Фантомът на паметта

Глава 12

Утрото се бе пременило в пъстра като дъгата дреха и дразнеше измъченото ми съзнание с червения цвят на очакваната най-сетне стабилност, с оранжевото вълнение от предстоящата ми среща с Мимозата (как ли щеше да се държи сега?), със слънчевожълтата радост от живота, разкрасен с цвета на налетите със сок зелени листа на удовлетворението, че успях така сполучливо да се измъкна от конфликта с Хипопотама и с маман. Предвкусването на работата ми над текста с неустановен жанр и желанието ми да излея в него неизвестно откъде взелите се в главата ми мисли цъфтеше в мен с наситен небесносин цвят, а самите мисли и сладкото недоумение на почва откъде ли всъщност се бяха взели те ми се струваха — по-точно, усещах ги — тъмносини. И като пулсираща точка в центъра на виолетовия — любимия ми цвят! — кръг в моята душа звънеше увереността, че всичко ще бъде прекрасно, че мога всичко, че имам сили и способности да извърша всичко — каквото и да си намисля и с което и да се захвана.

Във фоайето на първия етаж от седем сутринта работеше павилион за вестници, книги и канцеларски стоки и след като набързо се избръснах и измих зъбите си, аз се понесох натам. Купих всички вестници по списъка, който Муся ми остави предишната вечер. Прекрасно! Всичко беше публикувано, и то под възможно най-крещящите и интригуващи заглавия. Нямаше начин да не бъде забелязано, защото просто се набиваше на очи. Но онова, което ме порази, бяха моите снимки. Дори не подозирах, че изглеждам толкова добре, макар че се виждах в огледалото по няколко пъти на ден. Прави са хората, като твърдят, че в огледалото човек никога не забелязва онова, което се вижда на снимките. Наистина — много се бях променил. Не в смисъл че, дето се казва, както съм си стоял — изведнъж съм заприличал на холивудски секссимвол, не, разбира се. Но бях станал съвършено различен. От мекушав, вглъбен в себе си интелигент се бях превърнал в твърд и уверен в себе си самец. Не беше зле, никак не беше зле!

До закуската успях да прегледам по диагонал публикациите от вчерашната си пресконференция и се отправих към столовата с гордо вдигната глава. Не разчитах на бързи резултати, защото бях наясно, че само аз съм от онези ентусиасти, които си купуват току-що излезли вестници. Всички останали обитатели на нашия пансион щяха да се снабдят с пресата много по-късно, та затова трябваше да очаквам реакциите им не по-рано от обедно време.

Днес моите сътрапезници нещо не бяха весели. Добре, вчера Хипопотама беше напълнил главата на Мимозата с прясна и изненадваща информация, но защо ли се дуеше Магарешкия бодил?

— Вече сме четирима — с кисела физиономия ми съобщи Павел Петрович. — Той е изключително неподходяща за компанията ни персона. Вчера по време на вечеря го настаниха на нашата маса. А вие какво направихте, Андрей, снощи пак ли гладувахте? Защо не вечеряхте?

— Общувах с журналисти — отвърнах аз, свеждайки скромно очи. — Не бива толкова дълго време да се отказват интервюта, това предизвиква нежелателни слухове и всякакви предположения. По-добре е сам да си кажеш всичко, вместо после да четеш небивалици за себе си.

— Какво говорите? — Магарешкия бодил видимо се оживи и дори престана да дъвче. — Интервю ли сте дали? И кога ще бъде публикувано? Непременно ще го прочета.

— Обещаха да го отпечатат днес.

— В кой вестник?

Изобразявайки смущение, изброих някои от най-популярните издания.

— Непременно ще ида да си ги купя — с пламтящи очи обеща Таралеж Таралежкович. — Да купя ли и за вас, Леночка?

— Благодаря ви, Павел Петрович — усмихна се измъчено Мимозата, — не искам да ви затруднявам, сама ще си ги купя.

Как ли пък не, тя, видите ли, не искала да затруднява никого… Просто нямаше нужда от вестници, сигурно щяха да ѝ донесат всичко в готов вид или щяха да ѝ го съобщят по телефона.

— А ето го и нашия нов колега — тихичко изломоти Павел Петрович, — той няма да пропусне нито едно хранене, хич не се и надявайте.

И в този миг масата ни бе ощастливена с едно радостно и добродушно:

— Добро утро! Как е, какво има за ядене днес?

Ама че симпатяга! Просто нямах думи. Беше около двадесет и пет годишен, бузите му — с диаметър около метър — бяха обагрени със сочна селска руменина, ясните му сини очи гледаха дружелюбно и весело, а пухкавите му устни подсказваха за постоянната готовност на собственика си да изтърси нещо по така. Мазничко или соленичко — кой каквото го предпочита, но после задължително да избухне в бурен тъпанарски кикот, имитиращ здрав детски смях.

— Я да се запознаем! — Над чинията ми със запечени с извара макарони надвисна едно ръчище, което напълно закри видимостта ми към собствената ми храна. — Гриша. А вие как се казвате?

— Андрей — дръпнато отвърнах аз, стисвайки с известна гнусливост пухкавата на вид длан, която — противно на очакванията ми — се оказа топла, суха и доста твърда на пипане.

— А по баща как ви викат? — настойчиво продължи да се интересува бичето.

— Михайлович.

— Страхотно, Михалич3! А към мен можете да се обръщате само на малко име, още съм млад.

Е, благодаря ти, бащице, че ми разреши. Току-виж, помислил съм си, че на твоите години и с твоята мутра някой някога е имал намерение да се обръща към теб по протокол. Не си го и помисляй!

Когато младежът се настани на стола си, изведнъж осъзнах, че преди ние тримата с Мимозата и Трънливко сме заемали по-малко от половината от четириместната маса. При всички случаи пространството, на което се разположи новодошлият, се оказа доста мащабно. Интересно — от какво ли може да е болен той при тези физически данни и при този невиждан апетит? Да не би — от възпаление на глупостта? Струва ми се, че засега тази болест е неизлечима.

— Дълго ли ще останете тук? — мъгляво се осведомих аз.

— Нямам понятие — сви могъщите си рамене Гриша. — Както кажат докторите. А може шефът да ме изгони преди това — много е строг.

— Шефът ли? — повдигна побелелите си веждички Магарешкия бодил. — Извинете, но как да разбираме това?

— Че какво има за разбиране? — Едно доста голямо парче запечени с извара макарони, което аз бих разделил с помощта на нож и вилица поне на шест части, бе отпратено със замах в прикриваната от пухкавите устни огромна уста. — Аз съм здрав. Но шефът ми е болен, свестява се тук, след като гърмяха по него. А моята работа е никаква — да го охранявам. С ортака ми ни дадоха стая за двама до тази на шефа, а мен ме разпределиха да се храня с вас.

