Фантомът на паметта

Глава 17

— Трябва да направим нещо по този въпрос — замислено повтори Елена, когато свърших с разказа си за събраните материали и за пътуването ми до Германия.

— Разбира се, че трябва — изсумтях аз, — никой не се съмнява в това. Но искам да зная как точно стоят нещата и за кого точно става дума, за да не навредя на самия себе си. Нали си работила като следовател, искам да чуя мнението ти за материалите, които са в компютъра ми.

— Андрюша, от три години вече не работя в системата, а по днешните стандарти това е твърде много, наистина много, повярвай ми. По-рано, когато системата беше стабилна и хората работеха по десетина години на едни и същи места, човек лесно можеше да се ориентира в ситуацията дори и да излезеше от нея за три години. Сега нещата не стоят така. Всеки ден свалят някого, назначават някого, създават нови отдели и нови длъжности, сменят субординацията. Нещо повече — когато идва нов министър, той води със себе си своя отбор, заради който започва да променя цялата структура, та да даде доходна длъжност на всичките си приятели. Днес аз не съм подходящ експерт за теб.

— А кой може да бъде подходящ експерт за мен? Навярно са ти останали приятели и познати в Министерството на вътрешните работи. Свържи се с тях.

— Андрюша — тя тъжно се усмихна и ме погали нежно по ръката, — та ти си познавач на човешките души, нима наистина не разбираш тези толкова прости неща? Когато излязох в пенсия по инвалидност със страшна диагноза, всички бързо-бързо ме забравиха. Хората не обичат чуждата мъка и се стараят колкото може по-малко да контактуват със смъртноболни. Те са сигурни, че аз отдавна вече не съм между живите. На тях дори и през ум не им минава, че не само съм жива, но съм и здрава и че напълно съм се излекувала. На мен ще ми е противно да се срещам с тях, а те ще се срамуват да ме погледнат в очите. Не мога да тръгна срещу себе си и да се обърна към тях. Още повече че оттогава са минали три години и те отдавна вече са сменили и длъжностите си, и служебните си места. И още нещо, имам и едно съвсем делово съображение: ако някой следи всяка твоя крачка, в най-скоро време ще разбере, че ти си си спомнил всичко. И тогава с теб е свършено.

— Че откъде ще разберат? — учудих се искрено. — От това, че съм дошъл при теб ли? Че аз те познавам като човек, с когото съм се лекувал по едно и също време и съм седял на една маса почти три месеца. Нашите срещи не говорят нищо.

— Не говорят нищо — съгласи се Елена, — но само дотогава, докато аз не започна да проявявам активност и да събирам информацията, която те интересува. От този момент нататък те ще започнат да се тревожат.

— Пак не си права. С теб сме се запознали в санаториума, ти си ми харесала, издирил съм те, още повече че когато си тръгваше, ти ми остави координатите си. Разказала си ми, че преди си била следовател, а аз, на свой ред, съм споделил с теб замисъла на моята книга, посветена на милицията. Какво по-естествено може да има в тази постановка от твоята готовност да ми помогнеш с подробностите от професионално естество? Нищо опасно не виждам.

— Андрюша, забравяш, че имаш работа не с писатели, а с офицери от Министерството на вътрешните работи. Да, те ще си помислят точно така, но след това няма да сложат точка, а запетая и ще продължат: за всеки случай трябва да проверим дали това е така или не е така. И ако ти се издадеш дори и с един поглед, дори и с един звук и по някакъв начин намекнеш, че си си спомнил всичко или че ние с теб отдавна се познаваме, цялата ти конспирация ще иде по дяволите.

— Мога да ти гарантирам, че с нищо няма да се издам — гордо обещах аз. — За това, че паметта ми се е възстановила, ще знаеш само ти.

— Това е повече от достатъчно — подсмихна се тя. — Бих могла да направя само една невнимателна стъпка, да отроня една непредпазлива дума — и това ще е краят на всичко. Разбира се, ще се постарая да бъда максимално предпазлива, но не мога да ти дам стопроцентова гаранция. Отговорността е доста голяма. Дори нямаш представа колко лесно могат да ни засекат. Повярвай ми, все пак съм бивш следовател. Да речем, пазаруваме с теб в магазина и си разменяме обичайни реплики, а до нас стои някакъв човек, който се заслушва във всяка наша дума. Или пък седим в даден ресторант, а на съседната маса има някое ухо. Разбери — ние не бихме могли дори за двадесет и четири часа да се престорим на двойка, която се познава всичко на всичко от пет месеца и която няма общо минало, освен онези няколко седмици, които е прекарала заедно в санаториума. Такова превъплъщение изисква огромно напрежение и непрекъсната съсредоточеност. А за да успее човек в това, трябва дълго да се учи и да тренира. Ние с теб няма да успеем да го постигнем.

