Фантомът на паметта

Глава 3

И дума не можеше да става да заспя. Легнал неподвижно по гръб и завит плътно с одеялото, аз прехвърлях наум фактите и се опитвах да ги навържа един с друг. И така, с какво разполагахме? Обещал съм пари на дъщеря си, но кой знае защо — не съм ѝ ги дал. Сменил съм номера на мобилния си телефон. Допуснал съм майка ми да ме убеди да напиша книга за сестра си. Вероятно нещо ме е извадило от релсите и не съм смогнал своевременно и с предишната изобретателност да я отклоня от настойчивите ѝ желания. Какво ли ме е прекършило до такава степен? И накрая — по мен бяха стреляли. В какво ли съм успял да се забъркам? Муся не знаеше, иначе непременно щеше да ми каже. Но тогава кой знаеше? Лина? С нея отдавна вече бяхме изключили от разговорите си всички теми извън сина ни, роднините и общите ни приятели. Аз нищо не разбирах от нейния бизнес и нямах намерение да споделям с нея творческите си терзания. На времето бях страстно влюбен в Лина, ала сега, след дванадесет (моля за извинение, четиринадесет — отново сгреших, защото все не можех да свикна да живея в две хиляди и първа година и все се връщах назад в деветдесет и девета) изживени рамо до рамо години, и двамата битувахме много мирно, много комфортно, даже уютно, но… Дори не бяхме приятели, а живеещи заедно родители на едно дете. Имахме общи пари и общи познати, но животът ни — уви! — не беше общ. Впрочем защо уви? На мен ми беше добре така. Предполагах, че и на Лина — също, иначе отдавна да ме е напуснала.

А може би все пак Борис знаеше? Може би, но при положение че съм му казал нещо! За две години и девет месеца ние би трябвало да сме се срещнали с него най-малко осем пъти: четири — на дните на татко, и четири — на дните на Вера. Може би съм му споменал поне една дума или съм му направил някакъв намек… Още утре трябваше да накарам Муся да издири новите му координати. Не, всичко беше много по-лесно. Трябваше да ѝ дам ключа от апартамента си и да я помоля да намери и да ми донесе тефтерчето с телефонните номера, защото ако Боря бе сменил телефоните си, те задължително трябваше да са записани там. Всъщност защо ли той до този момент не се бе появил? Муся каза, че за катастрофата, чиято жертва бях, са писали всички вестници. Е, какво, да не би Боря да не чете вестници? Не беше възможно. Съобщението би трябвало да се е мернало пред очите му или поне пред очите на някого от семейството му.

В главата ми се въртяха много мисли, но всички имаха характера на въпроси. Де да можех да намеря отговорите им, но в това отношение нещата стояха доста зле. Час по час в ума ми нахлуваше образът на огромен брой малки пъргави зверчета, които сновяха покрай мен, закачливо скимтяха в краката ми, надзъртаха с любопитство в очите ми, но изчезваха и при най-малкия опит от моя страна да ги докосна или да ги погаля, да не говорим пък, ако посегнех да ги хвана и да ги взема в ръце. И колкото повече време минаваше, толкова по-ясно осъзнавах, че тези зверчета бяха хищни, макар да не разбирах откъде се вземаше това мое убеждение.

Блъсках се до разсъмване в безплодни опити да хвана поне един от опашатите негодници. Те не се даваха. От прекараната безсънна нощ започна да ме боли глава и видът ми така стресна хубавката медицинска сестра, която се появи рано сутринта с пълна спринцовка, че ми се наложи да изтърпя и едно извънредно посещение на лекаря, който дълго ме разпитва дали ми е станало по-зле, дали не съм имал гадене или нещо по-лошо, а после строго заяви, че веднага щом Ема Викторовна дойде, тутакси ще ме прегледа. Бях принуден да се съглася. Нямаше как да разкажа точно на него за страховете си и за вчерашната си разходка из парка на болницата. Ако го направех, лекарите вече щяха да са напълно убедени, че не всичко с главата ми е в ред. Кому би притрябвало да стреля по писател, пък бил той и известен, пък бил той и богат, но всичко на всичко — просто един писател, драскач, безобиден книжен червей? Можеха да го ограбят, да разбият апартамента му, можеха дори да го отвлекат и да поискат от роднините му голям откуп. Но да стрелят? Не, не ми се щеше да влизам в лудницата. Още повече че самият аз не бях съвсем сигурен дали това бе звук от изстрел, или така ми се бе сторило. Ами ако наистина съм мръднал… Олеле, не ми се искаше да е така! Във всеки случай известно време трябваше да си мълча за инцидента и да се опитам сам да си изясня за какво става дума. Та нали ако не помнех събитията през последните две години и ако наистина по мен бяха стреляли, то аз не трябваше да споделям нищо пред никого, докато не си спомнех как точно са стояли нещата в действителност! Защото в такава ситуация като нищо можех да взема за приятел дори и врага си.

След закуската стоически понесох загрижеността на Ема Викторовна за моята скъпоценна персона и изслушах поредното дълго изброяване на всевъзможните забрани, в които влизаше отсъствието на резки движения, ярка светлина и зрително напрежение. За мое огромно удоволствие лекарката каза, че тъй като все още не съм напълно укрепнал, засега ми е рано да се подлагам на балнеолечение и на масажи, така че с чиста съвест можех да не изпълня даденото от мен пред майка ми обещание да подложа организма си на общооздравителни процедури.

— И независимо от всичко, тревожа се, че изведнъж ви стана по-зле — загрижено нареждаше Ема Владимировна.

— Изобщо не ми е станало по-зле — възразих аз. — Чувствам се прекрасно.

— Тогава откъде се появи сутрешното ви главоболие след сън? Не е нормално.

— Просто не спах цяла нощ.

— Защо? Откъде се взе безсънието ви?

— От нервите — несполучливо се пошегувах и мигом бях наказан за това:

— Нещо ви е разтревожило, така ли? Какво по-точно? Почувствали сте се по-зле и сте се изплашили, че състоянието ви се е влошило? — разпитваше ме тя. — Поинтересувах се и разбрах, че вчера не сте имали други посещения, освен това на майка ви. Какво ви е разстроило чак толкова?

