Фантомът на паметта

Глава 1

В училище по химия и физика имах само тройки, които ми пишеха единствено от уважение към успехите ми по хуманитарните предмети. Затова още преди да отлепя клепачи, аз съвсем сериозно размишлявах над въпроса може ли един гранитен блок да бъде в течно състояние отвътре. Според моите сметки излизаше, че може. Първата мисъл, която изплува от плътната мъгла на неопределеността, обвила мозъка ми, беше, че съм умрял и съм се превърнал в гранитен паметник на самия себе си. И какво друго бих могъл да бъда, след като и ръцете ми, и краката ми, и главата ми — изобщо всичките ми съставни части тежаха като камък и бяха неподвижни. А вътре в мен се плискаше болка — пронизваща и изгаряща като посипана с лют пипер вряща вода. И аз не биваше да я предизвиквам, тъй като и при най-малкия опит да помръдна клепачи или устни тя се надигаше на мощни вълни и сякаш се опитваше да избие навън, напъвайки черепа ми от вътрешната страна. Опитвах се да стоя неподвижен и едновременно с това да измисля някакъв начин, по който да измамя тази хитра и коварна течна болка, изпълнила вкамененото ми като гранит тяло. Добре де, не точно да я измамя, а поне да разбера какво става. Бях тръгнал към магазина — към един голям супермаркет, за да натъпча багажника на колата с храна и за няколко дни напълно да се уединя в абсолютна самота на вилата си и да поработя, без да се разсейвам с разни неща. Настроението ми беше отвратително — това със сигурност си го спомнях и дори си спомнях каква беше причината. Но повече нищо не помнех. Движех се с колата от вътрешната страна на „Садовое калцо“, бях се насочил към площад „Комсомолски“, за да стигна до улица „Русаковска“, където се намираше споменатият вече супермаркет, а оттам се канех да изляза направо на Счелковско шосе и да се добера до вилата си без каквито и да било приключения. Ала въпреки всичко се случи едно приключение, но — убий ме, господи! — не помнех какво точно, къде и защо стана. Разбира се, аз съм писател и по принцип не би трябвало да имам проблеми с фантазията си, но така и не можах да измисля нищо друго, освен определението катастрофа.

— Чувате ли ме? — разнесе се някъде отдалеч едва доловим глас, който по-скоро напомняше шумолене на сухи листа.

Положих огромни усилия и помръднах устни. Исках да кажа да, но не знаех какво се получи в действителност. За сметка на това неумелият ми опит да вляза в контакт с външния свят беше наказан с мощен тласък на болката, който буквално ме удари отвътре по очите и по врата.

Шумолящият глас ме попита още нещо по повод на това как се чувствам, но аз сметнах за по-благоразумно да не рискувам повече, защото разбрах, че каквото и да правя, на този етап няма да спечеля битката с болката, така че ще е по-добре да се притая, да се заровя в тинята и да се направя на водорасло. Сетне усетих боцване от инжекция в ръката си и след малко заспах.

Второто ми събуждане се оказа много по-приятно и за пореден път потвърди старата истина, че всичко на този свят е относително. Както и преди, аз продължавах да бъда надгробен паметник на самия себе си, изпълнен отвътре с тежка течна болка, но тази болка вече не беше толкова силна и дори ми позволяваше полека-лека да мърдам устните си. Естествено аз все така не можех да разговарям с пълен глас и още първият звук, който издадох, резонира в черепната ми кутия и категорично пресече подобни глупави опити от моя страна, но когато шепнех, нещата се нормализираха. И дори само това бе достатъчно, за да ми вдъхне оптимизъм и да подобри настроението ми. Нещо повече — осмелих се да отворя очи, само че не видях почти нищо. В стаята беше тъмно и само тънък лъч светлина се прокрадваше някъде откъм прозореца.

— Как се чувствате? — много тихо попита някой, чийто силует смътно успях да различа до леглото.

— Не много добре — съвсем честно прошепнах аз. — Ужасно ме боли главата. Къде съм? Какво става с мен?

— В болницата сте. Катастрофирали сте.

— Не си спомням…

— Как се казвате?

— Андрей Михайлович Корин. Документите…

— Какво?

— В колата имах документи, паспорт, шофьорска книжка… Не са ли ги намерили?

— Намерили са ги, не се притеснявайте.

— Тогава защо ме питате как се казвам?

— Така трябва. Уморихте ли се?

— Не… да… Къде е станало това?

— А вие не помните ли?

— Не… Движех се по „Садовое калцо“, престроявах се, за да завия към трите гари. Там някъде ли е станало?

— Кога се случи?

— Не зная… сигурно днес… може би вчера… Около осем часа вечерта. От колко време съм тук?

— От едно денонощие. Катастрофата е станала вчера. Каква дата бяхме?

Въпросът ми се стори глупав, но се досетих, че ме проверяват. Щом главата ме боли толкова силно, значи съм получил черепна травма и сега домораслите ни ескулапи искат да се уверят, че не съм откачил. Благодарение на родителите ми, които бяха лекари, имах някакви откъслечни познания в областта на медицината.

— Вчера беше осемнадесети юли — усърдно прошепнах аз, стараейки се колкото може по-активно да мърдам устни.

— А коя година сме?

— Хиляда деветстотин деветдесет и девета. Защо тук е толкова тъмно? Защо няма светлина?

— При вас не бива да има нито светлина, нито силни звуци. Почивайте си, Андрей Михайлович, постарайте се да заспите.