— Така ли било? — проточих аз. — А защо не ви сложиха заедно на една маса? Нали има свободни места?

Този въпрос се зароди в главата ми неслучайно. Гриша се бе появил в санаториума вчера следобед, в смисъл че на обед все още го нямаше, а на вечеря вече е бил тук. С други думи — беше пристигнал след разговора ми с Хипопотама и след срещата на въпросния Хипопотам с Елена. Защо бяха настанили този скот точно при нас? Дали пък не беше заради това, че Мимозата е получила заповед да се оттегли от завоюваните позиции и да предаде поста си на новия персонаж, който ще започне с мен своя, но вече съвсем различна игра? Нищо, просто те още не знаеха за моето интервю.

— В какъв смисъл? — Лекото помръдване на раменете му отново събуди у мен представата за надвисваща планина. — Че ние все едно се храним един след друг, не можем да идваме заедно в столовата, защото единият задължително трябва да стои пред вратата на шефа. Ето сега аз ще се изплюскам и ще ида да го сменя, чак тогава ще дойде и той да се наяде.

— Какво, и той ли ще седне тук, на нашата маса? — кой знае защо, уточни Павел Петрович.

— Ъ-ъ, него ей там го разпределиха, до прозорчето, там седи едно хубаво момиче и той сам поиска да го сложат при нея.

— Тук има много хубави момичета — отбелязал строго, впускайки се в започнатия от Магарешкия бодил разпит. — А защо и вие не поискахте да ви сложат при това момиче? С него щеше да ви е по-приятно, отколкото в нашата компания — все пак не ви подхождаме по възраст. — „И по образование — също“, добавих наум.

Гриша бавно остави вилицата и вдигна към мен очите си, които за миг бяха станали огромни и гледаха някак жалостиво.

— Пъдите ли ме? Значи не ставам за вашата маса? Така си го и кажете. След закуска ще отида при сестрата, отговаряща за храненето, и ще я помоля да ме премести.

— Какво говорите, Гриша? — с неподозирана любезност се намеси Мимозата. — Никой не ви пъди, радваме се да ви видим в нашата компания. Просто Андрей Михайлович държи да не ви е скучно. Ние и тримата сме унили хора и едва ли ще успеем да ви забавляваме. Но много се надяваме, че точно вие ще внесете свежа струя на жизнерадост в нашия колектив. Ще го направите, нали?

Това изобщо не ми хареса. Ние с Трънливкин кротко избутвахме момчето на друга маса, а Елена ни възпираше. Искаше ѝ се то да остане. За какво ли ѝ е? Ясно за какво. Може би официално той се представяше за човек, който сменя някакъв си втори охранител, но в действителност сменяше самата Мимоза. И излизаше, че тъкмо се бях избавил от двама врагове, а третият — ей го на, вече стои срещу мен. Борбата навлизаше в нов етап. Какво пък — така дори е по-интересно.

И отново се улових да проявявам нехарактерно за мен отношение към дадена ситуация. Откога борбата ми бе станала интересна? Никога не ми се бе случвало такова нещо. Но снимките не лъжеха.

— Какво, да се местя ли или да не се местя? — с детинска обида в гласа попита Гриша и в тази секунда аз го кръстих Телето. Не Бичето, а именно Телето. Просто очите и устните му бяха съвсем като на теле. И целият, въпреки внушителните си габарити, изглеждаше някак миловидно.

— Не говорете така — отзовах се великодушно. — Не обръщайте внимание на мен и на Павел Петрович, ние сме тук отдавна и от скука вече започваме да говорим глупости. Наистина се радваме, че между нас се появи нов човек.

— Значи стиснахме си ръцете! — Лицето му засия от толкова щастлива усмивка, че за миг дори забравих за своите подозрения. Нима враговете имат такива усмивки?

Имат. Спомни си Мимозата. Нейните усмивки. Нейния смях. Нейните очи. Враговете разполагат с всичко необходимо, за да спечелят сражението.

— Е, край! — Телето изля с един замах в гърлото си цяла чаша вода, след което отпи няколко едри глътки от чашата с кафе и стана от масата. — Ще ида да освободя ортака си, че и той да закуси.

— А вашият шеф ходи ли на закуска? — хитровато се поинтересува Магарешкия бодил. — Струва си да се види човекът, който лежи в болницата с охрана.

— Той закусва в стаята си, носят му храната. Приятен апетит на всички, които не са си дояли. — Момчето ни озари с поредната си лъчезарна усмивка и започна стремително да лавира между масите по посока на изхода.

— Това е то! — направи замислен и многозначителен коментар Павел Петрович. — Ама вие май не сте много весела, Леночка. Да не би да ви дразни този неандерталец? Искате ли да помоля да го преместят?

— Не-не — бързо, дори според мен прекадено бързо отвърна Мимозата, изцеждайки от устните си още една усмивка, — какво говорите, той е толкова забавен! Нека си седи при нас.

— Разбира се — подхванах и аз, — нека остане. Според мен на нашата префинена общност не ѝ достига онази народна първичност, чийто носител се явява тъкмо този Гриша. Естествено няма да го вземаме със себе си на разходки, но той успешно ще изпълнява ролята на пикантна подправка към ястията на масата. Пък и вие, Павел Петрович — без да крия язвителността си, добавих аз, — ще имате кого да поучавате как да живее. Защото на вас вече ви е скучно с нас, ние научихме уроците ви и не ви даваме никакви поводи за наставления. Нали така, Леночка?

Този път усмивката ѝ ми се стори не чак толкова насилствено изцедена от печално увисналите ѝ устни.

Върнах се в стаята си в приповдигнато настроение, макар че не забелязвах видими поводи за радост. Впрочем не биваше да гневя Бога, защото човек трябва да се радва не тогава, когато има повод за радост, а тогава, когато няма повод за печал. Аз нямах повод за печал. Засега.

Бях се приготвил да отида на поредната си тренировка и вече стоях на прага на стаята си по къси панталони, тениска и с преметната през рамото кърпа, когато ми се обади Светка.

— Татенце, благодаря ти за парите — разпищя се моето Папагалче, — нямаш представа колко ми помогна!

— Няма за какво — сдържано ѝ отвърнах аз. — Нали ти бях обещал.

— Татенце, твоята Мария…

— Тя се казва Мария Владимировна — прекъснах дъщеря си. — Бъди така добра да не фамилиарничиш.

— Добре де, Мария Владимировна. Та тя ми каза, че ти си написал завещанието си. Вярно ли е това?

