Фантомът на паметта

Глава 13

— И все пак не си прав, Корин! — за хиляден път изрече Муся.

Търпението ѝ наистина нямаше граници. Още през лятото тя ми донесе изпратената по електронната поща от Германия и разпечатана компютърна снимка на Вероника — жената, в която съм бил влюбен и с която съм се срещал първо във Франкфурт, а после в Лайпциг. На снимката се виждаше очарователна брюнетка с блестящи очи, чувствителни устни и едри бедра. Беше точно от онзи женски тип, по който аз хлътвах, без да се замислям. Нямаше нищо чудно, че не бях я подминал. Мислите за Вероника не ме напуснаха през всички месеци, докато бях в санаториума, пък и по-късно, когато се прибрах вкъщи, всеки ден мислех за нея. И с нетърпение очаквах края на октомври, когато с Муся ни предстоеше да заминем за панаира на книгата във Франкфурт, където аз трябваше да имам творческо представяне в рамките на официалната програма, а също така да взема участие в редица мероприятия по молба на моето издателство в Германия. Бяха планирани и две срещи с читатели, едната — с немска публика, а втората — с рускоезични граждани, каквито в Германия имаше доста. Освен това, възползвайки се от случая, с Муся имахме намерение да установим контакти с издателите ми от Португалия, Гърция и Албания. Всички те бяха отпечатали по четири от моите романи и тъй като се бяха уверили, че продажбите им дори надхвърлят техните очаквания, искаха да сключат нови договори.

Програмата ми се оказа много сгъстена, но аз постоянно се опитвах да вмъкна в нея свободно време за срещи с Вероника. И всеки път се сблъсквах с кротката съпротива на моя литературен агент:

— Андрей, та ти дори не си спомняш за нея! Не знаеш, че си имал такава позната. И как би могъл да се срещнеш с нея? Откъде би могъл да знаеш, че познаваш тази жена?

— Ти си ми разказала за нея — заявих аз, въобразявайки си, че този аргумент е проява на върховна логичност.

— Но щом аз зная за нея, значи зная и за всичко останало, включително и това кой ти е дал координатите на Вероника, защо ти е било необходимо да се срещнеш с нея и при кого си заминал, когато си получил адреса му от нея. Сам се превръщаш в мишена. Наистина ли не разбираш това?

— Глупости! — отричах аз. — Много е сложно.

— Корин, ти положи толкова усилия, за да убедиш всички, че имаш пълна амнезия и че си абсолютно безвреден, а сега се каниш с един замах да съсипеш всичко! Къде остана разсъдливостта ти? Къде остана твоята предпазливост? Поне за мен помисли, та ти излагаш и мен на ударите.

Малко разсъдливост все още ми бе останала, но с предпазливостта нещата стояха съвсем зле. Тя просто отсъстваше.

— Муся, не се самонавивай. Да, ти знаеш за това, че във Франкфурт съм се запознал с една очарователна жена и че между нас е имало страстна любов. Но нямаш понятие къде и по какъв начин сме се запознали. Не си длъжна да знаеш това, защото аз не ти докладвам за всяка моя крачка. Нали не знаеш къде и при какви обстоятелства съм се запознал с генерал Маслов?

— Не зная — покорно се съгласи Муся.

— Видя ли, по същата причина нямаш представа от подробностите и около моето запознанство с Вероника. Престани да се тръшкаш! Всичко ще е наред.

— Корин, разсъждаваш по начин, по който би накъдрил някаква интрига в книгите си. Един вид — Беловцева нищо не знае, но за това си има причина, която аз ще изложа в края на повествованието. Това не е книга, Андрюша, това е животът и никой няма да чака, докато историята стигне до края си, за да си изясни дали аз зная някакви подробности или не. Аз няма да съм на разпит при следователя, където бих могла да дам каквото и да било обяснение, а ще ходя по улиците и всяка минута ще се тревожа за това какво си мислят и как разсъждават онези, които искат да ти попречат да напишеш книгата си. А за тях ще бъде абсолютно ясно, че след като ти се срещаш с Вероника, значи някой ти е разказал за нея. Щом ти се срещаш с Вероника, значи тя може отново да ти съобщи имената и адресите, които ти е дала миналата година, и ти отново можеш да се срещнеш с онези хора и да получиш от тях същата информация. И тогава всичките ти опити да изобразиш безобидна божа кравичка няма да струват пукнат грош. Наистина ли не ти хрумва тази толкова проста постановка? Та нали никой няма да се поинтересува колко и какво знаеш в действителност. Съществува минималното подозрение, че си опасен — и това е достатъчно. Пак ще започнат да те преследват.

— Всичко ще бъде наред, Муся — уверено отговорих аз. — Забравяш, че с Вероника ще се срещна в Германия, а не в Москва и никой няма да научи.

На това място разговорът ни обикновено свършваше, но след няколко дни темата отново изникваше на дневен ред. И сега, докато седяхме в салона първа класа на самолета, изпълняващ полет по направление Москва — Франкфурт, с Муся за кой ли път разнищвахме проблема, стъпили на вече утъпкания логичен път, по протежение на който като километрични камъни стояха нейните предупреждения да проявя предпазливост и моите уверения в пълната безопасност на замисъла ми. А най-изненадващо бе, че твърдейки това, аз бях съвсем искрен. И нито за миг не се съмнявах, че никой няма да научи за срещите ми с Вероника и че не ни очакват неприятни последствия.