— Едно телефонно обаждане — излъгах аз и веднага си го отнесох за втори път.

— Никой не бива да ви тревожи — обясних това и на майка ви, и на секретарката ви. В никакъв случай не бива да се нервирате. Ако вашите близки не могат да ви опазят от обаждания по телефона, ще се наложи аз да го направя. Олга Андреевна ми обеща да не дава телефонния ви номер на кого да е. Ако не е удържала на думата си, ще изнеса телефона от стаята ви. Ще ви отнема и мобилния.

Значи ето какво било. Майка ми беше обещала да не дава телефонния ми номер на кого да е, което, доколкото познавах характера ѝ, всъщност означаваше на никого. А нашата скъпа Ема Владимировна бе взела Муся за моя секретарка. Както и да е, впрочем това нямаше никакво значение.

Днес май лъжех доста несполучливо и каквото и да кажех, все не беше на място. Тренинг ли бях загубил, какво ли?

— Ема Владимировна — постарах се да вложа в гласа си колкото може повече топлота и сърдечност, — майка ми изобщо не е виновна. Всичко е плод на моите емоции. Знаете ли, вчера си поговорих със сина си и изведнъж разбрах, че е пораснал с две години, че вече е съвсем голям, а аз дори не помня как е расъл. И толкова осезаемо почувствах това изчезнало време… Но вие няма да ми забраните да общувам със сина си, нали?

Най-сетне лъжата ми прозвуча правдоподобно, защото Ема очевидно ми повярва и дори се изпълни със съчувствие към мен. Но радостта ми бе кратка и много бързо стана ясно, че отново сам се бях подложил на ударите.

— Андрей Михайлович, хайде да поговорим сериозно.

— Готов съм — усмихнах се аз.

— Ако вашата амнезия беше пряко следствие от травмата на черепа ви, то паметта ви отдавна вече щеше да се е възстановила. Ще ви кажа още нещо: обикновено в такива случаи амнезията обхваща няколко часа преди травмата или най-много — едно денонощие. А при вас са изчезнали близо две години, които и досега не са се възстановили, макар че от момента на катастрофата вече изминаха почти три седмици. Това ме кара да се замислям.

Ха сега де, само това липсваше — тя да се замисли, ама че Спиноза! Оставаше да каже, че имам нужда не от невропатолог, а от психиатър.

— Струва ми се, че напразно се тревожите — бодро изрекох аз, — нали сама казахте, че тези неща стават така по принцип. Но във всеки принцип има огромен брой изключения и явно аз спадам към някое от тях. И съм сигурен, че веднага щом осмисля какво се е случило и вляза в по-тесен контакт с близките си, които ще ми припомнят всички събития, паметта ми ще се възстанови.

— Андрей Михайлович — въздъхна тя, — ако всичко беше толкова просто, животът щеше да е много по-лесен. Струва ми се, че във вашия случай става дума за дисоциативна амнезия и при това положение няма да минете без психоаналитик.

Дисоциативна амнезия. Красиви думи, само че какво ли значеха? Ако това бе някакво психично заболяване, то аз не бях съгласен. Категорично!

— Вие не можете да си спомните онова, което сте забравили, не защото сте получили травма, а защото не искате да си го спомните. Стремите се да го забравите. Тези спомени ви тревожат, разстройват ви, пречат ви да живеете спокойно и вашата психика се е постарала да се отърве от тях при първия удобен случай. И в такъв удобен случай се е превърнала катастрофата, на която сте станали жертва. Разбирате ли ме?

— Разбирам ви, но не съм сигурен, че сте права. Мисля, че нещата са много по-прости и аз наистина се явявам едно банално изключение от правилата. Дайте ми време и сам ще се справя с моята амнезия.

— Бих се съгласила с вас, миличък, ако това положение не ви тревожеше толкова много. Но щом проблемите с вашите изчезнали спомени ви карат да не спите през нощта и ви измъчват с главоболие, аз — като невропатолог — не мога да гледам на това през пръсти. Цялото ви лечение и всички процедури, на които ви подлагаме, няма да дадат необходимия ефект, ако не престанете да нервничите и да преживявате този проблем, а вие няма да престанете, докато не се справите с него. Така че моята задача е да направя всичко необходимо, за да ви помогна да възстановите паметта си колкото може по-бързо. А вие не желаете да приемете помощта ми. Получава се затворен кръг.

Тя седеше пред мен на мекото диванче — една такава мъничка, слабичка, с колосана бяла престилка, изпод чиито поли се виждаха тъпичките ѝ безпомощни крачета, които ме караха да изпитвам остро чувство на съжаление. Досега видът ѝ пораждаше у мен асоциацията за дакел, но в този момент изведнъж видях в нея представител на порода голи мексикански кученца, които вечно трепереха и бяха напълно зависими от заобикалящите ги хора. Да, много добре знаех какъв беше пътят да си уредиш нещата по този начин: не всеки можеше да пробие на работа в платено отделение на престижна клиника, за това се искаше да имаш или неоспорим авторитет в медицинските среди, или връзки. Тридесетгодишната — или малко по-голяма — Ема не би могла да има авторитет на този етап, защото тя дори не беше кандидат на науките. Значи я бяха назначили тук по втория начин, парите, които печелеше на това място, никак не бяха малко и в плановете ѝ не влизаше перспективата да се раздели с длъжността си. А в този момент на главата ѝ се беше изтърсил един знаменит писател, че и нещо още по-лошо — този писател имаше майка, която бе доктор на медицинските науки и професор и цялата медицинска общественост в столицата и областта ѝ бе като на длан. И ако мъничката Ема направеше нещо не както трябва, на нейната репутация можеше да бъде сложен един изящен, но неизтриваем кръст. А като се имаха предвид физическите дадености на моя доктор, нищо чудно налице да бе и още едно обстоятелство. Даденостите не бяха кой знае какви, тя беше по-скоро страшничка, отколкото симпатична, макар да бе много чаровна. Може би живееше с някакъв мъж или дори имаше съпруг, когото привличаше със заплатата си, а липсата на добре платената работа щеше да разруши личния живот на това нещастно Голо кученце.

