миризма.

Като връх на всичко капитанът улавя около полунощ една кралска макрела с дължина 1,17 м. Това са бързи, елегантни и силни хищници — най-желаните обекти на спортния риболов. Юрген с право може да се гордее с улова си. Проявяваме извънредно голямо желание да получим този разкошен екземпляр за колекцията, което пък събужда у Юрген търговеца. Той отбелязва с ирония, че кралската макрела би се усладила на всички, освен ако, разбира се, не решим да предложим достоен заместител. Какво да сторя? Непременно искам да имам тази риба и затова след известна разправия записват в бордовата ми сметка две каси бира. С шише ечемичен сок рибните ястия са още по-вкусни. Една среднощна трапеза в живописния залив на самотен остров има своето неповторимо очарование. Едно чудесно преживяване, за което дълго ще си спомняме.

Само Едвард не е много приказлив през тази нощ. Разочарован е, че „рибата на деня“ не е клъвнала на неговата въдица. Затова пък на следващия ден, когато измъква едно деветкилограмово мероу, радостта му няма граници. С това той изравнява рекорда в състезанието за най-добър въдичар на „Айхсфелд“, а ние си осигуряваме голямо мероу за диорамата.

На следващата сутрин се стряскам. По дяволите, успал съм се. Герхард сигурно отдавна ме чака. Вчера след обяд излезе силен вятър, не можахме да докараме до кораба препълнения сал и затова го закотвихме за през нощта. Рано тази сутрин ел-механикът, Едвард и Герхард трябваше да го докарат с помощната лодка. А аз исках в 6.00 часа да бъда на пясъчната банка на южния кратерен склон, за да вадим корали с Герхард, който щеше направо да остане там. Тръгвам за кратерното езеро с цял час закъснение. Но къде е пясъчната банка? Изчезнала е — само в една ниша под надвисналата скала са останали два квадратни метра суша. Герхард седи там с багажа си и като корабокрушенец търпеливо чака избавлението си. Не сме и предполагали, че приливът ще се издигне толкова бързо и толкова високо.

Закусваме в леко полюляващата се лодка. Под нея има големи огненочервени корали, на които след това ще се посветим. Разперените венци-пипала на червеите пауново перо се открояват като жълти, сини, червени, зелени или виолетови цветни петна. Гол охлюв минава с грациозни движения покрай нас, а една 30-сантиметрова риба-куфар се блъска, явно позадрямала, в лодката ни. В такова обкръжение закуската двойно се услажда. Скачам във водата и веднага ме пронизва силна болка. Лицето, ръцете, краката, цялата ми кожа горят в огън. Като че съм се ожарил на коприва. Напускам скорострелно парещата мокрота и се покатервам в лодката. Герхард вече седи там и наблюдава скептично зачервеното си тяло.

— Сигурно силните вълни през нощта са разнесли копривни клетки, които по всяка вероятност произхождат от масово разпространените тук огненочервени корали — мисли на глас той.

Може би е така, защото и тук, както в Щралзунд, ръката те засърбяваше, щом я потопиш във водата — както в онези аквариуми, в които държахме определени видове корали. А може би това са ята от съвсем дребни, прозрачни като стъкло медузи.

При тези обстоятелства решаваме на първо време да избягваме гмуркането, отвързваме лодката и бавно се отправяме към Острова на акулите. Хвърляме котва пред огромен нос, издълбан от прибоя във формата на катедрала. Още не съм завързал котвеното въже и Герхард вече изчезва във водата. Връща се обаче със същата бързина. „Под нас има акули!“ — възбудено си поема дъх той. Начаса се приготвяме за гмуркане и безшумно се спускаме във водата. Истинска приказка! Шест беломуцунести акули с човешки ръст се движат в кръг няколко метра под нас, близо до косо спускащия се рифов склон. Рибите около тях продължават спокойно да си плуват. Това ни вдъхва кураж и ние, с мисълта за спасителната лодка зад гърба ни, леко се примъкваме до елегантните и силни разбойници. Те сякаш не ни усещат. Чак когато приближаваме на три метра до тях, те внезапно обръщат и се скриват от погледите ни в мътната вода. Още едно стадо акули се изнизва като сянка покрай нас. Островът на акулите явно заслужава името си.

