Фантомът на паметта

Глава 5

Най-сетне! Канадският безумец освободи моята Муся и тя вече беше на мое разположение, за което му бях благодарен. Днес сутринта тя ми се обади по телефона и с уморен глас ми съобщи, че ще дойде следобед. И тогава щях да имам възможност да ѝ задам всички въпроси, които ме интересуваха.

Вярно, вече се бях опитал да ги задам на Лина, надявайки се тайно, че щом като отново сме станали страстни любовници, може би се бяхме превърнали и в близки приятели. Но сметката ми излезе крива, Лина не знаеше нищо кой знае колко тайно за моите писателски дейности, не знаеше включително и това над какво съм работил или съм имал намерение да работя, след като съм завършил „Триъгълният метър“. Ако кажех това на някого, щях да стана за смях: как беше възможно жената на писателя да не знае каква книга пише мъжът ѝ! Не можеше да бъде! Не беше за вярване! Може и да не беше за вярване, но да се живее по този начин беше напълно възможно. Жената на писателя по цял ден, включително и в почивните дни, се занимаваше със своя доходоносен бизнес, от който мъжът ѝ нищо не разбираше и в който не си пъхаше носа. През същите тези дни мъжът ходеше замислен, обаждаше се на някого по телефона, дращеше нещо в тефтера си и пишеше разни неща на компютъра си. На всичко отгоре жена му не знаеше къде точно ходи и на кого точно се обажда, защото по това време беше на работа и се прибираше доста късно вечер. Нещо повече — мъжът ѝ имаше прекрасния навик постоянно да се усамотява на вилата си и да твори далеч от всекидневните грижи и ежеминутните контакти с близки и познати. На въпроса на жена му — „Какво става?“ — мъжът ѝ отговаряше разтегливо, че днес много добре е поработил или пък, напротив, че изобщо не му се е работило и главата му е била съвсем задръстена. През онези кратки часове, които с Лина прекарвахме заедно, успявахме да поговорим само за сина ни, за родителите ни и за общите ни познати или — демонстрирайки щастливо семейство — да отидем някъде тримата, например на гости при майка ми или на театър, или на ресторант. А тези часове се съкращаваха още повече и от обстоятелството, че Лина трябваше да се посвещава и на заниманията си в домакинството, които, общо взето, не предразполагаха към задушевни разговори. Много пъти ѝ бях предлагал да си вземем прислужница, но тази конструктивна идея предизвикваше у жена ми единствено гримаса на погнуса.

— Дори не мога да допусна мисълта, че в апартамента ми ще влезе чужд човек и ще пипа съдовете ми, бельото ми и храната ми. За нищо на света! Чудесно се справям и сама.

Дума да няма — тя наистина се справяше чудесно, макар че майка ми от време на време ѝ намираше някакви кусури, но на една свекърва това ѝ е работата. А пък на мен всичко ми беше по мярка — и храната, и степента на чистотата на пода, и начинът, по който бяха изгладени ризите ми. И нямах нужда от излишни приказки.

Тъй че на въпроса ми с какво се бях занимавал от края на януари до края на април Лина отговори:

— Казваше, че искаш да се пробваш с някакъв криминален сюжет. Аз се изненадах, защото никога не си писал кримки и те изобщо не бяха по вкуса ти, тъй като твоята сила са битово производствените романи.

— А аз какво ти отговорих? С какво обясних желанието си?

— Каза, че това няма да е кримка, че ще го напишеш така, както си писал винаги, но в центъра му ще има нещо криминално. И каза още, че Муся е подкрепила желанието ти, тъй като тя уж смятала, че ще бъде съвсем своевременно да издадеш такава книга.

Охо, докъде бяха стигнали нещата! Муся ме бе подкрепила! Добре де, щях да изясня подробностите със самата Муся, само че от какъв, извинете, зор бях посегнал към криминалната тематика? Последната кримка в живота си бях прочел на дванадесет години, когато преживявах увлечението си по Конан Дойл. Вярно, по-късно, когато на мода излезе Жапризо, прочетох и два негови романа, които ми се сториха излишно претрупани с пренапрегната шизофрения. И това беше всичко, повече не се бях връщал към криминалния жанр. Тогава откъде се беше взел този мой интерес?

Е, нищо, Муся щеше да дойде и всичко да ми разкаже, оставаше да почакам само още няколко часа. А дотогава щяхме да се заемем с оздравителните процедури във фитнесзалата, а сетне да се прехвърлим към завързалите се в басейна запознанства, които не бяха лишени от приятни моменти. А едновременно с това щяхме да си помечтаем за едно хубаво нещо: след няколко дни щях да навърша… пу, да му се не види, без малко да си помисля четиридесет и пет, а всъщност бяха четиридесет и шест години! Точно така си беше — в края на май деветдесет и девета година навърших четиридесет и четири и трябваше да броя следващия си рожден ден за четиридесет и пета годишнина. Само че през двехилядната година аз вече бях навършил четиридесет и пет, но това бе останало извън съзнанието ми. Интересно — как ли съм отпразнувал този свой рожден ден? В ресторант или може би съм поканил гостите си за два дни в някоя почивна станция, както беше модерно сега? Или пък изобщо не съм го празнувал, защото съм бил в творческа треска и съм седял на вилата, без да мърдам оттам? Или по това време съм бил в чужбина, давал съм интервюта и съм се срещал с читатели? Кой знае защо, този въпрос възникна у мен едва сега, иначе щях да го задам на мама и на Лина и отдавна щях да съм получил отговор. Разбира се, можех да взема телефона, да набера номерата им и да попитам моите дами, но беше някак нелепо да им досаждам с толкова странен въпрос, прекъсвайки напрегнатия делник на един хирург, който извършва прегледи, или на един ръководител на фирма, който е затънал в преговори. Добре де, Муся щеше да ми разкаже и това, когато дойдеше довечера. Разбира се, тя вероятно не е била сред моите гости, защото нямахме такъв тип отношения, но ако съм организирал нещо като банкет или пътуване извън града, то с това несъмнено се е занимавала тя. Че кой друг? В никакъв случай не съм бил аз — това е сигурно. Пък и нямаше кой друг да го направи. Муся щеше да надникне в своя прочут бележник и всичко, ама всичко щеше да ми разкаже. Моят литературен агент си има едно такова бележниче под названието органайзер, което изобщо не е малко, а с пълноценния формат на книга и с по една страница за всеки ден от годината, а тези страници са изписани от горе до долу със ситния ѝ почерк. Муся винаги и всичко записва, включително и всевъзможни незначителни неща, затова никога нищо не забравя и не пропуска. Тя е много организирана женица.

