Фантомът на паметта

Глава 15

Стюардесата прибра подносите с остатъците от храната, аз поисках още една чаша кафе и хвърлих едно око към Муся, която се отказа от обеда и сега съсредоточено прелистваше някакви книжа. Докато аз се мотах из Кьолн, тя бе успяла да осъществи куп срещи и да реши множество въпроси, да подпише няколко предварителни договора, свързани с нейните автори, и в момента, доколкото разбирах, анализираше резултатите от тридневния си ударен труд.

— Какво имаме да вършим през близките дни? — попитах. — Имаш ли нужда от мен?

— Май че не, впрочем трябва да проверя.

Котараната извади безценния си органайзер и го разлисти:

— Като че ли до първи ноември си напълно свободен. На първи летим за Амстердам.

— Значи мога да се отпусна? Искам веднага да замина на вилата и да завърша книгата си — остана ми съвсем малко, буквално няколко епизода. Ще я допиша и веднага ще се захвана с романа за подлите ченгета.

— А финалът? Каза ми, че не можеш да измислиш последната сцена. Измисли ли я?

— Още не. Но съм сигурен, че докато седя на вилата и дописвам липсващите ми части, той от само себе си ще се роди. Нали знаеш, че при мен винаги става така.

— Зная. — Муся леко се усмихна и отново се зае с книжата си.

В действителност не бях чак толкова оптимистично настроен, колкото ми се искаше да покажа на Котараната. Финалът на книгата ми направо катастрофално не се получаваше. Знаех, че в крайна сметка моят герой-композитор щеше да напусне селото и да се върне в курортното селище, където се бе настанил в къща под наем, и щеше да си тръгне с чувството, че отначало докрай е осмислил всичко, което се случваше. Но за финала беше необходима силна и ударна нота, а аз все не можех да я напипам. По-точно непрекъснато ми се струваше, че всеки момент ще я открия и ще я почувствам, че тя е някъде тук, около мен, но ми се изплъзваше и всичките ми опити да я хвана и да я задържа засега не водеха до нищо. Точно по същия начин усещах близостта на часа на истината и точно по същия начин това чувство не раждаше плодове. Не можех да напипам слабата тухла в градежа на стената и не можех да открия най-важната мисъл за финала на книгата си. Само разбирах, че композиторът трябваше да изпитва дълбока благодарност и към Ана, и към Мария. Към Мария беше ясно защо: заради онова, на което го бе научила. Ала защо и към Ана? Нито един от написаните до този момент епизоди не предполагаше пораждането на подобно чувство към студената и затворена красавица, над която, на всичкото отгоре, тегнеше зла прокоба, но бях сигурен, че трябва да има благодарност. Само че — за какво? Струваше ми се, че веднага след като измисля това, финалът на книгата автоматично ще си дойде от само себе си. Благодарността…

Вместо да разсъждавам над книгата си, мислите ми най-ненадейно се върнаха към ученическите ми години. В часовете по математика стоях на един чин с Ирка Венедиктова — най-умното момиче в класа, което беше и пълна отличничка. Освен това беше и красавица, много спокойна и дружелюбна и изобщо не беше надута, въпреки че татенцето ѝ заемаше много висок пост в някакво министерство и едва ли не беше с ранг на заместник-министър. Ирка страшно ми харесваше и като че ли дори бях малко влюбен в нея. И кой знае как щяха да потръгнат нашите отношения в романтичен план, ако не беше онова злощастно контролно по алгебра в девети клас.

Условието на една от задачите бе да се построи плоскост, равна на корен квадратен от две. Нямам представа кой господ ме целуна по челото, но на мига съобразих, че всъщност решението е на границата между алгебрата и геометрията и че в този случай няма нужда да се занимавам с изчисления. Достатъчно бе просто да построя един правоъгълен триъгълник с катети по един сантиметър и дължината на хипотенузата щеше да се окаже равна на корен квадратен от две. Бързо изпълних условието, реших останалите примери и се огледах. Ирка седеше с нещастен вид и с една логаритмична линийка в ръце, като очевидно се опитваше да излезе от положението по алгебричен път. Аз я побутнах отстрани и обърнах листа с контролното си така, че да го види. Ирка беше умно момиче, веднага разбра какъв номер се крие в тази задача и благодарно ми се усмихна.