Е, и какво трябваше да направя аз? Да ѝ позволя да ми нахързули някакво психично заболяване заедно с някакъв психиатър, та моята майка — Олга Андреевна — да няма повод да упрекне Ема, че не е направила всичко за нейния син? Или с други думи да поставя под заплаха собственото си реноме заради спасяването на нейната репутация? Не, не бях готов на такива жертви. Разбира се, бях добър и състрадателен човек, но не до такава степен.

— Добре, Ема Владимировна — престорих се на образец за разбирателство и сговорчивост, — ще помисля върху вашите думи. Не съм сигурен, че сте права, но ще обмисля всичко, което ми казахте.

Муся се появи в четири часа, стегната и делова, в образа на Самката на Гепарда. Очаквах, че ще седне на дивана и ще се превърне в Персийска котарана, но това не се случи.

— Ето ти документите. — Тя измъкна от чантата си за ръкописи една синя папка и я сложи на масата до телефона. — Към договорите на чужди езици са прикрепени преводите им, така че ще се оправиш. Андрей, за съжаление днес не мога да остана дълго при теб и те моля да ме извиниш. Бях планирала да си освободя цялата вечер, за да си поговорим подробно за всичко, но не стана. Днес на летището ще кацне онзи безумец и трябва да го посрещна и да го придружавам навсякъде, защото той не знае нито дума на руски.

Муся наричаше онзи безумец собственика на голяма литературна агенция в Канада, който редовно посещаваше Русия, за да издирва руски автори, годни за пласиране в канадските издателства. Той подходи съвсем делово към своята проучвателна дейност и сключи договор с Муся, съгласно който тя се задължаваше при всяко негово посещение тук да му оказва консултантска помощ, включително и да организира придвижването му в града и ако се наложеше — в страната, да му насрочва срещи с издатели и автори, да пише анотации (ако ставаше дума за конкретен ръкопис) и да прави симултанен превод от сутрин до вечер. Онзи безумец пристигаше един-два пъти в годината за по десетина дни, а по време на престоите му тук Муся ужасно се изтощаваше, ала и през ум не ѝ минаваше да развали договора, тъй като канадецът плащаше щедро. Впрочем именно благодарение на него всички мои книги бяха преведени и издадени от едно канадско издателство, понеже Муся естествено предлагаше първо своите автори.

— Горкичката — проявих съчувствие аз, — чакат те щастливи дни. С колко време разполагаш?

Муся хвърли око към часовника си:

— С около петнадесет минути, не повече. Трябва да стигна до „Шереметево“.

— Тогава ще бъда кратък. Имам една молба към теб. Ето, вземи — подадох ѝ ключовете от апартамента си — и моля те, иди у дома и ми донеси тефтерчето с телефонните номера. За съжаление не мога да ти кажа със сигурност къде се намира, но преди обикновено го държах на бюрото с компютъра, точно до телефона. Ще го направиш ли?

— Разбира се. — Тя взе ключовете и ги пусна в чантата си за ръкописи. — Ако не мога да се измъкна и да дойда при теб, ще изпратя същото онова момче, което ти донесе телефона. Жалко, че не ми каза по-рано, щях да отида при майка ти да взема от нея ключовете и сега вече щеше да си получил тефтерчето си. Не се ли сети?

— Сетих се. Но също така се сетих, че това няма да се хареса на майка ми. Защото не съм помолил нея — близкия си човек, а теб. Тя щеше да ти каже, че сама ще намери тефтерчето и щеше да ми го донесе.

— И какво лошо има в това? — не разбра Муся. — Ами да ти го беше донесла.

— Мусенка, скъпа, ти имаш съвършено друг тип майка и никога няма да ме разбереш. Аз не обичам майка ми да се рови в моите вещи и книжа. Тя е деликатен човек и никога никъде не би бръкнала без разрешение, но ако я помоля да намери нещо и ако, докато го търси, в ръцете ѝ попадне дори и едно мъничко листче, можеш да бъдеш сигурна, че това листче ще бъде прочетено дума по дума. А след това на мен ще ми се наложи да отговарям на безброй въпроси и да слушам най-различни упреци за това, че пак съм направил нещо не както трябва. Веднъж тя намери у нас една сметка за телефона, при това — забележи — вече платена. И не я беше домързяло да проучи всяка буква и цифра в нея и да открие, че плащането е закъсняло с два месеца. Това се оказа достатъчно, за да говорим на тази тема цели две седмици! И още за това, че с Лина сме разсеяни и неорганизирани, че никога нищо не вършим навреме, че рано или късно ще ни изключат телефона за неплатени сметки или изобщо ще ни отнемат номера и тогава как ще живеем по-нататък… и други такива. Две седмици си късахме нервите заради тази глупост. А пък в момента аз изобщо не зная какви документи има на бюрото ми, разбираш ли? И за нищо на света не бива да пускам майка си там.

— Това е сериозен аргумент — кимна в знак на съгласие Муся. Тя тъй и не седна и продължаваше да стои права, облегната на широкия перваз на прозореца, а чантата ѝ за ръкописи стърчеше на масата. — Всичко разбрах, ще намеря тефтерчето ти и ще ти го изпратя. Нещо друго? Впрочем прочете ли книгите си?

— Да, преборих се.

— Защо го казваш с такова отегчение? — усмихна се тя. — Защо преборих се, а не изгълтах ги на един дъх! Не ти ли харесаха?

— Работата не е там… Просто онова, което се надявах, че ще се случи, не стана. Нищо не си спомних. А някак си нямах нагласа да оценявам качеството на написаното. Май че не са лоши, увлекателни са. Ти как мислиш?

— Андрей, нали знаеш, че не чета ръкописите ти — аз ги продавам. Има смисъл да чета, когато авторът е неизвестен, за да разбера как и за какво пише. А защо ми е да чета твоите книги? Ти си Корин и това изчерпва всичко, издателите вече плащат само заради името ти, а не заради съдържанието.

— Муска — засмях се, — цинична си до неприличие.