Как ли да постъпя на рождения си ден тази година? Какво да направя, че да се срещна само с най-близките си — мама, Лина, Женя и Муся, но в същото време и да не се лиша от удоволствието да получа поздравления и подаръци? Да, понякога се срамувам от тази съвсем детинска обич, която изпитвам към собствения си празник, но нямам намерение да започна да се правя на уморен от живота естет и да обяснявам на всички, че не обичам рождения си ден. Обичам го. И не се плаша от нарастващите с всяка изминала година цифри, които обозначават моята възраст. Обичам да получавам и поздравления. И подаръци. И това не е меркантилно чувство (имам достатъчно пари, за да си купя всичко, което поискам), а именно детинско, защото с таен трепет очаквам изненадата. И въпреки че на мен — мъжа не в първа младост — най-често ми подаряват цветя и скъпи питиета, това ме радва и стопля моята възторжено цинична душа на остаряло момче. И дори загубата на паметта ми, която всели у мен страха от външния свят и от контакти с познатите ми хора, няма да ме накара да забравя за най-приятния ден в годината.

Удоволствието от мисълта за рождения ми ден в съчетание с радостното очакване на Муся, чийто разказ трябваше веднага и изцяло да запълни зейналата в паметта ми празнота, ме хвърли в нещо подобно на еуфория. Тя не ми позволяваше да се съсредоточа в надвишаващото обичайните норми мърморене от страна на Магарешки бодил Петрович, нито в прекомерната в някаква степен потиснатост на нашата нежна Мимоза — Елена. Разбира се, не можех да не забележа, че днес настроението и на двамата ми събеседници е, меко казано, гадно, но не изпитвах ни най-малко желание нито да ги разпитвам за причините, нито да се опитвам да разсея мрачното състояние на духа им. Не ми пукаше! Изобщо не ми пукаше за нищо, включително и за тях. Възлагах твърде много надежди на днешното посещение на Муся и всичко останало вече нямаше никакво значение.

Муся се появи по-рано, отколкото очаквах. Отслабнала, бледичка, но весела, с блестящи очи и потръпващи в готовност да се усмихнат пухкави устни.

— Край, Корин, свърших със стрелбата по канадската цел! — тържествено заяви тя и по котешки уютно се настани във фотьойла. — Сега ще съм твоя, докато имаш нужда от мен. Ще пратя всички по дяволите и ще се занимавам само с твоите неща.

Аз деликатно се усъмних в необходимостта от чак толкова големи жертви, но Муся решително пресече опитите ми да ѝ изразя благодарността си:

— Корин, ти си моят автор номер едно. И освен това си особен и изобщо не приличаш на всичките ми останали подопечни. Ако аз не се занимавам с твоите работи, кой ще го стори? Жена ти е заета с бизнеса си, синът ти още е твърде малък, майка ти е доста далеч от съвременните изисквания за делова активност, приятели нямаш, секретарка — също. А самият ти не можеш да вършиш всичко това. В този смисъл ти си наистина уникален, защото останалите ми автори си уреждат нещата сами и в случай че се разделя с тях, няма да пропаднат без мен, а просто ще почнат да печелят по-малко, но за тях животът няма да спре. А ти ще пропаднеш без мен. Съгласен ли си?

Естествено че бях съгласен. И тутакси засипах Муся с въпросите си, надявайки се, че нейните подробни отговори най-сетне ще събудят моите изпаднали в кома спомени. Но надеждите ми отново не се оправдаха и аз нищо не си спомних. За сметка на това обаче научих много нови и твърде любопитни неща за себе си.

Първо се изясни, че си бях останал същият нерез, въпреки новия нюанс в отношенията с жена ми. Миналата година, във Франкфурт, където с Муся бяхме ходили на панаира на книгата, съм се запознал с една прелестна жена и съм завързал страстна връзка с нея, която сме поддържали и до ден-днешен с телефонни разговори и по време на нейното двукратно пребиваване в Москва по работа, свързана с фирмата, в чието немско представителство тя работела. Биваше си ме, няма що! Общо взето, това мое поведение не ме краси, ако се съди от гледна точка на обществения морал, но, от друга страна, за мен то е нормален начин на живот и аз никога не съм се измъчвал от въпроса дали е правилно или прилично един мъж да спи с еднакво удоволствие с две жени и да обича всяка посвоему. Не знам дали беше прилично, но в това, че е правилно и нормално не съм се усъмнявал нито веднъж, откакто навърших двадесет и пет години.