След три дни учителката по математика ни раздаде проверените контролни. Естествено Ирка беше получила своята петица, тъй като тя никога в живота си не бе имала други оценки. А на моя лист се мъдреше написаната с червено мастило забележка: „2. Преписано от Венедиктова“. Разбира се, на учителката и през ум не ѝ беше минало, че отличничката Венедиктова не е могла да се справи със задачата, затова смяташе, че средният Корин вероятно е преписал от нея. Че как иначе би могло да бъде? Тъй като на това отгоре се оказа, че хитрата задачка за корен квадратен от две бяха решили само двама души от целия клас. Е, за Венедиктова това не беше странно, тя, разбира се, сама се бе досетила, защото тъкмо по тази причина минаваше за най-умната в класа. А Корин не беше най-умният, той бе като всички останали и затова, след като всички останали не я бяха решили, как ли пък би могъл да я реши той? Не би могъл. Което означаваше, че е преписал.

Аз се постарах да запазя спокойствие, тъй като все пак момичето ми харесваше и докато едва се преборвах с горещите сълзи на обидата от тази несправедливост, се усмихнах накриво и показах контролното си на Ирка. Нямам представа какво очаквах от нея в онзи момент: съчувствие, учудване, възмущение, готовност честно да обясни ситуацията на учителката и да ѝ разкаже как е станало всичко. Но очаквах нещо. Каквото и да е, само не и студено мълчание. Красивата и умна Ирка Венедиктова не каза нищо и дори не ме погледна. Просто бутна листа към моята половина от чина и се обърна.

По време на следващия час по математика тя седеше на друг чин, беше се преместила при нашата непоправима двойкаджийка, разменяйки местата си с нейния съсед. От този ден нататък Ирка започна да се държи хладно и сдържано с мен, и то само в онези моменти, когато нямаше как да се измъкне от контакта помежду ни. С други думи — започна да ме избягва.

Да кажа, че страдах, означава да не кажа нищо. Само че аз не страдах по Ирка, защото — както и да погледнеш — ние учехме в един клас и извън училище не се срещахме. Страдах от несправедливостта и чувството за пълна беззащитност. Ирка знаеше, че тъй като съм влюбен в нея, няма да отида да се оплача на учителката, да търся истината и да настоявам за друга оценка. Тя се бе възползвала от доброто ми отношение към нея. Нещо повече — аз ѝ бях направил добро на два пъти: първо, като ѝ подсказах решението, а после, като си замълчах, спасявайки репутацията ѝ на безпогрешна отличничка. И заради всичко това разчитах поне на някаква благодарност. Нямаше нужда да се хвърля да ме защитава, макар че дълбоко в душата си очаквах и това, но по-късно би могла да ми каже насаме няколко думи, които биха ме утешили, да ми се извини или — в най-лошия случай — да ме почерпи с една ябълка! За мен добър щеше да е всеки жест от нейна страна, който би могъл да се интерпретира като: Благодаря ти, Андрюша, не мислех, че ще стане така. Ти си прекрасен. Но не дочаках нищо, което поне да намекваше за такова отношение.

След като страдах известно време и си поплаках, сврял глава във възглавницата си, аз формулирах следния извод за своя употреба: ако си направил добро на някого, очаквай в най-скоро време той да ти обърне гръб. Когато поотраснах, прочетох съвсем същата мисъл на Лабрюйер: когато изказваме благодарност за услугата, ние отнасяме със себе си и огромна част от благоразположението си към онзи, който ни е направил тази услуга. Тоест за своите шестнадесет години аз се бях оказал съвсем прав.

След като мина още известно време ми дойде наум, че сам съм си виновен за всичко: ако не бях показал решението на Ирка, нищо нямаше да ми се случи. Щях да получа своята заслужена петица, Ирка щеше да получи четворка или в най-лошия случай — тройка, но аз нямаше да изпадна в ролята на благодетеля на пълната отличничка, а, напротив, щях да ѝ съчувствам, да я теша, да я поканя на кино, за да разсея мъката ѝ. С две думи — щях да имам възможност да се държа като мъж. А аз проявих инициативност и бях жестоко наказан за това. Исках да помогна на момичето, което ми харесваше, а в крайна сметка навредих на самия себе си. И цафара получих неизвестно за какво, и Ирка се отдръпна от мен.

Оттук последва и вторият извод: никога не се навирай сам да оказваш помощ, ако не са те помолили за нея. Не се стреми към това хората да изпитват благодарност към теб — и тогава те ще те обичат.