— Винаги съм била такава. А ти какво, да не би да си се надявал, че за две години съм се променила?

— Не, радвам се, че си си все същата. За да изпитва вътрешен комфорт, човек има нужда от усещането за стабилност и разпознаваемост. Знаеш ли, наистина много ме плаши това, че за две години всичко наоколо толкова се е променило и аз вече няма да мога да намеря мястото си в тази преобразена среда. Затова се радвам като дете, когато виждам, че някои неща са си останали същите и че някои хора изобщо не са се променили. Това ме успокоява и започвам да си мисля, че две години не са чак толкова много време.

Стори ми се, че Муся нервничи, защото вероятно се боеше да не закъснее за летището, но в същото време не искаше да ме обиди.

— Това е, скъпа, тичай, няма да те задържам повече. Кога ще се появиш отново?

— Засега не зная, Андрюша. — В гласа ѝ се долавяше явно облекчение от това, че не ѝ се сърдех за толкова краткото посещение при мен. — Нашият безумец се кани да остане тук почти две седмици, но точния му график ще науча едва тази вечер, когато пристигне. Обещавам, че още днес ще се измъкна за малко, ще отида у вас и ще ти се обадя да ти кажа кое как е.

— Непременно ми се обади — помолих я, — трябват ми телефонните номера на един човек, ти ще ми ги продиктуваш, а пък самото тефтерче можеш да ми донесеш и по късно.

Естествено не се сърдех на Муся, защото, за разлика от мен, тя работеше и постоянно търчеше насам-натам. Имаше родители пенсионери и дъщеря, която за съжаление беше болна и за лечението ѝ постоянно трябваха пари, с всяка изминала година — все повече и повече. Затова Муся със своето юридическо образование, с прекрасното си познаване на авторското право и на издателската кухня и със свободното владеене на три чужди езика се хващаше за всякаква работа, която можеше да ѝ донесе какъвто и да е доход. Дори се случваше да се цани за екскурзовод и преводач на нечии гости, да не говорим за преводите на всевъзможни договори от руски и на руски. Пък и с авторите имаше доста грижи, защото освен мен, на врата на Муся висяха още осмина творци, издавани все от различни издателства и всеки със своите капризи и амбиции.

След като Муся си тръгна, успях за известно време да се откъсна от мисълта за изстрела, който или ми се бе счул, или беше реален факт от действителността. Разглеждах документите в синята папка и се утешавах с надеждата, че тъкмо тук ще се намерят онези думи и цифри, които ще дадат тласък на моята потънала в пролетната киша памет. А вечерта щях да се свържа с Борис и той още утре щеше да дойде при мен. Рано беше да се отчайвам, все още не всички възможности бяха изчерпани, щях да се опитвам, да се старая и непрекъснато да измислям нови и нови начини, с които да накарам моята амнезия да сдаде позициите си. Щях да се справя с нея. Щях да се справя сам! И нямах нужда от никакви психоаналитици!

— Оживя! — Гласът на Боря звучеше в слушалката необикновено насмешливо. — А пък на мен Олга Андреевна ми забрани да те тревожа и аз, като послушно момче, си седя мирно и тихо и не си подавам носа. Нали знаеш, че съм свикнал да слушам майка ти. Е, как си?

— Цъфтя и връзвам — бодро отрапортувах аз. — Много искам да те видя. Ще можеш ли да се измъкнеш и да дойдеш при мен?

— Без проблеми! — веднага отговори той. — Кажи кога и къде да дойда. Олга Андреевна така те е законспирирала, че дори не зная къде те държат.

Продиктувах му адреса си, изкопчих от Борис обещание да дойде при мен още утре сутринта, взех си един душ и напълно удовлетворен, легнах в леглото си. Вечерта успях да се преборя някъде с около една трета от документите, които Муся ми бе оставила, но в главата ми нищо не се проясняваше. Това не ме лиши от кураж, защото пред мен бяха още две трети от съдържанието на синята папка и най-вече — предстоеше ми срещата с Борис. Но майка ми — а, биваше си я майка ми! Поне стана ясно защо Боря не се бе появил досега. Вероятно след като бе научил за катастрофата, той трескаво бе започнал да ми звъни и вкъщи, където никой не му бе отговорил, и на мобилния ми телефон, който се оказа изключен заради изчерпаната му батерия, както и на майка ми, която в началото също бе отсъствала, но в края на краищата се бе върнала и елегантно го бе отрязала. Не бивало, видите ли, да ме тревожат! И с какво можеше да ме разтревожи Боря, кажете, ако обичате? Всичко разбирах, майка ми винаги е искала да властва над децата си, а след смъртта на Вера това нейно щение се стовари изцяло върху мен. Тя ме ревнуваше от първата ми жена, ревнуваше ме от Лина и ми се струва, че тайно си мечтаеше изобщо да не се бях женил и до края на дните си да си бях останал синчето на мама. Не, тя никога не си бе позволявала да се изказва лошо за моите съпруги и приятели и дори когато ги критикуваше, правеше го много деликатно и трябва да призная — винаги заслужено. Олга Андреевна бе изключително умна жена, но дявол знае какво става в подсъзнанието и на най-умните хора. Как само се зарадва, когато се съгласих с нея, че не бива да плашим Лина и да я викаме по спешност в Москва! С каква готовност се присъедини към нежеланието ми да напусна клиниката и да се включа в обичайния си кръг от контакти, докато не надвия страха си, че мога да попадна в неловко положение и да изглеждам нелепо. И колко умело беше отблъснала от мен Боря Викулов! Добре че не бе посмяла да се отнесе по същия начин и с Муся, защото — независимо от всичко — разбираше, че Муся е свързана не толкова с някаква емоция, която може да ме развълнува, колкото с работата ми, с ангажиментите ми и в крайна сметка — с парите ми.