Разбира се, аргументите на моята Пухкава котарака бяха разумни и не можех да не ги призная. Но аз се бях вторачил в тази красавица Вероника, която, както още през май ми разказа Муся, ме обичала просто до безпаметство. Е, посочете ми мъж, който е с ума си и има пълноценна сексуална потентност и на мое място няма да поиска да се срещне с такава разкошна жена! С жена, която напълно съответства на вкуса му, на това отгоре е и влюбена в него! Поне от интерес, от любопитство. Посочете ми го и аз ще призная, че не съм прав. Исках да се видя с Вероника, да си поговоря с нея и страстно желаех между нас да има интимна близост. И всички думи на Муся попадаха върху неблагодатна почва. Тя не успя да ме разубеди. В самолета направи последния си отчаян опит, но отстъпи пред непробиваемата стена на моята увереност в благоприятния изход от тази ситуация.

А освен увереността в собствената ми неуязвимост, в мен уютно се бе загнездила и една надежда. Аз отново щях да се озова в същия хотел, щях да премина по същите улици, щях да се срещна с жената, с която бях спал преди една година — и може би това щеше да ми помогне да си спомня всичко. Може би щеше да се превърне в тласък, в същия онзи тласък, за който ми говореше Хипопотама. И тези мои очаквания изграждаха щита, през който Муся не успя да пробие. Тя не можеше да оспори факта, че трябва да се опитвам да възвърна паметта си. И никой не би могъл да го оспори. Освен самия мен, тъй като все пак ставаше дума за моята памет, а не за нечия друга, така че щях да правя с нея каквото си поискам.

Противно на традицията, тази година Франкфурт ни посрещна с хубаво време. Спомнях си, че всеки път, когато идвах на панаира на книгата, валеше дъжд. Какво пък — щом всичко започваше с късмет, значи така щеше и да продължи. Впрочем…

— Муся, а какво беше времето миналата година? — попитах, докато чакахме на опашка за паспортната проверка.

— Непрекъснато валеше дъжд.

— А през по-миналата?

— Също. Ти беше облечен неподходящо и през цялото време зъзнеше. След това озверя от студ и отиде в „Кауфхоф“ да си купиш пуловер.

— И какво стана, купих ли си?

— Купи си. Много симпатичен, сив на сини райета.

Да, наистина имах такъв пуловер. Намерих го вкъщи заедно с още някакви дрехи и предмети, за които изобщо не си спомнях, че притежавам. Значи и през онези две години, които се бяха скрили зад стената на моето безпаметство, времето е било лошо. А този път беше слънчево и топло. Имахме късмет. Всичко ще бъде наред, Муся! Всичко ще бъде наред, Корин!

Хотел „Щайгенберг Франкфурт Хоф“ ми се стори като роден дом, тъй като с Муся отсядахме тук всеки път в продължение на няколко години. Очарованието на Германия бе в нейната стабилност, тук толкова рядко се променяше нещо, поне за повърхностния поглед на туриста, че всичко си оставаше все така познато, свързано с някакъв навик и затова — много уютно. Стаява ми се оказа на четвъртия етаж и аз с удоволствие крачех по дългия коридор и разглеждах и разпознавах висящите по стените старинни платна: доколкото си спомнях, на този етаж бях живял два пъти, а Муся твърдеше, че миналата година също съм бил настанен тук.

Разопаковах нещата си, окачих ризите си в гардероба, подредих тоалетните си принадлежности в банята върху широкия плот, извадих от минибара бутилка минерална вода и с удоволствие я изпих. И ето че настъпи моментът, когато можех да се обадя на Вероника и да се уговоря с нея кога да се видим. А аз нервничех като сополив хлапак преди първа среща. Вероника отдавна вече знаеше, че ще пристигна през октомври, а преди две седмици Муся ѝ се обади по моя молба, за да разбере дали тя ще бъде в града по време на панаира на книгата. Оказа се, че ще бъде. И търпеливо ще чака моето обаждане, след като пристигна. Ето че пристигнах. И… какво следваше по-нататък?

С разтреперани от вълнение ръце измъкнах от бележника си листчето със записания върху него номер на Вероника и хвърлих едно око към телефонния апарат на масата. След като се поколебах малко, вдигнах с решителен жест слушалката и набрах един по-кратък номер. Звънях на Муся. Ако на номера на Вероника се отзовеше някой друг, щеше да е по-добре с въпросния абонат да се обяснява Котараната на своя безупречен немски, отколкото аз на моя развален английски. Телефонът беше служебен и в офиса слушалката можеше да вдигне всеки.

— Моля те, обади се на Вероника. Кажи ѝ, че съм тук и че искам да се срещна с нея още днес.

— Къде?

— Все едно. Където тя каже.

— Ох, Корин! — въздъхна Муся и се разсмя. — Какво щеше да правиш без мен! Скоро ще започна и в тоалетната да те водя, и дупето ти да бърша. Добре, ей сега ще ѝ се обадя.