Не ми се наложи да се старая кой знае колко, защото докато траеше този кратък разговор, наистина ужасно се изморих. Когато вече бях почти заспал, изведнъж си спомних, че така и не стана ясно каква е тази болница и къде се намирам. Интересно — дали бяха успели да се свържат с някого от моите близки и дали бяха им съобщили какво се е случило с мен? Разбира се, Лина едва ли щеше да започне да си скубе косите, защото и без това беше затънала до гуша в собствените си проблеми, а бизнесът, който въртеше, ѝ отнемаше цялото време и внимание. Вероятно дори щеше да идва да ме вижда в болницата най-много по веднъж в седмицата. Но Муся щеше истински да се разстрои, щеше да се притесни и да вдигне на крак цялата медицинска общественост в страната, та да могат по-бързо да ме вкарат във форма. Какво пък — това бе напълно разбираемо, защото състоянието на моето здраве бе пряко свързано с по-скорошното завършване на новата ми книга, която възнамерявах да приключа на вилата си в затворническа самота, а моите книги бяха пряко свързани с моите хонорари, а пък моите хонорари бяха пряко свързани с нейните проценти. Не се блазнех от мисълта, че Муся ръководи толкова активно деловите ми ангажименти, защото ме обича като приятел и се възхищава от таланта ми. Ха-ха! От таланта ми — ако изобщо имах такъв! — тя се възхищава точно дотолкова, доколкото този талант прави книгите ми продаваеми, и в никакъв случай — понеже тези книги се харесват на самата нея. Но на мен ми беше все едно, това не ме обиждаше и не ме засягаше. Най-важното бе, че на практика Муся ме бе отървала от всички грижи и суетни, включително и от неприятните, а аз най-добросъвестно ѝ плащах за услугата в брой. И веднага щом Муся научеше, че съм влязъл в болница, още в същия миг всичко щеше да се задвижи, да се завърти, да си иде на мястото и да се подреди по най-добрия начин. Щом се събудех, първото нещо, което щях да направя, бе да ги помоля да ме свържат с нея.

Момичето в бяла престилка много сръчно смени чаршафите ми, като ме обръщаше от хълбок на хълбок, и ми помогна малко да се понадигна.

— Гади ли ви се? — загрижено попита тя.

— Май че не.

— Ще се опитаме ли да хапнем нещо?

Стана ми смешно. Тя разговаряше с мен като с малко дете — честна дума, а пък аз вече бях на четиридесет и четири години.

— Да опитаме — съгласих се.

Чувствах се много по-добре и вече можех да говоря с малко по-силен глас, макар че опитите ми да стана и да се поразходя из стаята не доведоха до нищо добро — толкова силно ми се виеше свят, че не можах да направя и две крачки. Но за сметка на това в легнало положение бях напълно способен да общувам.

— Какво е времето днес? — полюбопитствах аз, преглъщайки без ентусиазъм рядката безвкусна грис каша.

— О, времето е прекрасно — зачурулика сестричката на име Аня, — а за края на април е направо разкошно, слънчицето пече и е топло.

Какъв ти април? Нали беше юли! Бях катастрофирал на осемнадесети, оттогава бяха минали три дни, значи днес трябваше да сме двадесет и първи. Но не и април. Сигурно това бе някакъв опит за проява на чувство за хумор от страна на сестричката. Какво пък, реших да ѝ покажа, че съм го оценил.

— Какви ги говориш, Анюта, през април трябва да има студове и снежни преспи — точно това се смята за разкошно време през този месец. И не е нормално да пече слънчице и да е топло.

Тя изплашено ме погледна, а алуминиевата лъжичка, пълна с рядката каша, потрепна в ръката ѝ.

— Сериозно ли говорите?

— Абсолютно. Понеже съм наясно по въпроса, че щом преди три дни е било осемнадесети юли, значи днес трябва да е настъпил краят на април и просто не може да бъде другояче. Защо ме гледаш така?

— Андрей Михайлович, но днес наистина е тридесети април. Две хиляди и първа година. Не ми ли вярвате?

— Аня, шегите ти вече не са смешни — намръщих се раздразнено. — Човек трябва да има мярка във всичко, особено когато се занимава с болни хора.

— Това не е шега. — Гласчето ѝ потрепна, а в очите ѝ се появиха сълзи. — Вие сте катастрофирали в петък, на двадесет и седми април. Днес сме понеделник, тридесети. Пътували сте за Талдом на среща с читатели, а във вашата кола се е забил някакъв джип, каран от наркоман. И сега вие лежите в Талдомската болница.

— Престани!

Започнах да се ядосвам съвсем сериозно. Какво си позволява това момиченце? Иска да ми покаже, че страшно го бива да се шегува и да прави номера, така ли? Никога не ме бяха канили в Талдом и изобщо никога в живота си не съм стъпвал там, само знам, че на север от Московска област има такова градче.

— Пътувах за вилата си, а не за Талдом — това е в съвсем друга посока. И престани да се зевзечиш!

Сълзицата се изтърколи от окото ѝ и бавно се плъзна по гладката ѝ твърда буза. Алуминиевата лъжичка се изплъзна от ръката ѝ и пльокна в купичката с каша.

— Не ми ли вярвате? Ей сега ще ви покажа… Почакайте малко.

Анюта изскочи от стаята и след минута се върна с вестник в ръка.

— Ето, прочетете. Това е нашият талдомски вестник, тук всичко е написано.

Да, тук наистина всичко беше написано. И това, че на двадесет и седми април — петък, в Дома на културата щяла да се състои среща с нашия любим писател, автор на многобройни бестселъри Андрей Корин. И дори това, че същият този петък, който беше на двадесет и седми април, се падаше през две хиляди и първа година. Ако това бе някакъв номер, то той бе стигнал твърде далеч, защото такъв вестник, пък бил той и в един-единствен екземпляр, трябваше да се измисли, да се напише и да се отпечата. Явно искаха да ме подлудят. Но кой? Защо? Бях чел за нещо подобно от Себастиан Жапризо — книгата му май се казваше „Дамата с очилата, оръжието и колата“. Искаха да ме накарат да повярвам, че вследствие на катастрофата съм мръднал, че не помня какво се е случило в живота ми и че бъркам датите. Искаха да ме изкарат от релси, да ме направят нетрудоспособен, да ми попречат да пиша книги. Кой? Кой имаше интерес от това? Дявол да го вземе, защо Муся не бе дошла досега? Та нали още сутринта дадох всичките ѝ телефони и помолих да ѝ съобщят къде се намирам! Явно дисциплината на персонала в този провинциален лазарет бе на по-ниско равнище и от професионалната му подготовка.

Старателно сгънах вестника — доколкото можеха да се справят с това действие ръцете ми, които не бях в състояние да контролирам — и го мушнах под възглавницата. Поех дълбоко въздух и го задържах, за да не позволя на клокочещата в мен ярост, примесена със страх, да избие.

— Не искам повече да ям. Моля те, повикай лекаря.

— Зле ли ви е? — стресна се сестричката.

— Казах: повикай лекаря! — студено повторих аз.

Анюта мълчешком сложи на подноса купичката и чашата, които стояха на нощното шкафче до леглото ми, и без да вдигне поглед към мен, излезе.