Преди да легна да спя, известно време обмислях внезапно хрумналата ми мисъл да отида да се поразходя в парка. Ами ако по време и на тази разходка отново доловях в тъмнината странните звуци, които бях чул вчера, и този път видех техния източник — и това се окажеше нещо съвсем безобидно? В смисъл че никой не се канеше да ме убива, никой не бе стрелял по мен и нямаше никаква опасност за живота ми, а освен това — нямах и слухови халюцинации. С други думи хем не се бях забъркал в нещо страшно, хем с главата ми всичко си беше наред. Идеята бе изключително съблазнителна, но като човек с набито от заплитането на интриги в своите сюжети око аз бързо пресметнах, че тук бяха възможни цели три варианта. Единият беше този, за който си помислих най-напред и който звучеше по най-добрия и най-желания за мен начин. Вторият се свеждаше до това, че нямаше да чуя нищо, а вчерашната история така и щеше да си остане без обяснение и аз щях да продължа да се мъча над въпроса дали всичко това се бе случило или не. А при третата наистина щяха ме убият, което никак не ми се искаше. „Утре — реших, отпускайки глава на възглавницата, — утре ще изляза на разходка през деня, когато е светло и в парка има много хора. Ако някой се кани да ме убие, няма да посмее да го стори пред очите на всички. А ако никой няма намерение да ме убива и тези звуци са имали съвсем друг произход, ще ми се да вярвам, че може да ми провърви и отново да ги чуя и да си изясня всичко. Колко просто стоят нещата! И защо не направих това още днес? Утре непременно ще го направя.“

Борис още не бе успял да прекрачи прага на стаята ми, когато усетих, че нещо не е наред. Може би майка ми ненапразно се бе страхувала, че срещата ми с него ще ме разстрои? Боря Викулов, моят връстник и съученик, беше напълно побелял. Беше бял като сняг. Бузите му видимо бяха увиснали. Походката му не бе толкова енергична, колкото преди. Какво ли се бе случило с него? Да не би да се бе поболял от някоя тежка болест, а аз да не си спомнях това?

Изглежда, тези въпроси бяха изписани на физиономията ми, защото Боря се подсмихна:

— Какво ме гледаш, като че ли ме виждаш за пръв път? Не ме ли позна?

Трябваше ми малко време, за да дойда на себе си и да възвърна способността си да говоря.

— Извинявай, Боря… Но наистина нищо не помня. Какво е станало с теб? Болен ли си?

— Аз ли? — Той се разсмя, а смехът му, както и преди, се разливаше и ехтеше. — Вече не съм. Вече съм здрав. Но ти не се притеснявай, Дюхон, не си ме виждал в онзи ми вид. Та ние с теб не сме се срещали повече от две години.

Тоест как така не сме се срещали! Ами на гробището? Много ясно си спомнях, че се видяхме с Боря през февруари деветдесет и девета година, на рождения ден на Вера. После настъпи въпросният осемнадесети юни, след който аз нищо не помнех, а подир него — август, когато беше рожденият ден на баща ми, и октомври, когато беше денят на неговата смърт, и декември, когато бе денят на смъртта на сестра ми. След това — отново февруари, вече двехилядната година, и отново август, октомври, декември. И февруари две хиляди и първа. Осем дни за помени, и какво — през нито един от тези дни аз не се бях виждал с Борис? Как така? Защо? Наистина ли е бил болен цели две години?

— Извинявай, Боря — объркано повторих аз, защото не можех да намеря никакви други думи. — Повярвай — нищо не помня. Бъди така добър, разкажи ми.

— Абе виждам, че абсолютно нищо не помниш!

Той тръгна към мен, накуцвайки леко, и ми протегна ръка. Прегърнахме се набързо, аз бръкнах в барчето, където бяха предвидливо донесените от майка ми бутилки със скъпи питиета — в случай че се наложеше да благодаря на някого от персонала.

— Аз не бива да пия, ще налея на теб. По случай срещата ни. Какво искаш — коняк, уиски, водка?

— Нищо, Дюхон, няма да пия — с колата съм.

Ето нещо ново! Боря винаги е имал шофьори, така че проблемът с колата никога не е бил на дневен ред, щом станеше дума за пиене.

— А къде е шофьорът ти?

— Ами нямам шофьор. — Той театрално разпери ръце с палячовски жест.

— Само днес или вече изобщо нямаш шофьор? — уточних аз, опитвайки се да осмисля промените, които бяха настъпили при моя приятел.

— Изобщо нямам шофьор. Вече нямам шофьор. Карам колата си сам — като нормален човек. Ама какво ме гледаш, като че ли съм призрак! Хайде, прибери си бутилката, сядай и разказвай как стигна до това положение.

— А, не! — поклатих глава. — Ти ще разказваш. Каква болест те е подкосила така?

— Социално-политическа. — Боря отново се подсмихна, но този път изражението му бе саркастично. — Нарича се наказателно дело срещу богат бизнесмен. Чувал ли си за такива болести?

Ей на това му се вика номер! Значи срещу Боря бяха възбудили дело! Но ако се съдеше по това, че той седи при мен, в стаята ми, а не на затворническите нарове, значи всичко се е разминало и само са съсипали здравето му и са скъсали нервите му. Боря не бе многословен, но присъщото му чувство за хумор направи неговия разказ за отношенията му с правозащитната система съвсем лековат и забавен по форма. Ала смисълът на всичко изречено бе ужасен. Просто ужасен. Бяха го арестували и няколко месеца го бяха държали зад решетките в една килия с криминални престъпници! Биели го и съкилийниците му, биели го и милиционерите, за да измъкнат от него нужните им показания за незаконни финансови операции и изтичане на пари към чуждестранни банки. Опитали се да му припишат организирането на някакви убийства, които явно от дълго време не можели да разкрият. После му скалъпили дело за участие в търговия с наркотици. След това ръководствата на милиционерите и прокурорите се сменили, дошли нови хора с нови приятели, които си имали свои конкуренти, а също — и нови идеи как да помогнат на приятелите си в тяхната борба с въпросните им конкуренти. С две думи — пуснали Борис Викулов и прекратили делото. Борис влязъл в килията — здрав и богат мъж, любящ баща и обичан съпруг. А излязъл — пълен инвалид, с натъртени бъбреци, потрошено коляно и куп други болести. И съвършено побелял. И докаран почти до просешка тояга — поне що се отнася до предишния му статус в обществото. Добронамерените му приятели разграбили фирмата му парче по парче — уж с цел да спасят него — и щастливо махайки със сребристите криле на „Аерофлот“, „Суисеър“ и „Луфтханза“, отпътували зад граница да спасяват всичко останало. Юристите им били грамотни хора и когато Боря излязъл от следствения арест, се оказало, че няма дори към кого да предяви претенции. Любящата му съпруга не изпаднала във възторг от подобно състояние на нещата, което на нея — живеещата на свобода — ѝ станало ясно далеч по-рано, отколкото на намиращия се зад решетките Борис. Тя поискала развод още докато той бил в ареста и отлетяла от семейното гнездо с билет за бизнескласа в самолет, изпълняващ полет по маршрута Москва-Цюрих. До нея, на съседното място, седял човекът, който бил дясната ръка на Борис — неговият заместник и доверено лице, когото той смятал за свой приятел. Синът му, малко по-голям от Светка, останал в Москва, защото майка му не пожелала да помъкне със себе си този почти безмозъчен двадесет и три годишен хаймана, развил в себе си пагубно пристрастие както към безделието и хубавия живот, така и към наркотиците. Впрочем може би за подобно решение е настоял и съседът ѝ по място в самолета. Във всеки случай екссъпругата на Борис решила да остави купищата проблеми в родината — тъй както хората зарязват боклуците си и отнасят със себе си само хубавите неща, когато се местят в нов апартамент.