Затворих телефона и се втренчих в огромното легло тип кинг-сайз. В точно такова легло преди една година съм правил любов с една красива жена. Къде ли е лежала тя — отдясно, близо до прозореца, или отляво? Дали пердетата са били спуснати? И изобщо как се е случило всичко? А може би не е станало в леглото, а в банята, или на пода, или във фотьойла? И ако се случеше отново, дали щеше да стане по същия начин, както е било миналата година, или по друг? Ако на моята памет ѝ бе съдено да се сепне и да се събуди именно тук, в обятията на Вероника, от нейните целувки или от звуците на сладостните ѝ стенания, значи всичко трябваше да се случи точно така, както е било тогава. И кой знае защо, това ми се струваше изключително важно. Но как можех да разбера дали то се случва точно така или не? Да попитах Вероника ли? Да я помолех да възпроизведе обстановката? Глупости, глупости, глупости! Първо, още не беше ясно дали изобщо ще се стигне до леглото, защото не беше известно как ще се подреди вечерта, как ще потръгне разговорът, дали между нас щяха да се зародят топлина, доверие и поне някакви сексуални чувства. Не бях сигурен в себе си — въпреки безмерните си сладострастни мечтания, нито в жената, която не помнех. И, второ, ако всичко потръгнеше добре и се подредеше както трябва, как, с какви думи щях да помоля моята бъдеща партньорка да извърши всичко точно така, както е било преди година? Та тя можеше да се почувства обидена и да си помисли, че я използвам просто като работен инструмент в личната си борба с моята амнезия! Щеше да се оскърби и да си отиде, затръшвайки вратата. Вероятно първо трябваше да си поговоря с нея, да ѝ задам всички въпроси, които ме интересуваха, и едва след това да премина към интимната част, иначе, току-виж, направил съм някакво неловко — в емоционално-психологически смисъл — движение и тя вземе, че си отиде. А аз щях да си остана с празни ръце, в смисъл че щях да се лиша не само от секс, но и от информация.

Струваше ми се, че мислите ми звучат високо и се чуват в цялата стая. Слушах ги сякаш отстрани и неволно се усмихнах: Корин, непоправим нерез си, казват ти, че тази жена е влюбена в теб, а ти само си мислиш как по-умело и по-ловко да я използваш за своите цели, като пътьом задоволиш и сексуалното си любопитство на самец. Къде остана твоят юношески трепет, на който сам се учудваше, докато лежеше в самотната постеля на третия етаж в корпуса на санаториума? Къде останаха твоите еротични сънища, в които галеше изобразената на снимката жена и след които се събуждаше потен, развълнуван и малко позасрамен? Искаш ли, Корин, да ти кажа в прав текст какво се случва с теб? Страхуваш се, че живата, днешната Вероника няма да ти хареса и няма да можеш да се справиш с интимната част. Затова предварително си измисляш оправдания от сорта на това, че уж тази жена ти е необходима само по работа, за да получиш информация и да възстановиш паметта си. И ако те споходи неуспех на интимния фронт, значи в това няма нищо страшно, защото не е срамно да не желаеш една жена, която не ти е харесала и която галиш по принуда, просто защото така се налага. О, Хипопотамище, благодаря ти, любезни ми приятелю, за просвещението и умствените упражнения! Макар че ти идваше при мен като подставено лице, все пак се оказа полезен.

Гледах към застланото с красиво покривало широко легло и се опитвах да си представя излегнатата върху него Вероника, разпръснатите ѝ по възглавницата коси, разголените ѝ рамене. Опитвах се… и не можех. Но с всяка изминала секунда у мен все по-силно се разпалваше надеждата, че точно тук, на това легло, в тази стая, през тази нощ щеше да се случи онова, което напразно бях чакал в продължение на пет месеца. Щеше да ме озари светкавица, стената щеше да рухне и паметта ми щеше да се върне при мен.

След десет минути Муся ми съобщи, че Вероника ще ме чака в седем часа вечерта във фоайето на хотела.

Обзе ме отдавна забравено трескаво очакване и за да го поукротя, реших да обиколя добре познатите ми и отколе обикнати места в града, където се бях разхождал преди и откъдето навярно бях минавал и по време на последните си две пребивавания тук. Стигнах до крайбрежната улица, наслаждавайки се на слънцето и на едва доловимия ветрец, и скоро се озовах на „Ромер“ — площад „Катедрален“. Познавах това място като петте пръста на ръцете си. На номер 19 беше ресторант „Вайнщубе им Ромер“, в който бях ходил само веднъж. На номер 15 имаше магазинче за сувенири, от което винаги си купувах симпатични дреболии за спомен и подаръци за този и онзи. Точно тук веднъж избрах за майка си изящна вазичка, точно в този магазин купих едно много скъпо коледно звънче, произведено през 1984 година, което бе предназначено за колекция и което подарих на тогавашната дама на сърцето си. Спомних си, че собственикът на магазина дълго ми обясняваше, че в тази колекция дизайнът на звънчето се сменя всяка година и самата година задължително се изписва върху него, защото цената му непрекъснато нараства. Колкото повече години минават, толкова по-висока става цената. През онази година, ако не ме лъжеше паметта, платих за звънчето някъде около четиристотин марки, но собственикът каза, че ако и сега никой не го купи, през следващата година то ще бъде значително по-скъпо.

А ето и моята любима къща, построена в стил фахверк, която много прилича на картинка от сборника с приказки на Братя Грим. Срещу нея, на номер 6, беше ресторант „Шварце Щерн“, чието име в превод означаваше „Черна звезда“. Специалитетът на заведението, от който никога не се лишавах, беше бяла доматена супа с орехова юфка на цена 14 марки и 50 пфенига. Вярно, до нея на същия ред се мъдреха необичайните за мен цифри: 7,41 евро. Да, разбира се, от 1 януари цяла Европа преминаваше към единна валута и още отсега във всеки ценоразпис бяха посочени и двете цени. Преди две години това все още не съществуваше. Интересно — дали миналата година съм идвал тук да ям любимата си супа с орехова юфка?

Прекрасно си спомнях, че в ресторанта, разположен в сградата с номер 16, поисках един тиролски омлет, който ме порази с високата си цена: струваше по-скъпо от изисканата бяла супа, макар че според моите нищожни кулинарни представи пържените яйца по никакъв начин не можеха да се сравнят със супата нито по сложност и времетраене на приготовлението, нито по количеството на продуктите в ястието. Тогава си поръчах омлета изключително и само от желание да удовлетворя любопитството си и да разбера какво толкова има в него за шестнадесет дойче марки. Не задоволих любопитството си, но изпитах наслада.

