Фантомът на паметта

Глава 14

Деловата част на следващия ден ме накара да се почувствам като сънен флегматик, който е попаднал в отделението за буйстващи в лудницата. Аз катастрофално не успявах да следя хода на мисълта и същността на действията на моята Гепардица. Ако в обичайното си делово състояние за мен Муся беше Самката на Гепарда, то в случаите, когато в нейното поведение преобладаваше агресивният напор, мислено я наричах Гепардшата, а в състоянието, в което се намираше днес, звуковите асоциации ми диктуваха думата Гепардица — по аналогия с царица и едновременно с това с девица и красавица. Тя се държеше с мен като с полуодушевено същество, като към нещо от сорта на досаден фен или като към натрапено за отглеждане против волята ѝ неразумно дете, което не разбира какво става наоколо и на което постоянно трябва да му се казва къде да застане, къде да седне, при кого да отиде и какво да каже. Тя издаваше въпросните разпореждания с приглушен глас, едва помръдвайки устни и запазвайки на лицето си израза на величествена доброжелателност и непоклатима увереност в това, че всичко ще бъде изпълнено безпрекословно. Не се сърдех, защото знаех, че Муся винаги постъпваше правилно. Още когато сутринта ме зърна, тя отсече, че днес за нищо не ставам, защото трудно схващам, бавно се движа, мъчително намирам нужните думи и виждам зле. Понякога с мен ставаха такива неща, не много често, но се случваха, и първият признак, че съм изпаднал в такова състояние, беше неспособността ми да определя от пръв поглед най-краткия път между две точки. Тази сутрин например не успях да преценя най-краткото разстояние от входа на ресторанта до набелязаната свободна масичка до прозореца, на два пъти свърнах очевидно не където трябва и веднага разбрах, че нямам ден. Когато си бях в Русия, в такива дни дори не сядах зад волана.

В главата ми непрекъснато изплуваше мисълта за насрочената в пет часа среща с Вероника и разчитах единствено на това, че към обед щях да се съвзема. Ала и тогава толкова дълго изучавах менюто в ресторанта, докато се опитвах да установя какво точно ми се яде, че веднага ми стана ясно: все още не съм на себе си. В три часа имах официално мероприятие, на което щеше да ми се наложи да отговарям на въпросите на журналистите и публиката, съставена от работещи в разни издателства и литературни агенции служители. Цялата ми надежда беше в Муся, която щеше да седи до мен и да изпълнява ролята на преводач. Общо взето, по време на такива мероприятия работеха симултанни преводачи, които стояха в едни стъклени кабинки, но тъй като Муся забеляза шашнатото ми изражение и зле фокусирания ми поглед, ободряващо се усмихна и каза, че ще уреди всичко. Какво щях да правя без нея?! Наистина бих пропаднал.

Срещата с публиката премина по мед и масло, Муся седеше до мен, тихичко ми превеждаше въпросите и тутакси ми подсказваше общата насока на отговора. Аз лека-полека започнах да се вземам в ръце и към края на мероприятието почти влязох във форма. При всички случаи погледът ми се фокусира и избистри. Усещането за мъгла в главата ми се разсея.

В пет без петнадесет Муся ме изпрати до изхода, въздъхна с облекчение, щом видя, че опашката за таксита е съвсем малка (дисциплинираните германци — издателите и сътрудниците на панаира — щяха да напуснат помещенията едва в шест часа), на няколко пъти ми повтори къде ще ме чака в седем и половина и настоя точно в седем часа да ѝ се обадя по мобилния телефон, за да се убеди, че нищо не съм забравил и не съм объркал. Аз ѝ обещах.

Днес Вероника ми се стори още по-хубава, отколкото в понеделник.

— С малко време ли разполагаме? — попита тя с полувъпросителна интонация, докато ме прегръщаше.

— Почти с два часа — отвърнах аз, вдишвайки аромата на парфюма ѝ. — В седем и половина трябва да бъда тук, във фоайето, в пълна бойна готовност. Муся ще ме заведе на среща с читатели.

Кой знае защо, мислех си, че Вероника задължително ще ме попита къде ще се провежда тази среща и ще обещае непременно да дойде. На път към хотела се опитвах да се ориентирам какво да ѝ отговоря, с други думи — дали исках тя да дойде. Реших, че по-скоро не искам и се подготвих убедително да излъжа, че не зная адреса и дори наименованието на онзи културен център, в който се канеше да ме заведе Муся. И че и самата Муся не го знае, та затова сме намислили пътьом да вземем с нас и представителя на издателството, който ще ни отведе там, където трябва. Но Вероника не ме попита за нищо и това остави в мен странното донякъде чувство на облекчение, плътно примесено с обида. Да, аз не исках тя да присъства на тази среща, но защо ли и тя не искаше?

Нашата близост беше точно толкова възхитителна, колкото и първия ден, и това още по-остро подсили у мен чувството ми за отчужденост. Тя беше хубава — да, несъмнено; беше желана — да, дума да няма; но беше чужда. Съвсем, съвсем чужда. В душата ми имаше чувство на благодарност към Вероника като към сексуален партньор, който ми бе доставил куп приятни изживявания, имаше възхищение от външността ѝ, но нямаше топлота. Какво означаваше това? Аз бях онзи Андрей Кории, притежателят на онзи житейски опит, на онзи мироглед и на онази личност, които се бяха формирали до онзи момент през юли 1999 година, плюс последните пет месеца, четири от които бях прекарал в санаториум с режим на поддържащо лечение и редовни спортни тренировки. А с Вероника се бях запознал през октомври 2000 година, когато от сегашния Корин ме е деляла повече от година, заедно с всички случили се през този период събития, преживявания и мисли. Какви ли бяха тези събития, мисли и емоции? Това не ми беше известно, но бях наясно с едно: тогава принципно съм се различавал от днешното си аз, защото тогавашният Корин беше изпитвал към Вероника нещо по-голямо от баналното влечение на самеца, а днешният не усещаше нищо подобно. Вероника се бе оказала жена, подходяща за Корин-2000 и напълно безинтересна за Корин-сегашния. Ние всекидневно се самонаблюдаваме, извършващите се в нас промени стават незабелязано и ни се струва, че днес сме точно такива, каквито сме били преди десет, петнадесет и двадесет години. Всеки ден се виждаме в огледалото и не ни прави впечатление, че някаква бръчица първо ляга като лека сянка, сетне става по-видима, после става по-дълбока и се улавяме едва когато някой познат, който дълго време не ни е виждал, възкликне: „Ама ти си остарял!“ Или когато внезапно намерим стара снимка. Но с лицето нещата стоят много по-просто, а виж, промените във вътрешния ни свят няма кой да ги забележи, особено ако човек живее така, както живеех аз — без приятели и откровения, разговаряйки най-вече сам със себе си и с ръкописите си.

Но извадих късмет. Проклетата амнезия ми даде безценен и уникален житейски опит: със собствените си очи виждах колко поразителни могат да бъдат промените, които стават в човека само за една година. И нямаше нищо странно в това, че умираха стари дружби, че се разпадаха бракове, че отминаваше любовта. Напротив, напълно неразбираемо е как хората можеха да поддържат отношенията си с десетилетия, без да се насилват, без да си кривят душата, без да губят искреността си. Та те се променяха толкова много и онова, което им е било интересно преди пет години, какви ти пет — само преди година, година и половина, днес вече нямаше никакво значение за тях, то ги дразнеше, тежеше им, че дори предизвикваше и отвращението им. Това беше великолепен материал за книга…

Бях се отдал на ей такива неподходящи мисли, докато се търкалях, разнежен, в огромното хотелско легло и машинално галех кадифената кожа на лежащата до мен жена.

— Време е да се обадиш — полусънно промърмори Вероника, след като повдигна глава, за да види часовника. — Вече е седем часът, седем и две минути.