— Вярно е — потвърдих и неволно хвърлих едно око към изображението си на висящото до мен огледало. Дори не се изчервих. И видът ми не бе притеснен, както ставаше преди време, когато ми се налагаше откровено да лъжа. Виж ти…

— И че няма да получа нищо. Това също ли е вярно?

— Ще получаваш една предварително определена сума веднъж в годината за рождения си ден.

— И само толкова, така ли?

— Само толкова. А ти какво искаш?

— Но нали съм ти дъщеря! Татенце, за теб аз съм съвсем същото, каквото е и синът ти от втория ти брак. Защо той да получи всичко, а аз — нищо? Несправедливо е!

— Кой ти е казал, че той ще получи всичко? Просто така си мислиш.

— А колко си му оставил?

— Не е твоя работа. Разпоредил съм се с имуществото си така, както съм сметнал за добре, и нямам намерение да се отчитам пред теб. Чуваш ли се изобщо какво говориш?

— Че какво толкова съм казала? — В звънкото негодувание на Папагалчето долових нотки на обърканост. — Какво трябва да чувам?

— Съобщили са ти, че баща ти, който се намира в болница, е написал завещанието си. За какво първо трябва да попита една дъщеря, ако, разбира се, обича своя родител?

— За какво? — тъпо попита Светка, тъй като явно не успяваше да догони моята предприела възпитателен полет мисъл.

— За причините, дете мое. За това какво е наложило на твоето татенце, което е само на четиридесет и шест години, ни в клин, ни в ръкав да си напише завещанието. Нима той се чувства по-зле? Нима е болен толкова сериозно? Дали не му е нужна помощ? Ето за какво първо трябваше да ме попиташ. А не за това колко ще оставя в наследство на твоя еднокръвен брат. Ти винаги си била егоистка и на това отгоре — безмозъчна егоистка. Нямам за какво повече да говоря с теб.

— Тате…

Това жалко стенание беше последното, което чух, преди да натисна бутона и да прекъсна връзката. Сърцето ми блъскаше в гърдите и ръцете ми трепереха, но не силно. Не беше лесна тази работа — да изясняваш по този начин отношенията си със собственото си дете, още повече че не си мислех нищо подобно. Много добре познавах своето Папагалче и не очаквах от него никакво по-различно поведение и никаква друга реакция. И изобщо нямах намерение да я възпитавам с помощта на перспективите за наследството ѝ. Но на мен ми бе необходимо, на всяка цена ми бе необходимо тя да повярва, че моето решение е окончателно, и да съобщи въпросното решение на своя напълно разяден от хероина любовник. А аз можех да я накарам да повярва в това само по един начин: като я провокирам да направи грешка, като навра в носа ѝ тази грешка и като ѝ вдигна скандал. С други думи — като направя така, че тя да си мисли: „Сега той за нищо на света няма да ми прости.“ Такава беше моята Светка.

Настроението ми се развали, но ме утешаваше мисълта, че успешно бях изпълнил още една задача. Сега трябваше да проследя реакциите от интервюто.

Очаквах да видя Мимозата във фитнесзалата, но вместо нея, погледът ми открои в общия интериор един нов елемент: гол мъжки торс. След няколко секунди очите ми се съвзеха от шока и ми позволиха да разбера, че това не е жив човек, а тренажор за отработване на удари. Нещо от сорта на боксова круша, което също беше от гума и стоеше върху тежък, стабилен постамент, но предоставяше възможност да бъде удряно на точно определени места: в очите, в носа, в челюстта, в брадичката, в слънчевия сплит, в черния дроб, в слабините. Аз се поразходих около розовия сладур, посумтях, огледах се крадешком и го ударих. С юмрук. В носа. И колкото и да е странно — уцелих. Сладурът отхвръкна настрани и веднага застана в първоначалното си положение. Отново го ударих — този път в челюстта.

И в същия момент се случи нещо странно. Нещо, за което бях чел в много книги, нещо, което бях чувал да се разказва от уста на уста и бях описвал в романите си, но което самият аз никога не бях изпитвал. Някъде отдолу, от корема към гърдите ми се надигна и пое към главата ми една отначало слабовата, но все по-бързо набираща сила вълна. Какво беше това? Агресия ли? Всъщност — не, нямаше защо да се ядосвам на това кротко сладурче. Отчаяние ли? Още по-малко. Това беше просто желание да бия. Желание да причиня болка. Желание да усетя собствената си сила. Ето на, толкова определения имаше за това състояние, но изобщо не беше ясно дали поне едно от тях е вярно. Ясно ми беше само едно: че ми се иска да нанасям удари на тази добре сложена и неоказваща никаква съпротива розова кукла. И аз започнах да ѝ нанасям удари. Един след друг. Срамувах се и едновременно с това изпитвах сладост. Срамувах се, защото аз, хрисимото книжно мишле, което никога в живота си не се беше сбило с никого, аз, писателят Корин, прокарващ в книгите си идеята за висок морал и въздигнал в ранг на добродетел способността на хората да решават проблемите си по ненасилствен път, биех с ясното съзнание, че моят противник няма да отвърне на ударите ми. Тъй както не би могъл да отвърне на ударите ми пиян или безпомощен човек. А изпитвах сладост от това, защото…

Не успях да избистря окончателно същността на собствените си усещания. Отново, като вълна от топла вода, ме обля вече познатият ми весел глас:

— Какви ги вършиш, Михалич! Ще се осакатиш, ще си натъртиш ръцете.

Аз отпуснах ръце, направих крачка встрани и се почувствах като хлапак, когото са заловили да върши някаква беля, макар че усмихнатото Теле беше поне с двадесет години по-младо от мен.

— Аз донесох Баска — продължи Телето, сякаш нищо не се бе случило. — Все някак трябва да поддържам формата си. А пък той си седи у нас.

— Баска ли? — Едва успях да преодолея смущението си и с благодарност се включих в разговора.

— Тъй де — казва се Баска. — Гриша посочи с глава към сладура. — Разбрахме се с ортака ми, че от десет до дванадесет ще тренирам аз, а от дванадесет до два — той. Баска е моят принос към тренировките, а ортакът ми донесе търкалата. Ей ги там, в ъгъла са.

— Търкалата ли?

— Ами да. Ние предварително огледахме какво има тук при вас. За болни хора става, ама за здрави — това са детски играчки. Нищо няма да излезе с тези тежести, дето са тук, та се наложи да мъкнем нашите железа. Слушай, Михалич, ама ти наистина ли изобщо не можеш да се биеш?

— Защо реши така? — сепнах се аз.