Два часа по-късно, след разговор с лекаря и безуспешна борба с действителността, бях принуден да констатирам един факт, който ме хвърли в ужас: някой бе откраднал от живота ми близо две години. Днес беше тридесети април две хиляди и първа година, а аз бях катастрофирал на двадесет и седми април и този факт не можеше да бъде променен чрез каквито и да било интелектуални усилия. А последното, което си спомнях, беше пътуването ми до вилата на осемнадесети юли деветдесет и девета година. Една година, девет месеца и десет дни бяха изчезнали от моя живот и от моето съзнание, бяха се разтворили, бяха се стопили. Опитвах се да проумея тази истина с отслабеното си мозъче, но не можех и това ме караше да се чувствам объркан, слаб и безпомощен, сякаш бях малко и глупаво дете, захвърлено от капризите на съдбата в света на възрастните и принудено да възприема и да осмисля техните правила на живот, които се различаваха от неговите. Аз не можех и не исках да се примиря със страшните думи посттравматична амнезия, въпреки уверенията на лекаря на име Василий Григориевич, че положението не е чак толкова страшно и че ако моята амнезия наистина е следствие от черепната ми травма и шока, то тя ще премине много скоро — буквално за няколко дни.

Трябваше да осъзная това ново състояние на действителността и да го преживея в самота. Единствения човек, когото исках да видя, беше Муся — моят литературен агент Мария Беловцева. Не се срамувах да изглеждам объркан и слаб пред Муся, защото тя ме бе виждала и в по-тежки моменти, а с нея помнехме и далеч по-лоши времена. Например, когато погребвахме сестра ми Веря, аз, както се казва, не бях на себе си, плачех, изпаднах в истерия, не исках да живея, а тогава още не бях навършил четиридесет години. Тъй че не се притеснявах от Муся. Но засега не ми се щеше да виждам никого повече, включително и жена ми Лина, както и най-близкия ми приятел Боря Викулов.

Ала доктор Василий Григориевич внесе известни корекции в егоистичните ми желания. Муся не беше в Москва и дори в Русия — бе заминала с детето си за десет дни на море в Египет. Така казала майка ѝ, която се отзовала на телефонното обаждане. Лина също я нямаше — оказа се, че тя вече от две седмици е в Шотландия и планирала да остане там още около месец, тъй като решила да доведе до съвършенство разговорния си английски, който ѝ бе крайно необходим за бизнеса. Нашият десетгодишен син Женя (впрочем не, сега той вече беше на дванадесет години) бе оставен под надзора на баба си, която, възползвайки се от дългите майски празници, грабнала любимия си внук и заминала за Самара — да се види с приятелките си от младини. След като по моя молба лекарят навъртя всички телефони, които му продиктувах, стана ясно, че в този момент в Москва се намира единствено моята дъщеря от първия ми брак — Светка, която щом чула, че съм влязъл в болница, поискала незабавно да дойде при мен. И както се разбра, добрият чичко доктор вече ѝ бе дал разрешение да го направи, без да ме пита. Трябваше да отдам дължимото на Василий Григориевич, защото той наистина направи всичко, което беше по силите му: оказа се, че за две години много от телефонните номера бяха сменени, включително и номерът на мобилния телефон на Муся, но аз вече не си ги спомнях…

В името на справедливостта трябва да кажа, че поривът на Светка да навести пострадалото си татенце доста ме учуди. Когато с майка ѝ се разведохме, тя беше на седем години и възгледите ѝ за живота се простираха дотам, че да въздаде следните присъди: тати е лош, защото зарязва мама и дъщеря си, а мама е светица. А обстоятелството, че тати напусна мама, защото му беше омръзнало да търпи нейните безкрайни любовни похождения, изобщо не смути детето, тъй като това не му бе известно. Мама прояви разум, а тати — съвест, за да не афишират този нелицеприятен факт. През всички последвали петнадесет години Светка се отнасяше към мен студено, приемаше с презрително снизхождение парите, които им носех, и отказваше да общува с мен нормално. И изведнъж — да прояви такъв порив… Да не би пък вече да беше пораснала? Или най-сетне майка ѝ бе решила да сподели с нея истинската причина за нашия развод?

Раздирах се от противоречиви чувства. От една страна, щеше да е толкова хубаво да се възползвам от ситуацията и да оправя отношенията с дъщеря си! Но, от друга страна, нито един нормален баща не би искал детето му да го види в подобно състояние — потиснат, разстроен, изплашен. Да-да, точно това бе най-важното — аз бях изплашен. Страхувах се от неизвестността, не знаех и — колкото и да се насилвах — не можех да си спомня нищо от онова, което бе станало след завоя от „Садовое калцо“ към площад „Комсомолски“. Може би през това време съм намерил общ език със Светка и сме се сприятелили с нея, но аз не помнех това? Може би смъртно съм се скарал с Муся и тя вече не е мой литературен агент, а аз, като последен глупак, чакам помощта ѝ и разчитам само на нея? Може би Лина се е развела с мен и е заминала за Шотландия с новия си съпруг? Или пък аз съм се развел с нея? Може би дори съм успял да се оженя за някоя друга? Нямаше да е зле да разбера коя ли е тя… Може би вече съм престанал да бъда най-известният и най-издаван писател в Русия? Но все още си въобразявах, че съм герой, а всъщност отдавна вече бях господин никой. Не можех да се ориентирам какво ми се иска повече: да науча истината, дори и тя да е убийствено неприятна, или още известно време да пребивавам в щастливо неведение. Страшно беше и да науча, страшно беше и да не науча как точно стоят нещата. Мисля, че в психологията това се нарича когнитивен дисонанс. Или грешах? В психологията не бях особено силен, а просто поназнайвах това-онова, защото докато писах книгата за момчетата от спасителните служби, бях насъбрал оттук-оттам малко информация по планинските чукари. Тя се казваше „Последен шанс“ и до ден-днешен непоклатимо си стоеше в челната десетка на бестселърите, въпреки че първото ѝ издание датираше отпреди четири години, а общият ѝ тираж надхвърляше три милиона екземпляра. Впрочем защо преди четири години? Не преди четири, а преди шест, просто аз все още продължавах да мисля в категории от деветдесет и девета година. И нямах представа дали „Последен шанс“ се намира все така в класациите на бестселърите. Дявол да го вземе, колко трудно е да се свикне с този нов начин на възприятие!

Може би все пак не бе чак толкова зле, че всичко се случи в навечерието на дългите празници и никой от моите близки не е в Москва. Докато те се приберяха, аз щях да успея да надмогна ужаса и объркването си, щях да преодолея слабостта си и щях да събера сили, за да узная фактите… А може би щеше да ми провърви и думите на лекаря щяха да се окажат пророчески. Щяха да минат няколко дни и аз щях да си спомня всичко. Сам.