— Мисля, че се страхуваш! — сърдито уточних аз.

— Това не е страх и песимизъм, Андрюша, това е трезва оценка на реалните ни възможности.

— Добре — взех решение и дори усетих нещо като прилив на сили, — ще заминем на вилата. Там никой няма да ни види и няма да ни подслушва. Нека си мислят, че съм завъртял любов с теб в лоното на природата и на прилично разстояние от жена си. Засега няма да правим никакви резки движения.

— Ти си полудял! — възкликна тя. — Как така ще отидем на вилата ти? Ами ако жена ти дойде там?

— Няма да дойде.

— Не можеш да бъдеш сигурен в това… Скандал ли искаш?

— Сигурен съм. Тя няма да дойде. А дори и да дойде, няма да има скандал. С днешна дата Лина все още много силно желае да остане моя жена. И ще изтърпи всичко.

— Не те разбирам… толкова странно се изразяваш. Не смяташ ли за нужно да ми обясниш какво имаш предвид?

Че какво имаше за обяснение тук? Ох, по-добре да не си бях спомнял! Неслучайно Елена почти две години ми набиваше в главата, че с нас се случва само онова, от което се страхуваме, че със собствените си страхове сами си навличаме нежелани събития, че мисълта притежава невероятна съзидателна сила и е способна да формира реалността. Всичко това ми изглеждаше като някакво засукано езотерично бълнуване и единствено фактът, че Елена бе успяла да се излекува сама, без помощта на хирурзи и всевъзможни химиотерапии, ме удържаше да не правя резки изказвания. А Елена непрекъснато ми повтаряше: Ако ти се страхуваш да не бъдеш унижен, значи смяташ, че в теб има някакви качества, които могат да направят подобна ситуация възможна. Здравенякът не се страхува, че ще бъде набит, защото е сигурен, че няма слаби места. А човекът, който се страхува, че ще бъде набит, мисли, че има слаби места. Ако той се възприема като такъв, значи и останалите хора ще се отнасят към него по същия начин. Ако човек смята, че не е достоен да бъде обичан, никой не го обича. Ако човек смята, че могат да го унизят, задължително ще го унизят. Аз се страхувах да не бъда унизен и ето че, първо, на главата ми се бяха стоварили онези четирима изроди, а после — и историята с Лина и нейния млад любовник.

Спирачките на Лина буквално бяха отказали. Тя изобщо не държеше сметка за нищо и вършеше грешка след грешка, докато най-накрая аз повече не можех старателно да си затварям очите пред нейната връзка. А бог ми е свидетел, че се опитвах с всички сили да го правя, защото нямах нужда от изясняване на отношенията и от конфликти с нея и си внушавах, че всичко това само така ми се струва, че си въобразявам разни неща, че Лина е вярна съпруга и прекрасна майка. Да, тя беше ходила до Швейцария да си прави пластична операция, да се подмладява и да коригира фигурата си, но в това нямаше нищо неестествено, тъй като всяка жена иска да изглежда добре. Да, напълно бе престанала да се интересува от секса с мен, но това ми идваше дюшеш, тъй като отдавна вече не ме вълнуваше като жена. Да, на нея много по-често от допустимото ѝ се обаждаше един и същи мъжки глас, но, общо взето, Лина се въртеше в бизнессредите, където мъжете са повече от жените, и всичките ѝ разговори бяха все служебни, а пък и аз нямах навик да се вслушвам в интонациите. Да, тя вече на два пъти бе ходила на почивка без мен, като при това изтъкваше най-различни, но твърде убедителни мотиви. Да, беше престанала да идва на вилата, когато аз потъвах в трудова нелегалност, макар че преди ме посещаваше по веднъж на три дни, приготвяше ми храна, переше бельото и ризите ми и чистеше къщата. Но Лина беше толкова заета и работеше от сутрин до вечер, а аз чудесно се справях и със собствени сили, пък и така не се отвличах от заниманието си. И такива да и но се бяха събрали около няколко десетки. Докато в един прекрасен ден не се върнах от вилата извън графика и не я заварих с любовника ѝ във възможно най-недвусмислената ситуация. Възрастта му ме шокира — беше още момче.