Аз послушно набрах номера на Муся, отчетох ѝ се, уверих я, че помня какво трябва да направя и че няма да закъснея.

— Искаш ли още малко да полежим? — попита Вероника. — Какво, да не би да имаш други предложения?

— Можем да слезем в бара и да изпием по едно кафе. И без това няма да имаме време за нещо по-интересно. — Тя се разсмя, целуна ме и отиде в банята.

След петнадесет минути ние вече пиехме кафе в уютния бар на хотела и аз старателно преписвах в тефтерчето си адреса и телефона на човека, при когото бях ходил миналата година в Тройсдорф. Николай Яновски. Името не ми говореше нищо. Но това не беше новина.

След още десетина минути ние се разделихме, уговаряйки се за утрешната ни среща. Вероника ми обеща да ме посрещне на гарата.

— Вероятно ще искаш да пътуваш със същия влак, с който замина миналата година — каза тя. — Това е влакът Берлин-Мюнхен, той тръгва от Кьолн в седем вечерта и пристига във Франкфурт в девет и петнадесет, а аз ще те чакам точно както те чаках преди една година. Щом ще възстановяваме ситуацията, нека всичко да съвпада едно към едно.

Не можех да не се съглася с нея. Вероника седна в опела си и изчезна, а аз останах да се разхождам пред входа на хотела в очакване на Муся, която се появи буквално след минута.

— Е, какво, недоубит Казанова такъв? — насмешливо попита тя. — Налудува ли се?

Още едно от поразителните качества на моята Котарана бе умението ѝ да произнася някоя съвсем безобидна дума така, че тя прозвучаваше като истински цинизъм. Как ли го постигаше?

На срещата с писателя Кории дойдоха изумително много хора. Изобщо и двамата ми немски издатели вече години наред изказваха дълбокото си удовлетворение от начина, по който се продаваха книгите ми, което означаваше, че хората тук ги купуваха и ги четяха. Те редовно ми организираха срещи с читателите, правеха ги по два-три пъти в годината или в рамките на някакви литературни фестивали, тип „Руска зима“, в Нюрнберг, или без повод, и нито веднъж по време на тези мероприятия залите не оставаха празни. Но всеки път това ме хвърляше в неизразимо недоумение. Особено ме поразяваше тъй нареченото четене. В смисъл че отговорите на въпросите заемаха само една малка част от времето, отредено за срещата, а другата част, при това — по-голямата, бе посветена на художествената изява на самия автор, който седеше на сцената и четеше откъси от книгата си. Когато ставаше дума за немски автор, това не пораждаше въпроси от моя страна, особено в случай че той четеше ново, още непубликувано произведение. Но що за удоволствие имаше в това да слушаш непознат език, от който не разбираш нито дума? Оказваше се, че удоволствието е налице, само че то оставаше неразбираемо за руснака. Нещо повече — организаторите на подобни мероприятия предварително се уговаряха с мен — по-право с Муся — какви точно откъси ще чета, а тези откъси задължително трябваше да бъдат от някоя книга, която е излязла на немски език. Преди самия концерт съответните страници се издирваха в преведения текст, ксерокопираха се, подвързваха се и се раздаваха на всеки зрител-слушател. Аз четях на руски, а те следяха с очи текста на немски. Другият вариант на четенето представляваше един вид миниспектакли, в които се канеха да участват професионални актьори и четци. Аз четях даден откъс на руски, след това те повтаряха като текст или драматизираха на сцената същия откъс, но вече на езика, който бе разбираем за всички присъстващи. После всичко се повтаряше отначало. Обикновено се определяха 3-4 откъса, всеки от които продължаваше около петнадесет минути. Аз бих пукнал от скука, ако някой ме накараше в продължение на два часа да слушам нечия реч на чужд език без превод. Дълго време смисълът на това действие ми се изплъзваше, но ми обясниха, че на читателите им било интересно да послушат как звучи книгата, която им е харесала, в оригинал. Какво пък, може и така да беше…

Днешното четене бе с участието на артисти, а това винаги ми беше по-лесно от четенето с ксерокопия, защото докато вървеше преводът, аз можех да се отпусна, да пийна вода и да си помечтая за разни приятни неща. В този случай — за утрешното си пътуване до Тройсдорф през Кьолн. Усещането ми за приближаването на часа на истината въобще не се бе притъпило, напротив — бе станало по-силно и по-ярко. Сигурно той щеше да настъпи утре. Но къде? Дали във влака? Дали в Тройсдорф, в дома на господин Яновски? А може би в Кьолн, пред великолепната Кьолнска катедрала, която се намира точно до перона, на който аз щях да сляза от вагона? Макар това да не беше много вероятно, тъй като бях виждал катедралата неведнъж и в главата ми тази гледка не се свързваше изключително и само с миналата година. Често бях ходил в Кьолн, тъй че не разчитах той да се превърне в истински детонатор. Виж, Тройсдорф бе съвсем друго нещо. Там съм бил само веднъж, но дори и това не си спомнях.

Срещата започна в осем часа и завърши в десет — всичко беше точно по графика. Направо от културния център с Муся тръгнахме да вечеряме в ресторант. Муся бе голям почитател на китайската кухня, а аз бях равнодушен към нея и предпочитах предимно немското изобилие от задушено зеле и мазно сочно месо. Имайки предвид разликите във вкусовете ни и постоянните ни съвместни пътувания в чужбина, веднъж се разбрахме, че докато се храним заедно, ще го правим през един път-, т.е. единия път ресторанта ще избира Муся, а другия — аз. Днес бяхме обядвали на панаира, където нямаше китайски ресторант и изядохме по един огромен шницел с пържени картофи, затова сега аз честно предоставих избора на мястото за следващото ни хранене на Самката на Гепарда.

Муся си поръча гъби с бамбукови пръчици и пилешка супа със сладка царевица, а аз си избрах по-общоприета и обичайна храна: парче пържено свинско месо и ориз със зеленчуци.

— Твърдо ли си решил да пътуваш утре? — попита Муся, когато сервитьорът записа поръчката и се отдалечи.

— Съвсем — потвърдих аз.

— Може би първо поне ще се обадиш?

— На кого? — не разбрах веднага.

— На онзи човек, при когото си се наканил да ходиш. Може би го няма в града или утре е зает, или изобщо се е преместил в друг град. Само напразно ще си изгубиш времето.

— Мусенка, не отивам там, за да получа информация от Яновски, защото разполагам с нея още от миналата година и вече съм я вкарал в компютъра си. На мен ми е необходимо отново да се озова там, където съм бил тогава, разбираш ли? А ако, освен това ми се удаде възможност да си поговоря и с човека, с когото съм се срещнал по онова време, това ще бъде само още един допълнителен фактор за възстановяването на ситуацията. Естествено тази среща е желателна, но съвсем не е задължителна. Ако не намеря Яновски в дома му — да е жив и здрав! По-важни са елементите, с които ще се сблъскам, докато пътувам натам: градът, гарата, улиците, сградите, табелите.

— Както искаш. — Муся изпусна една пълна с укор въздишка и посегна да си вземе цигара. — Голямо момче си, няма цял живот да те водя за ръка.

Тя пак бе започнала да пуши, макар че преди три години отказа цигарите. За пръв път забелязах това още през лятото, разбрах го по миризмата на тютюн, която се излъчваше от нея и която аз на мига долавях от голямо разстояние с моя чувствителен нос на непушач, ала си мълчах. Не смятах за допустимо да коментирам постъпките на възрастен човек и още по-малко — да им давам оценки, но пред мен Муся не пушеше. А сега, по време на пътуването ни, с очите си виждах как сутрин Котираната изважда почти пълна кутия цигари, а към обед я изхвърля в кошчето за боклук празна и отваря нова. Опустошаваше по две кутии на ден, както преди.