— Е, какво, да не би да не виждам? — подсмихна се Телето. — Удряш като момиче. Юмрукът трябва да бъде на нивото на мишницата, а пък при теб той ту отлита нагоре, ту отхвърча надолу, ту се отплесва някъде встрани. И ръката ти е напрегната. А с напрегната ръка никога не може да се получи истински удар. Ръката трябва да бъде свободна, разхлабена като стебло и едва в последния момент, когато вече докосваш противника, китката трябва да се напрегне. Тогава работата ще стане. Ето виж.

Плавно, като на каданс, той ми демонстрира няколко движения.

— Хайде, опитай да го направиш, както ти го показах.

Преди да се опомня, вече послушно повтарях онова, което ми показа Телето. Усетих се едва след четиридесетина минути, когато разбрах, че съм се увлякъл в процеса на обучението. А най-изумителното беше, че Телето бе добър учител, обясняваше разбираемо, показваше бавно и не се ядосваше от моята тъпота и тромавост. Но още по-изумително беше и друго — че цялата тази работа много ми харесваше. Харесваше ми да се уча от едно момче, което бе едва ли не два пъти по-младо от мен. Харесваше ми да усещам, че успявам да направя нещо, с което никога преди не съм се занимавал и към което никога не съм имал склонност. Харесваше ми да нанасям удари по сладура Вася. Не, няма да си кривя душата — благодаря ти, дебели, умни, подставени мой Хипопотам Викторович, ще го кажа така, както си беше. Харесваше ми да БИЯ.

Господи, Корин, сладко безконфликтно бонбонче, какво стана с теб, в какво такова невиждано растение се превърна онова зрънце, което ти не чак толкова отдавна забеляза в своите очи, чието изражение познаваше и беше проучил до най-малката подробност още от детство?

Вечерта реших да продължа с опознавателния поход по местните заведения. Обилният порой, който бе сменил бурята през деня, привечер премина в ситно росящ дъжд, но аз бодро се въоръжих с намерения в стаята си чадър с емблемата на хотела и закрачих по улицата. Минах покрай бара Само при нас!, в който бях вчера, подминах още няколко къщи и спрях пред висока остъклена врата, зад която смътно се очертаваше силуетът на портиер с ливрея. Дали пък да не вляза? Вероятно беше някакъв скъп ресторант, който по нищо нямаше да прилича на вчерашното заведение. Или пък да продължа нататък и да потърся нещо по-интересно? Докато размишлявах, покрай мен с бърза походка премина мъж с много познато лице. Няколко секунди по-късно си спомних кой беше той. Един знаменит артист, звезда от екрана. Имаше както кинематографична, така и скандална слава. Беше известен и с пълното си пристрастяване към тежките наркотици. Какво ли правеше тук? Да не би да е дошъл, за да се позабавлява? Или да навести свои приятели? Във всички случаи неговата уверена и стремителна походка подсказваше за твърдата му убеденост, че знае къде и защо отива. Ако в този град имаше място, където на този човек можеше да му бъде интересно, той със сигурност отиваше точно там.

Без много да му мисля, тръгнах след него. И твърде скоро се озовах в просторна, богато обзаведена зала с висок таван. В първия момент ми се прииска да се обърна и да изляза, тъй като облеклото ми, което се състоеше от дънки, пуловер и яке, изобщо не съответстваше на обстановката, предполагаща предстоящ голям прием или бал, но когато се огледах наоколо, забелязах, че посетителите бяха издокарани доста разнообразно: от вечерни деколтирани рокли и смокинги до леки плажни сукманчета и поизносени всекидневни дрешки. Тъй че нямаше да изглеждам като бяла врана.

Когато се смесих с тълпата бродещи из залата посетители, успях да се огледам по-внимателно и с учудване открих, че тук не предлагат храна. По-точно — никой не ядеше и не се забелязваха никакви признаци за наличие нито на нещо, годно за ядене, нито на съдове и прибори. Нещо повече — не се виждаха и напитки. Вероятно бях попаднал в самото начало на вечерта, когато гостите се събираха и все още не разнасяха дори аперитиви. Но времето минаваше, аз продължавах да обикалям из голямата зала, да разглеждам присъстващите и да се вслушвам в неразбираемото жужене на разговорите, но сервитьори с подноси така и не се появяваха. Периодично насреща ми изникваше Актьора, който самотно блуждаеше с доста разсеян вид. В един момент реших, че когато го срещна следващия път, непременно ще го заговоря, ще го попитам за общите ни познати, каквито с него имахме много, пък и ще се поинтересувам какво прави в това странно село, дали е идвал и преди по тези места и какво мисли за царящите тук странни нрави. И внезапно осъзнах…

Не, думата не беше тази. Понятието не беше това. Аз не осъзнах, аз почувствах. Осъзнаването е функция на разума, чувството е функция на душата. Навярно след дългите разговори с Мария, които неизменно стигаха до разясняване на различията между душата и разума, бях зациклил на тази тема. Няма значение как се наричаше това, но почувствах или — ако предпочитате — осъзнах с душата си, че не искам да общувам с никого. Не исках да водя никакви разговори. И Актьора не искаше. И никой от присъстващите не искаше. Сякаш очите ми се отвориха и изведнъж прозрях, че огромното мнозинство от хората обикаляха залата сами и съвсем малко от тях вървяха на двойки или на тройки и разговаряха помежду си. Останалите мълчаха. Но не мълчаха тежко и напрегнато, а някак самовглъбено и тихо. Точно така, това беше вярното определение: тихо мълчание. Има гръмко мълчание, зад което се долавя клокочеща омраза, негодувание, екзалтирано крещящ страх и желание за скандал. А има и тихо мълчание, зад което се чува само движението на душата. Мълчанието не означава липса на звуци. На един неизкушен човек тези думи могат да се сторят странни, но не и на музиканта, защото във всяка опера, балет и мюзикъл има сцени, в които се изобразяват нощта, тишината, мълчанието, ала в това време музиката звучи. Просто тази музика е такава, че сама по себе си олицетворява или илюстрира мълчанието.

И аз бях споходен от покой. Един такъв странен, неочакван и необясним. Макар че току-що, само преди минута в мен кипеше и бушуваше любопитството, искаше ми се да общувам, да задавам въпроси, да обсъждам отговорите… И изведнъж всичко изчезна. Остана само покоят и тихото омиротворение. Какво беше казала по този повод Мария? По-точно самият аз ѝ бях казал нещо за някаква аура на покоя, за отсъствието на тревожност и за липсата на печал.

Гръмна музика. Високите врати се разтвориха и откриха пътя към следващото помещение, което беше още по-просторно. Всички се отправиха натам, започнаха да се движат ритмично и плавно, завъртяха се. Танцуваха на двойки и сами. Аз подхванах някаква дама в красива дълга рокля и се понесох във валс. Танцувахме мълчешком.