Естествено нямаше никакъв скандал, аз мълчешком се обърнах и заминах обратно на вилата. След един час там дотърча и Лина и заяви, че ще се разведе с мен. Тя, общо взето, беше умна и интелигентна жена, но стресът от преживяното напълно бе размътил мозъка ѝ и затова говореше такива неща, които би било по-добре изобщо да не съм чул. И по-конкретно научих, че моето отпуснато, повехнало тяло не предизвиква у нея нищо друго, освен отвращение, че живеейки с мен, на нея не ѝ доставя никакво удоволствие да има вид на привлекателна жена, защото — просто до умопомрачение! — не иска да ме привлича. Че с този млад и надарен нерез е заживяла втори живот. Че нямам право да я упреквам за нищо, защото самият аз със собствените си ръце съм превърнал нашия семеен живот в унила сива руина: никъде не ходим, нищо не посещаваме, аз отказвам девет от всеки десет покани за театрални или кинопремиери, а на светски събирания ходя най-често сам и тя дори няма повод да облече тоалетите си и да сложи диамантите си; аз с никого не другарувам и при нас не идват гости, а пък на нея не ѝ е интересно да измисля всевъзможни номера, за да се прави на превъзходна и изобретателна домакиня пред майка ми; аз съм престанал да разговарям с нея, да споделям проблемите си и да ги обсъждам и с целия си вид съм показвал, че на извисения духовно писател му е скучно да живее с една бизнесменка и търговка. И така нататък по всички точки… На мен винаги ми се бе струвало, че съм подредил живота си много добре, че се държа така, както ми харесва, и че Лина възприема това, а изведнъж стана ясно, че положението изобщо не е безоблачно.

Естествено веднага се съгласих да ѝ дам развод. Лина малко поохлади страстта си, благодари ми за проявеното разбиране и ми каза, че след няколко дни заминава на едномесечни езикови курсове в Шотландия, а щом се върне — в средата на май, — ще се заеме с разтрогването на нашия брак и с уреждането на новия си живот със своето все още голо пиленце. Аз се съгласи с всичко, като изразих единствената си молба засега да не казваме на родителите си, защото тя щеше да иде в Шотландия, те нямаше как да се докопат до нея там и всички колективни усилия по промиването на мозъците ни щяха да се стоварят единствено върху мен. А аз не се съмнявах в това, че промиване щеше да има и то щеше да е изключително интензивно, защото и родителите на Лина, и моята майка щяха да организират мощна опозиция на нашето решение за развод.

Кога ли този чудовищен по своята безнравственост план беше узрял в главата на съпругата ми? Вероятно когато моята Олга Андреевна ѝ бе съобщила, че съм изгубил паметта си. А работата беше там, че нейният прекрасен сексапилен Ромео, в пълно съответствие с текста на Шекспир, внезапно бе охладнял към своята попрезряла любима и с очевидно облекчение беше въздъхнал, когато тя се бе изпарила да усъвършенства разговорния си английски език. Два дни преди катастрофата бях видял във вестника снимка, на която той прегръщаше едно прекрасно момиче — негова връстница, а текстът под снимката ме уведоми, че дъщерята на голям богаташ — известен в цялата страна собственик на медиахолдинг, по време на празника по случай рождения си ден най-сетне официално представила своя избраник, за когото възнамерявала да се венчае след десет дни в някаква екзотична страна, а сватбата щяла да се състои три дни по-късно, но вече в друга, не чак толкова екзотична, но затова пък по-престижна държава, в смисъл — икономически по-развита. С други думи в отсъствието на мамчето момченцето бързо-бързо беше излязло от нелегалност и се бе наканило да изчезне зад границите на досегаемостта. Разбира се, Лина бе научила това. И се бе изплашила да не остане на празна ясла. И щеше да остане, ако мен не ме бе споходила амнезията.

Представих си с какво отвращение беше правила любов с мен, когато пристигна в санаториума и ми разказа за нашата избухнала с нова сила страстна любов. Беше ѝ се повдигало от всяко мое докосване, беше имитирала удоволствие, беше се преструвала, докато стенеше, а аз, идиотът, се радвах… Господи, каква гнусотия! Лина ме бе унижила два пъти — веднъж на вилата, докато ми обясняваше до каква степен съм ѝ противен, а после — след катастрофата, когато ме бе лъгала. Наистина ли сам съм си навлякъл всичко това?