— Защо пак пушиш? — загрижено попитах аз. — Нервна ли си?

Муся кимна мълчешком.

— От какво? Случило ли се е нещо?

— За съжаление — нищо особено. Всичко си е, както преди.

Познах по очите ѝ за какво говори. За дъщеря си. Дванадесетгодишното момиченце беше тежко болно още от раждането си, отначало лекарите не му даваха дори и десет години живот, след това, когато то навърши десет, те милостиво отдалечиха страшната си прогноза до пълнолетието му. Муся постоянно го влачеше по лекари и болници, а през последните години, когато започна да печели добре — и по чуждестранни клиники, разбира се, не в най-добрите, а в такива, за които ѝ стигаха парите. Понякога се създаваше впечатление, че в състоянието му настъпва подобрение и Муся просто грееше от надежда и градеше планове за бъдещето, но след това всичко отново се връщаше на първоначалния стадий. Дъщерята на Муся нямаше баща, т.е. във физическия смисъл на думата най-вероятно той съществуваше някъде, но в качеството си на родител никога не се бе появявал, не плащаше издръжка, тъй като никога не бе влизал в качеството на официален съпруг, и както подозирах, нямаше никаква представа за това, че детето му има толкова сериозни здравословни проблеми. Не беше изключено дори да не знае с абсолютна сигурност и за съществуването на самото дете. Муся не обичаше да говори на тази тема и аз си съставях картината от откъслечни парчета случайно казани или дочути фрази.

Фактът, че Муся отново бе започнала да пуши, говореше само едно: или запасът ѝ от издръжливост, мъжество и надежда се бе изчерпал, или състоянието на момичето се бе влошило. И на мен ми се прииска да кажа нещо приятно на Котараната, поне с нещо да подсладя мъката ѝ. Но нищо разумно не ми идваше в главата. Единственото, което можех да направя сега, бе да призная правотата ѝ поне по един въпрос, за нещо съвсем дребно.

— Знаеш ли, помислих си… права си за Яновски. Май че ще взема да му се обадя още сега. Как мислиш, не е ли много късно?

Лека усмивка премина по лицето ѝ и се скри в очите ѝ, сведени към часовника на китката ѝ.

— Десет и половина е. Още е в рамките на приличното.

Извадих тефтерчето си, разлистих го и намерих нужната ми страница. След което започнах да натискам бутоните.

— Муся, ако ми отговорят на немски, ще дам слушалката на теб, чу ли?

— Да, разбира се — разсеяно подхвърли тя, потънала в някакви свои размисли.

Но в слушалката звънкото момичешко Ало! прозвуча на толкова непоносимо чист руски, че едва не прихнах.

— Добър вечер. Мога ли да говоря с господин Николай Яновски?

Последва пауза. Като че ли — доста дълга. Впрочем в такива случаи на някои хора не им достига възпитанието да кажат поне една дума. Те замълчават, оставят слушалката на масичката и отиват да повикат на телефона онзи, когото търсиш. Като че ли случаят бе точно такъв, защото в слушалката се чуваха шум и приглушени гласове. Следващото Ало! бе произнесено вече със съвсем друг глас. Но също женски.

— Мога ли да говоря с господин Яновски? — повторих с леко раздразнение.

— Не. Кой го търси?

— Казвам се Корин — представих се аз.

— Не ви познавам.

— Срещнах се с Николай преди една година, през октомври. Не ви ли е разказал за това?

— Не. Николай загина.

— Боже мой! — изтръгна се от гърдите ми.

Муся се сепна, изплува от размишленията си и въпросително се вторачи в мен.

— Как? Кога?

— На петнадесети септември. Блъсна го кола. Ако искате да посетите гроба му, можете да дойдете в Тройсдорф, ще ви заведа до гробището. В Германия ли живеете?

— Да — неизвестно защо излъгах аз. — В Мюнхен. Непременно ще дойда и ще ви се обадя.

— Елате — равнодушно отговори жената и затвори телефона.

Това навярно беше съпругата му. А онази, която първа вдигна слушалката, бе дъщеря му.

— Какво е станало? — разтревожено попита Муся. — Какво ти казаха? Бял си като платно.

— Яновски е загинал. Блъснала го е кола. Преди три седмици.

— Така си и знаех! — отчаяно въздъхна тя. — Предупреждавах те, но ти не ме послуша. Твоите приказки за амнезията ти никого не са излъгали, те не са се успокоили, ще убият свидетелите и онези, които могат отново да ти разкажат всичко. Знаели са, че се каниш да ходиш във Франкфурт — ти го каза във всичките си интервюта, — и са се досещали, че можеш да научиш всичко. Нищо, че не помниш Вероника, тя много добре те помни и би могла да те намери, когато научи, че си пристигнал на панаира. А в случай че осъществите контакт, тя би могла да ти разкаже и за Тройсдорф, и за Бордо. Затова са премахнали Яновски. И не бих се учудила, ако човекът от Бордо също не е между живите. Те се презастраховат предварително и сега не свалят очи от теб. Срещите ти с Вероника със сигурност не са им убягнали. Те знаят всичко, Корин! Разбират, че щом общуваш с Вероника, значи ще разбереш къде и при кого си ходил миналата година. Няма да те оставят на мира. И всичко е заради твоята идиотска самоувереност! Нали те молих, умолявах те…

Тя изпи на един дъх чаша вода и отново запали цигара. Чувствах се ужасно виновен. Рискувах глупаво, но ако с мен се случеше нещо лошо, Муся щеше да се лиши от основния си източник на доходи, от своя автор номер едно. Самата тя нямаше нужда от кой знае колко пари, но за лечението на дъщеря ѝ трябваха средства. Докато аз бях жив и способен да пиша, момиченцето щеше да получава квалифицирана медицинска помощ. Дори и да не се излекуваше, щеше да живее. Докато аз бях жив, щеше да бъде живо и то. Муся прекрасно разбираше това. А аз, като последния идиот, размахвах шашка и с тъпо лекомислие крещях на всеослушание, че съм самата неуязвимост. Муся искаше максимално да ме предпази, а аз правех тъкмо обратното, носех се неизвестно в каква посока с пълната увереност, че никой и за нищо не ме подозира. И къде си завирах гагата, пита се в задачата?

Мълчах засрамено. Никак не ми се искаше да огорчавам Муся. Но нямах намерение да променям плана си за рухването на стената, около която обикалях вече пети месец с надежда да намеря пролука, през която да премина от другата страна.

— Искаш ли да не се срещам повече с Вероника? — опитах да ѝ се подмажа аз.

— Искам! — бързо и твърдо отговори Самката на Гепарда. — Няма да се срещаш повече с нея! И ми дай дума, че утре никъде няма да заминеш.

— Не, Мусенка — поклатих глава аз, — разбери ме, моля те. Трябва да замина, непременно трябва да го направя. Няма да се успокоя, докато не опитам всички възможни начини да възвърна паметта си. Това пътуване не заплашва никого с нищо.

— Господи, Кории, как може да си толкова тъп! — възкликна Муся и в очите ѝ заблестяха сълзи. — Добре де, срещнал си се с Вероника, спал си с нея, но може би тя не е запазила онези адреси, които си взел от нея миналата година. Не помни и имената. И няма как да се обади на Маслов и да го попита за онези хора, които той я е помолил да открие. Така че на този етап си безопасен. Но веднага щом се появиш в Тройсдорф, ще стане ясно, че Вероника е запазила своите бележки и ти си тръгнал отново да събираш информация. Тогава ще убият и теб, и нея, и мен — защото съм в течение на твоите неща. Ако в живота си беше прочел поне пет криминални романа, щеше сам да се досетиш за всичко това по-бързо и от мен.

По тази точка, разбира се, тя беше права, мозъкът ми не работеше много ефективно на почвата на криминалните интриги.