Второ, моето финансово състояние си беше съвсем наред, през зимата не съм имал големи непредвидени харчове и Муся нямаше никаква представа защо не съм дал на дъщеря си парите, които съм ѝ обещал. Не съм обсъждал проблемите на Светка със своя литературен агент, макар че веднъж съм я попитал дали няма познати в средите на музикални продуценти. Уж съм искал да направя някаква справка. Вероятно за новия възлюбен на Светка — Гарик. Опитвал съм се да изясня каква е неговата репутация в шоубизнеса, познава ли го някой и как оценява степента на таланта му и перспективността на грандиозните проекти на моята дъщеря. Но за това можех само да гадая, защото Муся не знаеше абсолютно нищо и не разполагаше с познати в тези среди, макар че тя — с присъщата ѝ изпълнителност и чувство за дълг — се заела да намери хората, от които съм имал нужда. Но аз съм ѝ отговорил нещо в смисъл че няма нужда да се напряга излишно и че това не било чак толкова важно. Просто ако тя имала такива познати, аз съм щял да си поговоря с тях, но щом няма, значи няма — и толкова.

Трето, започнал съм да пиша книга за това, че в нашето Министерство на вътрешните работи са се окопали крадци, корумпирани типове, сподвижници на разни негодници и откровени бандити. И наистина — тук Лина не грешеше — съм се канел да сътворя един характерен за моя стил производствен роман за делниците на служителите в министерството. Повод за това станала моя среща с някакъв човек, който ме потърсил заради сполетяло го нещастие. Действително много хора се опитваха да влязат в контакт с мен, молейки ме за помощ, включително и за съдействието ми при уреждане на разни техни проблеми. Според представите на тези хора писателят, особено ако е популярен, е човек, който отваря с крак вратите на всички кабинети и е достатъчно само да се появи там с документи в ръка, да каже, че някой е бил незаслужено обиден — и в същия миг всички се хвърлят с главата напред да изясняват случая, да търсят правдата и задължително решават нещата в полза на просителя. Може по време на съветската власт да е било точно така, но сега не беше. Колкото и известен писател да бях, понякога някой можеше да ми се притече на помощ и лично за мен да свърши някаква работа по-бързо или без да чакам ред, но нищо повече. Ала чиновническото милосърдие изобщо не се разпростираше и върху хората, от чието име бих помолил за нещо. Затова моето застъпничество бе напълно безсмислено. Освен това къде бе гаранцията, че търсенето на правдата — тоест на законното и справедливо решение на даден въпрос — няма да се обърне във вреда за самия просител? Такива гаранции нямаше, тъй като просителят бе сигурен в правотата на своите претенции, ала законът би могъл да бъде на съвсем друго мнение и в крайна сметка като нищо можеше да се окаже, че намесата ми е довела до нежелани резултати. А за виновник в такъв развой щяха да изкарат мен. Имах ли нужда от това?

Ала все пак някои просители успяваха да пробият през мощната преграда от решителни откази и търпеливи обяснения на Муся. И това не ставаше по нейна вина, а просто по някакъв неизвестен за мен начин те научаваха домашния ми телефон или дори адреса ми и настойчиво звъняха или ме причакваха край къщи. Та по такъв път успял да пробие и този просител. Във всеки случай аз съм разказал на Муся, че той дошъл при мен вкъщи. Бил уважаван човек, професор, доктор на някакви точни науки — или технически, или физико-математически. Внук му — момче на шестнадесет години — загинал. Намерили го обесен в гората и след набързо проведеното дознание милицията стигнала до извода, че момчето се е самоубило и че няма основание да се повдигне наказателно дело. Според мнението на съсипания от мъка дядо аутопсията била извършена повърхностно или пък ако е направена както трябва, значи резултатите от нея са били фалшифицирани. Момчето било обесено с нечий чужд колан, а собственият му така си и стоял, закопчан на дънките му. Близките му се опитали да насочат вниманието към този детайл, но без резултат. Нещо повече — няколко месеца преди това в същия град бил намерен обесен още един юноша, и също — с чужд колан. Отново било направено заключение, че е самоубийство. Дядото на загиналото момче изобщо не допускал мисълта, че внукът му може да посегне на живота си, защото бил жизнерадостен и уравновесен младеж, близките му не забелязвали никакви промени в настроенията или в поведението му. Освен това дядо му, като истински научен работник, преровил планина от литература за пубертетните самоубийства и стигнал до извода, че ако едно дете на такава възраст поиска да се раздели с живота чрез самообесване, то в деветдесет и девет процента от случаите би го направило вкъщи. А не в гората. И дядото виждал причината за толкова безхаберното и бездушно отношение на милицията към собствените ѝ задължения в нежеланието ѝ да си губи времето в разкриване на тежки престъпления. Това време било необходимо на нашите доблестни милиционери за съвсем други неща, като например да изнудват за подкупи местните предприемачи и търговци или да ходят на посочени от бандитите адреси и под прикритието на униформата и служебните си карти да организират разчиствания на сметки, включително и с прилагане на физическа сила. Що се отнасяло до прокурора, който равнодушно наблюдавал това беззаконие, неговата позиция се обяснявала с факта, че бил силно зависим от благоразположението на милиционерите, които веднъж го пипнали с подкуп направо на местопрестъплението. И всички тези хора щели да си мълчат по взаимно споразумение дотогава, докато той — дядото — не ги хванел за гушите. С други думи щели по собствена преценка да решават кое е престъпление и кое — не е и по какъв факт да работят, а какъв да потулят.

