Фантомът на паметта

Глава 11

„Какво е това?“

Тези думи на Муся, произнесени с несигурен, глуховат глас, още звучаха в ушите ми, макар че от момента, в който тя зададе въпроса си, бяха изминали една вечер, една нощ и една сутрин.

— Какво е това? — попита тя, откъсвайки поглед от включения компютър, и свали очилата си.

— Нали ти обясних: не зная — отвърнах търпеливо. — Но това се получава…

— Изумително! — замислено промърмори Котараната. — Не съм очаквала от теб такова нещо. Изобщо не е в твоя стил. И мислите не са твои.

— Мислите са си мои, само че и аз не съм очаквал, че могат да се появят в главата ми.

— Все отнякъде би трябвало да са се взели — поклати глава Муся. — Може би си чел нещо или си общувал с някого в онзи период, за който сега не си спомняш. Думите са се забили в главата ти, пуснали са корени и сега дават кълнове. Забравил си как са попаднали там, а резултатите са налице. Както и да е, не е важно откъде са се взели.

— А кое е важното? — попитах с тревога.

— Че написаното е интересно. Ще го четат. И ще го обсъждат. Нещо повече — то идеално ще потвърди легендата ти. Станал си коренно различен и вече те вълнуват съвсем други проблеми. И книгата за милицията може да се смята за забравена. Но кажи ми, Корин, наистина ли се каниш да работиш над нея или не?

— Разбира се, че се каня. Непременно ще я напиша, Муся, не се и съмнявай. Само че първо ще разбера на кого и защо пречи тя. А след това с теб ще вдигнем такъв скандал около нея, че на всички свят ще им се завие. С нея ще спечелим купища пари — усмихнах се аз, тъй като забелязах на кръглото ѝ меко лице сянка на недоверие. — Какво, не ми ли вярваш? Не ме гледай така, зная какво си мислиш.

— И какво си мисля?

— Че винаги съм се старал да избягвам конфликтите, а още повече — скандалите. Може да ти звучи странно, но сега не се страхувам от тях. Наистина. Честна дума — не се страхувам. След катастрофата разбрах, че съществува само едно нещо, заради което има смисъл човек да се страхува — и това е животът му. Всичко останало не заслужава ни най-малко вълнение…

Ето така си поговорихме вчера. Естествено аз си изкривих душата, като казах на Муся, че не зная откъде са се появили в главата ми тези толкова необикновени мисли. Много добре знаех откъде. От разговора ми с Мимозата Елена. Но кой знае защо, не ми се искаше да призная това пред моя литературен агент.

А Елена заварих във фитнесзалата. Днес изглеждаше прекрасно, дори създаваше впечатление за истинска красавица и с нищо не напомняше треперещата от страх крехка пухкава топчица. По абсолютно обясними причини не ми се искаше да говоря с нея. Но нямах и повод да се обърна и да изляза, пък и не ми се щеше да пропусна тренировката си. Все пак резултатите от моите старания бяха очевидни, забелязвах ги не само в огледалото, но и в цялостното си поведение и ми се струваше, че ако пропусна и един ден, всичко ще иде по дяволите. Тъй че когато видях бодро крачещата по тичащата пътечка Елена, малко се вкиснах.

Ала усетът на Мимозата се оказа направо феноменален. Не, каквото и да ми говореха, тя беше екстрасенс. Дори да ми я бяха подставили, описвайки ѝ предварително и подробно особеностите на моя характер, независимо от всичко, тя не би могла да се държи толкова точно и деликатно, ако не долавяше настроението ми с някаква невидима вътрешна антена. Елена спокойно се усмихваше, с желание откликваше на репликите ми, но не подхващаше сама никакви разговори и изобщо се държеше като доброжелателна, добре възпитана непозната, която не се опитва да завърже контакт. А на мен това ми бе повече от достатъчно. Прекараните в залата час и половина ни най-малко не ме напрегнаха.

Когато се върнах на етажа си, отдалеч забелязах, че вратата на стаята ми е отворена. А аз с абсолютна сигурност си спомнях, че на излизане много добре я затворих. През деня не ми се полагаха никакви лекарства, а и чистачката леля Зина все още не бе оздравяла. Започваше се…

Преливащ от яростна решимост, тръгнах към дежурния пункт на медицинската сестра в коридора, обладан от твърдото намерение да започна разследване. Но дежурната сестра ме изпревари:

— Андрей Михайлович, имате посещение.

— Кой? — Надявах се, че съм успял страховито да сбърча вежди, но по-скоро се лъжех, защото сестрата изобщо не се стресна.

— Вашият лекар.

— Ема Викторовна ли? — учудих се аз.

От къде на къде тя ще ме чака в стаята ми? Такова нещо не се бе случвало.

— Не, един такъв дебел, който постоянно идва при вас. Само че по-рано се появяваше следобед, а ето че днес е подранил.