Светка нахлу в стаята ми като ураган. Въпреки че ярката светлина все още ми бе противопоказна и спуснатите плътни завеси пред прозорците поддържаха постоянен полумрак около мен, появата на дъщеря ми страшно ми напомни за нещо като карнавал — толкова много цветове и блясък имаше в дрехите ѝ и в самата нея. Посърналата болнична стая веднага разцъфна в ярките петна на оранжевите портокали, в лъскавото бордо на наровете, в пъстрите пакети на соковете и в шарените обвивки на бонбоните. И сред цялото това тропическо многообразие от цветове махаше с крилца и пърхаше из дрезгавата мрачина на стаята едно ярко и весело папагалче — моята дъщеря Светлана. Интересно — какъв ли е цветът на косата ѝ сега? По едно време бе тревистозелен, след това — розов, после — тъмночервен, а последния път главицата ѝ приличаше на яйчен жълтък. Но както вече разбирах, за мен последният път датираше отпреди две години. Дали оттогава нещо се бе променило в нея? Не, като че ли нищо не се бе променило, макар че нямаше достатъчно светлина, за да определя с точност, но това, че косата ѝ не бе руса — т.е. такава, с каквато я бе дарила природата, — беше сигурно. Е, почти сигурно. А тези блестящи точки без съмнение бяха същите онези метални топчета, които и преди стърчаха от ушите и от ноздрите ѝ.

— Татко, какво става, наистина ли нищо не помниш? — удари право в целта тя още с първото изречение.

Честно казано, почувствах се обиден. Нито добър ден, нито как си, нито дума в знак на съпричастност и насърчение. И откъде ли беше научила какво точно ми има? Нима Василий Григориевич ѝ беше казал за моята амнезия? Ами да, сигурно, та нали не бях успял да го предупредя, че засега искам да запазя това в тайна.

— Кой ти каза? — попитах строго, опитвайки се да седна на леглото, та поне да не изглеждам като напълно безпомощен инвалид.

— На мен ми каза докторът, когато ми се обади. Но общо взето — всички знаят. Какви ги говориш! Знаеш ли какво става там, долу? Тълпи!

— Къде долу? Какви тълпи?

— Твоите фенове от местните хора, с които не си могъл да се срещнеш заради катастрофата. Дежурят поред, самите те ми го казаха, току-що говорих с тях. Притесняват се как си, що си. Някоя от медицинските сестри им изтърсила, че си загубил паметта си и те от два дни обикалят около болницата и непрекъснато обсъждат как ще живееш оттук нататък и ще можеш ли да пишеш книги. Разказват си един на друг „Просто Мария“ и се чудят дали и при теб положението е като при Мария, или е по-различно.

— Каква Мария? — не разбрах аз.

— Ами имаше такъв сериал — май че беше мексикански или бразилски. Та така, освен това долу се навъртат и журналисти, някой им е казал и за катастрофата, и за това, че си изгубил паметта си, и те чакат да видят дали ще могат да докопат някаква информация. Само че лекарите мълчат като партизани, и сестрите — също, явно са им набили канчетата, след като феновете ти са започнали да обсаждат болницата. Изобщо, тате, всички вестници писаха за теб, но без подробности. И сега чакат подробностите.

Светка говореше бързо и възбудено и дори в сумрака виждах как горят очите ѝ. Щом излезете оттук, журналистите веднага щяха да я наобиколят, защото тя не беше от медицинския персонал и нямаше задължението да пази тайна. А аз със сигурност знаех, че Светка нямаше да я опази.

— Как вървят нещата при теб? — колкото може по-спокойно попитах аз, опитвайки се да отклоня разговора от проблемите с моята изгубена памет.

— А, какви ти неща! — безгрижно махна с ръка тя. — Нищо интересно не се е случило за една седмица, а за другото ти и без това знаеш.

Значи аз се бях виждал с нея преди седмица. Интересно — при какви обстоятелства? Дали бях ходил у тях да им занеса поредния порцион пари? Или пък се бях срещал с дъщеря си на друго място?

— Е, всичко се случва — предпазливо вметнах аз, налучквайки опипом пътя в плътната мъгла. — За една седмица би могла и да се омъжиш, и да зарежеш следването си в института…

— Тате, какви ги говориш?

Очите на Светка се разшириха, сетне рязко се присвиха и се превърнаха в цепнатинки, през които едва-едва се прокрадваше блясъкът на светлите ѝ ириси. Папагалчето кацна на клончето и наклони пъстрата си главица на една страна, обмисляйки ситуацията.

— Какви ги говориш — бавно повтори тя, — наистина ли нищо не помниш?

Сметнах, че ще е по-добре да си замълча. Нека си мисли каквото ще.

— Да не би да се учудваш, че веднага дотичах при теб? Сигурно не можеш да проумееш как така толкова години ти се цупех, а сега изведнъж дотърчах?

Аз продължавах да мълча, защото дъщеря ми поставяше въпросите съвсем правилно и това осезаемо свидетелстваше, че тя изобщо не е толкова глупава, колкото си мислех.

— Всичко е ясно — въздъхна Светка. — Ти наистина нищо не помниш. А поне, че се срещнахме в Александровската градина помниш ли?

— Не — рекох след кратък размисъл. — Кога беше това?

— Есента, през октомври. Аз сама ти се обадих и те помолих да се срещнем на четири очи, без мама. Трябваше да се посъветвам с теб за едно нещо.

— И какво стана, посъветва ли се?

— Да. Разказах ти всичко и ти обясних защо не мога да разчитам на мама и на това, че тя ще ме разбере. Ти обеща да ми помогнеш. И тогава аз изведнъж разбрах, че ти си ми много близък и скъп човек и че съм била пълна глупачка, като съм страняла от теб. Мама не ме разбира, а ти веднага ме разбра. Обеща ми да уредиш всичко. Аз толкова много се надявах… ние се надявахме… А сега излиза, че всичко си забравил.

— Ами припомни ми го — предложих ѝ уклончиво.