Муся добави, че тази история ми се сторила малко нещо… Общо взето, не съм бил сигурен, че нещата са се случили точно по този начин и че зад всичко това са стояли именно такива мотиви. Ала Муся разсеяла съмненията ми, като ми обяснила, че аз съм се откъснал от живота, че живея в кула от слонова кост, тъй като съм прехвърлил на околните решаването на всички организационни и битови проблеми от моето съществуване, и просто нямам представа за това какъв бардак, какво безобразие и какво беззаконие цари днес в правозащитните структури. А когато съм подхвърлил, че може би си струва да се опитам да напиша нещо по тези проблеми, Муся горещо ме подкрепила, като, от своя страна, изказала редица напълно разумни аргументи, които днес отново ми повтори. Моите последни книги — за дизайнерите и за брокерите на недвижими имоти — разказваха за живота на младите нови руснаци и съответно бяха интересни най-вече именно на тази социално-биологична прослойка. Хората, които вече бяха прехвърлили петдесетте, не се вълнуваха особено от моите герои с техните бизнеспроблеми, фючърсни сделки, консолтинги и лизинги. Време било да напиша някаква книга, обърната към проблемите на по-старото поколение, за да завоювам и тази част от читателската аудитория. А в днешно време по-възрастното поколение било твърде обезпокоено тъкмо от проблемите на беззаконието и произвола. Защото тези хора, за разлика от младите, много добре си спомняли времената, когато званието милиционер звучало гордо, да работиш в милицията било престижно и се смятало, че тя ги пази. Освен това, на фона на моята демонстративна аполитичност, нямало да е зле поне по някакъв начин да се изкажа критично по повод съществуващите нрави, та у читателите да не възникне чувството, че съм се оял и понеже получавам високи хонорари, живея в пълно разбирателство и съгласие със същия този свят, в който има толкова мизерстващи, гладни, безработни, разорени и несправедливо оскърбени. Аз, според мнението на натрупалата богат опит Муся, твърде дълго съм експлоатирал жанра на производствено-битовата тематика и вече било настъпило времето да пусна в творчеството си свежа струя, за да не бъда еднообразен и да не омръзна на читателите.

Вярвах на Муся, защото тя наистина имаше и огромен опит, и фантастичен усет. А и дълбоко в душата си не можех да не призная, че е права. Впрочем — както винаги. Моята Пухкава котарана никога не грешеше, при всички случаи поне в годините, през които работеше за мен.

И така, след като съм взел принципното решение, че щом завърша „Триъгълният метър“, ще се заема с романа за безобразията, които стават в Министерството на вътрешните работи, аз съм започнал полека-лека да събирам материал. Не целенасочено, за да не отвличам вниманието си от книгата за брокерите на недвижими имоти, а само от време на време, използвайки за целта всеки сгоден случай. Например, когато съм пътувал до Франкфурт или до Париж, пътьом съм се отбивал и в други градове в Германия или във Франция и съм се срещал с хора, които са били в състояние да ми разкажат любопитни неща. Откъде съм научавал за тези хора? Оказа се, че сред моите безбройни познати имало и някои чиновници от Министерството на вътрешните работи и един от тях, чиято душа неизлечимо страдала по изгубената безупречна репутация на неговото любимо ведомство, се нагърбил да сподели с мен онова, което сам знаел, и да намери сигурни източници на информация за всичко останало, което не знаел или не можел да твърди с пълна увереност. Между другото моята нова любима от Франкфурт била точно сред онези хора, които трябвало да ми помогнат да установим контакт с някакъв човек, който пък живеел в Кьолн. И докато Муся трамбовала из огромните павилиони на панаира на книгата, изпълнявайки поръчките на руските издатели и на отделните автори, аз съм успял не само да дам всички планирани интервюта и да се включа в мероприятията на панаира, но и да отскоча до Кьолн. Ама че чевръст съм бил…

С Муся си говорихме до късно вечерта и аз дори пропуснах вечерята, за да не прекъсвам разговора. Добре че хладилникът в стаята ми се оказа претъпкан с плодовете и деликатесите, които бяха донесли мама и Лина. Муся ме увери, че ще се заеме с моето ранено автомобилче, което до ден-днешен кукуваше само до сградата на талдомската милиция, а още утре щеше да намери време да се отбие у нас, да прехвърли на дискета от компютъра ми всичките мои бележки за новия ми роман, а също така да ми донесе и лаптопа, за да мога да прегледам въпросните материали. Колкото до наближаващия ми рожден ден, то според нея най-оптималният вариант беше да оставя нещата такива, каквито са си. В смисъл че онези, на които им се приискаше да ме поздравят, можеха да оставят цветята и подаръците или в дома ми, или в офиса при Муся, а след това тя щеше да ми донесе всичко накуп.

Накрая, след известно колебание, аз все пак ѝ зададох въпроса, който продължаваше дразнещо да човърка съзнанието ми:

— Случайно не знаеш ли какво би могло да ме изкара от релсите до такава степен, че да се поддам на уговорките на майка ми да напиша книга за сестра си?