Спираме до стръмния бряг на остров Ниа. Сигурно тук отдавна не е стъпвал човешки крак. Животните почти не реагират на присъствието ни. Стотици скални скачачи стоят на камъните и се налага със сила да ги прогоним във водата. Раците щъкат насам-натам, като че нас изобщо ни няма, а напомнящите малко на птицата кайра белокоремести рибояди не проявяват даже и любопитство, да не говорим за страх. Може би за тях човекът никога не е представлявал опасност. Във всеки случай ми се струва, че дистанцията, която налага естествения страх на животните от човека, тук е по-малка, отколкото в Порт Судан.

— Я виж тези отломъци! — ми извиква Герхард от брега и показва конусовидните варовикови образувания на подчертано големи морски жълъди. — Имат поне пет сантиметра в диаметър. В сравнение с тях нашите в Балтийско море са само миниатюрни джуджета.

Когато тези „великани“ се залепят по корпуса на кораб, те намаляват в значителна степен скоростта му. Великани има и сред охлювите хитони. Вкопчили са се здраво в камъка и се движат едва забележимо. Посегна ли да хвана някой охлюв, той с едно движение се прибира и създава вакуум с вендузоподобния си крак така здраво, че може по-скоро да се разкъса, отколкото да се отлепи.

— Пъхни изненадващо острието на ножа между охлюва и скалата и той няма да може да се вкопчи в нея! — ме съветва Герхард. Оказва се, че има право.

Работата ни продължава успешно и през следващите часове. Парещото действие на водата е отминало и откъртването на огненочервените корали вече не ни създава трудности. Не се опарих нито един път. Доволен се покатервам в лодката и опирам бедрото си точно в грижливо отбягваните досега копривни животни. Викът ми отеква в скалите и рибоядите изплашени напускат гнездата си.

Обратният път се превръща в мъчение. Не само заради парещото ми бедро. В закътания кратер не забелязахме, че е излязла буря, и сега срещу нас се изправя едно коварно море, Кратките, силни вълни удрят като мощни чукове по дъното на леката пластмасова лодка и ние се страхуваме, че тя всеки момент ще се разпадне. Лавирайки между вълните, се добираме как да е до „Айхсфелд“ и сме безкрайно щастливи, когато лодката най-сетне е вдигната на борда. Докато я прехвърлят през фалшборда, забелязвам ясно напречна пукнатина на кила. И тук сме имали късмет! Това можеше да ни донесе неприятни последици.

Чакаме угрижени завръщането на Йохен и Хорст от северната част на залива. Неспокойно претърсваме с далекогледа разбушувалия се океан. Малко преди да се стъмни, забелязвам между пенливите корони оранжева точка — нашата надувна лодка скача от вълна на вълна. Вече е съвсем тъмно, когато колегите, измокрени до кости, се качват на кораба.

„Страшна работа! — пъшка Хорст. — Докато бяхме на острова, настъпил отлив и лодката останала на сухо. После пък това разярено море! Като пребит съм!“

При всеки удар на вълните предметите в лодката отскачали на около 40 см височина и въпреки усилията част от коралите се изсипали през борда, а други се натрошили като стъкло. Успели да опазят рогата от газела, които намерили на острова. Значи барабонките, които видяхме под палмите, са от газели. Вероятно и тук, както и на съседните острови Ханиш, живее обикновената газела — животно, което в Ориента някога било възпявано в приказки и легенди заради грациозността, ловкостта и красотата си. Кой знае още какви изненади ни готви Джебел Зукур!

— Трябва непременно да опознаем по-подробно този остров — казва Карл-Хайнц.

— Имаш право — решавам аз. — Ще поправим пластмасовата лодка и утре ще направим целодневно разузнаване. И ти ще дойдеш, но при условие, че си с превръзка на ръката.

За съжаление това си останаха само планове. Същата вечер пристигна телеграма. Утре сутринта трябва да бъдем в Ходейда. Около 23.00 часа вдигаме котва, пристигаме още преди изгрев слънце и… започваме да чакаме. Чакаме един, два, три, четири, пет, шест, седем дни, докато ни отведат в пристанището.

А какво само можехме да преживеем през това време на нашия Остров на мечтите!