Хипопотама! Но защо? От какъв зор? Нали бях помолил Муся да му каже повече да не идва при мен и тя ми обеща да го направи още вчера. Да не би да е забравила? Или не го е намерила вкъщи? Не, разбира се, глупости — той имаше мобилен телефон. По дяволите! Защо ли бе дошъл? Да си изясняваме отношенията ли? Да иска обяснение заради това, че съм се отказал от него ли? И какво щях да му кажа? Май че вчера малко бях преувеличил, когато заявих на Муся, че вече не се страхувам от конфликти и скандали. Може би наистина не се страхувах от онези скандали, които още не бе ясно кога ще се случат, но от неприятния разговор, който ми предстоеше всеки момент, въпреки всичко се изплаших.

Ала нямаше къде да се дяна, трябваше да вляза в стаята си. Използвах оставащите до вратата двадесетина крачки, за да прехвърля трескаво наум всички думи, които знаех, и да подбера най-подходящите, та да сведа конфликта до минимум.

Хипопотам Викторович ме посрещна със сияйна усмивка:

— Извинете, че ви се изтърсих без предупреждение, Андрей Михайлович. Мария Владимировна ми каза, че повече не се нуждаете от заниманията си с мен и дойдох да се сбогуваме. Тази вечер заминавам в командировка.

— Как така — в командировка? — шашардисах се аз, като на мига забравих всички току-що мъчително събрани накуп и скрепени с логическа нишка думи. — Ами ако Мария не ви се беше обадила?

— Тогава щях да се откажа от пътуването. Всичко се нареди много добре, Андрей Михайлович. Тъкмо вчера ми се обадиха и ме помолиха да отида във Волгоград, за да помогна на една жена да се измъкне от тежка криза. Преди няколко дни цялото ѝ семейство загинало при трагични обстоятелства. И тъй като вече не съм ви нужен, приех предложението. Виждате ли колко добре се наредиха нещата!

— Да, разбира се — измърморих полугласно.

Много добре се наредиха нещата. Но защо ли въпреки това ти се появи тук, Хипопотамчо мой? Нещо не мога да разбера. Да не би Муся да е забравила да ти каже за парите и си дошъл за хонорара си? Лоша работа — тук нямах толкова пари.

— Помолих Мария да ви даде хонорара, тук нямам… — започнах да се оправдавам аз, но Хипопотама размаха ръце:

— Да-да, разбира се, днес сутринта тя се разплати с мен. Какво говорите, Андрей Михайлович, да не би все пак да си мислите, че съм дошъл за пари? Наистина дойдох, за да се сбогуваме. Разберете ме правилно: не съм някакъв си конски доктор, с вас направихме толкова сеанси, че станахме почти приятели. За мен е важно да ви оставя в добро разположение на духа, в състояние на хармония със самия себе си и със света. Трябва да видя очите ви, да видя как се усмихвате, сбогувайки се с мен.

— Нима човек може да се усмихва, когато се сбогува с приятел? — клъвнах го неволно, тъй като не вярвах на нито една негова дума. — Според мен в такива ситуации хората се разстройват, а не се усмихват.

— Точно тук не сте прав. — Безбройните му гушки ситно-ситно се затресоха. — Истинският приятел е онзи, без когото можете да минете. Ако не искате да живеете без него — това е друга работа. Но можете. Защото ако не можете, значи сте изпаднали в зависимост от този човек. Това е вашата беда, но вината е негова. Той го е допуснал. Щом не се усмихвате, когато се разделяте с приятеля си, значи се страхувате да останете без него, че сте зависим от него. А това вече е лошо. Затова за мен най-голямата радост като лекар е, когато пациентите ми кажат: Край, докторе, благодаря, повече нямам нужда от вас! Това означава, че човекът или се е справил с проблема си, или смята, че има достатъчно сили да живее с него, без да изпитва кой знае какви неудобства. Тоест в крайна сметка това означава, че аз съм изпълнил задачата си.

Да бе, изпълнил си я… Макар че може би имаш известно право, миличък мой Хипопотамчо.

— На този етап не можахме да се справим с вашата парамнезия — продължи той — и след като Мария Владимировна ми се обади, реших да дойда при вас. За мен е важно да разбера защо сте решили да прекратим нашите занимания. Дали това е ваше искрено желание и действително смятате, че по-нататък можете да се справите без моята помощ, или при вас са възникнали обективни затруднения… Да речем — от финансов характер. Защото добре разбирам, че моите услуги не са евтини. Или сте огорчен от липсата на резултат и сте поканили друг специалист, когото са ви препоръчали като по-опитен. Разберете ме правилно, Андрей Михайлович, в никакъв случай не бих се обидил, ако се окаже точно така. Но за мен наистина е важно да разбера дали съм изпълнил задачата си или не. Ако съм я изпълнил, значи мога да замина за Волгоград с леко сърце.

— Михаил Викторович — тържествено произнесох аз, — можете да бъдете напълно спокоен. Нямам намерение да провеждам сеанси с друг психоаналитик, безкрайно съм ви признателен за всичко, което направихте за мен, защото успях да се ориентирам в себе си и започнах да разбирам много по-добре истинските подбуди и причини за собствените си постъпки. И сега ми се струва, че мога да се справям и без чужда помощ. Още повече че — ще ви призная честно — у мен се зароди идея за нова книга, която изобщо няма да прилича на нищо от онова, което съм писал преди. Ще бъде в жанр фентъзи, в нея ще се разказва за разни мистични неща и нямам търпение да започна денонощно да работя, без да се разсейвам с нищо и без да си губя времето.