Муся ме погледна учудено и недоверчиво:

— Наистина ли си се съгласил? Че ти толкова упорито не искаше да правиш това и много пъти си ми го казвал…

— Там е цялата работа — въздъхнах огорчено. — Не исках, не исках, а ето че съм се предал. Де да знаех заради какво! Може да съм бил разстроен от нещо, да съм бил потиснат или, напротив, да съм бил много радостен и да съм изпаднал във възторжено настроение. А? Не знаеш ли?

— Кога е станало това? — Муся леко се намръщи, отвори отново органайзера си и се приготви да го разлисти.

— Не мога да ти кажа със сигурност, но съдейки по всичко, трябва да е било през февруари или март. Тоест след като съм завършил „Триъгълният метър“.

Муся зашумоля със страниците, плъзна поглед по редовете, осеяни с гъсто изписани ситни букви, и поклати глава:

— Няма нищо такова… През февруари си дал пет интервюта за вестници, още две за списания, имал си две участия по телевизията и три по радиото. През март е било по-спокойно, дал си само четири интервюта за пресата, имал си един запис за телевизията и доколкото си спомням, никой не те бе ядосал или разстроил, нито пък е имало някакви скандали. Ходихме и на панаира на книгата в Лайпциг, там ти направи две срещи с читатели — всичко мина много спокойно и прилично. Между другото в Лайпциг дойде твоята дама от Франкфурт, за да се видите. Ти беше много доволен. Не е имало и лоши рецензии за книгите ти. Не, външно не намирам нищо, което би могло да те изкара от кожата. Но, Андрей — Муся затвори органайзера, свали очилата си и грижливо ги прибра в скъпата кожена калъфка с емблемата на Версаче, — аз не мога да бъда авторитетен източник на информация по такива въпроси. Твоят видим живот преминава пред очите ми, но сам си знаеш какво става вътре в теб. Ти не споделяш с мен. Често си в лошо настроение, изпадаш в депресии, но нито веднъж за тези години, през които работим заедно, не си споделил нищо с мен и не си казал причините за едно или друго твое състояние. Ти не обсъждаш такива неща. За бога, разбери ме правилно, не ти го казвам като упрек, само констатирам факта, че ние с теб сме добри познати, делови партньори, но не и приятели. Може би ще е по-добре да поговориш за това с Лина.

— Не искам — разочаровано изтърсих аз.

— Че защо?

— Защото веднага щом Лина научи, че съм се съгласил да напиша книга за Вера, ще ме изяде с парцалите. Лина е нормална жена и на това отгоре се върти в бизнеса. Много добре разбира, че книгата за сестра ми няма и не може да има търговски успех. При това Лина е не само нормална жена, но и нормална снаха. Тя няма да изпадне във възторг от това, че майка ми има по-голямо влияние над мен от жена ми. Едно е, ако ѝ кажа, че сам съм взел това решение. И съвсем друго, ако ми се наложи да ѝ призная, че маман ми е натрапила това решение, а на всичкото отгоре аз и представа си нямам как точно е станало.

— Съчувствам ти. — Муся кимна, но устните ѝ издадоха желание да пусне една презрителна усмивка. — Когато свекървата и снахата не преливат от нежни чувства една към друга, мъжът винаги се оказва по средата. Принуден е да избира коя от двете да обича повече. И ако успее да избере, навлича си гнева на отхвърлената страна. А ако не успее, ще се върти като калайджия, за да угоди и на двете.

— Тоест смяташ, че аз не се държа правилно? — попитах, опитвайки се да вложа сарказъм във въпроса си. — Въртя се като калайджия, за да угодя на всички, така ли?

— Какво говориш, Корин, как бих могла да те съдя? — разсмя се тя. — Ти си такъв, какъвто си, и аз те приемам в този вид. Ако беше друг, ако имаше друг характер и друг манталитет, щеше да пишеш съвсем други книги и изобщо не е ясно дали те щяха да бъдат толкова популярни и толкова харесвани или не. За бога, да не си посмял да се променяш, защото читателите ще изгубят любимия си автор, а аз — основния си източник на финансови средства.

Ако нещо винаги ме бе умилявало у Муся, това беше нейното умение да бъде цинична с такава неподражаема и интелигентна откровеност, че просто нямаше начин да ѝ се разсърдиш. Ами признайте ми, моля ви, на кого бихте позволили да ви каже, че ви обича и цени само защото му давате възможност да печели пари?

Тръгнах да изпратя Муся до портала на парка на болницата, където тя беше оставила колата си. Постоях замислен минута-две, гледайки след стапящия се в мрачината белоснежен автомобил, и се вслушах в себе си. Дали пък да не се поразходя и да направя два-три кръга по алеите? И страхът отново ме връхлетя. Нямаше да се чувствам така, ако до мен бяха Павел Петрович и Елена. Тъкмо бях възстановил душевното си равновесие и се бях убедил, че никой не е стрелял по мен и не се бе опитвал да ме убие. Ами ако пак се случеше нещо? Дори и да не беше наистина, дори и само да ми се стореше, че става нещо подобно, аз отново щях да се притесня и да започна да нервнича и да психясвам. А пък ако съдех по разказа на Муся, имах основания за тревога. Събирал съм материали за престъпления, извършени от служителите на Министерството на вътрешните работи. И какво ли съм насъбрал? Утре Муся щеше да ми донесе лаптопа и много неща щяха да ми се изяснят. А в момента нямаше да рискувам и тихо и мирно щях да поема по ярко осветената пътечка направо към корпуса.

— Лятото пак ще бъде горещо — чу се до мен нечий хриплив глас.