Оказа се, че дъщеря ми наистина бе зарязала следването си в института — тук бях уцелил десетката, макар да говорех наслуки. Едва когато стигнала до четвърти курс, изведнъж — ни в клин, ни в ръкав — тя разбрала, че професията, която си е избрала, не ѝ е интересна, че вече не искала да бъде икономист, а мечтаела да преоткрие себе си на попрището на музикалното продуцентство. И сега била влюбена в някакъв Гарик, който бил безумно талантлив музикант и за когото се канела да се омъжи. Но за да успеел този дивен самороден гений да се изяви в целия си блясък, трябвало непременно да заминат за Англия и там да запишат два негови диска в някое добро студио. Тоест за начало той трябвало да съчини песните и композициите, и то в такова количество, че да запълни с тях два часа, а за целта се налагало да бъдат създадени условия за творчески процес. И чак след това възниквала възможността да се постигне споразумение с англичаните, да се плати за студиото и за работата на техническия му персонал и да се запишат дисковете. После трябвало да се направи клип и да се прокара в някоя телевизия. Клипът трябвало да се поръча на добър снимачен екип, а щом снимачният екип бил добър, значи щял да бъде и скъп. Аз съм се отнесъл с разбиране към творческите търсения на любимата си дъщеря, пожелал съм ѝ щастие в личния живот и успехи на новото поприще и съм ѝ обещал, първо, да не казвам нищо на майка ѝ и, второ, да ѝ дам пари. Много. Толкова, че да ѝ стигнат за битови разходи през периода на творческите ѝ терзания, за записа на дисковете и за сътворяването на клипа. И, трето, обещал съм, когато клипът придобие завършен вид, да използвам многобройните си връзки из телевизиите и да уредя да го завъртят по някой от телевизионните канали. Убийте ме, ако помнех и една дума от онова, което ми разказа Светка!

— И колко пари съм ти дал досега? — полюбопитствах аз.

— Засега — николко. В смисъл че ти ни даде малко долари, за да можем с Гарик да се оправим на първо време, и каза, че през януари ще предадеш новата си книга в издателството, ще получиш хонорар и ще ни дадеш и останалите пари.

— И дадох ли ви ги?

— Не.

— Защо?

— Не зная — жално въздъхна Светка.

— Може би не съм предал книгата си? Може да не съм я дописал?

— Какви ги говориш, тате, тя вече излезе, продава се по всички сергии.

— „Времето на дизайна“, нали? — уточних за всеки случай, та да сме наясно за коя книга ставаше дума.

— Абе, тате, какви ги говориш? „Времето на дизайна“ излезе още през деветдесет и девета година. А след нея ти написа още една книга — за брокерите на недвижими имоти, които продават апартаменти. Забравил ли си?

Забравил бях. Ама че ужас! Помнех, че пишех книга за дизайнерите и тъкмо се канех да я завърша с ударни темпове, та затова бях решил да се уединя за няколко седмици във вилата си. Оказваше се, че съм я дописал и тя отдавна вече е излязла, а след това съм успял да навъртоля още нещо и това още нещо също е излязло. Боже мой, в какъв кошмар бях попаднал!

— Как се казва новата ми книга?

— „Триъгълният метър“.

Значи „Триъгълният метър“… Това словосъчетание не пробуди никакво раздвижване в паметта ми. Мозъчните ми клетки дори не помръднаха. Я стига, наистина ли бях написал такава книга? Наистина ли бе възможно месеци наред да работиш върху нещо, да събираш материали, да ги обмисляш, да градиш интригата, да вникваш в душите на героите, да страдаш и да се радваш заедно с тях и след това да не си спомняш нито една дума от написаното? Изведнъж ме втресе.

— И въпреки всичко не разбирам — потръпнах аз и се завих старателно с одеялото — защо не съм ти дал парите веднага щом съм ти ги обещал. Защо е трябвало да чакам хонорара си? Че аз разполагам с тези пари. Да не би да не ми казваш всичко?

Света видимо се смути и очите ѝ отново се присвиха, както ставаше винаги когато се канеше да говори за неприятни неща.

— Ти каза, че това трябва да бъде тайна между нас двамата. Че, един вид, на жените не можело да се има доверие и ако твоята Лина научела, че си ми дал такава камара пари, първо, нямало да бъде доволна от този факт и щяла да ти вдигне скандал и, второ, при всички случаи щяла да каже на майка ми. Понеже те се познават. Ако си изнесял тези пари от къщи или си посегнел да ги изтеглиш от сметката си, Лина веднага щяла да разбере. Ти каза, че на теб щяло да ти е по-лесно да ѝ обясниш, че уж за новата си книга си получил по-малко пари, защото си преминал на друга схема за разплащане с издателите си, при която в началото ти дават малък аванс, а после ти изплащат процентите от тиража. В смисъл че Лина нямало да може да проследи тиражите, защото и без това била затънала в собствените си грижи. Абе може и да не съм разбрала правилно, нямам понятие от вашите писателски работи, но ти със сигурност каза, че ще ми дадеш парите, когато предадеш ръкописа си, иначе Лина щяла да научи. Тате…

— Кажи, дъще?

— Ние с Гарик толкова разчитахме на това, защото ти твърдо ни обеща. И Гарик толкова ти хареса!

— Какво, и с Гарик ли се познавам?

— Ами да, разбира се! Ти каза, че първо трябва сам да чуеш неговата музика, за да разбереш дали той наистина е чак толкова талантлив, или аз съм заслепена от любов. Запознах ви, Гарик ти изсвири няколко композиции, те много ти харесаха и ти каза, че на всяка цена ще ни помогнеш, за да осъществим идеята си. Какво, да не би да си се отказал? Аз се притеснявах да ти напомням, но през януари ти не ни даде парите, не ни ги даде и през февруари, и през март също не ни ги даде.

— Света, трудно ми е да отговоря на въпроса ти.

— Но защо?

Започнах да се ядосвам. Какво означаваше защо. Откъде да знаех защо не съм ѝ дал парите, които съм ѝ обещал! Ами не помнех защо! Може би съм имал някакви причини, възникнали са някакви обстоятелства, но щях да си изясня това едва когато възстановях в паметта си събитията от последната една година, девет месеца и десет дни, когато съберях елементите един по един и успеех да сглобя цялата конструкция до най-малкия детайл. Можех да го направя или по разкази на очевидци, или ако си спомнех всичко сам. Докато това не станеше, не бях в състояние да отговоря на нито един въпрос на дъщеря си.

— Не зная — отвърнах дръпнато аз. — Не помня. Не ме питай какви са причините за моите постъпки, забравил съм ги. Щом съм ти обещал пари, ще ти ги дам. Извинявай за закъснението.