По лицето на Хипопотама се разля усмивка, той силно стисна протегнатата ми ръка и се оттегли в състояние на дълбоко удовлетворение.

Когато вратата след него се затвори, аз въздъхнах с облекчение. Ето на, май всичко се размина. Нямах представа защо всъщност той дойде тук, не знаех дали беше подставено лице или случайно намерен лекар, но за щастие конфликтът не се състоя, а аз — за всеки случай — му споделих и намерението си да пиша нова книга. Тоест излязох от ситуацията не само без загуби, но и с печалба.

Напълно доволен, бързешком се мушнах под душа, отмих пролятата във фитнесзалата пот, намъкнах дънките и тениската си и се настаних в креслото, опитвайки се да взема решение дали да отида в басейна, или да поработя. И ако поработя, дали да се съсредоточа върху текста на книгата си, или върху онова, което се канех да кажа на журналистите — до срещата с тях ми оставаха всичко на всичко четири часа.

Реших да не ходя в басейна и включих компютъра, но в този момент изпищя мобилният ми телефон.

— Синко, идвам, ще бъда при теб след десет минути. — Майка ми говореше забързано и напрегнато. — Моля те, ела на портала.

— Какво е станало? — изплаших се не на шега.

— Нищо не е станало, просто нямам нито минута излишна, час и половина висях, заседнала в едно задръстване, и няма да мога да остана при теб. Трябва спешно да се върна, защото в два часа имам конференция — дърдореше тя. — Нося ти едно ново лекарство, американско, за стимулиране на паметта. Донесоха ми го специално за теб.

Нямаше как да седна и да пиша, налагаше ми се да отида на портала. А в главата ми вече се бяха оформили първите изречения…

Чевръсто заситних през парка. Таксито — една пясъчножълта „Волга“ — вече чакаше пред вратите и моята Олга Андреевна нетърпеливо потрепваше с краче, като току поглеждаше към часовника си.

— Закъснявам. — Млясна ме по бузата и мушна в ръцете ми обемист пакет. — Как се чувстваш?

— Нормално. Какво е това, толкова много лекарства ли ми носиш?

— Не се прави на глупак, наистина ли мислиш, че майка ти може да дойде при теб с празни ръце? Донесла съм ти любимите пилешки кюфтенца и нарове, непременно трябва да ядеш нарове — много са полезни.

— Мамо, тук ни хранят отлично — започнах сърдито аз, — няма нужда…

— Това е, сине, изчезвам, вече закъснях.

С изумителна пъргавост майка ми се шмугна в колата и затвори вратата. Автомобилът се понесе, вдигайки кълбета прах покрай себе си, а аз останах до портала с идиотския пакет в ръце, от който се разнасяше несравнимата с нищо миризма на още топли пилешки кюфтета, здравата подправени с чесън. Не понасях чесъна, но майка ми го слагаше във всички ястия в огромни количества, тъй като смяташе, че е много полезен за здравето. А на мен само от миризмата му ми ставаше зле. Но пък родната ми майчица не беше кой да е, тъй че се налагаше да си мълча и да се правя, че го ям и вдъхвам с удоволствие уханието му.

Притиснал пакета до гърдите си, аз смирено се потътрих обратно. И щом направих няколко крачки, се заковах на място. В далечината, на пейката под липите, се виждаха две фигури. Едната бе на Мимозата. Другата — на Хипопотама. Нямаше начин да греша. Но за всеки случай се приближих малко, за да видя по-добре. Да, нямаше никакво съмнение — това бяха Елена и моят благороден доктор. Гледай ти! Оказваше се, че се познават. И увлечено си говорят за нещо. Ех ти, Мимозо, нежна и трептяща! Я да те попитам аз защо не си била на басейна! Как ли ще се измъкнеш?

Значи още от самото начало моите подозрения не са били безпочвени. И двамата — и Мимозата, и Михаил Хопопотамович — са били в ролята на подставени лица около моята особа. Сега трескаво прекрояваха плановете си за съвместни действия с оглед на факта, че докторът повече нямаше достъп до мен. Интересно — каква ли песен щяха да запеят утре, когато във вестниците се появеше интервюто ми? Сигурно щеше да се окаже, че Муся, както винаги, е права и Мимозата тихомълком ще изчезне. И слава богу! Това означаваше, че бях измислил правилна стратегия за подсигуряване на моята безопасност.

Ама и Хипопотама си го биваше! Да се домъкне дотук и да не пожали времето си уж единствено заради вътрешната си потребност да ме погледне в очите и да се убеди, че с мен всичко е наред. А всъщност след вчерашното обаждане на Муся просто му е било необходимо спешно да се срещне с Елена и да обсъди ситуацията. Но беше опасно да дойде в санаториума без обоснован повод: ами ако внезапно попаднеше на мен, как щеше да ми обясни защо се е появил там, където не го чакат? И ето че си бе измислил причина.