Аз потръпнах и се обърнах. Но насреща ми стоеше не някой друг, а Фомич — местният санитарен техник, който перманентно ходеше подпийнал, но беше старателен и сръчен. Всезнаещият блюстител на икономичната реч Таралеж Петрович ме беше казал, че всъщност второто име на Фомич било съвсем друго (забравих какво точно), а фамилията му била Фомичев и че работел в санаториума от далечни времена и помнел множество именити пенсионери, които лекували тук съсипаното си здраве след дълги години на упорит и напрегнат труд в името на отечеството в апарата на ЦК на партията по цялата страна и в съюзните републики. На вид Фомич беше около седемдесетгодишен, но подозирах, че всъщност е доста по-млад, тъй като постоянната употреба на подгряващи напитки не способства за поддържането на цветуща външност. Беше общителен, но не и досаден, понеже го бяха дресирали в духа на суровите изисквания, предявявани към дисциплината на персонала, който имаше достъп до важните особи. Ако ли на някой бродещ наоколо ексръководител му се приискаше да си поприказва с някого — моля, ние винаги и с удоволствие сме на ваше разположение, а ако ли пък на човека му се щеше да помълчи — както обичате, няма да пречим. Мислех също така, че Фомич бе започнал да си пийва на работното си място едва през последните няколко години, иначе надали щеше да се задържи в санаториума толкова дълго.

Нямах нищо против да си поприказваме, тъй като у мен все още гнездеше неотдавнашният пристъп на страх: щеше да е по-добре да стигна до корпуса в компанията на Фомич, така щях да се чувствам по-спокойно. Разменихме си дежурни фрази за времето и плавно преминахме към политиката, оттам — към икономиката, а пък икономическата тема беше на една крачка от проблемите с акцизите на спиртните напитки и цигарите, на чийто фон веднага възникна въпросът за скъпото пиене, което обаче имаше добро качество, и за евтиното пиене, което всъщност беше менте. Фомич се оказа голям специалист в тази област и аз с любопитство слушах неговата тъжна повест за мъките, причинени от обстоятелството, че в онези павилиончета, до които можеше да стигне пеша, се продаваше дявол знае какво, а пътуването до Москва му създавало трудности. Той не разполагаше със своя кола, до гарата, от която можеше да вземе мотрисата, вървеше автобус, но през почивните дни бе невъзможно да се натъпчеш в него, а в делничните графикът му не беше удобен, защото тогава минаваше по-рядко и докато го изчакаш да дойде, докато идеш до гарата, докато стигнеш до Москва, а пък там докато се дотътриш до някой свестен магазин — защото около тамошната гара се продаваха още по-гадни ментета дори от тези, които ти пробутваха извън града, — а после докато изминеш пътя обратно… Фомич с лекота боравеше с минутите, с интервалите между мотрисите, с километрите и имената на магазините и беше ясно, че за него тази тема е опозната и утъпкана във всички посоки от собствения му опит и от ревматичните му крака. В един момент до такава степен се проникнах със съчувствие към възрастния санитарен техник, че му предложих да поделя с него наличните си запаси от хубави питиета. Фомич започна да отказва от приличие, ловко вмъквайки в благодарственото си дърдорене изрази, като не е удобно и не е прието, но търпеливо ме изчака на пейката пред корпуса, докато се кача до стаята си и му избера няколко бутилки.

— Благодаря ви, Андрей Михалич — прочувствено каза той, гледайки с трепет плътната найлонова торба, в която нежно подрънкваха три бутилки с финландска водка, френски коняк и италианско червено вино. — Господ здраве да ви даде и добра годеница.

— Защо ми е годеница, че аз си имам жена, дори вече втора поред — усмихнах се искрено.

— Ами където е втората, там е и третата — философски отбеляза Фомич. — Не бива да се заричате за такива неща. При вас идват две различни жени, а с третата се разхождате из парка, което значи, че всичко тепърва ви предстои.

Виж ти! Ама че набито око имаше нашият вечно пиян санитарен техник! Двете различни жени вероятно бяха Лена и Муся, а се разхождах с Мимозичката. Това какво означаваше — че той събира информация за всички обитатели на санаториума, така ли? Впрочем в този факт нямаше нищо чудно, защото при предишния режим тук сигурно всички, включително санитарните техници и огнярите, са били сътрудници на КГБ или са работили за КГБ и навикът им бе останал. Този навик, види се, бе здраво вкоренен и дори и алкохолът не можеше да го пребори.

Внезапно ме споходи една абсолютно глупава на второ четене мисъл, но на първо тя ми се стори правилна и перспективна. Ами ако отново ми се случеше такава неприятност като онази, когато по мен май стреляха… или май не стреляха? Фомич беше прекрасен наблюдател и от него винаги можеше да се разбере дали не е видял нещо странно, необичайно, може би непознат човек, чужда кола… Трябваше да се сприятеля с Фомич.

— Скоро имам рожден ден — съобщих му аз, — ще ми донесат много напитки, нали знаете, че на мъжете винаги им подаряват бутилки. А пък на мен не ми трябват чак толкова, защото самият аз не мога да пия, докато съм болен, и само черпя с тях гостите си. Така че някъде след около една седмица с удоволствие отново ще си поделя с вас онова, с което разполагам.

Очите на Фомич мазно проблеснаха, след което ние се разделихме, напълно доволни един от друг.