Донесоха ни поръчката и ние мълчаливо се заехме да предъвкваме ястията и мислите си.

— Добре — решително заявих аз, след като доядох последното късче свинско месо и мушнах в устата си последната лъжица ориз, — няма да отида в Тройсдорф, обещавам.

— Благодаря. — Лицето ѝ се озари от благодарна усмивка.

— Но въпреки всичко ще отида в Кьолн.

— Корин!

— Ще отида. — Проявявах нехарактерен за мен инат и едновременно с това се учудвах от себе си. Преди не си позволявах да споря с Муся. Онези разговори, които водех с нея за срещите си с Вероника, всъщност бяха един вид уговорки с меки и молещи интонации и опити за самооправдание. А сега просто известявах моя литературен агент за взетото от мен решение. Това не изключваше посочването на аргументи, но и не допускаше молби и извинения.

— Защо? — уморено попита Котараната, явно доловила в интонациите ми нещо ново. — Какво се опитваш да постигнеш?

— Много добре знаеш защо ми е необходимо това пътуване. И те уверявам, че то е напълно безопасно от всички гледни точки. Кьолн е туристическа Мека, хората от цял свят ходят там, за да разгледат прочутата катедрала и моята поява на това място няма да предизвика никакви подозрения. Нямам намерение да се срещам с никого и да разговарям с когото и да било, просто ще се поразходя около гарата, там, където вероятно съм се разхождал миналата година, докато съм чакал да сменя влаковете. Без никакви контакти и без никакви телефонни обаждания.

— Прави каквото искаш! — сухо ми отговори Самката на Гепарда.

— Опитай се да не ми се сърдиш — виновно ѝ се усмихнах аз.

— Ще се опитам.

Бях сам във вагона. В Германия не чак толкова много хора пътуваха в първа класа и там, където бяха разположени скъпите места, обикновено беше безлюдно, още повече че влаковете тръгваха на всеки час. Петнадесетина минути след като влакът изпълзя изпод свода на гарата във Франкфурт, в коридора се появи сервитьор с количка, отрупана с напитки и закуски. Взех си сандвич, кутия бира и чаша кафе, платих и отново останах в приятна самота. Интересно — дали и миналата година не е имало никого във вагона? Или пък е имало трима-четирима пътници?

Каквото и да говорят, забавно нещо е животът. Тук, във Франкфурт, има една жена, с която ме свързват любовни отношения с едногодишна давност. Жена, с която и сега преспах два пъти. Но аз рядко мисля за нея. Много по-често мислите ми се връщат към Мимозата. В главата ми постоянно изплуват части от разговорите ни с нея, цели изречения, произнесени от нея по различни поводи, спомням си очите ѝ, усмивката ѝ, извръщането на главата. Дори се сещам за онзи миг на остро желание, което изпитах веднъж в басейна, докато тя излизаше от водата по стълбичката, поклащайки закръгленото си, идеално оформено дупе точно пред очите ми. Вярно, желанието угасна веднага щом тя се обърна с лице към мен, от което по това време не слизаше изразът на наплашеност и затормозеност. Мимозата изчезна от санаториума веднага щом аз публично обявих, че страдам от безпаметство. Тя беше подставено лице, представител на другата, враждебна за мен страна. Работеше за хората, които няма да се спрат пред нищо, само и само да ми попречат да дам гласност на събраните за тях материали. Но сега, когато вече бяха минали повече от два месеца, изведнъж осъзнах, че можех да бъда свързан с друг тип отношения именно с Мимозата. В тях щеше да има онази душевна топлота и онзи човешки интерес, който — уви! — изобщо не се забелязваше в отношенията ми с Вероника. Е, сега какво — да си разменят местата ли? Защото излизаше, че не можех да обичам жената, която обичаше мен, понеже не ми беше интересна и ми беше чужда. За сметка на това другата, която не биваше да обичам, пък и нямаше смисъл, тъй като тя изобщо не се интересуваше от мен и контактуваше с мен само защото така ѝ бяха заповядали, можеше да заеме в душата и в живота ми огромно място. В нея имаше нещо… мъдро ли, какво ли? Особено. Необикновено. Макар че не биваше кой знае колко да се учудвам от това, защото те не биха възложили такава задача на някоя примитивна глупачка, тъй като все пак нямаха работа със студент. Въпреки всичко, ако на мястото на Вероника беше Мимозата, щеше да е правилно…

Спомних си още един от разговорите ни с Елена и посегнах към чантата си. Намерих бележника си, отворих масичката и извадих от джоба на сакото си писалката. Ето я и сцената, която ми липсваше във вече почти завършената ми книга. През цялото време усещах, че там има нужда от още една сцена и дори дълбоко в себе си знаех какво трябва да се случи в нея, но това мое знание не изплуваше по-високо от дълбините на усещанията ми и все не ми се удаваше да облека в думи онова, което чувствах. Сега си спомних и осъзнах какво е то.

Мария не преставаше да поразява въображението ми с всекидневната смяна на тоалетите си. Изтичаше първата седмица от престоя ми в селото, аз идвах при старицата всеки ден и всеки ден тя ме посрещаше с различни дрехи, при това далеч невинаги модерни, но — трябва да ѝ отдам дължимото — всички те стояха превъзходно на сухата ѝ, по-скоро дребничка старческа фигура. Освен костюмите в червено и зелено и бяло и небесносиньо, имах удоволствието да видя Мария в дълга рокля с влачещ се по пода шлейф и с висока права яка, която ми напомняше за картинки от времето на Тюдорите; в източна носия с шалвари в пронизващ очите тюркоазен цвят; в строг костюм от две части със смокинг и ослепителна риза ала Петерс. Имаше и други тоалети, но не съм познавач на модите и не мога да си ги спомня и да ги опиша точно. Мога само да кажа, че всичко това не беше старо, износено и вехто. И че всяка дреха безусловно прилягаше много добре на старицата.

Днес тя ме посрещна с нещо, което — поне според моите представи — беше, ама вече съвсем неприлично. Слънчевожълт джемпър, който ми напомни за първата ни среща с Лъки в гората, и небесносини панталони. Дори не можех да си представя по-идиотски тоалет. Че имаше ли човек, който да носи жълто и небесносиньо на нейната възраст? Ала кой знае защо, сами по себе си слънчевите цветове не дразнеха очите. Позамислих се и осъзнах, че слънцето върху синьото небе е най-естественото от всичко, което човек вижда през целия си живот. Вярно, природата е едно, а дрехите — съвсем друго нещо. Макар че защо пък да е така? Защо естествените за природата комбинации от цветове ни се струват неправилни, ако се прилагат към дизайна на костюма? Та нали червеното и зеленото, колкото и нелепо да ни изглеждат като съчетание, са всъщност окраските на цветето? Да речем — на розата. Нима розата ни изглежда грозна? В никакъв случай. Розата се смята за кралица на цветята. Защо тази комбинация от цветове така боде очите ми в костюма на старата жена? Дали защото самото понятие красота асоциира в мен с понятието младост? И не само в мен. Още от детството си слушаме всякакви вариации по темата за младостта: за това, че е прекрасна, че е най-хубавата възраст от живота ни, че щом тя отмине — и всичко свършва. А всъщност кое е това всичко? Младостта е кратка, тя бързо отминава и остава още един огромен период от живота. И какво означават тези твърдения — че трябва да теглим една майна на този голям период и да го забравим ли? Да престанем да живеем ли? И защо всички ние дружно сме решили, че зад пределите на младостта не може да има нищо красиво и достойно? Например моята младост отдавна беше отминала и аз за нищо на света не бих се съгласил сега да се върна обратно. Тогава бях глупав, докачлив, страдах заради всякакви дреболии, изпадах в депресия и при най-малкия неуспех, болезнено преживявах всяка критична забележка по мой адрес и по адрес на музиката ми — такъв бях на двадесет и пет години и в никакъв случай не исках отново да се чувствам така. Сърдечно благодаря, но вече достатъчно бях страдал и достатъчно се бях обиждал.