Изведнъж миризмата на чесън ми се стори просто непоносима и дори започна да ми се повдига. Вероятно от ярост. Обърнах се и бързо закрачих към корпуса, като си мечтаех за две неща едновременно: първо, бъбрещата си на пейката двойка да не ме е забелязала и, второ, колкото може по-бързо да се отърва от вонящия пакет. Щом се озовах в стаята си, измъкнах от него опаковката с лекарството, а кюфтетата увих в няколко други плика и ги мушнах в хладилника. После щях да измисля кого да нахраня с тях.

До срещата ми с журналистите оставаха три часа и половина.

Обедът при Мария ми направи силно впечатление. Впрочем думата силно едва ли бе точна. По-скоро — изумително.

За три часа старицата — неизвестно как — успя да направи десетина ястия, като през цялото това време аз не забелязах кой знае каква суетня. Дори ми се струваше, че тя не се движи чак толкова бързо, макар да нямаше спор, че движенията ѝ бяха сръчни и почти грациозни, доколкото това изобщо беше възможно на нейната възраст.

Бурята отмина доста бързо, гръмотевиците и мълниите стихнаха, но проливният дъжд не спираше да шумоли зад прозореца и аз си помислих, че оптимизмът на старицата за гостите, които ще се появят сами, без покана, днес със сигурност няма да се оправдае. Че кой ще се помъкне в такова време някъде си на обед, ако не е заради някакво задължение и ако вместо това той може спокойно да си седи вкъщи?

Само че жестоко се излъгах. Домакинята още не бе започнала да слага масата, когато гостите вече заприиждаха. За има-няма половин час се стекоха осем души, а заедно с Мария и слязлата долу Еспера около масата се събрахме единадесет човека. От осемте гости петима бяха старчета и старици на по осемдесет или около осемдесет години, като бях сигурен, че всичките — или почти всичките — ги бях видял предишната вечер в онзи бар, където срещнах Лъки и Булит. Други двама — един мъж и една жена — ми изглеждаха като съпрузи, макар че едва ли наистина бяха такива, тъй като по време на разговора на няколко пъти споменаваха за своите съпрузи в трето лице. Мъжът беше на около петдесет години, жената изглеждаше по-млада, но и двамата създаваха впечатление на сериозно болни хора. Вероятно ги бе споходила закъсняла любов. Осмият гост бе юноша на около шестнадесет години, който още от вратата попита къде е Еспера и хукна нагоре към библиотеката. С две думи — компанията бе странна.

Разговорът край масата течеше гладко, Мария умело държеше юздите на ръководната си роля в сухите си, сбръчкани ръчици, като ту ловко сменяше темата на беседата, ту добавяше нещо в опразнените чинии. Седналата до нея Еспера и най-младият гост тихичко си разменяха някакви думи и веднага след като доброто възпитание позволи, напуснаха общата маса. След онова, което ми каза Мария, аз се вгледах по-внимателно в момичето и се учудих как съм могъл да не разбера, че то е болно. Вярно, още вчера забелязах нейната бледност и физическа немощ. Вероятно се бях подвел от блясъка на живите ѝ очи и израза на доброжелателност и откритост върху финото ѝ, изписано като икона личице. Кой знае защо, винаги си мислех, че лицето на тежко болното дете трябва да е белязано от печал и отнесеност. Оказваше се, че съм се заблуждавал.

— Еспера обожател ли си има? — попитах Мария, след като хлапетата излязоха от стаята.

— О, да — старицата се подсмихна, — тя има голям успех. Много по-голям, отколкото би трябвало. Впрочем по-добре да има успех тя, отколкото Лъки.

— Защо? — поинтересувах се озадачено.

— Защото децата, които си дружат с Лъки, наистина са безнадеждни. И нищо не може да се направи с това обстоятелство.

— Но защо? — повторих настойчиво въпроса си, тъй като окончателно се бях объркал.

— Ей така — загадъчно се усмихна Мария. — С течение на времето ще разберете.

Тайна след тайна. Ама че селце!

Май че Муся не бе преувеличила, когато каза, че журналистите спуквали телефона ѝ от звънене, опитвайки се да уговорят интервю с мен. Вместо очакваните четирима души, в парка на санаториума се събраха почти двадесетина представители на пресата, въоръжени с тефтери и касетофони, а също и трима фотографи. Аз се появих при тях, съпроводен от Муся в образа ѝ на Дива котка. Лепнах на лицето си една виновна усмивка и започнах да говоря.

Искам да си призная и да се покая за това, че заблудих всички. Първата информация, която разпространи дъщеря ми, беше вярна — аз наистина изгубих паметта си. Не ми се искаше да правя това достояние на широката общественост, притеснявах се от този свой недъг, страхувах се, че ще изглеждам непълноценен, затова опровергах първото съобщение и заявих, че загубата на паметта ми се е оказала краткотрайна и вече всичко е наред. Бях сигурен, че това ще се случи в близките дни и смятах, че не върша кой знае какъв грях спрямо истината. Ала сега, когато от катастрофата изминаха близо три месеца, съм принуден да констатирам факта, че така и не съм възвърнал паметта си. Амнезията унищожи последните две години от живота ми, не помня какво се е случило през тези две години. Не помня хората, с които съм се запознал през този период. Не помня какво съм говорил и какво съм правил. С учудване разбрах, че съм завършил романа си „Времето на дизайна“ и дори съм написал новата си книга — „Триъгълният метър“. Още веднъж моля за извинение, че заблудих всички. А сега съм готов да отговарям на въпросите ви.