От тази предпоставка логично произтичаше и третият извод: дори когато те помолят за помощ, не се хвърляй веднага да изпълняваш молбата и да помагаш. Първо си помисли дали няма да изгубиш този човек, след като той ще бъде принуден да изпитва благодарност към теб. И ако има опасност да го загубиш, позови се на извинението, че нямаш възможност да направиш онова, за което те молят, оправдай се с отсъствието на необходимите познанства, със собственото си неумение, с шурея и шуренайката си, натъжи се, пусни една сълза и дай някакъв съвет към кого другиго би могъл да се обърне просителят. Впоследствие непременно се поинтересувай какво е станало и помоли да те държат в течение. С две думи — проявявай най-горещо участие, но само проявявай. Не оказвай реална помощ. Тогава ще запазиш най-добри и приятни отношения със съответния човек. Защото вариантите най-често са два: или човекът ще ти бъде много благодарен и ще започне по-малко да те обича, или неговата благодарност ще се окаже не чак толкова голяма и тогава вече самият ти ще изпитваш недоволство. И в единия, и в другия случай отчуждението е неизбежно. Разбира се, възможни са и изключения, в които степента на благодарност напълно ще съответства на твоите очаквания и въпреки всичко човекът няма да престане да се отнася добре към теб, но в реалния живот това се случва изключително рядко.

Естествено, за да направя тази толкова изискана и както можеше да се допусне — порочна логическа конструкция, бяха нужни години. И ако първия извод формулирах веднага, в продължение на няколко дни след онова контролно, то до третия допълзях едва на около двадесетина години, след като направих не една цицина на меката си глава, която не можеше да отказва и да произнася думата не. Аз и досега така и не се бях научил да казвам не, но за сметка на това се научих да живея по начин, по който това мое неумение не ми причиняваше кой знае какви неприятности. И по-конкретно, скрих се зад Муся като зад брониран щит. Ако исках да откажа участие в някое мероприятие — а мен постоянно ме молеха за нещо и ме канеха на разни места, — то това много успешно го правеше Котараната, тъй като на всички отдавна вече им бе известно, че по официални поводи трябва да се обръщат само към нея. А когато някой успяваше да се докопа до мен по телефона, аз веднага го препращах към литературния си агент, позовавайки се на обстоятелството, че само тя знае целия ми график.

Между другото тази систематизирана представа за собствения ми характер и навиците ми не възникна при мен от само себе си, а благодарение на дългите ми разговори с Хипопотам Викторович. Именно по време на един от тези разговори, които Хипопотама наричаше сеанси, аз си спомних за случката с контролното ми по алгебра и чак след това ние вече постепенно размотахме цялото кълбо. До този ден дори не подозирах, че епизодът с корен квадратен от две бе оказал толкова силно и продължително въздействие върху мен.

Този разговор — много добре си спомням — започна с въпроса, който ми зададе Хипопотама: а защо ми е необходим литературен агент? Та нали деветдесет и девет процента от руските автори прекрасно се справяха със собствени сили. Аз започнах да изброявам функциите, които изпълняваше Муся, и постепенно се очерта една неподозирана за мен картина. Първо, Муся ми бе нужна, за да казва на този или на онзи неприятните неща, които аз не можех или не исках да кажа. Неслучайно Боря Викулов ме наричаше Сладкото бонбонче, защото аз наистина исках да бъда приятен на всички и да се харесвам на всички. Истинско Златно момче. За мен мисълта, че някой не ме обича, че ме мрази или дори просто не се отнася добре към мен, бе непоносима.

Второ, Муся вършеше вместо мен онези неща, които всички нормални хора вършат сами. Обаждаше се, уговаряше се, изясняваше се, разплащаше се. Дори даваше оформени във вид на подаръци рушвети, когато беше необходимо. И причината не се коренеше в това, че аз съм мързелив. Досадният Хипопотам ме хвана за ръка и ме поведе далеч-далеч, в най-ранното ми детство, и най-неочаквано в паметта ми изплува епизодът с басейна.

Бях на пет години и родителите ми, които се бяха ужасили от моята нарастваща пълнота и от неподвижния ми начин на живот в прегръдка с книгите, решиха да ме дадат в спортната школа по плуване. Един прекрасен ден татко ме заведе на басейна да ме записва. Вече бяхме наближили сградата на спортния комплекс, когато той най-неочаквано каза:

— Ще влезеш вътре, Андрюша, ще се съблечеш в гардероба, ще се качиш на втория етаж, ще намериш стая номер четиринадесет и ще попиташ за…

Той назова някакво име, но сега вече не помнех какво беше то. Разбрах, че татко няма да дойде с мен и ужасно се изплаших, но не посмях да възразя, защото бях възпитан в дух на пълно и абсолютно послушание. Не зная защо ме изпрати сам — или имаше спешна работа, или искаше да провери степента на моята самостоятелност.