Общо взето, това беше цялата история. Боря дълго се лекувал — слава богу, че все пак му останали някакви пари! — и сега започваше всичко отначало, от нулата. Беше направил нова фирма и лека-полека набираше скорост, но не така бързо и успешно, както вървяха нещата му в края на осемдесетте, когато икономическите ниши бяха свободни и достъпни и можеше да ги заемаш колкото си искаш и доколкото сколасаш. Сега баницата отдавна бе нарязана и поделена след дълги кървави войни. Е, не съвсем окончателно. Ала да се вмъкнеш в гъстите редици на успешните бизнесмени беше далеч по-трудно. Оставаше възможността да се прави малък бизнес, което само по себе си не беше лошо за хората с малки потребности и умерени амбиции, но нима подхождаше на Борис? На Борис, чиито днешни доходи едва стигаха да поддържа къщата си с басейн, тенискорт и зимна градина в Подмосковието. Навремето средствата за поддръжката на този триетажен дворец му се струваха дребни копейки, на които можеше дори да не обръща внимание, но сега те поглъщаха почти целия месечен доход на бащата и сина. Боря обявил къщата за продажба, но засега — напълно безрезултатно, тъй като дворецът се оказал доста скъп и дори и някой да разполагал с толкова много пари и да искал да живее в собствена къща в екологично чист район, то за него щяло да е по-добре да си построи нещо по свой вкус, вместо да купува втора употреба. Така че Борис бил принуден да продава къщата на голяма загуба, пък — току-виж — някой се съблазнял. Но на този етап никой още не се бил съблазнил. И за да не амортизират имуществото и да поддържат къщата чиста, подредена и в постоянна готовност за оглед от страна на потенциални купувачи, Борис и синът му живееха в Москва в малък апартамент под наем. Ето защо доктор Василий Григориевич не бе успял да се свърже с него по нито един от старите му телефони. Дори номерът на мобилния му телефон вече беше друг, защото докато Борис киснел в килията, никой не плащал сметките му и телефонната компания едностранно прекратила договора си с него.

— Слушай, а защо не сме се срещали с теб на гробището? — попитах най-сетне. Много ме вълнуваше този въпрос, тъй като, доколкото разбирах, печалната епопея на Боря с арестуването и лечението му вследствие на престоя в затвора му бе отнела малко повече от година, но при всички случаи през декември миналата година и през февруари тази година той е имал пълната възможност да помене Вера на рождения ѝ ден и в деня на смъртта ѝ.

В очите на Боря се мерна нещо, което досега не бях забелязвал. Мерна се, но мигом изчезна.

— Бях на гробището. Но по-късно — привечер. Не съм ти се обаждал и не съм се уговарял за среща с теб — кратко отвърна той.

— Но защо?

— Не исках да ме виждаш такъв. Срамувах се от своята немощ, от куция си крак. Дори и от това, че се возя в колата си без шофьор. А пък сега, когато и ти се сблъска със здравословни проблеми, нямам от какво да се срамувам. Олга Андреевна ми каза, че имаш амнезия и че си забравил почти две години от живота си. А в момента аз те гледам и всичко ми става ясно. Ти си здрав като бик, човек и с камък не би могъл да те убие, а се търкаляш в болницата и се правиш на умиращ. И разбирам още, че се срамуваш от недъга си. Точно по същия начин, по който се срамувах и аз. Кажи, не е ли така?

— Казвам: така е. Позна.

— Искаш ли да отгатна още нещо?

— Давай!

— Ти ме извика, за да ти разкажа някои неща от живота ти през тези две години. Вярно ли е?

— Какво говориш, Боря! — възмутих се аз, усещайки неприятно пробождане в душата си. Той знаеше и кътайте ми зъби, този мой приятел от детинство. — Просто ми домъчня за теб. Прииска ми се да те видя.

— Не се занасяй, Дюхон, защото много добре те познавам. Но по тази точка, за съжаление, не мога с нищо да ти помогна.

— Дори и по телефона ли не сме се чували? — недоумявах аз. — Наистина ли не съм те поздравявал за рождения ти ден, за Нова година? А ти — мен?

— Не, разбира се, защо да не сме се поздравявали. — Боря се усмихна. — Звъняхме си един на друг. Говорехме си, както винаги, по десетина-петнадесет минути. Но ти не споделяше с мен никакви проблеми. Не зная — може би не ти е било удобно да разговаряш, може би Лина и Женя са били до теб. Общо взето, ти и преди не споделяше особено с мен, дори и когато се срещахме на гробището. И ето че наистина се появява едно странно чувство: едва когато човек попадне в беда, разбира дали има истински приятели или не. Аз също минах през това, само че малко по-рано. Защото не е задължително за приятел да се смята този, който е готов да ти помогне при първото повикване. Не, приятелят е онзи човек, който те познава до мозъка на костите ти, който те разбира и от когото ти никога и за нищо не би се срамувал. Тъжно е, нали? Когато осъзнах, че се срамувам от теб, аз си дадох сметка, че ние отдавна сме престанали да бъдем приятели. А сега става ясно, че вече не зная нищо за теб. Вярно, ти не се срамуваш от мен и не криеш от мен недъга си заедно с всичките си проблеми. Но нищо не си ми разказвал за себе си и ние отдавна вече общуваме не като приятели, а като случайни познати. Дюхон, в какво сме се превърнали, а? Къде се дяна нашата дружба?