В следващата сграда имаше още един магазин за сувенири, от който веднъж купих някаква забавна джунджурийка за подарък: вграден в автомобил настолен часовник. А ето и още един ресторант — „Ромер-Бембел“, в който бях идвал нееднократно. Още през деветдесет и шеста година тук за пръв път ме доведе моят руски издател, с когото се срещнах на панаира на книгата. Кой знае защо, ние много се зарадвахме един на друг, сякаш живеехме на различни планети и сега случайно се сблъсквахме на това място, макар че в Москва се бяхме видели буквално две седмици преди това — на премиерата на моята нова книга. Издателят веднага ми каза, че вечерта ще ме заведе на едно страхотно място, където сервират страхотен свински стек с гъби и сметана. Стекът наистина се оказа превъзходен. И по-късно, веднага щом пристигнех във Франкфурт, аз винаги посещавах този ресторант.

Познавах всеки камък на този площад, всяка табела, всяка извивка на скулптурите, които украсяваха фонтаните в центъра му. И почти всяко ястие във всеки ресторант. Площад „Катедрален“ ме примамваше още от първото ми посещение в този град, което бе през деветдесет и пета година. Препусках насам при всяка възможност и можех да стоя с часове на него. Нямах представа каква бе причината, но тъкмо тук ми хрумваха неочакваните обрати в моите сюжети, убедителните черти в характерите на персонажите ми и необходимите думи за диалозите. Дори носех със себе си бележник и изписвах цели страници, седнал на пейката до фонтана или под чадъра на уличната масичка на някой ресторант. Не ми беше известно къде точно на този площад живееше моето вдъхновение, но то месеци наред търпеливо чакаше появата ми и радостно изтичваше насреща ми, стига само да направех първите няколко крачки по паважа.

Успокоих се. Поседях на уличната масичка на „Ромер-Бембел“ и докато наблюдавах група туристи, които бяха пристигнали някъде от Азия — или японци, или корейци, — изпих една оригинална светла бира. Влязох в магазинчето за сувенири, избрах миниатюрен пепелник с изглед от Франкфурт за момичето от автосервиза, при което никога не ходех с празни ръце, и го платих. Обичайните действия ми вдъхнаха увереност. Отново се почувствах в свои води, а трескавото очакване, което ме бе обхванало при мисълта за скорошната ми среща с Вероника, отстъпи, сякаш никога не го е имало. Всичко щеше да ми се удаде, с всичко щях да се справя. Имах достатъчно сили, за да реша каквито и да е проблеми и да преодолея каквито и да е трудности.

Господи, колко хубава беше! Много по-хубава, отколкото си я представях, докато гледах снимката ѝ. Беше дошла малко по-рано и веднага стана и тръгна срещу мен миг след като се появих във фоайето на хотела.

— Здравей, скъпи! — Вероника притисна буза до моята. Аз вдъхнах уханието на финия ѝ, едва доловим парфюм. Не можех да понасям, когато миризмата на парфюм те удря в носа от всички страни на разстояние от пет метра. Но Вероника използваше парфюм точно в такова количество, в каквото ми харесваше. — Благодаря ти, че поиска да се видиш с мен — тихо продължи тя. — Страхувах се, че няма да поискаш. Защото изобщо не ме помниш, а значи — не ме и познаваш.

— Надявам се да те опозная отново — неловко се усмихнах аз. — Гладна ли си?

— Ако искаш да хапнеш, ще ти направя компания.

Но аз исках нещо съвсем друго и не се опитах да скрия този факт. Качихме се в стаята ми. Вероника веднага мина напред и се настани във фотьойла, давайки ми възможност най-сетне да я разгледам както трябва. Беше облечена в делови костюм, чиито панталони бяха с цвят на росни боровинки — явно идваше направо от работа. Имаше дълги крака, широки, закръглени бедра, немного големи и доколкото можех да отгатна — стегната гърди и гъсти коси, небрежно събрани отзад с голяма пластмасова щипка в същия цвят, в който беше и костюмът ѝ.

— Сякаш нищо не се е променило, сякаш не е минала една година — отбеляза тя, оглеждайки се наоколо. — Стаята е съвсем същата. Но ти си различен. Отслабнал си, стегнал си се, имаш по-суров вид. Искаш ли да си поговорим?

Господи, какво ми ставаше? В продължение на половин ден измислях планове как да направя така, че да не я вкарам направо в леглото, а първо да си поговоря с нея, при това без да я обидя, и когато моментът настъпи, изведнъж разбрах, че искам именно физическа близост с нея и на всичкото отгоре — искам я веднага, жадно, до оглупяване! Неувереността ми изчезна и бях принуден да положа известно усилие, за да не я сграбча тутакси в обятията си. Откъде идваше това разминаване между мислите и желанията ми? Нима тя наистина въздейства толкова силно на моята мъжка същност на самец? Навярно същото се е случило и през миналата година и затова нашата страст е пламнала толкова припряно и ярко. Между другото — аз дори още не бях я целунал. Пълен идиотизъм! Но наистина не можех да преценя в кой момент е уместно да го сторя: от една страна, тя беше моя любовница, тъй че всякаква куртоазия би изглеждала глупаво и превзето, но, от друга, за мен тя бе една съвсем чужда жена.