Порази ме това, че музиката не спираше, един танц преминаваше в друг без никакви паузи, гостите сменяха партньорите си, усмихваха се един на друг, благодаряха за танца, но почти никой не разговаряше, докато танцуваше. Всичко беше толкова странно…

През цялото време все ми се струваше, че в самия център на залата става нещо много важно или поне страшно любопитно. Виждах, че всички мъже, които бяха тук, се устремяваха точно към центъра на залата и си помислих, че може би там има маса с напитки. Положих известни усилия, промъкнах се към центъра на залата с поредната си партньорка — развлечена мърлява девойка с коси в невъобразим цвят, с къси панталонки и къса блузка — и се вцепених.

Там беше Ана. Невероятно красива — до болка в сърцето, до спазъм, до желание да крещиш. В разкошна бяла рокля, украсена с онези симпатични женски приумици, чиито наименования така и не бях научил: или къдрици, или волани, или набори — иди ги разбери. Дългите ѝ гъсти коси бяха събрани в сложна прическа, която откриваше изящната ѝ шия. Контрастът между пищните поли на роклята и кръста ѝ правеше и без това стройната ѝ талия още по-тънка. Лицето ѝ бе строго, но колкото и странно да бе, тя се усмихваше. В живота си бях виждал малко жени, които умееха ей така, като Ана, да се усмихват и в същото време да изглеждат строги. Кой знае защо, повечето от жените изпадаха в крайност и лицата им изразяваха или глупашко веселие, или крокодилска мрачност.

Гледайки Ана, която стоеше неподвижно в центъра на залата, аз се улових да мисля, че мога да отдам живота си за една нощ с нея. Желаех я до припадък, до червени кръгове пред очите. И най-странното бе, че в това желание нямаше нищо сексуално. Изобщо не се стремях към съвкупление с нея. Просто исках да я обладая, а под каква форма — телесна, духовна, емоционално-волева или интелектуална — ми беше все едно. У мен се пробуди инстинктът на самеца-притежател: щом на света има нещо наистина стойностно, то трябва да бъде мое, иначе ще умра. И да върви по дяволите тази стара вещица Мария с нейните предупреждения, мъгляви намеци и нравоучителни сентенции! О, как разбирах в този миг онези мъже, за които ми разказа старицата в нелепите яркочервени и зелени дрехи! Как разбирах онзи мъж, когото заварих днес сутринта на верандата пред дома на Ана!

Ала беше странно, че никой не се опитваше да покани Ана на танц. Нима всички толкова много се страхуваха от мрачните прогнози на старицата? Нима тя бе наплашила всички до такава степен? Само че аз от нищо не се страхувах. Аз щях да танцувам с нея. Щях да я държа в обятията си. И никой, нищо и никога нямаше да успее да ми попречи за това.

Само че се излъгах. Още преди да успея да се промъкна поне на метър по-близо към заветната цел, до Ана се озова Актьора. Той церемониално се поклони и ѝ протегна ръка. Устните на жената потрепнаха.

— Сигурен ли сте? — по-скоро разчетох и видях, отколкото чух аз.

Той кимна мълчешком. На лицето му бе изписана такава решителност, че Ана просто нямаше начин да му откаже. Или не посмя.

Те бавно се завъртяха в един безумно дълъг валс, който все не свършваше и не свършваше… А после заедно с валса свърши и музиката, светлината започна полека-лека да угасва, а хората — един по един да се разотиват.

Аз бавно се прибрах в хотела, взех си душ и докато си лягах в леглото, забелязах, че навън се съмва. Оказваше се, че бях танцувал на този странен тих бал цяла нощ, а си мислех, че са минали едва два часа, не повече. И изобщо не бях изморен. Това наистина бе изумително, като се имаше предвид, че съвсем наскоро бях боледувал.

На другия ден спах почти до обед, пропуснах закуската, дълго се излежавах в леглото и премислях как да планирам деня си. Дали да ида на гости на Мария, която вчера ми предложи да я посещавам по всяко време без покана, дали да се впусна в поредния си поход по заведенията, търсейки нова храна за ума и душата си, дали да направя опит да се натрапя на обед при Ана и да си поговоря с нея за бала и за кавалера ѝ, с когото имахме толкова много общи познати. Интересно — дали му се бе удало да я изпрати до дома ѝ и да остане при нея през нощта или не? Осъзнах, че докато си задавах този въпрос, не изпитвах и капка ревност. Просто ме глождеше чистото любопитство. На сутринта, на ярката слънчева светлина, страстното желание да обладая тази прекрасна и тайнствена жена бе видимо стихнало, а ако трябва да бъда съвсем точен — направо се бе изпарило. Вероятно просто се бях наспал. Вечерта моите мисли и чувства бяха възбудени от дългото ми общуване с Мария и от онази загадъчна недоизказаност, с която тя ме засипваше през целия ден. А днес, след като си бях починал и се бях отдалечил от вчерашния ден на разстояние от един непробуден и здрав сън, аз се бях съвзел и бях дошъл на себе си. Че какво толкова представляваше тази Ана в края на краищата? Да, беше красива, но по света има много красиви жени. И какво трябваше да направя в такъв случай — да губя ума си по всяка от тях ли? Всъщност тя бе една най-обикновена самотна майка с финансови проблеми и четири на брой трудни деца. За какъв дявол ми беше? Какво щях да правя с нея?

Ободрен от почивката и от правилните си мисли, аз си взех душ, слязох в ресторанта на хотела, ощастливих се с един обилен обед и тръгнах на разходка, макар така и да не бях решил окончателно каква ще бъде нейната крайна цел. Докато преминавах през фоайето на хотела, зърнах с крайчеца на окото си работещия телевизор, чух познатия сигнал и се поспрях, за да чуя новините.

— Преди час получихме една тъжна новина. Популярният актьор, носител на четири Оскара… — На екрана се появи познатото лице в траурна рамка. С ослепителна усмивка, гъста грива и трапчинка на брадичката. Примижах. Не можеше да бъде! Как така! Та снощи той танцуваше на бала с Ана. Видях го със собствените си очи, беше жив и здрав, преизпълнен с намерения да вкара в леглото поредната си жертва. — … смъртта е настъпила вследствие на употреба на свръхдоза наркотици. От достоверни източници стана известно, че любимецът на публиката нееднократно се е лекувал, опитвайки се да преодолее пагубното си пристрастяване…

И къде беше умрял? Нима се бе случило тук, в селото? А Мария ме уверяваше, че при тях никой не умира. Или пък Актьора бе отпътувал оттук днес сутринта? А може би е заминал още през нощта, направо след бала? Но защо? Да не би да се е разстроил, че нищо не е постигнал с Ана? Навярно бе станало точно така. Иначе защо му е трябвало толкова спешно да заминава, би могъл да си легне в стаята си, да поспи, да си почине, а на сутринта с пресни сили да предприеме нова атака към непристъпната красавица. Във всеки случай така биха постъпили повечето мъже, които умееха да не превръщат първия отказ на жената във всемирна драма.