Въпреки обилната информация, която получих от Муся, аз спах много дълбоко, но за сметка на това веднага след като се събудих, едва не рухнах под тежестта на камарата от всевъзможни съображения и нови въпроси. Кой ли беше човекът от Министерството на вътрешните работи, който ме бе снабдявал с информация? Наистина имах неколцина познати от милиционерското ведомство, но всички те бяха от един калибър — генерали, които се въртяха в средите на журналистическо-писателското братство. Всъщност бях се запознал с тях точно на такъв тип сборища. И май не бях забелязал нито един от тях да се раздира от душевна мъка по повод разпада в милицията и загубата на всичките ѝ възможни позиции и престиж както на територията на общественото мнение, така и на територията на реалните резултати от борбата с престъпността. Генералите бяха сити, охранени, облечени в непосилно скъпи за тях костюми и дори (в особено тържествени случаи) — в смокинги. Да не би сред тях да имаше някой хитър преструванко? Беше напълно възможно. Но кой ли би могъл да е той? Въргалях се в леглото и старателно си припомнях всеки един от тях, опитвайки се да възстановя в паметта си лицата им, жестовете, маниерите, гласовете, думите, а също и длъжностите им. Като че ли никой не подхождаше за тази роля и в същото време всеки от тях можеше да се окаже моят доброволен информатор.

От време на време размислите ми за генералите от милицията се прекъсваха от мисълта за моята любовница от Франкфурт. Как ли изглежда тя? Каква ли е на ръст, каква ли фигура има, какъв ли е цветът на очите и косите ѝ, каква ли е в леглото? И впрочем — как ли се казва? На колко години е, омъжена ли е, има ли деца, с какво се занимава фирмата, в която работи? Кой знае защо, вчера не се сетих да попитам Муся за тези неща, макар че тя, разбира се, знаеше всичко друго, но не и интимните подробности. Но вчера бях толкова шашардисан от разказа ѝ за моята нова книга, че не обърнах внимание на детайлите. Ала ето че днес сутринта детайлите изплуваха. До закуска не оставаше много време и аз се заех бързешком да нахвърля на един лист въпросите, които не биваше да забравя да задам на Муся, щом дойдеше днес. Вярно, тя нямаше да се появи скоро, защото се канеше заранта да иде до Талдом и да се оправи с колата ми и добре че ѝ бях направил генерално пълномощно през есента на деветдесет и осма година, та сега документът бе още валиден. След това тя трябваше да се свърже с Лина и да се разберат кога ще получи достъп до компютъра ми. Естествено аз бях дал ключовете си на Муся, но въпреки това тя не би нахлула в дома ми без знанието на домакинята. Лина беше нормална жена, не страдаше от излишна подозрителност и аз бях двеста процента сигурен, че тя няма да настоява да присъства там и ще разреши на Муся сама да свърши цялата работа, но кой би могъл да предположи каква конска муха може да влезе под опашката на моята съпруга! Защото тя можеше и да реши, че Муся трябва да чака до девет, че и до десет часа вечерта, докато Лина се върне от работа, докато направи вечеря на Женя и го нахрани, докато сама хапне, докато грижливо разтреби всички стаи и кухнята и едва тогава да благоволи да допусне моя литературен агент в апартамента. Наистина досега нямаше такива прецеденти, но тъй като познавах характера на Лина, винаги можех да очаквам нещо подобно. При такова развитие на събитията щеше да ми се наложи да чакам подготвените от мен материали за новата ми книга чак до утре. Отново да чакам, отново да протакам.

Тъй като не исках да оставя нещата на самотек, веднага позвъних вкъщи с надеждата, че жена ми още не е тръгнала за работа.

— Разбира се, нека Муся да дойде, когато поиска, щом има ключове — спокойно отговори Лина, от което веднага заключих, че в апартамента цари идеален ред, никъде няма прашинка, всяка вещ си е на мястото и в дома ни без притеснения могат да бъдат допуснати чужди хора. — Дори е много добре, че ще дойде, защото ще ѝ оставя един пакет с чисто бельо и пирожки за теб, вчера направих страхотни пирожки и толкова съжалявах, че не ми остана време да се отбия при теб. Нали не се сърдиш, че не можах да дойда вчера и че днес също няма да успея?

— Какво говориш! — отзовах се великодушно. — Все пак не съм на смъртно легло, а ти наистина си много заета, разбирам го.

Всъщност дори се зарадвах, че Лина няма да дойде днес. Кой каквото ще да казва, но мъжете са странно организирана материя! Или може би не всички мъже, а само аз? Докато бях сигурен, че съм се върнал при Лина, аз се отнасях към нея като към единствената — на този етап! — жена с целия плам, на който бях способен, и с всичката жажда, която бях в състояние да изпитвам. Но веднага щом научих, че имам, както се оказа, приятелка, моят интерес към жена ми видимо погасна и стремежът ми сладостно да помечтая за някаква непозната, в която — както стана ясно — съм бил влюбен, надделя над желанието да обладавам реалната жена.

Появих се на закуска, все така обладан от лекото недоумение, което предизвикваше у мен собственото ми непостоянство. Павел Трънливкин ме посрещна с радостни възгласи, а Елена ми хвърли един затормозен поглед с помръкналите си очи и се вторачи в чинията си.

— Къде изчезнахте? Снощи пак ви нямаше на вечеря, с Лена вече започнахме да се тревожим.