— Не се сърди. — Светка най-сетне престана да се движи енергично напред-назад из тясната стая и приседна до мен на леглото. — Благодаря ти, че не ни подведе. С какво да ти помогна? Какво мога да направя за теб? Да намеря ли някакви лекари, някакви лекарства? Или може би искаш нещо специално за ядене? Само ми кажи — ще направя всичко.

— Нищо не ми трябва, и без това си домъкнала толкова неща, че за една седмица няма да мога да ги изям. От теб се иска само едно: да не разказваш нищо за мен. Мога ли да разчитам на това?

— И още как!

Дъщеря ми се притисна към мен и в носа ме удари ароматът на парфюма ѝ, който не можех да понасям, понеже миризмата му, неизвестно защо, ми напомняше един евтин освежител на въздуха, който поставяха в обществените тоалетни. Без да искам, се намръщих и се отдръпнах. Светка веднага скочи.

— Аз ще вървя, може ли? Влаковете са на големи интервали, ако закъснея за този, който тръгва след малко, следващият е чак подир два часа.

— Разбира се, върви — рекох аз, обзет от срам да призная дори пред себе си, че изпитвах облекчение. Паническият ужас и чувството за пълна безпомощност пред непознатия, криещ и без това множество опасности свят, отново ме обхванаха и аз исках единствено да бъда сам и да не виждам никого. Когато около мен нямаше никого, можех да се утешавам с илюзията, че всичко е наред, че сега сме юли деветдесет и девета година и че в живота ми не се е случило нищо, за което да не зная. Всеки човек, който влизаше в стаята ми, бе потенциален източник на страх, особено ако това не бе чужд човек, а някой, който знаеше каквото и да било за моя живот от последните почти две години. Защото той знаеше онова, което самият аз не знаех за себе си. Само онзи, който е бил в подобно положение, ще разбере колко неприятно е това усещане.

Доста бързо се съвземах и възстановявах силите си, главата ми все още ме наболяваше, но почти не ми се виеше свят, а гаденето напълно премина. Бях извадил късмет, тъй като се бях отървал само с едно сътресение на мозъка, което беше силно, но не и опасно, иначе всички кости на черепа ми бяха здрави. На два пъти при мен идваха служители на пътната милиция и един следовател, но тяхното посещение можеше да се брои за чиста формалност, тъй като не помнех нито обстоятелствата, при които съм се сблъскал с джипа, нито самия джип. Веднага след катастрофата бяха замъкнали с автовоз смачканата ми кола на някакъв платен паркинг, но след като осъзнаха значимостта на моята персона, казаха, че няма да ми вземат пари.

Василий Григориевич с искрен ентусиазъм следеше моето бързо оздравяване, ала на мен постоянно ми се струваше, че все му се иска да подхване някакъв разговор помежду ни, но се притеснява. Оказа се, че съм бил прав. Разговорът се състоя, но не с него, а с главния лекар на болницата — една пълна жена на средна възраст със зли очи. Може да прозвучи странно, но винаги съм си мислил, че пълните хора непременно трябва да са добри… С отпуснатото си безформено тяло тя, кой знае защо, ми напомняше медуза, която се поклаща сред тихите вълни на студеното море. Всяка проява на злоба винаги предизвикваше у мен усещане за студ.

— Андрей Михайлович, вие имате нужда от по-квалифицирани грижи, отколкото сме в състояние да ви осигурим ние в условията на нашата болница — заяви главният лекар. Аз слушах нейния спокоен и уверен — засега — глас и в ума ми витаеше образът на едноцветна медуза: една такава сивкаво-синкава, матова и без каквито и да било преливащи оттенъци. — Сам разбирате, че ние нямаме нито диагностична апаратура, нито лекарства. Лекуваме ви на око, а това крие опасности, защото можем да не забележим нещо и да пропуснем друго. Трябва да помислите дали да не постъпите в някоя добра клиника в Москва.

Точно това никак не ми се искаше! Или по-точно — нямах нищо против добрата клиника, но изобщо не си представях как мога да организирам своето преместване. Ако Муся беше до мен, отдавна вече щях да лежа в някое платено отделение и най-добрите лекари с всички сили щяха да работят върху пострадалата ми глава. Но Муся я нямаше. И жена ми Лина също я нямаше. Вярно — имах Борис, приятеля си от детинство, който бе енергичен и повратлив и разполагаше с всевъзможни връзки, но на телефоните, които помнех, не го намериха, а ако самият аз положех усилия да издиря него или някой друг познат, това означаваше да съобщя на всеослушание, че съм изпаднал в безпаметство. Периодът от почти две години беше дълъг, твърде дълъг срок и нямаше как да не се издам в разговорите си с хората. Бих могъл да се обърна към моя издател и той вероятно щеше да уреди нещата, но и това не ми изглеждаше безопасно: ами ако през тези две години съм развалил отношенията си с него до такава степен, че сега просто бе неприлично да го търся с каквито и да било молби? Може би дори вече имах друг издател? За когото и да си помислех, разсъжденията ми ме отвеждаха до един и същи резултат: че не знаех дали мога да се обърна към съответния човек и дали мога да му се доверя. Дори вече не бях сигурен и в Муся, защото все пак две години наистина не бяха малко време. Затова реших да продължа да си лежа в тази забравена от бога малка болница, докато всичко не се наместеше и не се уталожеше.

— Аз съм напълно доволен и от грижите, и от лечението — възразих.

— Вие — може би. — Медузата придоби металносивкав оттенък, който преливаше в ледена гама, тъй като явно злобата на главния лекар бе повишила нивото си. — Но вашето пребиваване тук създава големи проблеми на цялата болница. Би трябвало сам да разбирате, Андрей Михайлович, че за нас, разбира се, е голяма чест да оказваме медицинската помощ, която е по силите ни, на такъв известен човек като вас, но това се превръща в тежко бреме за персонала ни. Нещо повече — и в прекалено тежка отговорност. Оборудването ни е старо, не разполагаме и с необходимите медикаменти. Просто нямаме средства, за да се сдобием с всичко това. Вие също знаете в какво състояние се намира в момента държавното здравеопазване. То не може да съществува без помощта на спонсори…

Ами да, разбира се, те не се плашеха от това, че могат да уморят с лечението си някой пенсионер от село, защото каквото и да станеше, никой нямаше да разследва случая и да се оплаква. Но ако нещо се случеше с мен, щяха да хвърчат глави. И главният лекар ненапразно завъртя разговора около спонсорската помощ. Правеше ми, тъй да се каже, намек. Но какво можех да сторя аз, с какво можех да отговоря на този намек? Та аз нямах никаква представа дали разполагам с пари и ако разполагам, колко са те? Нали не бях дал пари на Светка и очевидно това не бе току-така. Може би в момента съм банкрутирал. Може би Лина бе подхванала някакъв бизнес, беше вложила в него всички пари, които имахме, че на това отгоре бе взела и още назаем, но се бе провалила и бе изчезнала за Шотландия не за да усъвършенства английския си език, а за да се скрие от кредиторите си. И сега аз не можех да обещая на никого и три рубли, тъй като просто ги нямах.

