Деветдесет дни в Червено море

Желязото ли ни хвана11?

Порт Судан ни посреща с празнично облечени хора: мъжете в блестящо бяло, жените забулени в черно, младите момичета във въздушни одежди с ярки цветове, децата спретнати и чисти. Навсякъде срещаме весели суданци. Сякаш всички семейства са напуснали къщите си. Мохамеданите празнуват цели три дена края на постите. Постният месец рамазан е завършил и сега те отново могат да ядат и пият до насита. Рамазанът е деветият месец в мохамеданската лунна година. През тези четири седмици, така изисква мохамеданският закон, вярващият трябва да се въздържа през деня от всякакви телесни удоволствия. От изгрев до залез слънце не бива да яде, да пие и да се люби. И така — сега Порт Судан чествува най-дългия празник на исляма.

Някои на кораба се надсмиват над тези религиозни обичаи. Но като опипвам тлъстините си, а аз далеч не съм най-дебелият на кораба, си мисля, че един постен месец никак не би бил излишен. Във всеки случай тези обичаи трудно се съчетават с модерното промишлено производство. Който не се храни нормално, той и работи по-малко. Екипажите обикновено недоволствуват, когато се налага да чакат на рейд пред някое арабско пристанище по време на постите. Ние също имаме затруднения. Кога ще започне разтоварването, кога ще получим разрешение за излизане от пристанището до рифовете и кога ще дойде най-сетне дългоочакваната поща? Последният въпрос най-много ни вълнува.

Вече два месеца сме на път. Бяхме в девет различни страни, изминахме хиляди километри, всеки ден събирахме нови впечатления. Струва ни се, че сме напуснали семействата си преди цяла вечност. Далеч от родината, разделен от познатото обкръжение, човек скоро започва да копнее за новини от близките.

На дълъг рейс пространството и времето придобиват по-други измерения, отколкото на сушата. Който не го е преживял сам, трудно може да го разбере. Писма от родината, това би бил сега за нас най-хубавият подарък. Дори един кратък телеграфически поздрав действува ободряващо. За съжаление телеграфните връзки са ограничени. Обикновено акостираме в териториални води, където на корабите не се разрешава радиовръзка.

Суданците се смиляват над нас. Въпреки празниците, агентът донася пощата за „Айхсфелд“: седем писма за трийсет Души. Аз съм сред седмината щастливци. Първото писмо, което получавам, е с дата отпреди един месец, но какво значение има това! Някои от колегите все още продължават да чакат първото писмо и какво ли не им минава през ум. Макар и да знаят, че постоянно една част от пощата се губи неизвестно къде по дългия път през света, това надали ги успокоява. Един от нас научава, че съпругата му се е разболяла тежко, а синът, който би могъл да й бъде в помощ, си счупил ръката. Но писмото е писано преди четири седмици и може би всичко вече се е оправило.

Камериерката ми показва плика на първото си получено тук писмо — на него пише N8. А къде са предните седем писма? Дребничкият мургав Аси чака с нетърпение поздрав от годеницата си. Чак след шест седмици, малко преди да тръгнем обратно, той ще разбере, че тя му е вярна и му пише всяка седмица. Карл-Хайнц пък ще получи последното писмо с обратна поща точно една година след завръщането ни в Щралзунд.

Тези обстоятелства се отразяват зле върху настроението ни. Нека да прибавим и това, че не знаем какво ще правим по-нататък. Къде ще товарим за обратния рейс? Тук, в Порт Судан или в някое африканско пристанище, за да се върнем през нос Добра Надежда? Разни слухове ни преследват. Едни „знаят“ със сигурност, че ще бъдем в Рощок едва в края на януари, началото на февруари. Предсказанията на други стигат чак до Великден. Мислим как да посрещнем коледните празници. И държанието на колегите е по-различно. Когато на вечеря подхвърлям, че вероятно и утре ще можем да отскочим до рифа, те ми се сопват:

— Не можеш ли поне по време на храна да не говориш за работа? Нямаш ли си други грижи?

Това пък защо? Никога не са ми държали такъв тон. Сбъркал съм. Какво ги е прихванало? Вечерта се обръщам към капитана за съвет. Но той само се усмихва:

— Хванало ги е желязото, нищо друго. Никой не е застрахован. Но ще им мине. И на моряците им влиза по някоя муха в главата на всеки два-три месеца. Някои стават шумни, започват при най-малката дреболия да крещят, други се оттеглят кротко в стаичките си и от нищо не се интересуват. Най-зле са меланхолиците, с тях трябва да се внимава да не извършат някоя глупост.

— И какво може да се направи?

— Почти нищо. Не се занимавайте с бележките на колегите си. Сега всички малко не сме на себе си, а човек най-трудно може да се види отстрани. Ще помислим за повече развлечения, няколко нови филма, утре ще организираме малък празник. Няма само суданците да празнуват!

Още същата вечер Хорст идва при мене:

— Не се притеснявай за нашето поведение. Просто ни е налегнала носталгията. Прибавя се и несигурността, как ще бъде по-нататък, пък и климатът ни лази по нервите. Освен това сме на края на силите си. Последните дни направо ни изстискаха.