— Зависи с какво време разполагаш — деликатно се измъкнах аз. — Би било жалко, ако се увлечем от едно и пропуснем друго.

— Ще успеем с всичко — лукаво се усмихна Вероника. — Имаме достатъчно време.

— Искаш ли да пийнеш нещо? — предложих и отворих минибара.

— Само една глътка. Нали знаеш, че не си падам по тези неща. Ох, извинявай — досети се тя и се разсмя, — та ти наистина не знаеш. За мен кампари, ако обичаш.

Протегна ръка и ме погали по косата, докато аз, клекнал, търсех бутилката „Кампари“ за нея и коняк — за мен. Улових дланта ѝ и притиснах устни към пръстите ѝ. Движенията ми бяха съвсем автоматични, дори не оценявах степента на близост, просто винаги постъпвах така, когато някоя дама се интересуваше от мен.

Налях напитките във високи чаши, подадох на Вероника нейното кампари и се настаних във фотьойла от другата страна на малката ниска кръгла масичка.

— Разкажи ми за мен — помолих я, отпих малка глътка и леко се намръщих, защото конякът не се оказа на висота, впрочем от хотелския минибар нямаше защо да се очаква кой знае какво. — Как се запознахме, какво ти разказвах, чии адреси си ми дала, при кого съм ходил и какво съм ти казал след посещението си там. Всичко, което си спомняш.

— Трудна задача! — подсмихва се Вероника. — Ако още тогава знаех какво ще се случи, всеки ден подробно щях да си записвам. А така… Някои моменти си ги спомням много ясно, други напълно са се изтрили от съзнанието ми. Ти ми се обади в офиса, представи се и ми каза, че телефонния ми номер ти е дал Валери Маслов.

— Разкажи ми за това по-подробно, моля те — прекъснах я. — Кой е този Маслов, къде работи, с какво се занимава, къде и кога съм се запознал с него. Всичко, което знаеш.

— Маслов работи в Министерството на вътрешните работи, има някакъв висок чин, но не помня каква длъжност заема, пък и не ги разбирам тези неща. Или е началник на главно управление, или е заместник-началник. А може би е помощник на някой заместник-министър. С две думи — нещо такова доста внушително.

— Ти откъде го познаваш?

— Валери ли? Навремето ми беше годеник. Много отдавна — добави тя, — толкова отдавна, че дори вече не си спомням кога. А ти и Маслов ли си забравил?

— И Маслов — кимнах. — Продължавай, моля те.

— Ами ние с него редовно си звъняхме по телефона, поздравявахме се по случай празниците. После имахме дълга пауза в контактите си, той правеше своята кариера, аз — моята. И изведнъж — миналата година, някъде през пролетта — той ме намери тук, във Франкфурт, и ме помоли да издиря няколко души, наши сънародници, които са дошли в Германия. Тогава много се изненадах, тъй като министерството на Валери има толкова големи възможности, че оттам могат да намерят когото си поискат и където си поискат, но той ми каза, че това е лична, тъй да се каже, частна молба. Аз, доколкото можах, събрах информация и от петимата души открих двама. Единият живее близо до Кьолн, в Тройсдорф, а вторият вече се е преместил във Франция, в Бордо. Останалите трима като че ли се бяха изпарили, при всички случаи не можах да ги намеря. Може би бяха сменили имената си, което е най-вероятно.

— И какво стана после?

— Обадих се на Валери, отчетох му се, той ми благодари и каза, че през октомври във Франкфурт ще дойде един човек, който ще се свърже с мен и ще трябва да му дам — тоест на теб — тези два адреса. Това беше.

— А ти не го ли попита какво означава всичко това и защо са му тези адреси? — недоверчиво полюбопитствах аз.

— Попитах го. Но не много настойчиво. Честно казано, не ме интересуваше. Е, някой издирва някого си в чужда страна, защо да не му помогна? Андрей, ние вече говорихме с теб за това миналата година. Знаеш ли, Валери Маслов е добро момче, но да си добро момче, както се казва, не е професия, а в този случай да си добро момче още не е достатъчно основание, за да станеш любовник на някого. Разбираш ли ме?

— Немного. Искаш да кажеш, че Маслов не се е отказал от намерението си да се ожени за теб ли?

— Е, не е чак толкова директно — разсмя се Вероника. — Той отдавна е женен, а аз отдавна съм омъжена. Но Валери отново иска да ме вкара в леглото и за целта се възползва от всички възможни предлози. Колкото по-малко въпроси му задавам, толкова по-малко ще ми отговаря той, толкова по-кратък ще бъде нашият разговор и толкова по-малко ще бъдат основанията му да смята, че между нас се възстановяват някакви отношения. Разбираш ли?

Има си хас да не разбирам! Вероника дума по дума повтаряше онова, което самият аз често си мислех. Да, явно приликата в манталитетите ни не бе малка и навярно ненапразно съм се увлякъл по нея. А тя — по мен. Но ми направи впечатление, че говори за генерал Маслов в сегашно време. Нима не знаеше, че е загинал?

Оказа се, че нищо не знае. И ако се съдеше по това колко бързо Вероника се справи с шока от моето съобщение, те наистина не бяха обвързани със сърдечна връзка през последните години. Не последваха никакви сълзи, никакви тюхкания и никакви възклицания. Имаше просто едноминутна пауза, по време на която Вероника седеше във фотьойла със затворени очи, като вцепенена. След това мълчешком отпи глътка от чашата си и едва чуто изрече:

— Бог да го прости. Лека му пръст.