Но както и да стояха нещата, тя нямаше да дойде на вилата, докато аз не я помолех за това. За нея бе непоносимо да ме вижда, защото самата тя се бе оказала унижена и отхвърлена и трябваше да лекува раните си, а аз бях живият ѝ спомен за онова, което ѝ се бе случило. И освен това Лина с абсолютна сигурност не искаше да има близост с мен. По тази именно причина щеше да се прави на грижовна съпруга, чиято единствена тревога е да пази спокойствието на вдъхновения си съпруг. Колко искрено се зарадва преди два дни, когато се върнах от Франкфурт и заявих, че се каня да се усамотя на вилата! Дори не успя да скрие облекчението си, а аз, кретенът, се боях, че ще започне да предявява претенции към моето отвратително отпуснато тяло и симулирах главоболие. Глупак, глупак, трижди излъган ластун!

Но не можех да обясня тези неща на Елена. Нищо че с днешна дата тя бе най-близкият ми човек — нямах сили да ѝ разкажа за това как ме бе измамила и унизила жена ми.

— Лялечка, скъпа, хайде да не се ровим в семейния ми живот. Просто имай доверие на това, което ти казвам: можем спокойно да останем на вилата толкова, колкото си искаме.

— Но аз имам работа — несигурно възрази тя. — Днес е неделя и съм свободна, но утре вече ще трябва да работя.

— Отмени срещите си! — безапелационно настоях аз. — Обади се и кажи, че отменяш всичко.

— Не мога, Андрюша. Защото не става дума само за парите, които печеля по този начин. Става дума за хората, които имат нужда от помощ и се надяват, че аз ще им помогна. Те вярват, че ще ги науча да се борят с болестта си.

— Аз също имам нужда от твоята помощ.

— Но не така, както те. Когато ти беше болен, аз те лекувах. Сега болните са те и на теб ще ти се наложи да ме отстъпиш на тях.

— Но аз не мога да се откъсна от теб! — Вече почти крещях. — Като по чудо те намерих втори път. Не мога да се откъсна от теб.

— Не се откъсвай. — Тя отново се усмихна и се притисна към мен. — Можеш да останеш тук и съвсем не е задължително да се връщаш на вилата. Нали сам каза, че жена ти не те контролира, че няма да идва при теб, че ти не отговаряш на обажданията по телефона, а мобилният е велико нещо: от една страна, винаги си на линия, а, от друга — никой не може да провери къде всъщност се намираш — дали си в Москва, на вилата или пък зад граница.

Беше разумно. И наистина — защо пък да не останех при Елена? Разбира се, тук нямаше да мога да работя, но пък не се и канех. Трябваше да се ориентирам в собствените си неща и да обезпеча собствената си безопасност, а щеше да е по-удобно да се занимавам с това, ако съм в Москва, отколкото ако съм извън града.

— Трябва да си взема лаптопа с материалите и да събера тоалетните си принадлежности. Ще дойдеш ли с мен?

Елена кимна мълчешком, свали халата си и извади от гардероба дънките и пуловера си.

Муся се обади, докато още бях на вилата и вече слагах в чантата приборите си за бръснене. Защо ли беше толкова нетърпелива, след като сутринта ѝ бях позвънил, както се бяхме разбрали, а до вечерта имаше много време.

— Корин, спомняш ли си онази журналистка, едно такова дребничко момиченце, което взе интервю от теб в санаториума?

Дребничка журналистка ли? А, да, вероятно онази, която нарекох Врабчо. Беше приятно и умно момиче.

— Спомням си я. И какво?

— Иска да направи още едно интервю с теб, но вече за друго издание. Как гледаш на това?

— Нямам настроение. Работя, Муся, и не искам да се разсейвам.

— Както кажеш. Значи да ѝ откажа, така ли? Внимавай, Корин, помисли си добре, тя се опитва да подготви материал за един много сериозен вестник. Ако ти наистина се каниш да напишеш книгата за милицията, читателите на този вестник са тъкмо твоят контингент. Трябва да се представиш пред тях, да покажеш, че си автор, който не е ориентиран само към проблемите на съвременния бизнес, пък и да направиш заявка за новата си книга — та народът да чака!

— Как да ти кажа… — В главата ми се мерна една мисъл, която ми се стори не чак толкова глупава. — Знаеш ли, май си права. Дай ѝ телефонния ми номер и аз ще си уговоря среща с нея.

— Това е мое задължение… — малко учудено и дори обидено проточи Котараната, като постави особено ударение върху думата мое. — Кажи кога ще ти е удобно и аз ще я докарам на вилата.

Само това ми липсваше! Точно това изобщо не влизаше в плановете ми. Трябваше да се измъкна.

— Муся, не бъди нетактична. — Постарах се гласът ми да прозвучи с известна мазна похотливост. — Много добре си спомням онова момиче. Надявам се, то вече е навършило осемнадесет години? Ти ще си излишна по време на срещата ни.