Аз тръгнах. Намерих споменатата стая и онзи чичко, когото ми посочи татко. Чичкото ми нареди да се съблека по плувки, заведе ме до басейна и ме накара да му покажа как плувам. Аз, общо взето, можех да плувам, в смисъл че успявах да се държа над водата и да се придвижвам напред.

— Предай на баща си — каза ми той, когато излязох от басейна, — че нямаме места в групата за начинаещи.

В този ден у мен се оформи твърдото и непоклатимо убеждение, че никога нищо няма да мога да направя успешно, ако го върша сам. Ако попитам за нещо, в отговор задължително ще ме наругаят. Ако помоля за нещо, непременно ще ми откажат. И подсъзнателно подреждах целия си по-нататъшен живот така, че всичко, което бе възможно, да го правят други вместо мен. Да изясняват, да се обаждат, да се уговарят, да молят. У мен се породи неуправляем страх от телефонната слушалка, с помощта на която трябваше да се обаждам на непознат човек, и от вратите, зад които стояха непознати хора. Дълбоко в душата си смятах, че при мен това е срамна и немотивирана глупост и шашавост, стеснявах се от това свое чувство и се упреквах за страхливостта. И единствено благодарение на Хипопотама измъкнах от детството си първопричината за всичко това. Ех, Хипопотам Хипопотамович, какъв прекрасен човек си ти! Жалко, че си подставено лице…

На „Шереметево“ наехме една кола — там винаги беше пълно с шофьори, които предлагаха услугите си. Първо откарахме Муся, която живееше близо до спирка „Динамо“ на метрото.

— Кога се каниш да идеш на вилата си? — попита тя, преди да излезе от колата.

— Ако не се случи нещо — още утре сутринта.

— И както винаги, ще изключиш телефона си.

— Ще го сложа на секретар. Но не се притеснявай за мен, нищо няма да ми се случи. Искаш ли да ти се обаждам всеки ден?

— Два пъти на ден — сутрин и вечер! — настоя Самката на Гепарда. — Дай ми дума.

— Добре де, давам ти я, давам ти я. Върви да си почиваш.

Вратата на колата се захлопна, Муся взе чантата си, която шофьорът извади от багажника, помаха ми с ръка и се скри във входа. А на мен ми предстоеше още път до дома. Какво ли ме чакаше там? Лина с тържествена вечеря? Най-вероятно. У нас отдавна вече бе прието след всяко мое завръщане от пътуване съпругата ми да организира празнични вечери, на които канеше родителите ми и Верочка — докато баща ми и сестра ми бяха живи, а през последните години — само майка ми. Аз не виждах нищо особено в тези завръщания, но Лина имаше друго отношение към тях. Нейният баща беше от специалистите, на които разрешаваха да напускат страната, а по време на съветската власт и затворените граници всяко излизане в чужбина, особено до някоя капиталистическа страна, се превръщаше в истинско събитие. И не само пътуването, но и завръщането от него, защото то задължително бе съпроводено с раздаването на невиждани подаръци и разкази за неземен, райски и неправдоподобен живот. Така е било в детството на жена ми и традицията се бе запазила, макар че в наше време не можеше да изненадаш никого с пътуванията си в чужбина.

Оказах се прав: край красиво подредената маса вече седяха Олга Андреевна, а също — нещо, което бе съвсем неочаквано за мен — тъстът и тъщата ми, които бяха пристигнали от Санкт Петербург за юбилея на някакъв техен познат.

Женя учеше уроците си в своята стая, а Лина шеташе в кухнята. Идеално семейство, да пукне дано!

— Е, разказвай! — нетърпеливо настоя майка ми. — Как мина панаирът? Как те приеха? Имаше ли много хора на срещите?

Тъстът ми намигна с разбиране, тъй като самият той много пъти беше подлаган на такива разпити, а тъщата ми предимно мълчеше и само от време на време правеше забележки на дъщеря си за начина на сервирането и приготовлението на ястията. На Женя всичко това изобщо не му беше интересно, той беше ходил в чужбина и не се нуждаеше от моите разкази за техния живот, затова хлапето грабна подаръците, които му бях донесъл, и изчезна в стаята си. А майка ми се ръководеше от тщеславния си стремеж да чуе колко популярен и любим на читателите е нейният син. Особено в присъствието на родителите на Лина. Подозирах, че се поддаваше на инстинктивното си желание още веднъж да подчертае колко незаслужено забележителен мъж се бе паднал на дъщеря им. Впрочем може би аз бях излишно суров към майка си и тя наистина се интересуваше как вървят работите на сина ѝ.