Но защо ли тази очилата дебела лелка толкова се страхува? Та нали състоянието ми се подобрява и нямам никакви усложнения. Или тя премълчава нещо? И в действителност съм получил далеч по-сериозна травма от тази, за която са ми казали?

— Нещо не е наред при мен, така ли? — загрижено попитах аз. — И вие се притеснявате за състоянието ми?

— И за състоянието ви — също. Но не е само това.

— А какво още? — намръщих се аз.

— Андрей Михайлович, за да ви осигурим отделна стая, трябваше да изнесем в коридора осем тежко болни. И то само защото преди празниците много пациенти пожелаха да бъдат изписани, тъй като сега започва засаждането в личните стопанства и хората трябва да се погрижат за зеленчуковите си градини. От десети май напливът на болни отново ще се увеличи и ние няма да се справим без стаята, която заемате вие. Четири от стаите ни са негодни за използване и ако можехме да ги ремонтираме и да ги пуснем в употреба, щеше да се появи възможност да ви оставим сам. Но нямаме пари за ремонт. Освен това пред болницата постоянно се тълпят хора, досаждат на персонала, опитват се да се промъкнат вътре и да се доберат до стаята ви. Това ни пречи.

Да-а, натискът върху моя портфейл ставаше все по-осезаем. Металносивкавият цвят на телцето на медузата постепенно започна да се разрежда с розови и тревистозелени райета в по-топли гами, вероятно защото главният лекар търсеше аргументи, с които да ме убеди в правотата си, та затова се бе отказала от резкия си тон, преориентирайки се към доводите на разума, или в най-лошия случай — на емоциите.

— Общо взето, вие искате да ви освободя от присъствието си — сухо констатирах аз.

— Това е грубо по форма, но вярно по смисъл — кимна с одобрение главният лекар, след което моята любима медуза започна да прелива във всички цветове на дъгата. Ала оттенъците ѝ продължаваха да бъдат все така студени. — Ние ви оказахме първа помощ и сега е време да се преместите на по-подходящо място.

— Но вие нямате право да ме изгоните, аз съм болен.

— Какво говорите, Андрей Михайлович! — Гласът ѝ малко поомекна, а по тялото на любимата ми медуза избиха петна в топъл оттенък с цвят на глина. — Никой не ви гони. Аз просто ви моля да вземете под внимание и това с какви трудности се сблъскваме покрай вашата хоспитализация. Ако искате да останете тук, ще ви се наложи да лежите в стая с петнадесет други болни. Това ще ви допадне ли?

Добър въпрос. Щеше ми се да видя онзи човек, комуто това би допаднало. Те не искаха да се занимават с мен и се страхуваха от скандал, ако нещо със здравето ми не е наред, но бяха готови да поемат риска, в случай че аз спонсорирам болницата им. Ала ако аз откажех да я спонсорирам, то и те не искаха да рискуват за без пари. Какво пък — беше разумно! При всички случаи разбирах тревогите на Медузата.

— Хайде да се спазарим така: аз ще полежа при вас още няколко дни, докато вашите пациенти не започнат да се връщат от зеленчуковите си градини. Надявам се, че през това време ще се появи някой от моите близки и ще уреди нещата.

— Аз и сама мога да ги уредя — с готовност се отзова главният лекар. — Ще се обадя във всички московски клиники и ще разбера къде са най-добрите невропатолози и къде условията са най-приемливи. Ние ще ви осигурим транспорт, за да можете да се придвижите до съответното място. Ще трябва само да ми кажете за каква сума можем да дискутираме. Колко пари бихте изхарчили за клиниката? Доколкото разбирам, няма да пожелаете да лежите в безплатно отделение, защото там и грижите, и условията, и храната са много по-лоши, пък и не разполагат с отделни стаи. Посочете ми сумата и още утре ще бъдете настанен в прекрасна болница, а на закуска ще ядете сандвичи с черен хайвер.

Посочете ми сумата… Лесно бе да се каже. Но аз дори не знаех какво става в момента с парите ми. Ако наистина съм предал новата си книга през януари, значи би трябвало да съм получил хонорара за нея, но тъй като не съм дал пари на Светка, вероятно са възникнали някакви проблеми. Какви ли? Да не би да са ми потрябвали пари за нещо друго, за нещо по-важно? Нищо чудно. Но за какво? И колко? Нямах представа какво ставаше в момента с моите сметки и с наличните ми пари, които държах вкъщи. И нямаше да узная, докато или сам не си спомнех, или не се появеше човек, който бе запознат с финансовото ми състояние. А кой можеше да бъде този човек? Жена ми Лина ли? Да, но ако тя все още ми беше жена. Муся Беловцева ли? Да, но ако тя все още беше мой литературен агент. Имаше твърде много ако. И твърде много неизвестни. А тази дебела жена, която седеше на стола срещу леглото ми, не искаше да разбере това. Може би тя изобщо не знаеше какво е амнезия и какво означава две години от живота ти да изчезнат в пропастта? Мислеше си, че ми е лесно да взема решение. Де да беше така!

— Разберете ме правилно. — Подбирах предпазливо и боязливо думите, за да не обидя главния лекар и да не срещна строгото ѝ мъмрене. — Ще бъда откровен с вас, защото сте лекар. Вие знаете, че съм изгубил паметта си. Опитайте се да се поставите на мое място и веднага ще разберете, че не мога да вземам решения, защото нямам представа какво е станало с живота ми през последните две години. Ще ви кажа честно, че аз дори не зная колко пари имам и дали изобщо имам пари. Искрено съжалявам, че моето пребиваване във вашата болница ви създава само проблеми, но ви моля да не ме гоните поне още няколко дни. Хората, които могат да помогнат и на мен, и на вас, ще се появят веднага след десети май и аз съм убеден, че тогава ще решим всички въпроси. Но ако трябва да бъда съвсем откровен, аз не съм абсолютно сигурен дали ще се намерят такива хора. Какво ли не би могло да се случи за две години. Днес разчитам на помощта на едни от тях, а току-виж — оказали ми я съвсем други и аз дори не мога да предположа кои могат да бъдат те. Ако паметта ми се възстанови, всичко би било много по-просто и по-лесно. Обещавам ви, че ако нещо не е наред със здравословното ми състояние, че ако вашите лекари не са забелязала нещо или са го пропуснали, аз никога и никъде няма да се оплача и дори няма да обеля дума по този въпрос. Твърдо ви го обещавам.