— Миличък, днес май сте доста отнесен! — Гласът на Мария прекъсна размислите ми. — Чаят ви съвсем изстина. Не се плашете, аз изобщо не настоявам да ме развличате със светски разговори, можете да продължите да си мълчите, аз също имам за какво да си мисля. Но все пак не забравяйте чая си, защото той напълно изгубва вкуса си, когато изстине.

Времето беше хубаво и ние пиехме чай на верандата. Иззад къщата се разнесоха войнствени викове и след няколко секунди видях как по улицата покрай нас профучаха Булит и Акси. Акси тичаше напред, силно накуцвайки, а Булит гонеше брат си, размахвайки пръчка.

— Господи — изплаших се, — ами той ще го пребие!

— Няма да го пребие — подсмихна се Мария.

— Но Акси куца много силно, вероятно Булит му е осакатил крака, докато го е бил. Просто не разбирам къде гледа Ана!

— Мога да ви успокоя, миличък, че Акси куца от вчера. Пак се е спънал някъде и е паднал лошо. Така че не обвинявайте Булит в нещо, за което не е виновен.

— Няма значение — не се съгласявах аз, — така не става. Защо Булит се бие с брат си и го гони, след като Акси е с болен крак? Не е честно. Дори бих казал, че не е по братски. И не е по мъжки. Не разбирам как Ана може да допуска такова нещо. Какво прави тя, изобщо ли не се занимава с възпитанието на децата си?

— Любопитен въпрос. — Старицата отпи малка глътчица от старинната порцеланова чаша, шедьовър на изяществото и вкуса. — Бих искала да зная защо той се роди в главата ви?

— Че как защо! — В мен закипя неизвестно откъде взелото се възмущение от липса на педагогически подход у съседката на старицата. — Ана ги пуска сами по заведенията за възрастни, макар че децата нямат никаква работа там. Не ги контролира, както би трябвало да прави една добра майка, и се грижи само за това да бъдат навреме нахранени. Не им обяснява как да се държат с другите хора и помежду си. Ето вижте, ярък пример за това е Еспера. Момичето е болно и самата вие казахте, че болестта ѝ е неизлечима. Защо Ана не се стреми да бъде с нея по-дълго време, защо се отнася спокойно към това, че дъщеря ѝ не иска да прекарва дните си със своята майка, а предпочита обществото на съседката си? Нима е нормално?

— А нима не е? — Мария скалъпи наивно изражение.

— Не е! — категорично отговорих аз. — Ненормално е. Смятам, че Ана се държи съвсем неправилно с децата си.

Мария си наля още чай и сложи в устата си една миниатюрна бисквитка, изпечена от самата нея точно преди да дойда.

— Скъпи мой, вие имате изумително затлачено мислене. Думата правилно, точно както и думата неправилно, имат смисъл само в контекста на целеполагането. Да се употребяват тези понятия в какъвто и да било друг контекст е неправомерно.

— Какво? — Облещих очи, понеже не бях в състояние да се справя с мимиката си. Първо, защото нищо не разбрах. И, второ, защото изобщо не очаквах такива формулировки от тази столетна бабичка.

— Не ме ли разбрахте? — Мария окръгли очи и леко наведе глава, сякаш се извиняваше за принудителната сложност и засуканата терминология.

— Честно казано — не.

— Ще ви го обясня с един пример. Вие имате за цел да се доберете от пункт А до пункт Б. Ако тръгнете от пункт А по посока на пункт Б — ще бъде правилно. Но ако тръгнете в точно обратната посока, това ще бъде неправилно от гледна точка на целеполагането, защото по този начин вие няма да достигнете до целта, която сте си поставили. Казано още по-просто, правилно е онова, което отразява адекватно поставената цел. И толкова, скъпи мой! В тази дума не може да има никакъв друг смисъл. А обстоятелството, че вие сте натъпкали това толкова просто и еднозначно понятие с вашите вкусове, предпочитания и желания, е вашата същинска беда. Затова и все не можете да се разберете помежду си, тъй като вкусовете и желанията на всеки от вас са различни, а съответно и понятията ви за правилно се различават. Запомнете, скъпи мой музиканте, правилно е всичко онова, което съответства на целта. Ако вие, свирейки на пиано, искате да изтръгнете звук пиано, няма да започнете да дъните по клавишите с всички сили, защото знаете, че така ще се получи форте. Затова в този случай ще е правилно да докосвате с пръсти клавиатурата нежно и внимателно. В същото време човекът, който се намира на разстояние двеста метра от вашия роял, ще смята, че свирите неправилно, защото нищо няма да чува. И кой от вас е правият?

— Разбира се, че аз! — последва бързият ми и уверен отговор.

— Защо да сте вие, а не той?

— Защото съм музикант и зная какво трябва да се направи, за да се предаде замисълът на автора на съответната музика. А този човек е дилетант, той не разбира от тези неща и затова греши.

— О, не, приятелю мой! — Мария се подсмихва. — Грешите вие. Просто вие и този човек имате различни цели. Вашата цел е замисълът на автора да достигне до слушателите и от гледна точка на тази цел наистина действате правилно. А онзи човек има друга цел, той иска да ЧУЕ музиката. И от гледна точка на неговата цел вие действате съвършено неправилно.

— Но това си е негов проблем. — Аз все още се съпротивлявах, но силите ми вече отслабваха. — Нека да си постави друга цел и тогава с него няма да имаме разногласия за това кое е правилно и кое — не.

— Чудесно! — Мария звънко се разсмя. — Пет плюс! А я ми кажете, миличък, защо той, защо точно този твой човек трябва да постави пред себе си друга цел? Защо той, а не вие, а?

— Защото… — започнах напористо и спрях. Тази стара вещица все пак успя да ме хване. Отново. За кой ли път вече? За двадесети ли? За стотен ли? Бях загубил бройката им.

— Какво се умълчахте? Досрамя ли ви? — насмешливо ме подхвана Мария. — Добре е, че се срамувате. В такъв случай аз ще довърша мисълта ви вместо вас. Другият човек, а не вие, трябва да си постави друга цел, защото вие не допускате, че можете да грешите и смятате, че целта, която сте поставили пред себе си, със сигурност е правилна и достойна, че тя е най-добрата и изобщо единствено възможната, а ако някой друг има друга цел, значи глупакът е той и сам си е виновен за всичко. Нали така, приятелче? Нали точно това си помислихте?

— Е, не с чак толкова резки изрази — възразих аз.

— Това не променя същността! — строго ме отряза старицата. — Вие изначално отхвърляте правото на другите хора да имат различни от вашите цели. Оттук идват и вашите беди. Затова когато казвате на някого, че постъпва неправилно, не ви разбират, нещо повече — опитват се да ви възразят и не се съгласяват с вас, а това ви хвърля в истински ужас! Разберете най-сетне, че всеки човек постъпва правилно във всеки момент от живота си, защото върши онова, което съответства на целта, която си е поставил за дълъг период напред. А това, че тази цел не се харесва на вас, че не сте съгласен с нея, че не ви е изгодна — е съвършено друг въпрос. И вие трябва да се научите да се съобразявате с правото на другите хора да имат цели, различни от вашите. А когато се научите на това, животът ви ще стане по-лесен. И веднага много неща ще ви станат ясни.

— Добре де — предадох се все пак, — убедихте ме. Но въпреки всичко методите на възпитание, които прилага Ана, по-точно — липсата и на възпитание, и на самите методи…

— Миличък, вие зле усвоявате уроците. — Мария поклати с укор глава. — Не ви ли е идвало наум, че поведението на Ана към нейните деца е абсолютно адекватно на целите, които тя е поставила пред себе си?