С всяка изминала минута наближаваше моментът, в който щеше да ми се наложи да си припомня многообразието на съпружеските функции. И изобщо не бях сигурен, че ще успея да изпълня достойно възложената ми задача. В моите очи привлекателността на Лина бе силно помръкнала, а на това отгоре бях поизгубил сили и с Вероника. Ох, как не ми се искаше всичко това! Заминавах на вилата — още утре, още сутринта. А днес щях да инсценирам главоболие.

— Това е от самолета — веднага авторитетно заяви майка ми. — Казах ти, че след черепна травма не бива да се качваш на самолет поне една година, смените на налягането при излитане и кацане натоварват много силно кръвоносните съдове. Надявам се, че в близко време няма отново да летиш.

— В началото на ноември трябва да бъда в Амстердам — скалъпих трагична гримаса аз, — а през декември — в Албания.

— Абе ще влезеш в гроба с тези пътувания! — оптимистично предрече Олга Андреевна. — Утре ще ти донеса страхотно лекарство, ще минеш един курс на лечение с него.

— Утре още сутринта заминавам на вилата. Трябва да работя, искам да завърша книгата си. — Погледнах многозначително към майка си. — Онази, която ще бъде в памет на Вера.

Ходът се оказа сполучлив. Майка ми тъкмо бе отворила уста да ми определи среща към обед или чак за вечерта, но размисли. За нея книгата за Вера бе по-важна от главоболието на сина ѝ. Е, както и да е.

— Наистина ли утре се каниш да заминеш на вилата? — тихичко ме попита седналата до мен Лина и сложи ръка на коляното ми.

Жестът ѝ ми се стори многозначителен, един вид — днес те боли главата, а утре вече няма и да нощуваш вкъщи.

— Да, искам да поработя, докато все още имам хъс. — Дали ми се стори, или в очите на Лина наистина проблесна нещо, намекващо за облекчение? — Нали нямаш нищо против? — попитах за всеки случай.

— Радвам се — топло рече тя. — Имах чувството, че след тази история с травмата и амнезията си загубил желание за работа.

— Това пък откъде ти хрумна? — учудих се. — Че аз и в санаториума постоянно работех, много добре знаеш, защото самата ти се стараеше да не идваш често, за да не ме разсейваш.

— Не зная, Андрюша — тя сподави въздишката си, — не зная. Струваше ми се, че очите ти не горят, че в тях няма пламък, както преди. Заради това много се разстроих. Но се радвам, ако съм се излъгала.

— Излъгала си се — уверих твърдо Лина. — Книгата е почти завършена, остава ми работа най-много за около две седмици, ако не се разсейвам с нищо. Искам да я довърша преди пътуването си до Холандия, след това ще отлежи десетина дни, после ще я редактирам и ще я предам.

— И към декември ще можем да разчитаме на хонорара, така ли?

Ето каква била работата! Лина се страхуваше, че аз прекалено дълго ще се туткам с тази книга в неизвестен за науката жанр и може би дори ще я зарежа, без да я довърша. А тя чакаше пари. И затова се зарадва, когато чу, че час по-скоро искам да довърша новата си творба.

— Имаме ли нужда от пари? — предпазливо се поинтересувах аз. — Да не би да сме претърпели финансова катастрофа?

— Какво говориш — няма никаква катастрофа! Просто вложих всичко, което имаме в сметките си, на годишен депозит с добър лихвен процент, защото най-неочаквано ми падна такава възможност. А искам да направя ремонт в кухнята и в спалнята ни, вече съм поръчала новите мебели и домакинските уреди, понеже всичко е остаряло. Имаме налични пари, за всекидневни нужди ще ни стигнат и ще останат, но за ремонта не са достатъчни. Кухненската уредба ще е от монолитно дърво, а то е много скъпо. Спалнята е испанска, струва седемнадесет хиляди долара. Нали нямаш нищо против?

Е, как можех да имам нещо против! Ремонтът бе чудесен повод да не живея вкъщи и да се преселя задълго извън града. Всичко се нареждаше чудесно.

— Разбира се, мила. — Целунах нежно Лина по бузата и в края на устните. — И кога ще започне тази дандания?

— Работниците са готови — само чакат знак. Когато ти кажеш. Не можех да взема решение без теб.