След още една минута тя напълно се овладя и продължи разказа си. Когато през октомври съм ѝ се обадил, ние сме се срещнали, Вероника ми дала адресите и ми обяснила как да стигна до Тройсдорф: за два часа от Франкфурт до Кьолн с бързия влак и оттам за още двадесет минути с мотрисата. Тя не тръгнала с мен и аз съм заминал за Тройсдорф сам. Върнал съм се с блеснали очи, Вероника ме посрещнала на гарата и тогава аз съм я залял с порой от емоции. В смисъл че съм получил прелюбопитна информация, но това не било най-важното. Най-важното било, че съм решил на какво ще бъде посветена новата ми книга: щяла да бъде за хората, които са постъпили на работа в милицията още по времето на Брежнев и Щелков и които са били напълно прекършени и смлени от мелничните камъни на перестройката. Естествено хората били само една алегория, а в действителност книгата щяла да описва системата, която била създадена и отгледана, смазана и усъвършенствана тогава и разрушена и изкривена до пълна неузнаваемост и непригодност да бъде използвана сега. И това щяло да бъде разкрито чрез конкретните съдби както на честните професионалисти, така и на отвратителните, разядени от корист корумпирани служители на милицията. Споделил съм тази идея с Вероника, но нищо не съм ѝ казал за получената от мен информация. В смисъл че съм се опитал, но според нея тя кротко ми дала да разбера, че това не ѝ е интересно, че каквото и да ѝ говоря, нищо не разбира от тези банкови и финансови тарикатлъци, че ни е останало толкова малко да бъдем заедно, та нима сме щели да започнем да губим безценното си време в обсъждане на чуждите машинации…

— Запомних само едно твое изречение — с извинителен тон добави Вероника. — Тогава ти каза, че всичко това може да се нарече силово предприемачество. Че едни хора търгуват със знанията и способностите си, други — със стоки, а трети — с физическа и властова сила.

Силово предприемачество. Видиш ли — звучеше почти научно! А как другояче можеше да се нарече например онова, което ченгетата бяха направили с Боря Викулов? Конкурентите на Боря бяха купили силата на ченгетата и възможностите им да го арестуват, да го водят на разпити, да го хвърлят зад решетките, да късат нервите му, да съсипват здравето му и да му организират тормоз в затвора. През октомври миналата година отдавна вече съм знаел какво се е случило с Боря и затова в главата ми се е родил този термин. Както и да е, не беше чак толкова важно какви конкретни данни съм донесъл от пътуването си до покрайнините на Кьолн, защото вероятно всичко това съм го обработил и съм го вкарал в компютъра си и вече десет пъти го бях прочел заедно с останалите материали.

— Искаш ли пак да отидеш дотам? — попита Вероника. — Запазила съм всичко — и адреса, и името.

— Да — неочаквано за самия себе си се съгласих аз.

Щях отново да мина по същия маршрут, да се срещна със същия човек и може би да си спомня…

— Искаш ли и аз да дойда с теб? — продължи тя. — Мога да си взема почивен ден.

— Няма нужда, благодаря. — Постарах се отказът ми да не прозвучи обидно. — Трябва да направя това сам. Искам да се опитам да възстановя обстановката, а пък ти не си била с мен миналата година.

— Разбирам — кимна тя. — Какво още да ти разкажа?

— Сега ми разкажи за нас двамата.

Вероника стана от фотьойла, приближи се до високия, стигащ от пода до тавана прозорец и постоя мълчаливо, загледана навън.

— За любовта не може да се разказва — тихо рече тя. — Или я усещаш и изпитваш, или не. Всичко останало е фалш, имитация и непълноценно заместителство. Ако искаш да ме обичаш — обичай ме, а ако не искаш, тогава няма защо да ти разказвам какво е било.

Звучеше пределно ясно. След няколко секунди ние вече страстно се целувахме и после тръгнахме заедно към банята.

Събудих се от тихо шумолене. Отворих очи — в стаята беше тъмно, а часовникът на дисплея на телевизора показваше 0.17. Из стаята се движеше смътна фигура: Вероника се обличаше, като се стараеше да не ме събуди.

— Отиваш ли си? Няма ли да останеш до сутринта?

Фигурата спря да се движи:

— Искаш ли да остана?

— Искам. А можеш ли?

— Мога. Но ще ми се наложи да стана много рано, защото трябва да взема от къщи едни документи, които ще ми трябват утре на работа. Ако нямаш нищо против, за мен ще е по-добре да си тръгна сега, понеже тъй или иначе вече се събудих. А ми е толкова трудно сутрин да ставам рано! — жално рече тя.

— Добре — въздъхнах примирено. — Постъпи както ти е по-удобно.

— Нали не си се обидил?

— Какво говориш! Кога ще се видим?

— Утре? — с леко въпросителна интонация предложи Вероника.

— Утре се открива панаирът на книгата и вечерта има прием на издателството, на който трябва да бъда в качеството си на почетен гост. А за вдругиден нищо не зная, програмата ми е при Муся, тя я съставя и тя я следи. Пък трябва да отделя и време, за да ида до Кьолн.

Изведнъж осъзнах, че изобщо можеше да не ми остане време за срещи с Вероника. Хитрата Самка на Гепарда вероятно бе скроила графика на срещите и мероприятията ми така, че всичките ми вечери да са заети до секунда, защото по този начин се надяваше да постигне своето и да попречи на дръзкия ми план, който поставяше под заплаха моето — и, забележете, нейното! — благополучие. Но нищо, нали освен вечерите, имаше и нощи, над които Муся нямаше власт. Нощи… А дали не се палех прекалено много?