В гласа му звучеше толкова искрена тъга, че ми стана зле. Беше прав — прав за всяка дума.

— Сигурно сме я подменили с доходоносния си бизнес — опитах се да внеса по-лековат тон в разговора ни. — Всъщност просто сме навлезли в онази възраст, когато започваш да мислиш не толкова за кариерата и парите, колкото за душата си. Та затова сега се налага да преоценим всичко. Жалко, че не съм ти разказвал нищо за своите неща. Май че съвсем съм се объркал.

— Така ли? — Боря повдигна вежди и ме погледна заинтригувано. — Никога не бих повярвал. Дюхон, та ти през целия си живот си бил толкова кротък и праволинеен, че човек дори не може да си представи, че би могъл да се объркаш. Ти си ходещ образец за безконфликтност. Я ми разкажи какво те сполетя.

Изведнъж така се развълнувах, сякаш щях да се явявам на изпит. Ръцете ми се разтрепераха и имах чувството, че няма да успея да овладея гласа си. Господи, какво ми става? Ако на мястото на Боря бе някой друг, щях да прибегна към изпитаното средство да въплътя своя събеседник в образа на някое животно, птица или цвете, защото това винаги ми помагаше. Но у Боря не можех да видя нищо друго, освен самия Боря. Точно както не виждах други образи и у мама. Нямах такива и за баща си, и за Вера, когато бяха живи. Не знаех защо. Може би защото познавах тези хора от детството си. Може би защото, макар и да се отнасях към тях критично, аз ги обичах с цялото си сърце.

Моят разказ вероятно не се получи кой знае колко свързан, тъй като така и не успях да овладея появилото се у мен — неизвестно откъде — вълнение. Но Боря схвана същността на проблема.

— Мога да ти предложа една версия — тутакси откликна той веднага след като завърших обърканото си повествование. — Научил си нещо за музиканта на Светка, било е нещо лошо и затова си решил да не му даваш пари. Но не си искал да огорчиш момичето и си отлагал обяснението. Най-вероятно си се срещнал с този тип, как му беше името — Гарик ли? Да, та така, срещнал си се с Гарик, казал си му, че няма да му дадеш пари, но си му обещал, че няма да кажеш нищо лошо на дъщеря си за нейния музикант и си го накарал да ти се закълне, че ще я остави на мира. Вероятно той ти се е заклел. Но не е оставил момичето на мира и е продължил да ѝ мъти главата, а сега тя наистина не разбира какво става и защо не ѝ даваш парите. Навярно си бил много разтревожен от факта, че Гарик е свързан с евентуални бандюги, и си се страхувал да не забърка и Светка в някое престъпление. Притеснявал си се, гърчил си се и точно в такова състояние си налетял на Олга Андреевна. Съзнанието ти изцяло е било заето с проблемите на Светка, не си успял да се съсредоточиш навреме, проявил си слабост и тя те е хванала натясно и е измъкнала от теб обещание да напишеш книга за Вера. Как ти звучи тази версия, става ли?

— Слушай — изрекох шашардисано, — това и през ум не ми е минало. Ама че си акъллия! Ами изстрелът? Мислиш, че ми се е сторило, така ли?

— Всичко може да е — сви рамене Борис. — Може да ти се е сторило. А може и наистина да се е случило. Нали си казал на Светка, че няма да ѝ дадеш парите, докато паметта ти не се възстанови и не разбереш в какво състояние са финансите ти. Тя е предала това на Гарик, а пък той се е ядосал и е поискал да те накаже. Или да те изплаши. Защо пък обяснението да не е такова?

Хубава работа! Излизаше, че по мен бе стрелял любовникът на дъщеря ми? Но ако се опитах да докажа, че е бил именно той, щяха да го арестуват и лично аз щях да направя детето си нещастно. След това тя години наред нямаше да ми го прости. Точно както не биха ми простили и неговите авери-бандюги, които с изключителна лекота за минути щяха да ме превърнат в бездиханно тяло. Ама че перспектива…

— Не, Боря. — Надигнах се решително от леглото си, воден от желание да излея в гърлото си чаша коняк, но се овладях навреме, като си спомних, че това ми е категорично забранено. Наложи се да заменя коняка с чаша минерална вода. — Не става! Измисли нещо друго.

— Че защо да не става? — В гласа на Боря прозвуча колкото ирония, толкова и учудване. — Според мен е много логично. Просто то не ти харесва и затова не искаш да го слушаш. Мога да измисля и друга версия, но не и преди да бъде проверена и отхвърлена тази. Трябва да бъдеш последователен, Дюхон, а не да заравяш главата си в пясъка.

Слепоочията ми взеха да пулсират, челото, а след малко и тилът ми щяха да започнат да се наливат с разтопен чугун. Явно наистина не трябваше да се нервирам, ето: малко се постреснах, леко се притесних и — на ти сега. Не ми харесваше обяснението на събитията, което ми даде Боря, но пък самият аз не можех да измисля нищо по-разумно. Правилно казваха хората, че всяка фантазия се основава на жизнен опит. Борис бе постоял няколко месеца при криминалните престъпници и резултатът бе налице. Самият аз никога в живота си не бих могъл да измисля подобно нещо. А впрочем…

— А впрочем как бих могъл да узная нещо лошо за Гарик? — попитах с тон на екзаминатор. — Откъде бих могъл да го науча?

— Имаш познати в милицията. Може да си ги помолил да ти направят справка за онзи тип, който се върти около дъщеря ти.