— Тогава нека да започват, аз ще замина утре и няма да им вися на главите. А Женя ще настаним временно при майка ми, за да не диша изпаренията на химикалите в апартамента. Нали така, зайко?

Ръката ѝ стисна по-силно коляното ми.

— Обичам те — прошепна тя. — Извадила съм невероятен късмет с мъжа си.

Може би! Но никак не бях сигурен в това. Впрочем зависи какво разбира тя под късмет. Ако за добър мъж минава онзи, който материално обезпечава семейството, не се рови и не се набърква в нищо, не пропива парите, не бие жена си и не задава излишни въпроси — на Лина наистина ѝ бе провървяло. Но дали има предвид само това?

Мнимото ми главоболие предизвика у всички, включително и у Лина, горещо съчувствие към мен, а всъщност аз целях тъкмо това. Веднага след като гостите ни си отидоха, жена ми започна да разтребва и да мие чиниите, а аз бях отпратен в банята, а след това — в леглото с напътствия да се отпусна и да се постарая колкото може по-бързо да заспя, тъй като сънят, както е известно, е най-доброто лекарство срещу главоболие. Приех препоръките с благодарност, примесена с погледа на великомъченик.

Събудих се по тъмно — според разбирането на всеки неработещ бохем — и се отдадох на сладки мечти за усамотението си на вилата. Обичах нашата извънградска къща — беше просторна, двуетажна, проектирана много практично и обзаведена комфортно и дори с известен лукс.

Лина правеше гимнастика в хола. Аз тихичко открехнах вратата и започнах да я наблюдавам. Дявол да го вземе, ама тя наистина много се бе разхубавила в сравнение с деветдесет и девета година! Там, в санаториума, някак си нямах сгода да я огледам отдалеч, в смисъл — на разстояние повече от половин метър. А сега огледах и добре очертаната ѝ, както преди много години, талия, и видимо отслабналите ѝ бедра, и стегнатата кожа на корема. А как само се огъваше на всички страни! Като че ли беше от каучук. И откъде се бе взела у нея тази гъвкавост? Направо ми стана обидно, че не изпитвах влечение към тези прелести. Ама че глупак съм! Такъв разкош сам ми се навира в ръцете, а аз бърча нос. Може би просто вече не изпитвам любопитство към нея?

На закуска Лина каза:

— Андрюшик, зная, че ще наруша плановете ти, но дали не би могъл да останеш тук до довечера?

— Защо? — попитах с подозрение. Да не би жена ми все пак да кроеше някакви замисли за креватни отношения с мен?

— Вчера, след като ти си легна, се обадих на майсторите и им казах, че могат да започнат работа. Те трябва да докарат материали, инструменти, разни стълбички — това са много неща. Ще поръчат кола и ще ги докарат наведнъж, за да стане по-бързо. Ако днес си останеш вкъщи…

— Ясно, трябва да надзиравам твоите майстори.

— Не се дразни, моля те. Веднага щом докарат материалите, ще заминеш.

— И в колко часа ще ни споходи това щастие?

— Не зная, мили. Помолих ги да дойдат колкото може по-рано, но най-напред трябва да купят всичките неща. Тъй че — когато успеят. Мога ли да разчитам на теб?

— Почакай — сетих се изведнъж, — но днес е събота. Ти защо не можеш да си останеш вкъщи?

— Имам работа. Нали знаеш, че бизнесът не признава събота и неделя. Вчера имах преговори, днес и утре с юриста ще изработваме вариантите на договора, за да го подпишем в понеделник. Ако пропилеем един ден, могат да сключат договора не с нас, а с някоя по-чевръста и повратлива фирма.

— Да, естествено — въздъхнах покорно. — Разбирам. Късно ли ще се върнеш?

— Най-вероятно. — Лина виновно се усмихна. — Но ти не ме чакай, замини веднага щом майсторите разтоварят нещата си.

— А Женя? Той е голямо момче и може да отвори вратата на майсторите — продължавах да давам отпор и да се хващам за дреболии.

— На път за работа ще закарам Женя при Олга Андреевна. И освен това — не се знае в колко часа ще дойдат те, да не би да искаш да вържа момчето вкъщи за цял ден? Ще му омръзне да стои сам и ще изчезне нанякъде. Той все още е дете, Андрюша, и няма чувство за отговорност. Впрочем помогни ми да събера багажа му — все пак изпращаме го за цял месец.