А ако между него и Ана се бе получило? Потръпнах. Той се бе приближил до Ана — разбирай, бе станал близък с нея — и бе умрял. Тутакси. Веднага след като бе напуснал пределите на селото. Господи, господи, Мария, ти успя напълно да размътиш мозъка ми! Докъде беше истината и откъде започваха старческите брътвежи? Къде беше онази граница, която ги разделяше? Милостиви Боже, дай ми сили да почувствам тази граница, да я разбера, да я видя — иначе ще полудея.

Непредвидената промяна в режима на тренировките ми, кой знае защо, ме извади от релси. Първо, почувствах се страшно уморен от необичайните интензивни движения. А, второ, същите тези необичайни движения тласнаха мислите ми по необичаен път. Започнах да работя, радвайки се на обстоятелството, че ми хрумна неочаквано развитие на сюжета, увлякох се, пропуснах обеда, а после заспах като къпан. В съня си постоянно чувах мъчителното бръмчене на мобилния ми телефон, но пренебрегнах хорските желания за общуване с мен. Бях скован от такова вцепенение, че мисълта за разговори с когото и да било ми се струваше направо кощунствена.

Събудих се около седем часа вечерта, погледнах дисплея на мобилния си телефон и видях, че имам 12 пропуснати обаждания. Кой ли напираше чак толкова? С мама, Лина и Муся вече бях говорил сутринта, дори и със Светка бях сколасал да си побъбря. Натиснах копчето и прегледах списъка с номерата, чиито позвънявания бях пропуснал. Точно така си беше — пет пъти бе звъняла майка ми, шест пъти — Лина и имаше едно обаждане от Боря Викулов. Настойчивостта на моите дами бе напълно разбираема, тъй като бяха прочели интервюто, за което аз предварително не бях споделял с тях нищо. Нямаше защо да им връщам обажданията, още повече че едва ли щях да чуя нещо ново от тях. Освен само въпроси и пляскане с криле. Но с Боря Викулов трябваше да се свържа, защото той не би звънил току-така.

— Прогресираш! — В гласа на Викулов звучеше явна насмешка. — Събрал си смелост да съобщиш на всеослушание истината за себе си. Браво, заслужаваш похвалата ми!

Аз се намръщих. Но защо той, бидейки мой връстник, винаги се поставя в положението на по-големия, на началника, на учителя? Като че ли имах нужда от похвалите му. „Не се самозалъгвай, Корин! — възпрях се веднага. — Имаш нужда, и още как. Във всеки случай до неотдавна имаше нужда.“

— Сега — във връзка с твоята дама — продължи той.

— Да? — напрегнах се аз.

— Май че съмненията ти не са безпочвени. Има виеше юридическо образование, работила е като следовател в Североизточния регион, а преди три години е напуснала, уж по здравословни причини.

Цялата ми вътрешност изстина. Мимозата беше бивш следовател. С други думи — човек, който има здрави връзки в милиционерските среди. Млада, красива, свое момиче. Идеален кадър за работа с мен.

— Защо уж? Други причини ли е имало? — попитах за всеки случай.

— Защото е напуснала след заключението на медицинската комисия, в което била отбелязана една страшна диагноза. Ако заключението беше истинско, твоята дама просто нямаше да доживее до ден-днешен. Пипнал ли си ръцете ѝ?

— На кого? — обърках се.

— На кого, та на кого, на твоята дама — разсмя се Боря. — Поне веднъж хващал ли си я за ръка?

— Да, хващал съм я. И какво от това?

— А ръката ѝ топла ли е?

— Боря, престани! — Ядосах се.

— Е, значи дамата е жива, не е призрак от оня свят. Нещо повече, Дюхон — докато е живяла с милиционерската си заплата, е пяла една песен, но след като е напуснала и е получила пенсия по инвалидност, е запяла съвсем друга. Тъй да се каже — по-силна и по-мелодична. Имам предвид — по-красива, та да ти стане ясно. Надявам се, разбираш, че пенсията по инвалидност в никакъв случай не може да бъде по-висока от заплатата.

— Естествено че разбирам. Какво, а сега никъде ли не работи?

— Официално — никъде. Тъй че направи си изводите, Дюхон.

— Страхотно! — проточих аз. — А има ли семейство?

— Имала е съпруг, който я напуснал точно когато тя прекратявала трудовите си отношения.

— Един вид — зарязали са болния човек, така ли? — не повярвах на ушите си аз.

— Дюхон, как си с главата? Нали ти казвам съвсем ясно, че ако тя наистина е била болна от онова, което е написано в заключението, отдавна вече трябваше да е покойница. Заключението е фалшиво, просто е имала нужда да напусне работата си с такъв повод, който не би предизвикал съмнения. Нямам представа кой и защо е скалъпил всичко това, но помисли по този въпрос. А също и по въпроса защо ѝ е притрябвало да се отърве от мъжа си в такъв момент. Това е, Дюхон, не ме разсейвай повече, карам колата и не ми е удобно да говоря. Ако науча още нещо, ще ти се обадя.

— Благодаря ти, Борис — казах прочувствено.

Ей такива ми ти работи, мила моя Мимоза… Какво пък, ще ида да видя как ще се държиш на вечеря. Навярно вече си сколасала да прочетеш интервюто и си успяла да получиш указания от началниците си. Сега ще разберем какви са били тези указания.

За пръв път, откакто бях тук, аз се озовах в столовата преди своите постоянни сътрапезници, но за сметка на това — в компанията на веселото и трогателно Теле, което с неописуема скорост тъпчеше в устата си две салати, риба с гарнитура, оризова каша със стафиди и ябълки и сервираните към чая палачинки. При това всички тези ястия изчезваха в туловището му не поред, а едновременно.

— Закъде си се разбързал така? Ще се задавиш — отбелязах аз, поставяйки внимателно в устата си миниатюрно късче от салатата.

— Бързам — поясни Телето с пълна уста. — Трябва да сменя ортака си за вечеря. На обед се заприказвах с Альона, не погледнах часа и така ме насметоха… — той преглътна напълно подразбиращата се дума, — набиха ми канчето. Ортакът ми е по-старши от мен, а аз още съм на изпитателен срок и не искам да си имам неприятности.

— А коя е Альона?

— Как коя? Съседката ти на масата. Какво, да не би да не знаеш как се казва? Бива си те, Михалич. Тя е Елена, значи Альона.