— Че какви цели може да има едно толкова, с ваше позволение, странно отношение към децата? Майката трябва да научи децата си да живеят в обществото, трябва да им даде образование, да им създаде навици да поемат задължения, да бъдат точни и отговорни, да ги научи да бъдат вежливи. Ана не прави нищо подобно.

— А защо? Защо трябва да прави това?

— Но нали ви казах: за да…

— Чух, чух, не съм глуха. — В гласа на старицата се прокрадва едва забележимо разочарование от моята, както по всичко личеше, непробиваема тъпота. Но честна дума, не успявах да проследя мисълта ѝ. — Сега ще започнете да ми излагате целите на възпитанието, които са широко популярни във вашите среди. Ами ако Ана има друга цел? Я допуснете в своята неособено гъвкава фантазия тази проста мисъл и веднага нещата ще си застанат на мястото. Ана има друга цел. И всичко, което прави тя, напълно съответства на тази цел. Схванахте ли най-сетне?

Кимнах глуповато и тутакси зададох още по-глуповат въпрос:

— А каква цел има тя?

— Не зная, миличък. Не трябва да зная. И вие — също. Това е великата тайна на майката. На всяка майка, не само на Ана. Единствено майката с най-съкровените дълбини на душата си знае — дори не знае, а само слабо долавя — защо детето ѝ се е появило на този свят, каква е неговата цел и какво трябва да направи тя, за да се реализира тази цел. В това се съдържа и великата тайна на майчинството. Единствено в това, скъпи мой, и в нищо друго. И е непростимо човек да си навира носа в тази тайна с разни праволинейни нравоучения.

На гарата в Бон във вагона влязоха няколко души, но аз увлечено дописвах епизода си и погледнах към пътниците едва когато зазвуча динамична немска реч, в която успях да различа думата Кьолн. Наближавахме. Прибрах набързо тефтера в чантата си, допих остатъка от бира в кутията и излязох на платформата, за да бъда по-близо до вратата.

Още щом зърнах Кьолнската катедрала, сърцето ми, както винаги, спря за миг и силно простена: „Мили боже, каква красота!“ Учудваше ме фактът, че толкова пъти съм идвал тук и не можех да свикна с нея. Постоях малко на площада пред катедралата и след като се полюбувах до насита на изисканите линии на архитектурния паметник, закрачих по посока на Стария пазар. Навярно миналата година също съм отишъл там, защото обичах да разглеждам паметника на Гретхен. Самият паметник не представляваше нищо особено, но легендата за Гретхен и Ян много ми харесваше и всеки път, докато наблюдавах отпуснатата женска фигура, изпитвах колкото злорадство, толкова и удовлетворение от победата на пълната справедливост в тази случка. Легендата разказваше за това как един аргатин на име Ян се влюбил в дъщерята на заможния селянин на име Гретхен. Съвсем естествено Гретхен гледала на своя обожател отвисоко, пък и татенцето ѝ изобщо не приветствало перспективата за узаконяването на подобна връзка. Тогава отчаяният от невъзможността да се сдобие с ответна любов и родителска благословия Ян се цанил за войник и тръгнал на война. Той воювал толкова успешно, храбро и самоотвержено, че се издигнал до чин генерал. Очевидно тази кариера му отнела доста време. И ето че възмъжалият Ян, облечен в разкошен генералски мундир и със сабя на кръста, се появил в родното си село, за да поиска вече с пълно основание ръката на високомерната красавица Гретхен. И какво да види, горкичкият? Седи неговата ненагледна Гретхен — страшно остаряла, надебеляла и унила — на пазара и продава селскостопанските продукти, произведени в бащината ѝ ферма. Погледнал я храбрият красавец-генерал и си задал следния сакрален въпрос: Имам ли нужда от това? А отговорът просто се носел из въздуха: Нямам.

Тази история много ми харесваше, макар изобщо да не намирах обяснение за причината, но ми харесваше. От Стария пазар тръгнах към църквата „Свети Мартин“, в чийто двор бяха металните фигури на фолклорните герои Тюнес и Шел, изобразени в цял ръст. Тюнес: в селските си дрехи и гологлав — върхът на неприличието в онези времена! — олицетворяваше народната мъдрост и здравия разум, а контето Шел с бомбето, смокинга и папийонката си изобразяваше образования гражданин, високомерния и изтънчен интелигент, почти сноб. Такава двойка има във фолклора на почти всички народи и дори в съвременния комичен жанр. У нас например нещо като Тюнес и Шел навремето бяха Тарапунка и Щепсел, а по-късно — Карцев и Илченко.

Къде другаде съм могъл да отида миналата година? След като проучих предварително разписанието, разбрах, че мотрисите, с които можеше да се стигне до Тройсдорф, тръгват на всеки десет-петнадесет минути. Едва ли веднага след като съм слязъл от вагона в Кьолн, съм хукнал презглава към касата за билет и после съм се прехвърлил на другия перон, за да хвана влака — това не бе характерно за мен и не съответстваше на стила ми. По-скоро, както и днес, първо съм разгледал разписанието, после съм си купил билет и съм тръгнал да се поразходя, да подишам чист въздух и да погледам катедралата. Вероятно съм решил да хапна нещо и да пийна бира. Не можех да понасям припряността и суетнята… Макар че през миналата година са валели дъждове и е духал влажен вятър, което означава, че може би перспективата за разходка не ме е блазнела особено. Но каквото и да е било времето, не бих подминал катедралата. И бих отишъл до паметника на Гретхен. И не бих се отказал от закуската с оригинална светла пшеничена бира — познавах се отлично. Но, от друга страна, пътувал съм за Тройсдорф по работа, натам ме е водело любопитството и желанието да получа гореща и взривоопасна информация. И едва ли бих се отдал на развлечения, наслаждавайки се на любимите си паметници, при положение че ми е предстояло нещо интересно и важно. Да, най-вероятно точно така е станало — пристигнал съм в Кьолн и петнадесетина минути по късно съм отпътувал за Тройсдорф — погледнал съм разписанието, купил съм си билет и съм заминал. Но за сметка на това по обратния път съм имал предостатъчно време, защото съм се канел да потегля чак в седем вечерта, тъй като точно така съм се уговорил с Вероника, която трябвало да ме посрещне във Франкфурт. Разполагал съм с предостатъчно време… Можех веднага да го пресметна. Муся ми каза, че миналата година съм заминал за Франкфурт със същия влак, с който тръгнах и днес. Значи съм пристигнал в Тройсдорф някъде около един и половина. Още поне половин час съм посветил на издирването на адреса, който ме е интересувал, и в два часа вече съм бил при Яновски. Колко ли време съм разговарял с него? Ами един час, максимум — два, все пак не е била среща между съученици и не е имало за какво да си бърборим чак толкова. Което означаваше, че от Яновски съм си тръгнал най-късно в четири часа, добре де, да допуснем, че е било пет, но със сигурност — не по-късно от пет. Да допуснем също така, че той не е проявил чудеса от гостоприемство и не ме е закарал на гарата с колата си и че аз съм поел натам пешком, което правеше още половин час — а кой знае, може би и пет минути, — след това десет минути съм чакал влака — а може би не съм го чакал — и съм пътувал в продължение на двадесет минути. И така, в Кьолн съм се озовал най-късно в шест вечерта, а в действителност — вероятно много по-рано. До седем часа ми е оставал най-малко един час. И съм имал предостатъчно време, за да обиколя с бърза крачка всички обичани от мен места и дори да хапна и да пийна нещо.