Помислих си вяло, че Женя можеше да бъде заведен при баба си и утре, а днес би могъл да пази апартамента, но съобразих, че нямам право да споря. И без това Лина се бе нагърбила с всички грижи около ремонта на апартамента, не настояваше аз, като неработещ субект, да стоя цял месец вкъщи и да надзиравам майсторите, нито да ходя с нея по магазините и да избирам мебели, уреди, плочки, тапети и всякакви покрития. Беше ме освободила от цялото това удоволствие, макар че самата тя от сутрин до вечер бе заета. Е, какво, да не би да ми е трудно да поседя вкъщи? И то сам. Няма никакъв проблем!

— Добре, ще си остана вкъщи, само че няма да вдигам телефона. Ако има нещо, обаждай ми се по мобилния, разбра ли?

— Разбрах — учудено рече Лина. — Криеш ли се от някого?

— Господи, естествено че се крия — от майка ми! Ако научи, че съм в града, ще поиска да отида при нея за лекарството и след това ще започне да ми вади душата, че имам неправилен начин на живот. Вчера пред родителите ти се въздържаше да го направи, но когато сме насаме, ще ми изпие мозъка.

Ние събрахме заедно дрехите и бельото на сина си, проверихме дали всички учебници и тетрадки на Женя са в чантата му и аз ги изпратих до колата.

— Не стой гладен — наставляваше ме Лина, — хладилникът е пълен с храна, стопли си месото в микровълновата печка и яж от салатите, защото ще се развалят.

Когато се върнах в апартамента, се замислих как по-добре да използвам времето, докато чакам. Май че трябваше да приготвя нещата, от които щях да имам нужда на вилата, за да мога веднага да грабна чантата си и да замина. Около двадесетина минути се занимавах с това, защото октомври и април бяха тежки месеци за приготвяне на багаж. Ами ако завали дъжд? Ами ако падне сняг? Ако има киша до колене? А ако времето е сухо? А ако има поледица? Ако пък се затопли до петнадесет градуса? През лятото и през зимата събирането на багажа ми отнемаше точно пет минути, но разгарът на пролетта и есента винаги криеше опасности от резки температурни промени.

И ето — чантата беше готова. Сега май вече можех да седна зад компютъра и да вкарам онзи текст, който бях написал на ръка в бележника си. Тъкмо щях и да го редактирам. Стиловите грешки се виждат много по-добре в печатния текст, отколкото в ръкописния. Включих компютъра и пристъпих към работа.

Поправките бяха много, защото думата си бе казала и бързината, с която бях записвал текста, седейки във влака или по масите в бистрата. Като свърших с три от петте откъса, направих преглед на продоволствените запаси, притоплих си едно голямо парче месо и го погълнах, гарнирано с две различни салати. Полях това с една половинлитрова чаша чай с лимон и домашни бисквити, оставих мръсните чинии в мивката и хукнах обратно към компютъра и бележника си. Вдигнах глава едва когато звънецът на входната врата настоятелно задрънча. Работниците пристигнаха. Колко ли беше часът? Майко мила — пет и половина! Браво, Корин, здравата си поработил!

Внасянето и складирането на строителните материали отне още половин час, работниците бяха само двама и им се наложи поне десетина пъти да сноват между паркирания долу пикап и апартамента. Най-сетне си отидоха. Аз прехвърлих на дискета плодовете на днешния си труд и я мушнах във велурената си чанта заедно с лаптопа и бележника си. За всеки случай сложих и няколко празни дискети. Огледах се. Май че бях взел всичко, нищо не бях забравил. Можех да тръгвам.

Ремонтираният ми „Форд Мондео“ си стоеше в гаража, чист и измит. След катастрофата бях ходил на вилата само веднъж и бях забелязал, че на площад „Комсомолски“ се бе появил супермаркет „Рамстор“, който не фигурираше в паметта ми от преди. Чудесно — оттам щях да се запася с хранителни продукти и хубава бира.

Отдавна вече бях пресякъл „Калцевая“ и до вилата ми оставаха около двадесет километра. По пътя нямаше много коли, защото всички, които предпочитаха да прекарват почивните дни извън града, бяха заминали преди обед или още в петък вечерта. Моят форд се движеше пъргаво и игриво, подрънквайки с натоварените в багажника и на задната седалка буркани с храна и бира. Сред запасите ми имаше и безшумни пакети, но те бяха далеч по-малко. Не обичах да готвя, затова предпочитах да купувам всякакви консерви, които можех само да отворя и веднага да изям. Е, в краен случай — да ги притопля. Господи, ами вода! Ама че съм разсеян, всичко купих, а забравих да взема вода. Нищо, по пътя има павилиони, от които, разбира се, не бих рискувал да купя алкохол — особено след събитията в санаториума, но вода можех да си взема.