Мда, младежо, твоето простосърдечие може да скъса нервите на всеки. От едно денонощие се познаваш с тази жена, която на това отгоре е по-голяма от теб с десетина години, а вече я наричаш Альона. Или ти не се познаваш с нея от едно денонощие, а много, много по-отдавна? Издаде се, Теле. С теб, малоумника, лесно ще се справя.

Гриша тъкмо си бе тръгнал, когато се появи Мимозата. Бледна и печална. Все едно че всичките ѝ роднини бяха измрели и никой не бе останал жив на този свят.

— А къде е нашият приятел и учител Павел Петрович? — бодро се поинтересувах аз, преструвайки се, че не забелязвам разстроения ѝ вид.

— Дъщеря му дойде да го види. Андрей…

— Да, Леночка? — Оставих ножа и вилицата и въпросително вдигнах вежди.

— Много ми е мъчно, но трябва да се сбогувам с вас.

Естествено. Нищо друго не съм и очаквал. Ех ти, Муся, ех ти, умнице, с десет крачки напред виждаш. Колко точно бе прогнозирала ситуацията още вчера: ако ги убедиш, че нищо не помниш, че не познаваш генерал Маслов и не пишеш книга за милицията, те ще те оставят на мира, а ако Елена е подставено от тях лице, те ще я отзоват поради липса на необходимост от нея. Ето че я отзоваха.

— Какво е станало, Леночка? — Гласът ми издаваше неподправена загриженост и огорчение.

— Лечението ми завърши, утре сутринта се прибирам вкъщи.

— Общо взето, като ви гледам как изглеждате днес, не бих казал, че сте оздравели напълно — отбелязах аз, впрочем — напълно искрено.

— Та аз не съм оздравяла.

— Но казахте, че лечението ви е завършило.

— Да, лечението ми завърши. Нямам повече пари, за да плащам за него.

Какво пък — добро оправдание! Пет плюс на онзи, който бе разработил легендата.

— Много съжалявам. Наистина съжалявам. Вие бяхте толкова приятен събеседник, много добре се чувствах с вас.

Устните ѝ потръпнаха, а очите ѝ се напълниха със сълзи. Мимоза конвулсивно преглътна. Ама че актриса! Виж я ти как играе! Къде са Оскарите? Къде са Златните палми от кинофестивалите в Кан? Истински, а не глицеринови сълзи в нужния момент — действително трябва да го умееш. И в никаква Америка няма такива актриси, има ги само у нас, при това не в киното, а в милицията.

— Благодаря — едва чуто прошепна тя. — Аз също се чувствах добре с вас, Андрей. Вие сте изключителен човек, не приличате на никого друг. И сте много талантлив. Кой каквото и да казва за вашите книги, помнете едно: вие сте много талантлив. Когато напишете новата си книга за душата и разума, непременно ще я издадат. Тогава ще ми разрешите ли да дойда при вас за автограф?

Аз бях великодушен, а Елена с всяка изминала минута ставаше все по-печална и в крайна сметка у мен се създаде неприятното впечатление, че преиграва.

— Не напрягай ръцете! Отпусни ръцете, Михалич, мисли си за приятни неща.

Никак не ми беше лесно да възприема правилото, че ударите трябва да се нанасят с разхлабена ръка. Мозъкът ми не можеше да го побере и това си е! Ала Телето, което заслужаваше да му отдам дължимото, бе търпеливо и добродушно.

— Михалич, поне веднъж в живота си носил ли си покойник на ръце? — зададе ми той въпроса си, след като вероятно за стотен път извърших движението неправилно.

— Не ми се е случвало, опазил ме бог — изпръхтях аз. — Защо питаш?

— А на мен ми се е случвало. Знаеш ли, че когато вече е покойник, човек тежи повече, отколкото докато е бил жив? Уж е същият човек, но като умре, като че ли става два пъти по-тежък.

— Да, чувал съм такова нещо — съгласих се. — А защо?

— Един господ знае, някаква загадка. Но фактът си е факт. Всички мускули на покойника са отпуснати, в смисъл че той не ги напряга специално и тежестта става по-голяма. Имай го предвид. Затова когато насочваш отпусната ръка, ударът става убийствен, а ако се напрягаш, никакъв го няма, защото не му достига тежест. Гледай, показвам още веднъж. И се учим да дишаме: дълго вдишване през носа, рязко издишване през устата, изтласкваш въздуха с диафрагмата и на издишването удряш.

Телето зае стройна поза, насочи напред, а после и повдигна ръцете си, които изглеждаха като направени от каучук, сякаш бяха на балерина, изпълняваща ролята на Умиращия лебед, и шумно пое въздух през носа.

— Х-е!

Стомахът му залепна за гърба, ясно се обрисуваха изпъкналите квадратчета на мускулната му преса, ръцете му меко паднаха върху дъската, единият край на която бе закрепен за колелото, а другият — за напречните пръчки на шведската стена. Дъската издаде сух звук и се счупи на две. Телето беше домъкнало в залата шест такива дъски специално за да онагледи процеса на обучението, както обясни самият той. Четири от тях вече бяха счупени, при това, както не е трудно да се досетите — не от мен.

— Трябва да се учим от природата, Михалич, дори и когато не разбираме законите ѝ. Природата не е глупава и при нея всичко е подредено правилно. Виждал ли си например как маймуната или тигърът нанасят удар?

— Че къде да видя това, Гриша? — разсмях се аз. — Не съм бил в джунглата.

— Ами по телевизора не си ли виждал? По канал „Дискавъри“ през цялото време показват филми за животни и аз винаги ги гледам, ако имам време. Животните удрят с разхлабена лапа и разкъсват безпогрешно кожата и мускулите.

— И костите ли трошат? — не повярвах съвсем.

— Не, не можеш да счупиш кости с такъв удар, но не ти и трябва.

— Защо да не ми трябва?

— А защо ти е? Твоята цел е да лишиш противника си от способността му да продължи боя, а за това е напълно достатъчно да му разкъсаш кожата и мускулите. Защо трябва да го осакатяваш? Е, Михалич, ще продължим ли?

— Давай! — съгласих се с готовност. С всеки изминал час ми ставаше все по-интересно.

— Значи така. Заставаме — Телето изчака, докато заема позиция до него, — вдигаме ръцете, отпускаме се, представяме си наум една окръжност и започваме движение по окръжността нагоре… надолу… нагоре… И дишаме, Михалич, дишаме: вдишване през носа — бавно, издишване през устата — рязко, диафрагмата нагоре, стомахът прилепнал…

„Той би трябвало да преподава физкултура в началните класове — помислих си с усмивка, размахвайки послушно ръце под ритмичните команди на телохранителя Гриша, — ръчичките — крачетата, дишаме — не дишаме. Детска градина, точно така.“

Към края на първата седмица от заниманията ми с Телето се появиха и първите успехи. След още една седмица, заедно със загубата на още един килограм — вече пети поред от началото на пребиваването ми в санаториума, аз придобих навика да дишам правилно и да не напрягам ръцете си, когато това бе необходимо.