— Е, добре — въздъхна тя и жестът, с който оправи косата си, недвусмислено ми подсказа, че носи перука. Медуза с перука. Супер! Просто супер! Спомних си, че някъде преди около пет години написах една пиеса, която по жанр беше страхотно смешна комедия, но все не можех да ѝ измисля подходящо заглавие. Мъчех се, мъчех се, но така и не успявах да го съчиня, а после окончателно зарязах идеята си да публикувам въпросната пиеса и се впуснах в сътворяването на поредния си бестселър. Сега тя най-сетне се сдоби със заглавие и можех да я предложа на издателите. „Медуза с перука“. Дори за миг се разсеях, не чух какво ми дуднеше дебеланата главен лекар и успях отново да се включа в разговора след известно усилие. — Да допуснем, че вие криво-ляво ме убедихте. Но какво да правим с хората, които обсаждат болницата? Те наистина ни пречат да работим. Освен това сред тях има не само местни журналисти — от Талдом, а и московски. Те искат да пишат за вас, но тъй като не могат да получат никаква информация за знаменития Корин, а трябва да оправдаят пребиваването си тук, нали си представяте за какво ще напишат?

— За какво?

— За това, че писателят Корин лежи в талдомската болница, в която… стой, та гледай. Разбирате ли? Да, ние сме бедни — това го знаят всички местни жители и се примиряват с факта, че в стаите има по шестнадесет души, че тоалетните са по една на етаж и че санитарките не достигат, за да се поддържа чистота навсякъде, че няма санитарни техници и електротехници, за да работят канализациите и всички уреди, че няма боя, за да се придаде приличен вид на стаите и на сградата, да не говорим за липсата на гумени покрития по стените. А пък за това, че няма лекарства и оборудване, дори и дума не отварям. Но не искам всички вестници да плюят нашата болница просто защото им се налага да напишат нещо за вас. И как трябва да постъпим в този случай?

Наистина — как трябваше да постъпим? Не знаех. Но разбирах доводите на главния лекар по тази точка и напълно ги споделях.

— Имате ли някакво предложение? — поинтересувах се загрижено.

— Бих ви предложила да пуснете журналистите в стаята си и да им дадете интервю. Да отговорите на всичките им въпроси, да им подадете материал за писанията им и нека си отидат оттук.

Да бе, как ли пък не! Да ги пусна тук, да им разкажа, че съм изгубил паметта си и да оглася това пред цялата общественост. Ами ако скриех, че имам амнезия? Светка каза, че и без това всички знаят, че съм изгубил паметта си, но пък аз можех да им заявя, че паметта ми се е възстановила и сега всичко е наред. Това, разбира се, беше съблазнителна идея, но едва ли бе осъществима, тъй като не бях в състояние да отговоря смислено на нито един въпрос. Господи, каква огромна яма зееше пред мен — една година, девет месеца и десет дни! Всичко бе пропаднало в нея, буквално всичко — всеки опит да разбера нещо, да взема елементарно решение, да отговоря и на най-простия въпрос. А може би напразно изпадах в паника? В края на краищата какво чак толкова страшно щеше да стане, ако всички научеха, че съм изгубил паметта си? Амнезията не беше нито сифилис, нито СПИН, нито наркомания, нито пък некрофилия — защо трябваше да се притеснявам от нея? Тя беше нещастен случай, последствие от травмата и шока. Може би напразно се самонавивах.

Не, не исках да афиширам проблемите с паметта си. И изведнъж разбрах защо. Страхувах се да не стана смешен. Страхувах се да не изглеждам нелепо. Та аз наистина не знаех какво бе станало с живота ми през тези две години. И щях да разговарям с журналистите като Корин в изданието си от деветстотин деветдесет и девета година. А какъв беше той в изданието си от две хиляди и първа година? Та аз дори не знаех как пресата бе възприела романа ми „Времето на дизайна“ и онзи, как му беше името… „Триъгълният метър“, от който не помнех нито една дума и нито една мисъл. Може би в течение на две години ме бяха разбивали на пух и прах и ме бяха сравнявали със земята, може би аз им се бях зъбил или, точно обратното — бях премълчавал или бях коментирал снизходително критиките към мен. При всички случаи не можех да се срещна с журналистите, докато не разберях какъв тон трябва да държа, за да не изглеждам като пълен идиот.

— За съжаление не мога да дам интервю — признах натъжено. — Това е абсолютно невъзможно. Може би вие ще успеете да си изкривите душата, да измислите нещо и да си поговорите с тях?

— Какво например?

— Ами че състоянието ми е много тежко, че никой не бива да влиза при мен, но за сметка на това, както бе прогнозирал лекуващият ми лекар, паметта ми напълно се е възстановила. Прибавете някои подробности за това как общувам с персонала, какъв сладур съм, как медицинските сестри ме обожават, колко геройски се държа и колко ми харесва тук. Толкова много ми харесва, че дори не искам да се преместя в друга болница.

— А после вие няма ли да започнете да ме опровергавате и да твърдите, че всичко, което съм казала, е лъжа? — погледна ме подозрително тя, но въпреки това напрежението в израза ѝ видимо спадна. Явно този вариант ѝ се бе сторил съвсем приемлив. Кой знае дали моето строго медузище имаше чувство за хумор, но при всички случаи отпуснатата ѝ желеобразна повърхност изведнъж се набразди в раирана окраска, а по краищата ѝ изби очарователен провинциален десен на едри капки. Тя, тъй да се каже, се развесели.

— Обещавам — твърдо казах аз. — Ако искате, мога да заявя това в присъствието на целия персонал и да го потвърдя в писмен вид.

— Надявам се да не става нужда — пестеливо се усмихна главният лекар и изнесе от стаята своята месеста медуза, с която аз вече почти бях свикнал.

Определено придобитият в детството ми навик да виждам и да чувам хората с помощта на образи от света на флората и фауната много помагаше в живота. Поне на мен.