Спрях още до първия павилион, който се изпречи пред погледа ми, изключих мотора, приближих се до прозорчето на витрината и се заоглеждах какви марки вода има, като се и чудех каква опаковка да взема — дали от половинлитровите бутилки или от петлитровите галони. Някъде иззад павилиона се появиха две фигури, на които не обърнах внимание, докато не чух пиянските им просташки гласове:

— Я виж, цял магазин си има. Ами бирата колко е! Направо да се удавиш.

Разбрах, че се обсъждат наличните продукти в купето на моята кола. Не биваше да се намесвам и може би всичко щеше да се размине. Ако започнех да реагирам, първо щеше да възникне словесна престрелка, а после — не дай боже! — да започне и сбиване. Какъв дявол ме накара да спра точно до този павилион! Какво, да не би да няма други? Господи, защо съм такъв кутсуз?

— Ако обичате, два галона вода „Свети извори“ от по пет литра. — Протегнах парите през прозорчето и се учудих, че гласът ми не трепери, макар вътрешно цял да се тресях.

Продавачът мълчешком взе банкнотите и се скри в дъното на павилиона.

— Ей, бащице, що не разделиш това имане с по-малките си братлета?

— Не е хубаво така, татенце — подхвана вторият глас. — Плюскаш, я колко манджи си награбил, ще се пръснеш, ако излапаш всичко това сам. И толкоз биричка не можеш изпи с едно гърло. Що ли ей сегичка не ти приватизираме туй-онуй, ама ти не се бой — няма да боли.

— Аха! — отново се включи вторият. — Нищо няма да усетиш. Било твое — станало наше.

С тези думи единият от младежите отвори задната врата и аз се проклех за това, че не бях заключил колата и не бях задействал алармата. Ако сега пищялката започнеше да вие с всичка сила, тези боклуци щяха да изчезнат като отнесени от вихъра. Добре че поне извадих ключовете от таблото и ги пуснах в джоба си. Очевидно нямаше защо да разчитам на мълчаливия продавач, тъй като тук той беше сам и нямаше никакво основание да влиза в конфликт с пияните дебили. Защото дори и да ме набиеха и ограбеха, аз щях да си замина, а той оставаше тук.

Стоях като вкаменен и гледах как единият от младежите, превит на две, се вмъкна в купето, за да вземе една опаковка бира. „Така ли ще си седиш?“, мерна се в ума ми и това беше последната съзнателна мисъл в главата ми.

Всичко останало се случи съвсем машинално. Вдишване, издишване, въображаема окръжност, ръката отпусната… Нечовешкият вой, който прониза ушите ми, остана неосъзнат за мен, защото не схващах, че крещи онзи, когото бях ударил. Нещо повече — дори не можех да кажа със сигурност кого бях ударил и кой точно от показаните ми от Телето удари му бях нанесъл. Аз, неподвижно застаналият пред павилиона интелигентен, немного млад и абсолютно неагресивен писател Андрей Корин, се бях превъплътил — дори не превъплътил, а мълниеносно се бях превърнал — в друг човек, в онзи, на когото му харесваше да бие, и бях извършил всичко онова, на което ме бе научил добродушният телохранител Гриша.

Младежът, който се бе вмъкнал в колата, тромаво се обърна и се олюля, тъй като не беше трезвен и по тази причина зле координираше движенията си.

— Ей, к’во… — опита се да каже нещо той, но след секунда вече се търкаляше до задната гума.

От страничната стена на павилиона се отвори една врата, продавачът, който продължаваше да не произнася нито дума, изнесе и остави на асфалта три петлитрови бутилки с вода и ми подаде рестото. Аз — Корин — продължавах да стоя неподвижно, а аз — Боеца — с наслада ритнах първо единия, после другия алкохолик-обирджия и бавно се върнах на мястото си. „Ами това е, приятелю — спокойно каза Боеца на Корин, — взимай си водата и да вървим.“

Отворих багажника, сложих там галоните, запалих мотора и потеглих. Вкаменелостта ми започна да преминава, а усещането бе като след посещение при зъболекар. Започна да ми се повдига. Зави ми се свят и бях принуден да спра, за да дойда на себе си. Тухлата с гръм и трясък излетя от зидарията, стената рухна и руините ме затрупаха.

Аз си спомних.