— Ще бъда тук пет дни. Ще можеш ли да оставаш при мен до сутринта? Боя се, че програмата ми е направена така, че…

— Извинявай, скъпи — прекъсна ме Вероника с мек тон. — Имам съпруг. Трябваше по-рано да ти напомня за това. Днес за всеки случай му казах, че заминавам по работа за Бон и или ще се върна много късно през нощта, или ще остана да спя там и ще се прибера съвсем рано сутринта. Просто не знаех как ще потръгне нашата среща. Но оправдание за командировка в продължение на пет дни няма да мине.

— А миналата година как беше? Ти оставаше ли да нощуваш при мен?

— Веднъж — след пътуването ти до Тройсдорф. Вечер ти разполагаше с достатъчно време.

Включих лампата на нощната масичка. Вероника седеше, напълно облечена, на стола пред бюрото.

— И какво ще правим? — попитах объркано. — Дявол знае на какво прилича това: да бъдем в един град и да нямаме възможност да се срещаме.

— Не бързай, Андрюша, нали не знаеш какъв е графикът ти? — съобразително отбеляза тя. — Утре ще го обсъдиш с Мария, ще видиш как стоят нещата и ще ми се обадиш. Ще измислим нещо. Във всеки случай винаги мога да се измъквам от работа през деня, а за вечерите все ще съчиня някакво оправдание пред мъжа си. Разбрахме ли се?

Тя се приближи до мен, за да ме целуне на сбогуване, и тихо затвори вратата след себе си. Аз загасих лампата и се втренчих в процепа между двете пердета, които не бяха дръпнати плътно. Вероника… Беше красива, умна, сексапилна. Аз бях на висота или поне нямах никакви основания да мисля другояче. И с удоволствие бих преспал с нея още няколко пъти. Но тя така си и остана чужда за мен. И когато я убеждавах да не си тръгва до сутринта, изобщо не се ръководех от чувство за изпитвана към нея нежност, от желание непрекъснато да усещам присъствието ѝ до себе си, да докосвам ръката ѝ и кадифената ѝ кожа и да вдишвам от уханието ѝ. Ръководех се от обикновената любезност и от широко възприетите представи за добър тон и приличие. Просто нямах нищо против тя да остане. А да искаш и да нямаш нищо против далеч не бе едно и също. Точно затова не бях настойчив и приех с облекчение обяснението ѝ, че ще става рано.

Къде ли изчезваше любовта? Ами да, кажете ми, къде се дява? Преди една година съм бил влюбен до уши във Вероника, а днес — какво? Нима наистина човек може да се промени толкова много за дванадесет месеца? Преди дванадесет месеца тази жена е предизвиквала у мен възторг и трепет, а днес не изпитвах към нея абсолютно нищо, освен чисто физическо влечение, и при това то изобщо не беше безумно. Има разлика между глада и желанието да хапнеш нещо вкусничко. Преценявах сегашния си интерес към Вероника като желание да хапна нещо вкусничко, а съвсем не като глад, който изпитваш заедно с усещането, че ако веднага не ти дадат да изядеш точно определено нещо, направо ще умреш.

През март сме се срещнали с Вероника в Лайпциг, където с Муся сме отишли да участваме в мероприятията на друг панаир на книгата. Интересно — дали тогава вече съм бил охладнял към нея, или все още съм я обичал?

Но както и да стояха нещата, паметта ми не се възвърна. Умната — не бих го отрекъл! — Вероника в разгара на взаимните ни ласки ме попита дали искам всичко да бъде така, както е било преди една година. Бях ѝ благодарен за проявения вътрешен усет. Но усилията ни бяха напразни. Нищо не се случи. Какво пък — имаше още надежда, защото утре щях да отида в огромните палати на месе — панаира във Франкфурт, където всичко щеше да бъде точно такова, каквото е било през миналата и по-миналата година, и както е било години преди това. Щях да се разходя из залата, щях да се приближа до познатите щандове и щях да си поговоря с познатите ми собственици и сътрудници на европейските издателства. В близките дни щях да отида до Тройсдорф и щях да се срещна с човека, с когото съм разговарял през октомври 2000-та година. Щях да се разхождам из Франкфурт и Кьолн и щях да влизам в познатите магазини и ресторанти. И просветлението непременно щеше да настъпи на някое от тези места. Чувствах, физически усещах приближаването на часа на истината. Той беше тук, в Германия, и аз неминуемо щях да стигна до него. В леглото с красавицата Вероника нищо не споходи паметта ми, тъй като именно емоционалният фон се оказа различен: миналата година съм бил безумно влюбен в нея, а тази година бях просто заинтригуван и дори и най-точното повторение в последователността на действията не можеше да бъде достатъчно, за да се размърдат вкаменените пластове. Но на други места и в други ситуации всичко щеше да си дойде на мястото.

Ала несполуките продължиха да ме преследват. В пореден удар се превърна промяната в разположението на щандовете и подредбата на залите в панаира на книгата. Оказа се, че бяха сменили ръководството на целия месе и новата администрация бе решила да промени всичко. Сега моите европейски, американски и азиатски издатели изобщо не бяха там, където с Муся бяхме свикнали да ги срещаме, за преминаването от зала в зала и за издирването на необходимия ни щанд губехме страшно много време, което не бе отчетено в графика, постоянно закъснявахме, Муся нервничеше, аз се ядосвах и всичко вървеше с главата надолу. Освен това, заради неотдавнашния терористичен акт на 11 септември в Ню Йорк, много от участниците в панаира се страхуваха да летят със самолет и да присъстват на места, където се събират голям брой хора, затова някои от издателите и представителите на литературните агенции, с които моята Котарана имаше намерение да се срещне, не бяха дошли на панаира.