Така звучеше в сбита форма онова, което казах на журналистите, но всъщност говорих близо двадесет минути, засичайки с крайчеца на окото си непрестанните щракания на фотоапаратите. Въпросите се посипаха един след друг.

— Прочетохте ли романите, които не помните как сте написали?

— Разбира се, веднага след като разбрах за тях.

— Какви са впечатленията ви?

— Според мен са добри — усмихнах се скромно.

— Какви чувства изпитахте, когато разбрахте, че не помните нищо от последните две години?

— Първо — ужас и срам. Стори ми се, че съм станал интелектуален инвалид и не си представях как бих могъл да се покажа пред хората в такъв непълноценен вид. Второ — омраза към невидимия крадец, който бе отнел две години от живота ми. Трето — страх пред бъдещето. Не знаех дали ще мога да живея по-нататък така, както бях живял досега, и какво ме очаква занапред. Нали разбирате, това е първата амнезия в живота ми! — Публиката се разсмя, оценявайки елементарното ми чувство за хумор. — Аз просто не знаех какво е да не помниш нищо. И едва сега започнах да осъзнавам, че не е толкова страшно, че животът не се променя, че си оставам същият и нищо не застрашава бъдещето ми. Но трябваше да минат почти три месеца, за да го разбера. А тогава, през първите дни, бях сериозно изплашен.

— Обърнахте ли се към психоаналитик, за да възстановите паметта си?

— Да — признах си аз, тъй като не виждах смисъл да крия това. Защото ако Хипопотама беше подставено лице, онези, които го бяха наели, бездруго знаеха, че той се е занимавал с мен, и ако излъжех, те можеха да застанат нащрек. Трябваше да бъда открито и честно момче, което открито и честно нищо не помни и хабер си няма от нищо. — Но за съжаление засега — безуспешно.

— А има ли надежда?

— Уви! — Разперих театрално ръце. — Боя се, че няма. Затова от вчера прекратих заниманията си с психоаналитика — стигнах до извода, че напразно си губя времето. Паметта ми не се възстановява, а в същото време у мен се породи желание да напиша нова книга. Така реших да посветя на писането цялото си време.

— На каква тематика ще бъде новата ви книга?

— Трудно е да се каже. По-точно — трудно е да се опише. Но с абсолютна сигурност няма да е производствен роман, подобен на онези, които пишех досега. По-скоро ще се получи нещо в областта на фантастиката.

— В новата ви книга ще влезе ли и опитът ви от борбата за възстановяване на паметта ви?

— Не. Сега ме вълнуват други проблеми.

— Къде и кога ще се развива действието в новия ви роман?

— Никъде и никога. Или навсякъде и винаги. Мястото няма наименование и не е свързано с конкретен период от време. Ще бъде роман-притча, а притчите нямат време и място на действие.

— Какви проблеми повдигате в новата си книга?

— За рая и ада. За греховете. За душата и разума. За опита и чувствата.

— Кой ще бъде главният ви герой?

— Един композитор. Но няма да е книга, която описва живота в музикалните среди. Или в някакъв шоубизнес. Повтарям още веднъж: книгата ще бъде от съвършено нов за мен жанр. Искам да добавя, че съм готов да дам откъси за предварителна публикация.

И така нататък. Под ръководството на Муся ние се вместихме точно в уговорения час и половина. Преди началото на пресконференцията Котараната ми съобщи, че двама от журналистите са се интересували от възможността за ексклузивно интервю с мен и са питали дали няма да благоволя да им отделя време, след като останалите се разотидат. Разбира се — благоволих. Ако не бях доизрекъл нещо или не бях се изразил достатъчно ясно, щях да имам още две възможности, а това никак не беше зле.

Докато разговарях с първия журналист, Муся забавляваше на съседната пейка втория, по-точно — втората, тъй като това бе съвсем младо момиче, което повече приличаше на момче: беше късо подстригано, с щръкнали коси, луничаво, ръбесто и с целия си вид напомняше врабче. Но когато започнах да разговарям с нея, оцених професионализма ѝ. Оказа се една от малкото журналисти, които се подготвяха за интервютата си, а не търчаха презглава да задават въпроси, без изобщо да имат понятие на кого и защо ги задават. Въпреки липсата на време, момичето-Врабчо бе успяло да прерови всичко, което бях говорил и което бяха писали за мен през последните години — и с това напълно ме предразположи към себе си. Дори ми се прииска да ѝ доставя някакво удоволствие. Например да ѝ разкажа нещо, което още не бях разказвал на нито един журналист. Пък и нямах намерение да го разказвам. Но сега, колкото и кощунствено да беше, аз се преизпълних с такова желание, защото сметнах, че споделеното може да се окаже съвсем на място. И когато момичето, както бе прието при добрите журналисти, накрая попита дали има нещо, за което не сме успели да си поговорим, но което ми се иска да кажа, аз извадих от ръкава си своето асо коз:

— Никой не ме попита защо избрах за книгата си тази толкова нетипична за мен тематика. Работата е там, че имах по-малка сестра, Верочка. Много я обичах. Животът ѝ бе труден и трагичен. Имаше несполуки в личен план. Първото ѝ дете почина. След това по време на раждането умря и второто ѝ дете. После тя роди трето, но и то не успя да доживее дори до училищна възраст. Беше ѝ много тежко. В същото време постоянно я преследваха неуспехи в професионалната сфера, не ѝ вървеше в кариерата, а семействата, които се опитваше да създаде, бързо се разпадаха. Верочка се самоуби. И аз непрекъснато живеех с чувството за вина, струваше ми се, че не съм сторил необходимото за сестра си, че съм пропуснал да направя нещо или по-скоро — че не съм направил всичко, за да ѝ помогна. Не съм ѝ отделял достатъчно внимание, не съм я стоплял с обичта си. И сега осъзнах, че трябва да напиша книга в нейна памет.

— Искате да опишете живота на сестра си, така ли? — уточни момичето.

— Не е точно така. Вече казах, че това ще бъде роман-притча. В него няма да бъде описана конкретно моята сестра, както изобщо няма да има никакви конкретни хора, които аз познавам. Но в книгата ще се разглеждат проблемите, с които се сблъскваше в живота си Вера. Ето че ви казах всичко.

— Много ви благодаря! — развълнувано откликна Врабчо. — Искате ли да видите текста, преди да го предам в редакцията?

— Непременно! — веднага се намеси Муся. — Изпратете го в офиса ми или по факса, или по електронната поща. Вече ви дадох визитката си, всички координати са там.

— Добре, ще подготвя материала до утре привечер и ако нямате забележки, ще го публикуваме след два дни.

Врабчо бързешком мушна в чантата си своето съвсем обикновено касетофонче и изхвърча.

— Е? — Муся внимателно ме побутна по рамото. — Материалите от пресконференцията ще се появят във вестниците още утре, а ексклузивните ти интервюта — след два-три дни. Струва ми се, че каза всичко, което искаше. Доволен ли си?

— Напълно. Освен това удовлетворих и майка си. Нека си мисли, че ще изпълня молбата ѝ. Естествено — не във формата, в която би ѝ се искало, но ако ѝ обещая да направя дълго предисловие като посвещение към книгата, тя ще се успокои.

— Това е, в случай че се получи роман — уточни моята съобразителна Котарана, която видимо се отпусна, след като журналистите си отидоха, и от Жилава и с Къса козина отново се превърна в Мека и Пухкава. — А ако все пак излезе новела?

— Няма да нервничим предварително — усмихнах се утешително. — Каквото се получи, това ще е. Днес най-важното е да успокоим всички, та никой да не ме закача. Искаш ли да хапнеш нещо?

— Искам — призна си Муся, която изобщо не страдаше от липса на апетит и никога не спазваше никакви диети. — Ти иди да вечеряш, в това време аз ще отскоча до бюфета и ще си купя нещо.

— Никакви бюфети! — обявих с решителен тон. — Хладилникът ми е пълен с пилешки кюфтета, произведени от Олга Андреевна Корина. Как се отнасяш към чесъна?

— Нормално, защо?

— Тогава кюфтетата са твои! Аз не мога да го понасям. Имам и чудесен салам, произведен от другаря Микоян2, консерви, производство на „Бондюел“, и юфка от славна Армения! Днес с теб добре поработихме и имаме право на един местен камерен пир.

— Ти поработи добре — каза Муся, вървейки до мен към сградата. — А аз не успях да свърша всичко за днес.

— Какво например?

— Например изтеглих парите от банката, но не се срещнах с дъщеря ти. Как мислиш, ще бъде ли късно за нея, ако ѝ предложа да се видим към десет вечерта?

— Мусенка, злато мое, Светка е голяма жена, която е успяла да смени вече няколко гаджета. На нея и в един през нощта няма да ѝ е късно, особено щом става дума за парите, от които се нуждае ненагледният ѝ наркоман Гарик. Обади ѝ се още сега, определи ѝ среща, ние с теб ще вечеряме, ти ще си починеш малко и ще тръгнеш. Само не ѝ казвай, че си при мен — добавих бързо, виждайки, че Муся посяга да извади телефона си. — В момента нямам сили за разговори с нея.

Кюфтетата на майка ми бяха унищожени светкавично и с голямо удоволствие. Вероятно наистина бяха вкусни, просто аз съм някакъв кретен, който не ги харесва. А може би Котараната бе страшно изгладняла, защото от ранни зори до късна вечер бе обикаляла града и се бе занимавала с моите проблеми. Както бе станала в шест сутринта и бе изпила чаша кафе, така до вечерта не бе сложила нищо в устата си. Не беше като мен с обилна закуска, калоричен обед и разпределен по график начин на живот.

Щом чу за парите, Светка с радост се съгласи да се срещне с Мария Владимировна по всяко време и на което и да е място. Така че и този проблем беше решен без каквито и да било затруднения.

И така: дадох интервюта, отървах се от Хипопотама и получих глътка въздух от любовника на Светка и неговите зверчета. Утре щяха да се появят публикациите във вестниците и след това беше напълно възможно и Мимозата да изчезне от полезрението ми. Тогава можех спокойно да си отдъхна.