А дали съм бил в дома на Яновски? Въпросът възникваше съвсем закономерно: тъй като жена му не знаеше нищо за мен, беше напълно възможно и да не съм ходил в дома му. Може би миналата година съм му се обадил, уговорили сме си среща и сме се видели на гарата, защото жената на Яновски и доста голямата му — доколкото можех да съдя по гласа ѝ — дъщеря не е трябвало да знаят за моето посещение и за нашия разговор. Това беше съвсем логично, като се имаше предвид какъв тип информация ми е дал той. Тя явно не е била предназначена за странични уши. Значи ако не съм търсил дома му и не съм ходил натам и обратно пешком, можех да добавя още един час към времето, което бях прекарал в Кьолн. Тогава престоят ми е бил достатъчен не само за разходка, а и за спокойна почивка на халба бира и купичка със салата, че и с нещо по-сериозно на масата. Интересно — в кой ли ресторант съм отишъл? Макар че, ако се съдеше по отрязъка от деня, през който съм бил там, няма да е било ресторант, а кафене, тъй като ресторантите ги затваряха в три и ги отваряха отново чак в осем часа. Така че между пет и седем часа бих могъл да се отдам на гастрономически удоволствия само в кафе или в бистро. Между другото любовта на Муся към китайските ресторанти се обясняваше и с това, че китайците, за разлика от аборигените, изключително рядко спазваха общоприетото европейско работно време и най-често не затваряха за почивка през деня.

Впрочем думата ми беше за Вероника, която тази вечер щеше да ме чака на гарата. Нали миналата вечер бях обещал на Муся, че повече няма да се срещам с нея? Пък и на мен, честно да си призная, много-много не ми се искаше. Сексуалното ми любопитство вече бе повече от задоволено, а и нямах никаква потребност да се къпя в лъчите на нейната любов. Общо взето, бях нормален мъж, в смисъл че обичах да ме обичат, но с мярка. Жените са тези, които обожават да бъдат обичани от колкото се може повече хора, желателно — мъже, а мъжете по принцип нямат нужда от повсеместна любов и по тази причина не се стараят да удържат покрай себе си чифт-два влюбени очи в повече за колекцията. Ама че странно сме устроени ние, мъжете, и добре че жените не могат да ни разберат! Охотно вкарваме в леглото си всяка повече или по-малко подходяща особа от противоположния пол, като даваме воля едновременно и на инстинкта си на самец-осеменител, и на любопитството си на учен-изследовател: Как ли ще е с нея? Ами ако вземе, че се получи нещо необикновено? И всеки път се убеждаваме, че анатомически всички жени са създадени еднакво, но въпреки това, когато виждаме следващата перспективна партньорка, се надяваме на чудо. И тъй като чудото не става, ние бързо губим интерес към дамата. Вероятно нашата мъжка особеност се обяснява тъкмо с тази липса на всепоглъщаща потребност от любовта на всички възможни представители от противоположния пол: на нас ни трябва свобода, за да задоволяваме инстинктите и любопитството си. А жените са устроени по друг начин, те изначално са по-умни от нас и прекрасно знаят на нивото на мозъчното си подкорие, че анатомически всички мъже са еднакви, затова дори и когато проявяват такова любопитство — в което се съмнявам, — то е слабо изразено и се среща рядко, а тъй като нямат нужда от честа смяна на партньорите, то и свободата не им е кой знае колко необходима. За жените физическата страна на любовта стои далеч не на първо място, за тях са важни емоциите и затова те имат потребност да се чувстват обградени от обожание и въздишки и колкото повече и по-разнообразни са тези обожания и въздишки, толкова по-добре. А разнообразието се постига за сметка на множеството обекти — носители на въпросните чувства, та затова те събират около себе си цели колекции от безнадеждно влюбени мъже.

Аз не бях колекционер, безнадеждната любов ме дразнеше и нервираше, затова и самият аз, както вече казах, не се влюбвах пръв, а избирах от вече готовия материал, а пък ако по някакви причини не можех да отговоря на нечие възникнало чувство, стараех се колкото може по-бързо да се отдалеча от такава жена. Случаят с Вероника спадаше точно към тази категория. Само че нямаше да се получи добре, защото тя щеше да ме чака на гарата. Трябваше да ѝ се обадя, но в такъв случай щеше да ми се наложи да се обяснявам… А не ми се искаше.

Набрах номера на Муся.

— Къде си? — Гласът ѝ звучеше тревожно.

— Не се притеснявай, в Кьолн съм. Защо ме контролираш, като че ли съм малко дете? Нали ти обещах, че няма да отида в Тройсдорф. Ще можеш ли да се обадиш на Вероника?

— Защо?

— Кажи ѝ, че плановете ми са се променили, че никъде не съм заминал и че в момента съм на запис в студиото, затова не мога да ѝ се обадя лично, а довечера с теб сме на прием при френския ни издател. Да не ме чака на гарата.

— Добре, ще ѝ се обадя. Впрочем за приема на французите: ще можеш ли да се върнеш по-рано и да дойдеш с мен? Искаш ли аз да те посрещна?

— Не, няма да дойда. Трябва да доведа нещата докрай и затова ще тръгна с влака в седем часа, както съм направил преди една година.

— Но на приема можеш да дойдеш и по-късно — не преставаше тя. — Той е в хотела, който е до панаира, това е на десет минути път пеша. Ела, Андрей, Гарон ще се обиди, защото ти и миналата година пренебрегна поканата му.

— Ама че съм невъзпитан! — подсмихнах се аз. — Но ти измисли някакво извинение, кажи: нали разбирате, творческа личност, писател, неуправляем е, потънал е в работа над новата си книга, седи в хотела и дращи. Всъщност наистина ще бъда в хотела и ще поработя, докато мисълта ми все още тече.

— Добре — мъченически въздъхна тя. — Но ако ти дойде друг акъл, обади ми се.

И ето че в размисли и разговори стигнах до Фонтана на джуджетата. И той беше обгърнат с много симпатична легенда за една любопитна млада жена, която въпреки забраната, все пак решила да види как в навечерието на празника джуджетата тъкат платно. Последствията се оказали необратими и красящите фонтана барелефи разказваха за тях. Историята беше тъжна, но поучителна.

Погледнах часовника си и забързах към най-близкия ресторант, за да успея да хапна, преди да го затворят.

Някога някой ми беше казал, че адреналинът има миризма. Аз не вярвах. Не вярвах до момента, в който навлязох в този огромен подземен цирк. Не знаех как се нарича това, което ме обгърна, може би то изобщо не беше миризмата на адреналин, може би изобщо не беше дори миризма, а аура, биополе, но въпросното нещо веднага проникна в порите ми, в белите ми дробове, в мозъка ми. Ако през всички предишни дни влизах в първото попаднало ми заведение, към което ме тласкаха любопитството или умората и желанието да седна и да пийна нещо, то тук ме доведе Акси.

Срещнах момчето късно вечерта на улицата и приветливо му се усмихнах:

— Как си?

— Нормално — небрежно отговори той.

— А кракът ти как е? Не те ли боли?

— А, дребна работа, наболява ме, но свикнах. На мен цял живот нещо ми е счупено, ударено, порязано или разтегнато — това е нормалното ми състояние.

— Накъде си тръгнал? Към къщи ли?

— Как ли пък не! — изпуфтя Акси. — Ама и вие: вкъщи. Сега животът тъкмо започва.

— И къде започва? — полюбопитствах аз. — В баровете и клубовете, където възрастните хора пушат и пият силни питиета, така ли?

Той не долови педагогическия сарказъм в гласа ми и отговори напълно искрено:

— Как ли пък не! Лъки и Булит да се мъкнат по баровете и по клубовете! Това не е моят специалитет.

— А кой е твоят?

— Абе има тук едно местенце… — уклончиво отвърна момчето.

Глождеше ме любопитство.

— Ще ми го покажеш ли? — попитах предпазливо.

— Може! — сви рамене Акси. — Само че това едва ли ще ви е интересно.

— Че защо? Значи за теб е интересно, а за мен — не, така ли?