— Че защо ми е притрябвало да правя справки за него в милицията? Аз никога и за никого не съм правил справки, нямам такъв навик — дадох веднага отпор.

— Може да си го заподозрял в нещо. Нали каза, че си се срещал с него и си слушал музиката му. Може нещо да не ти е харесало или да си забелязал лоши навици. Или пък съвсем случайно да си научил неприятни неща за него — това поне постоянно се случва. Слушай, Дюхон, стига си ме разпитвал. Решавай: или искаш да научиш истината и в такъв случай ще се постарая да ти помогна, или не искаш и тогава — леж си под одеялото и си блъскай главата над мъгляви подозрения.

Замълчах, вслушвайки се в собствената си глава. Не в мислите си, а в главата си — като един вид съд, в който имаше ту утихваща, ту активно действаща болка. Болката се събуждаше, но бавно, сякаш се колебаеше дали да отвори очи и да стане, или да поспи до следващия път, когато нещо друго ще ме тресне по нервите с всичка сила.

— Какво, наистина ли си готов да ми помогнеш?

— А защо не? Пък и ти нямаш кой знае каква нужда от моята помощ, свържи се със своите познати от милицията и ги помоли да проучат нещата.

— Не мога — признах си. — Че аз нищо не помня. Ами ако през тези две години съм развалил отношенията си с някого от тях? Това не го помня. И как ще изглеждам, ако се обадя на този човек и най-безочливо започна да го моля за помощ? Получава се идиотска ситуация, съгласи се.

— Дюха, не се занасяй! — Борис като че ли дори се ядоса. — Ти изобщо в състояние ли си да развалиш отношенията си с някого? Ти си сладък като карамелено бонбонче. С никого не се караш, с никого не влизаш в конфликти и всички галиш по главиците.

— Не искам да изглеждам глупаво — измърморих упорито.

— О, боже мой, каква префинена госпожица!

В този миг разбрах къде се бе дянало нашето приятелство с Боря. Спомних си как в един момент, когато бяхме на деветнадесет или на двадесет години, внезапно осъзнах, че двадесет-тридесет минути след като двамата подхванехме някакъв разговор, започваше да ме обзема желание да се разврещя и да метна нещо тежко по Викулов. Това се повтаряше всеки път, понякога не издържах, повишавах тон, нагрубявах го, скарвахме се, след това естествено се одобрявахме, но при всяка следваща среща, която продължаваше повече от половин час, историята отново се повтаряше. Тогава не ми достигаха разум и жизнен опит, за да си обясня защо винаги се случва така, приемах раздразнението си към моя приятел като даденост и тъй като не се опитвах да се ориентирам в чувствата си, започнах да избягвам продължителните и по-близки контакти с него. Може би това се наричаше психологическа несъвместимост. Боря никога не бе деликатен и тактичен и изтърсваше право в очите на хората всичко, което мислеше. Аз се научих да избягвам опасностите и нашите половинчасови срещи на гробището преминаваха топло и дружески, понеже разговорите не надхвърляха размяната на най-обща информация за роднините и близките ни. Днес бях нарушил старото правило, лекомислено забравил за това, че не бива да обсъждам с Викулов нито собствената си персона, нито проблемите си. А разговорът ни продължаваше вече два часа и отдавна бе навлязъл в забранената зона зад бариерата на тридесетата минута.

На мен отново, както преди двадесет години, ми се прииска гнусно и истерично да се разврещя. А най-ужасното беше, че Боря го разбра. Той ми хвърли един тежък и същевременно снизходителен поглед и бавно стана, надигайки с видимо усилие някога жилавото си спортсменско тяло от меките възглавници на дивана.

— Добре де, не се ядосвай, Дюхон. Какво, ще ти се да ми фраснеш един, така ли? Ще ти мине. И по-лоши неща се случват след сътресение на мозъка. Аз вече ще тръгвам, а ти помисли върху това, което ти казах. Ако поискаш да ти помогна, обади ми се. Ако поискаш да дойда, пак ми се обади. Не се притеснявай, сега и двамата сме куци — аз в крака, а ти в главата.

Посещението на Боря остави в душата ми странен отпечатък. Десетина минути след като вратата зад него се затвори аз отидох в банята, съблякох се по гащета и започнах да се разглеждам в огледалото. Викулов страшно се бе съсипал за две години. А аз? Преди две години ей тази паласка отстрани я нямаше, и тази — също, пък и тук беше по-малка. Изглежда, за погълнатия от моята амнезия период бях наддал с не по-малко от пет килограма. Разбира се, аз никога не съм бил строен и жилав като Борис и от дете се отличавах с тромавост, добър апетит и отвращение към всякакъв вид физически усилия. По настояване на майка ми Лина периодично ме подлагаше на разни диети и ми пробутваше какви ли не хапчета за подобряване на жизнения тонус и пречистване на организма и вероятно благодарение на тях аз все още не се бях раздул до неприличие. Изобщо моята външност не ме тревожеше, тъй като никога не бях страдал от липса на внимание от страна на нежния пол. Смяташе се, че съм чаровен и талантлив, а за жените това бе напълно достатъчно, за да се влюбят в теб, независимо дали си еднорък, гърбав или кривоглед.

Но сега, след срещата си с Борис, изведнъж разбрах, че не искам да ме гледат със съжаление и недоумение, така както аз гледах него днес. Не исках да ме смятат за куц в главата. И не исках да търпят и да се отнасят със снизхождение към разплутото ми тяло само защото то бе увенчано от глава, натъпкана догоре с чар и талант. Никога по-рано не ме бяха спохождали подобни мисли.

Решението бе взето — още утре щях да поискам консултация със спортен лекар, който да ми назначи допустимата доза физическо натоварване. А днес щях да отида и да огледам прехвалената им фитнесзала. След като бездруго седях тук, значи трябваше да се възползвам от нея.

И още нещо: стига вече съм се правил на затворник! До този момент сутрешната закуска, обядът, следобедната закуска и вечерята ми се носеха в стаята. От утре щях да започна да се храня в столовата, в противен случай ме застрашаваше перспективата окончателно да изгубя навика си да общувам с непознати хора.