Животът отново стана монотонен и лишен от ярки събития. Събуждане, закуска, тренировка, душ, басейн, обед, работа, вечеря, работа, сън. След един ден в този непоклатим график щеше да се вмъкне посещението на Муся, което ставаше веднъж в седмицата, а после — и посещението на майка ми, но веднъж на две седмици. Лина замина с Женя на море за целия август и моето съществуване стана почти изцяло комфортно от психологическа гледна точка. В първия момент с радост се наканих най-сетне да се преместя вкъщи, тъй като жена ми нямаше да бъде там цял месец, но за огромно свое учудване разбрах, че не ми се ще да прекъсвам заниманията си с Телето. Тъкмо бе започнало да се получава нещо и да го зарежа насред пътя, така ли? А, не, щом ми бе паднала такава възможност, щях да продължа. Това щеше да ми свърши работа и за книгата — ако не за тази, то за следващата — за милицията. Пък освен това откъде да знам — можеше да ми потрябва и в живота.

Към края на юли ми се наложи да се разделя и с милия Магарешки бодил Петрович, тъй като дъщеря му и мъжът ѝ дойдоха да го вземат и да го заведат в някаква клиника в Германия, където успешно лекували заболявания на гръбначния стълб. С Гриша останахме сами по време на храненията си, на нашата маса не настаниха друг човек и за мен това бе повече от добре. Младежът ядеше бързо и тичаше да смени ортака си, не ми досаждаше с разговори по време на храненето и ми даваше възможност да поглъщам обилните ястия на санаториума в приятно и характерно за мен замислено мълчание.

Между другото с течение на времето подозренията ми към Телето се притъпиха, той не даваше никакви поводи да се усъмня в неговото простодушие, не задаваше въпроси и не се опитваше да завърже интимни разговори. Цялото наше общуване се свеждаше изключително и само до моето обучение в изкуството да нанасям удари по живо тяло и до обсъждането на принципите и правилата за нарастване на физическата сила, издръжливост и ловкост. В крайна сметка започнах да изпитвам благодарност към съдбата за това, че тя най-неочаквано ми бе изпратила Гриша — телохранителя. Разбрах, че безумно се бях уморил от критичния и язвителен Трънливкин и вечно печалната и прекалено премъдра Мимоза. Телето беше открито и добродушно, с него можех да не се напрягам и в прекия смисъл на думата — да отпусна душата си, наслаждавайки се на беззлобността и дружелюбието му. Той никога, дори и като дете, не бе чел книги, тъй като принадлежеше към поколението, израснало с телевизионните и компютърните игри, беше чувал някъде нещо за писателя Корин, но не беше много наясно какво точно, и затова се отнасяше към мен без какъвто и да било пиетет, топло и покровителствено, както беше прието да се отнасяш към свой ученик.

Предадените за предварителна публикация откъси предизвикаха фурор и Муся периодично ми докладваше за поредния представител на пресата, който напираше да вземе интервю от мен във връзка с рязката смяна на жанра, в който работех. Аз не отказвах на никого и въведох твърд график за контакти с журналистите: всеки вторник от дванадесет до два часа моят литературен агент можеше да довежда в санаториума, който и да е журналист — моля, заповядайте.

Вече никой не посягаше на моя безценен живот, писането на книгата ми вървеше леко, физическата ми форма укрепваше с всеки изминал ден и аз се чувствах някак си съвсем различен, малко непознат, но напълно удовлетворен човек.

— Знаете ли, Мария, не преставам да се учудвам на това до каква степен не си приличате с вашата съседка — казах аз, довършвайки впечатляващо вкусната вечеря, с която ме нагости старицата.

Днес тя беше облечена в ослепителнобели панталони и пуловер в нежен небесносин цвят. На шията ѝ висяха три наниза едри перли, носеше гривна от същия вид бисери на хилавата си китка, на ушите ѝ се мъдреха идеални малки перлички, а една малко по-голяма бе вградена в пръстена на ръката ѝ.

— Защо ви учудва това, миличък? Кой ви е казал, че хората, които живеят един до друг, непременно трябва да си приличат?

— Друго имах предвид. Та нали Ана е млада жена, има си собствен дом, не гладува, при нея растат прекрасни деца, около нея се въртят мъже. На нейно място деветдесет и девет процента от жените биха се радвали на живота. А тя непрекъснато е някак мрачна, намусена, сериозна и изглежда толкова уморена, като че ли няма сили за нищо. А вие, тъкмо обратното, нямате деца и изобщо никакви роднини, младостта ви е останала далеч назад, вероятно има какво повече да се желае и от здравето ви… — деликатно се опитвах да избегна думата старост — … и въпреки всичко сте пълна със сили, енергия и радост. Каква е причината за това?

— Причината, скъпи мой, е, че умея да бъда благодарна.

— Благодарна ли? На кого? И за какво?

— На Вселената. На Бога. На Космоса. Сутрин ставам от сън и с благодарност си мисля за това, че съм се събудила и че ми е подарена възможността да изживея още един ден. Излизам в градината и благодаря на Бога за това, че ми е дал възможност да видя още едно цвете, което вчера не е било разцъфнало, или още една птичка, която се е излюпила от яйцето на разсъмване. Ако при мен дойдат гости, аз съм им благодарна за това, че са дошли и че сме си поговорили за неща, за които нямаше да можем да си поговорим, ако сутринта не бях се събудила. Аз умея да бъда благодарна за всичко, което се случва с мен. Всяка минута, на всяка крачка, при всяко излизане. Вселената обича онези, които ѝ благодарят, и се старае да им даде колкото може повече. Защото всъщност тя по нищо не се отличава от хората. Вселената — това сме всички ние.

— Значи Ана не е като вас, така ли? Тя не разбира ли тези неща?

— Защо да не ги разбира? Разбира ги.

— Тогава защо не се отнася към тях като вас?

— Да разбираш не значи да искаш. Да разбираш не значи да можеш. И не значи да умееш.

— Искате да кажете, че Ана не иска да бъде благодарна, така ли?

— Иска. И умее. Но не може.

— Защо? — продължавах да разпитвам, опитвайки се да си изясня за какво става дума. — Какво ѝ пречи?

— Законът. Тя няма право. Не ѝ е разрешено. Сменяме темата, миличък…