— Добре де, както искате. На мен ми е все едно. Да вървим!

Той тръгна напред, леко накуцвайки, а аз послушно го последвах. След като отминахме две пресечки, влязохме през една незабележима на пръв поглед врата, зад която започваше дълго стълбище с няколко площадки, което водеше надолу. Вървяхме и вървяхме, а стълбището все не свършваше. Дори и да се спускахме в някакво мазе, то като че ли бе доста надълбоко.

Но се оказа, че не е мазе, а огромен подземен цирк с разположени амфитеатрално места за зрителите и обичайна кръгла арена. Вътре имаше много хора, но залата не беше изцяло запълнена и някъде около една трета от местата бяха свободни. Акси почти веднага се откъсна от мен, промъквайки се между редовете към някаква видима само за него цел, а аз седнах на най-близката празна седалка и се заех да наблюдавам какво става наоколо.

Първото, което видях, бяха акробатите, които изпълняваха някакви номера под купола. Триковете им не ми се сториха кой знае колко сложни или оригинални, но пък какво ли можеше да се очаква от едно селце, в което едва ли идваха на гастроли добри трупи. Вероятно всички артисти бяха местни и доморасли. Но след това, когато се вгледах по-внимателно, забелязах, че те изпълняват номерата си, без да са обезопасени. Нито с въжета, нито с мрежи отдолу. Я виж ти! Акробатите свършиха изпълнението си и се скриха зад кулисите, аз се приготвих да се полюбувам на останалите циркови жанрове — клоунада, дресура, езда, жонгльорство, но на арената отново се появиха акробати, само че други. Вдигнаха ги с трапеца нагоре и всичко се повтори отначало: обикновени номера, но изпълнени без обезопасяване. И следващият номер отново бе дело на въздушни акробати. И отново, и отново… Започнах да разбирам какво се крие зад случващото се: хората изобщо не идваха тук, за да гледат сложни, пък и красиви и изящни трикове, нямаше значение колко прости и дори примитивни изглеждаха номерата, защото смисълът им не беше в това. Спомних си „Бляскавият свят“ на Александър Грин: хората идваха в цирка ден след ден да гледат един и същи номер с тайната надежда, че точно днес акробатът най-сетне ще падне и ще се пребие. Те не мислеха злото на артиста. Просто искаха да видят смъртта. При това — не собствената си смърт. Нима и тук беше същото?

Престанах да следя онова, което се случваше под купола, и започнах да наблюдавам зрителите. Жадни очи, здраво стиснати китки на ръцете, напрегнати гърбове. И тази необяснима или миризма, или аура. Да, точно така беше. Тук се представяха само акробати и всички те не бяха подсигурени със защита, а хората идваха на това място единствено за да видят зрелището на чуждата смърт.

Но в това нямаше никакъв смисъл! Мария ми бе казала, че в това село никой не може да умре. Значи ако паднеше от трапеца или от въжето, артистът щеше да се потроши, щеше да се осакати, но нямаше да умре, докато не го откараха на друго място, някъде по-далеч от селото. Тук никой нямаше да може да види смъртта. Значи Мария ме беше излъгала. И го беше направила нарочно, а може би от липса на информация, тъй като напълно допусках, че тя просто не знае за съществуването на подобно заведение. Или тук се крие нещо друго?

Захласнах се да зяпам зрителите и изпуснах нещо от онова, което ставаше под купола. Чух само странния писък: „Ааа!“, който се изтръгна едновременно от няколко стотици бели дробове и гърла.

На арената лежеше едно размазано тяло. Все пак това се случи и те ненапразно бяха чакали. Обзе ме злоба, примесена със срам. Мразех тези хора, които жадуваха чуждото нещастие, презирах ги и в същото време се срамувах от факта, че не си отидох веднага щом разбрах как може да свърши подобно приключение с необезопасени акробатични номера на огромна височина. На манежа изскочиха служители с носилки, събраха от тепиха изпотрошената плът и я отнесоха. Представлението продължи.

В амфитеатъра постоянно се наблюдаваше някакво движение, едни зрители си отиваха, а други идваха и се настаняваха на местата им. Изглежда, циркът работеше на режим нонстоп. Случващото се под купола не ми бе интересно и по този въпрос, колкото и да е странно, Акси се оказа прав. Много по-интересно бе да се наблюдава публиката, което и правех с нестихващо внимание. Една подробност ми се стори доста любопитна. Сред зрителите забелязах няколко познати лица, които бях видял току-що, и то не къде да е, а точно тук, под купола, облечени в прилепнали по телата трика. За пръв път в живота си се сблъсквах с такова нещо — след номера си артистите да влизат в залата и да гледат представлението заедно със зрителите. Нима и те изпитваха същата жажда да станат свидетели на чуждото нещастие? Това навярно беше обяснимо, защото те благополучно бяха изпълнили номерата си и сега си мислеха: „Добре, на мен ми се размина, но какво ли ще стане с тях?“ А може би изобщо не ставаше дума за любопитство, а за съпричастност, за желание морално да подкрепиш колегите си. А може би… Ами да, разбира се, как не се сетих веднага! Не, тези, които сядаха в залата, след като изпълнеха номера си, не бяха артисти. А именно самите зрители бяха онези, които излизаха на арената и се издигаха високо под купола на цирка. Те копнееха за риск, искаха да си поиграят със смъртта. Ето защо и номерата им изглеждаха толкова обикновени: те не бяха професионалисти. Бяха годеници на смъртта.

И отново едно всеобщо и едновременно с това безтегловно „А-а-а!“ се понесе над залата като звук на пиано сред струнен оркестър. Точно в центъра на манежа лежеше още едно тяло. Аз не издържах.

Изкачването по стълбището ми се стори непоносимо трудно, тъй като, каквото и да си говорим, и годинките ми не бяха малко, пък и кръвното ми се бе вдигнало. На няколко пъти спирах, за да си поема дъх. Ето я най-сетне и вратата, която водеше към улицата. Направих крачка напред и вдишах дълбоко, за да напълня дробовете си с чист въздух. Виейки оглушително със сирената си и мятайки по стените на околните здания сини отблясъци от сигналната си лампа, от сградата пое линейка. Значи падналият отвисоко акробат все още беше жив. Ако беше умрял, щяха да го откарат без сирена — това всяко дете го знае. Може би щеше да оживее… И може би Мария не лъжеше, макар че аз така и не успявах да разбера как е възможно хората да не умират, докато тя е тук.

Дълго се разхождах из града, на няколко пъти посядах на някоя маса ту в едно, ту в друго бистро, пих бира и кафе, набързо нахвърлях в бележника си още един епизод от новата ми книга, жадно разглеждах всяка сграда, покрай която минавах, с надеждата, че ей сега, точно в тази секунда, нещо от видяното ще даде тласък на паметта ми…

Но нищо не се случи. Бях възложил толкова много надежди на пътуването си до Кьолн, но те отново не се оправдаха. Вероятно трябваше да махна с ръка на обещанието, което дадох на Муся, и да отида до Тройсдорф. Може би точно там се криеше и ме очакваше онова нещо, чието предназначение бе да избие една-единствена тухла от зидарията, след което стената сама щеше да рухне. Но аз бях някак идиотски устроен човек и не можех да нарушавам обещанията, които съм дал. Затова се стараех да ги давам колкото може по-рядко, та да не се обвързвам, тъй като знаех, че щом обещая нещо, ще си вържа ръцете и краката, защото вече няма да мога да отстъпя от дадената дума и дори ще навредя на себе си, но ще удържа на нея. Истински изрод, уверявам ви!

В 18.50 към платформата се приближи влакът, който пътуваше по маршрута Берлин-Мюнхен, и точно в 19.00 потегли от перона. Връщах се във Франкфурт, но не като победител. На другия ден сутринта излитахме за Москва.