Към края на първия ден — изтормозени, задъхани, с пулсиращи от безкрайното търчане между павилионите крака — ние с триста зора успяхме да изпълним всичко, което Муся бе набелязала. Срещнахме се с португалското издателство и обсъдихме условията на новия ни договор, след дълги митарства открихме издателя от Албания и подробно съгласувахме с него плана на мероприятията по време на моето планирано за декември пребиваване в Тирана, което албанската страна организираше, за да рекламира книгите ми и да ги извади на пазара. Поговорихме си с издателите от Франция и Корея. На португалския щанд ни хвана някаква дама, представляваща едно бразилско издателство, и изрази заинтересованост от придобиването на права върху преводите на книгите ми в Бразилия, а в отговор на моя изумен поглед тя пространно ни обясни, че в Португалия и Бразилия говорят на не много сходни португалски езици, които се различават помежду си, както например руският от украинския, затова не могат да се възползват от преводите, направени в Европа, пък и не е рентабилно да превозват книги от толкова далеч. Муся се уговори с темпераментната бразилка за още една среща извън планираните, на която да обсъдят по-подробно въпроса.

През първия ден успях още да дам две интервюта за германските вестници и две за радиостанции: едната — немска, а другата — „Свободна Европа“. Постоях малко на руския щанд по време на официалното мероприятие. На щанда на гръцкото издателство седях мълчешком, с умен вид, докато Муся ми превеждаше на глас от един лист съставения на английски проект за договор, пътьом обсъждаше поправките и се уговаряше за нова среща, на която да бъде подписан вече поправеният вариант.

А тепърва ми предстоеше да понеса и приема при единия от двамата ми немски издатели. Издателската къща, която се намираше в Берлин, издаваше романите ми в твърда подвързия, а франкфуртското издателство бе купило правата за джобните издания с мека подвързия и ние с Муся се отправихме от панаира направо към това издателство. И дума не можеше да става да изчакаме дългата опашка за таксита пред месе, защото щяхме да се вредим за кола след два часа.

— Да вървим на гарата, там има много таксита! — изкомандва ме Самката на Гепарда. — За десет минути сме там и при всички случаи ще стане по-бързо.

— Дали да не вземем метрото? — предложих. — То е по-близо. И се движи по-бързо. Ето входа му, на три метра.

— Аха, бързо! — хукна натам Муся, гледайки някъде встрани. — Но ще ти се наложи да пътуваш прав. Сега е час пик, хората се връщат от работа, и тук е както у нас.

— Добре де, ще пътувам прав, няма да се прекърша. Знаеш ли пътя?

— Кории, миналата година с теб ходихме там. И между другото по-миналата — също. Така че казвай — с такси или с метро?

Избрах метрото. Таксито бе скучно. А щом на два пъти сме пътували с подземното влакче по един и същи маршрут, значи ми се удаваше шанс, който не биваше да пропускам.

От издателството се върнахме в хотела някъде към полунощ, омаломощени от шума на тълпите гости и от задуха. Впрочем омаломощен май че бях само аз. На приема Муся активно контактуваше с присъстващите, поздравяваше старите си познати и завързваше нови контакти, решаваше някакви свои проблеми на литературен агент и изглеждаше напълно удовлетворена. А аз най-вече си мълчах и си мислех само за това как по-бързо да се смотая оттам.

През целия ден така и не успях да се обадя на Вероника. От време на време се сещах, че трябва да свърша и тази работа, но кой знае защо, не го правех.

В хотела, заедно с ключа от стаята ми, администраторът извади от гнездото в класьора и един лист с някакво съобщение. Текстът беше написан на немски и аз веднага предадох бележката на Муся.

— Твоята Вероника се е обаждала — леко намръщена, каза Котараната, докато пробягваше с очи по редовете. — Чака да ѝ позвъниш на домашния телефон до дванадесет часа през нощта.

Погледнах часовника си: беше дванадесет без петнадесет. Трябваше да ѝ се обадя, иначе се получаваше голяма свинщина.

— Хайде да идем в бара! — Помъкнах решително Муся в посоката, от която се разнасяха едва доловимите звуци на роял. — Ще изпием по едно кафе като бели хора и ще разгледаме програмата. Трябва да намеря време, за да отида до Тройсдорф и да се срещна с Вероника.

Муся неодобрително завъртя глава, но направи онова, което поисках. Време за пътуването се намери в четвъртък вечерта, защото през този ден Муся си бе планирала срещи с издателите и литературните агенти, свързани с другите ѝ автори, и нямаше нужда от моето присъствие. Утре беше сряда, времето ми бе ангажирано, а вечерта ми предстоеше среща с читатели, но имах малък луфт между седемнадесет и деветнадесет и тридесет часа и можех да се уговоря с Вероника за среща в този интервал. Стрелките на часовника приближаваха дванадесет и за да не губя време, докато стигна от бара до стаята си, обадих ѝ се от мобилния си телефон.

— Ще можеш ли да се видиш с мен утре вечерта от пет до седем и половина? — Стараех се да говоря колкото може по-кратко, за да не поставям дамата в неудобно положение пред мъжа ѝ. Имитирах делово обаждане без никакви дълги поздравления и излишни въпроси от сорта на: „Домъчня ли ти за мен?“ или: „Как си, скъпа?“

— Да, добре — също така кратко ми отговори Вероника.

— В хотела ли?

— Да. Всичко хубаво.

— Моля те, вземи адреса в Тройсдорф — напомних ѝ. — Ще ида там в четвъртък.

— Разбира се. Довиждане.