Павел Петрович умееше едновременно да дъвче и да говори, без това ни най-малко да нарушава дикцията му, с което постоянно ме хвърляше в изумление. Този път реших да разсея тревогата им веднъж завинаги, макар че когато преди старчето ме нагазваше с въпросите си по повод на някое пропуснато от мен хранене, предпочитах да премълчавам или уклончиво да лъжа, че съм имал главоболие или че внезапно ми се е приспало. Но Муся се бе освободила от канадския плен, отсега нататък щеше да идва редовно при мен и си помислих, че вече е време да заявя пред събеседниците си правото ми да бъда — с тяхно позволение! — самостоятелен.

— Вчера при мен беше моят литературен агент, трябваше да си поговорим за много неща. Нали разбирате, че не ми беше удобно да оставя жената сама в стаята, а пък аз да ида на вечеря.

Стори ли ми се или наистина бузите на Елена леко порозовяха? Сигурно ми се бе сторило.

— О, вие имате собствен литературен агент! — възбуди се до крайна степен от тази новина Павел Петрович. — Доколкото зная, това не беше прието в нашата страна, във всеки случай — поне по време на съветската власт. А сега всеки писател ли си има собствен литературен агент или само вие?

По-нататък закуската протече под лозунга „Всеки автор — със свой литературен агент“. Аз подробно разказвах на Магарешкия бодил всичко, което знаех, отговарях на неговите любознателни въпроси и с края на окото си следях трептящата Мимоза, която, както ми се стори, в хода на разговора се посъживи, разгърна листенцата си и дори започна да се усмихва.

— Тя беше много заета, но вече се освободи и ще идва при мен често, може би дори всеки ден. Тъй че простете ми, Павел Петрович и Елена — направих театрален полупоклон по посока на всеки от моите сътрапезници, — но понякога ще ми се налага да пропускам обедите и вечерите. Това не бива да ви тревожи.

— Моля-моля! — Старчето явно беше решило да се вкопчи в мен с мъртва хватка. — Казахте, че вашата дама-агент е била много заета. А заради кого пропускахте вечерите?

— Жена ми беше при мен.

Отговорих спокойно, но вътрешно се почувствах малко смутен от тази проява на безцеремонност от страна на Павел Петрович.

— Не разбирам! — Той демонстративно вдигна нагоре съсухрените си ръчички, като с този жест вероятно се опита да изрази крайната степен на обзелото го възмущение. — Когато при вас идва човек по работа и по тази причина вие не можете да вечеряте — това е допустимо. Но как може жена ви да гледа спокойно на обстоятелството, че оставате гладен? Не е възможно да не осъзнава, че тя ще се прибере вкъщи и ще се нахрани, а вие ще трябва да чакате до сутринта. Поразителен егоизъм! Направо поразителен! Извинете ми, Андрей, зная, че вашата майка редовно ви посещава, но заради нея вие никога не сте пропускали нито обеда, нито вечерята. Тя просто не би позволила това! Тя е майка и за нея на първо място стоите вие и вашите интереси, както и вашето здраве.

В този миг освирепях. Не зная какво ми стана изведнъж, тъй като бях тръгнал на закуска в прекрасно състояние на духа. Пък и Магарешкия бодил не ми беше направил нищо лошо и не ми беше казал нищо обидно. Не бих могъл да обясня от какво се взривих, но фактът си беше факт.

— Павел Петрович — започнах с тих глас, — вие вече много дни ме учите да бъда икономичен в думите си и да не казвам очевидни, банални и добре известни всекиму неща. Ще си позволя да отбележа, че самият вие нарушавате собствените си принципи и си позволявате да ми разказвате за майка ми и жена ми неща, които, както сам би трябвало да разбирате, са ми много добре известни. Ако имах нужда от вашите оценки за моите близки, щях да ви известя за това и с удоволствие да изслушам разсъжденията ви. И накрая: аз обичам жена си, обичам майка си и всякакви критични забележки по техен адрес са ми крайно неприятни. Досега не сте критикували майка ми, но бих искал да имате това предвид за в бъдеще. Ясно ли се изразих?

Завърших тирадата си точно толкова тихо, колкото я и започнах. Нещо повече — дори май се и усмихвах, докато я произнасях. И затова много се учудих, когато Елена ме погледна с пълни със сълзи очи, внезапно скочи от мястото си и избяга от столовата, като че ли ѝ бях крещял. Въобще не бях крещял. И думите ми изобщо не бяха адресирани към нея.

Явно Павел Петрович не бе очаквал от мен такъв енергичен отпор, защото сигурно беше свикнал всички да се огъват под неговия натиск и да се страхуват да не кажат някоя излишна дума. Във всеки случай той реши да не влиза в открита конфронтация.

— Ето ти сега, Леночка пак се разстрои! — огорчено измърмори той. — На нея, бедничката, и без това ѝ е тежко, а на това отгоре ние с вас я докарваме до сълзи. Лошо стана.

Хареса ми това ние с вас. Макар да не беше ясно кой именно и какво конкретно накара нежната Мимоза да се отдаде на ридания. От една страна, тя май реагира болезнено на последните ми думи, които бяха насочени към Трънливкин, тъй че виновният би трябвало да съм аз. Но, от друга, достатъчно бе да пропусна само една вечеря — а Лина идва при мен четири пъти! — и на закуска Елена се появяваше съвсем свита, някак потисната и нещастна. От което напълно закономерно можеше да се направи изводът, че предишната вечер Магарешкия бодил здравата ѝ бе късал нервите с нравоученията си. А аз прекрасно знаех до каква степен могат да се окажат неуместни и болезнени за възприемане всякакъв вид нравоучения, докато човек се лекува от депресия. Та нали в живота си имах за пример моята сестра Вера, която бе докарана от депресията до самоубийство.