Оставаше ми само да доживея до утре.

— Обиколих цялото село и никъде не видях гробище. Да не би да е някъде много далеч?

Обедът бе свършил, гостите се бяха разотишли и ние със старицата вече седяхме в библиотеката. Аз се разкъсвах Между любопитството и любопитството: искаше ми се да задавам въпроси с надеждата да чувам поучителни отговори, но и да поразгледам книгите, които запълваха полиците на четирите стени от пода до тавана.

— Ние изобщо нямаме гробище — спокойно ми отвърна Мария.

— А къде погребвате мъртъвците си?

— Никъде. Няма кого да погребваме. В нашето село никой не умира.

— Как така? — не разбрах аз. — Да не би тук да цари вечен живот?

Старицата въздъхна и тъжно ме погледна, сякаш бях безнадеждно пропаднал тип.

— Иска ви се да си заминете оттук, така ли? — зададе тя въпрос, който аз изобщо не очаквах, ако се съдеше по контекста на досегашния ни разговор.

— Не — тук много ми харесва. Но какво отношение има това към въпроса ми за гробището?

— Съвсем пряко. Вие не искате да си отидете оттук, защото тук ви харесва. И на другите им харесва. Можете ли да ми кажете защо?

— Не. Защо?

— Миличък, сам трябва да ми отговорите. Нали се разбрахме, че само вашите мнения и вашите усещания имат значение. Вслушайте се в себе си и ми отговорете какво ви задържа тук.

„Любопитството“ — искаше ми се да кажа първото, което се забелязваше на повърхността, но последвах указанията на Мария, вслушах се по-внимателно в себе си и най-неочаквано разбрах, че ме привлича онази някак необикновена атмосфера, която цари в селото. Или въздухът беше особен, или имаше някаква аура… аура на лекота, покой и безметежност. Даже на пълно отсъствие на тревожност. И на абсолютна липса на печал.

Опитах се, доколкото можех, да изразя това с думи.

— Точно така е — одобрително кимна старицата. — Съвсем вярно сте го почувствали. Такава аура може да има само на място, където никой никога не е умирал. Смъртта има свое енергийно поле, то остава и никога не изчезва. Когато човек усети, че краят му наближава, той заминава оттук и умира на друго място. Там го и погребват. Това позволява тук да се запази една необикновена аура, която не съществува никъде другаде по света.

— И какво — всички доброволно ли спазват това правило? Или си имате специална полиция, която следи никой да не нарушава реда? — недоверчиво уточних аз.

— Спазват го доброволно. Това е закон, който винаги е съществувал и никому и през ум не е минавало да го наруши.

— Добре де — не се предавах, — а как постъпвате с онези, които идват тук за малко? Те няма откъде да знаят вашите закони. Дошъл човекът да си почине, да се поразвлече, да поиграе в казиното или да навести роднините си и взел, че умрял. Нещастен случай или внезапна смърт. Това може да се случи както на онези, които гостуват на вашето село, така и на местните жители. Какво става тогава?

— Това не може да се случи, докато аз съм тук — с равен глас отвърна Мария. — Изключено е.

— Какво — нито може да ти падне тухла на главата, нито да те удари ток, нито газ да се взриви?

— Тухла може да ти падне на главата — леко се усмихна моята събеседничка, — и ток може да те удари, и газ може да се взриви. Може да се случи какво ли не. Но човекът няма да умре.

— Докато вие сте тук — допълних язвително.

— Докато аз съм тук — съгласи се тя.

— Значи сте лекар! — осени ме предположение.

— Не бих казала, че е точно така.

— Знахарка. Магьосница. Шаманка. Лечителка.

Преравях главата си, измъквайки оттам всички подходящи думи, но нито една не попадаше в целта. Старицата продължаваше да се усмихва и да клати отрицателно глава.

— Край — признах си, — предавам се! Нямам представа каква сте и как можете да направите така, че човек да не умре.

— А в същото време е толкова просто. Вижда се на повърхността. Ще му дойде времето и сам ще разберете. Можете да ми задавате всякакви въпроси, миличък, но не чакайте от мен директни отговори. Не бива да ви ги давам. Това е също един от нашите закони. Човек трябва всичко да разбере сам и за всичко да се досети сам.

— Почакайте — започваше да ми се вие свят, — това означава ли, че мога да дойда тук и да живея вечно, защото докато вие сте в селото, аз няма да умра?

— В никакъв случай, скъпи мой. Вие ще живеете точно толкова, колкото ви е отредено. Но ако сте се наканили да умирате в нашето село, аз няма да допусна да предадете богу дух, докато вашите роднини не дойдат и не ви отведат оттук.

— А ако нямам роднини и няма кой да ме отведе?

— Тогава ще ви откарат в курортното селище. И ще си умрете там, както сте се наканили. В курортното селище има огромно гробище, вярвам да сте го видели.

Да, видях го. Дори неведнъж се разхождах из него. Беше красиво и подредено. Ама че нрави има в това село!

— А ако самата вие умрете? Тогава какво ще стане?

Изтърсих този въпрос против волята си и щом го зададох, се сепнах. Това на нищо не приличаше: да питаш възрастен човек какво ще стане, когато той умре. Връх на нетактичността!

— Ако умра аз, ще умрат и всички останали, защото повече няма да мога да помагам на никого. Но днес с вас още ни е рано да обсъждаме това.

— Рано ли? — започнах да се ядосвам и не успях да прикрия раздразнението си. — Имате предвид, че още не съм достатъчно подготвен, за да мога да възприемам вашите мистични теории, така ли?

— И това — също. Но то е на последно място.

— На последно ли? А кое е на първо място?

— Миличък, всяка тема има своята граница, след която е забранена. Тя може да бъде обсъждана до определено ниво, но след това стигаме до онази точка, в която обсъждането става безсмислено. Зад тази черта няма място за въпроси и отговори, които се дават отстрани. Зад чертата можеш само да чувстваш и да разбираш, при това — не с разума, а с душата си. Тогава отговорите са точни и достъпни. Сега почти през цялото време във вас говори разумът и в неговата приятна компания ние стигнахме до тази черта. По-нататък пътят е затворен дотогава, докато в осмислянето на тези неща не започне да участва и душата ви. Ако все още ви е интересно да си поговорите с една старица, хайде да сменим темата.

— Хайде! — съгласих се с недоволна въздишка. — Можем ли да поговорим за вашата съседка и за нейните деца?

— Разбира се — подсмихна се старицата. — Но свикнете с едно: само до определена граница. И през ум да не ви е минало да се обиждате, както направихте току-що, когато ви спрях.

По дяволите, ама че работа, забелязала беше… Трябваше да контролирам поведението си, защото, току-виж, заради неукротимите си амбиции да науча всичко мигом взема, че се лиша от този свой изумителен събеседник.

— Кажете, Мария, съседката ви била ли е омъжена?

— Неведнъж. При нас не е прието да се регистрират браковете, но Ана имаше мъже, с които беше близка.

— И какво е станало с тях, да не би да са я зарязали? Или пък тя ги е изгонила?

— На езика на нашите понятия това се нарича да овдовееш. Нейните мъже бяха безогледно безразсъдни хора, от нищо не се страхуваха, можеха да влязат и в ада.

— Боже мой! Нима всичките ѝ съпрузи са загинали?

— Всички до един — потвърди Мария. — Над Ана виси прокоба. Около нея непрестанно се въртят мъже, понеже тя е привлекателна, нали?

Кимнах мълчешком.

— Е, и те се събират като мушици на пламък. Ана не ги примамва, тъй като знае каква участ очаква тези нещастници. Знае, че върху нея тегне такава прокоба — да носи гибел на всеки, който се приближи твърде много до нея. А те, глупаците, все се навират и се навират! — Старицата нервно махна с ръка.

— Но откъде могат да знаят, че Ана има такава особеност? — възразих аз, опитвайки се да защитя красивата ѝ съседка.

— Много добре знаят. Всички в селото го знаят и предупреждават за тази опасност и онези, които пристигат тук.

— Мен никой не ме е предупредил.

— Не е истина! — Мария ми размаха пръста си, върху който проблесна кървавочервен рубин, обрамчен в платина. — Предупредиха ви още първия ден, още вчера.

— Не са! Никой нищо не ми е казал.

— А барманът? Той не ви ли каза, че децата на Ана са неприкосновени?

— Каза ми — признах си объркано. — Но ставаше дума за децата на Ана, а не за самата нея. И изобщо…

— Миличък, вие не умеете да слушате. Направо е необяснимо как сте успели да станете толкова известен композитор. Къде остана слухът ви? Къде остана вашият усет? Казаха ви, че децата на Ана се различават от всички останали деца, които можете да срещнете тук. Отличават се принципно. Никой не може да ги докосне, никой не може да ги обиди. С тях не може да се случи нищо лошо. Какво следва от това?

— Не зная. Какво?

— Ами това, миличък, че тяхната майка има особено положение тук. И вие би трябвало да започнете да се питате защо. Но не го сторихте и продължихте да оценявате Ана точно така, както бихте оценили всяка друга жена в родния си град и в познатата ви среда. Предупредиха ви, но вие не чухте.

— Има ли много такива хора, които като мен не чуват предупреждението? — Потръпнах при мисълта, че и тази сутрин през ума ми мина въпросът как ли да замъкна Ана в леглото. Добре че старицата ме вразуми навреме.

— Уви, скъпи мой, много са. Дори бих казала — повечето.

— Но вие ми обяснихте историята около Ана по начин, по който не е възможно да не разбереш и да не чуеш. Защо не го обяснявате така и на останалите? Защо не крещите с цяло гърло и не ги предупреждавате за смъртната опасност? Защо допускате те да се сближават с Ана и да загиват?

— Казвам им го — печално рече старицата. — И крещя. И предупреждавам. Но животът на човека е нескончаема верига от избори, които той прави във всеки момент, докато е на този свят. Аз не мога да повлияя на ничий избор — не е по силите ми. Мъжете сами правят избора си. Те всичко знаят, всичко разбират, всичко виждат и чуват. Но избират Ана, а не мен. Стигнахме до чертата. Време е да сменим темата…