— Ясно. — Тя се изсмя. — Май че остаряваш, щом се заглеждаш по млади момичета. Не, за бога, нямам нищо против — наистина е доста хубавка. Да ѝ дам ли телефона ти?

— Мобилния — напомних ѝ за всеки случай. — Не вдигам другия, дори съм го изключил.

— Добре. Само не забравяй да ѝ кажеш да изпрати материала си за проверка.

— Няма да забравя — обещах аз.

Двамата с Елена събрахме набързо партакешите ми, включително и дрехите, в една чанта, а в друга — купените предишния ден напитки и храни, които представляваха стабилен запас от продукти за две седмици, тъй като нямах намерение да увисна като храненик на ръцете на една самотна жена.

— Андрюша, все исках да те питам, но се притеснявах. — Елена ме подръпна за ръкава. — Защо имаш толкова странни отношения с телефоните? Защо не вдигаш обикновения, след като отговаряш на обажданията по мобилния си телефон? Така няма да можеш да се укриеш от никого?

— Първо, имам нов номер на мобилния си телефон, който знаят много малко хора, а номерът на другия ми телефон си е все същият години наред и е известен неконтролируемо нашироко, тъй че не можеш да си сигурен кой ще те открие по него. Може да са хора, които молят за нещо, или млади автори, журналисти и така нататък. А, второ, аз не се крия, а разумно дозирам контактите си. Представяш ли си колко време майка ми Ложе да ми мъти главата по обикновения телефон? Или пък жена ми ще започне да ми докладва как върви ремонтът. А така те се обаждат по мобилния телефон, аз нагло ги лъжа, че съм излязъл на разходка и нямам откъде да им върна обаждането, бързо рапортувам, че съм жив, здрав и сит — и край. А те знаят, че всяка секунда от този разговор струва пари. Ще вземем ли маслините или ще ги оставим тук?

— Ако не са лютиви, ще ги вземем.

— Лютиви са, взех ги за мезе към бирата.

— Тогава да си стоят тук, лютивото е вредно. Е, Андрей, всичко ли взехме? Можем ли да тръгваме?

Виждах, че Елена нервничи. Тук, в моя дом, тя не се чувстваше добре и искаше час по-скоро да се махне. Пък и на мен, кой знае защо, не ми беше приятно да съм тук. Виж ти, помнех с каква любов и грижовност строихме и обзавеждахме тази къща с Лина, колко книги бяха написани зад ей тази маса, колко идеи за сюжетни обрати бяха измислени в удобния шезлонг на просторната тераса, колко радост ми доставяше винаги самият факт, че се намирам на вилата. Особено когато бях сам. Или в компанията на някоя очарователна моя любима. Но все пак — повече, когато бях сам. Обичах тази къща. А сега изпитвах необяснима нервност и неудобство. Впрочем защо пък да е необяснима? Беше напълно ясно обяснима. Тази къща беше моя наполовина, а другата ѝ половина принадлежеше на Лина, и не само в контекста на думата собственост, но и в контекста на вкуса, миризмата, подредените тук вещи, които бяха на жена ми. След всичко, което си спомних, изпитвах почти физическа болка от факта, че съм тук.

— Да вървим! — изкомандвах аз.

Докато затварях вратата, си помислих, че заключвам един тъмен килер, в който оставаше отвратителното ми минало. Може би никога повече нямаше да се върна тук, щях да напусна Лина, щях да се разведа с нея, щях да ѝ оставя тази вила и да започна живота си отначало, на чиста страница. Щях да се оженя за Елена… Да, трябваше да помисля какво да направя с апартамента, но къщата със сигурност щях да я оставя на Лина, защото точно тук бях прекарал онези дни след побоя — най-черните дни в моя живот — и нямаше защо отново и отново да потъвам в същата атмосфера. Точно тук тогава бе идвал Борис и спомените за онази наша среща ми се струваха дори още по-болезнени от спомена за четиримата изроди, които пикаха върху мен в лятната подмосковска горичка. И точно тук, зад тези стени, на тези дивани и в тези фотьойли аз прекарах страшната отминала нощ, през която осъзнах завръщащата се в паметта ми реалност и нейните последствия. Ако беше истина твърдението, че тежките преживявания и черните мисли имат отрицателна енергия, която задълго се запазва в помещенията, то тук, в тази къща, живите организми нямаха шанс да оживеят. И аз нямаше да живея повече тук. Щях да погреба зад тези стени предишния Корин и да отведа в града новия Корин. Може би все пак щях да успея да изкореня всичко от градината си и да посадя нови дървета и цветя? Да кажа на околните си в прав текст какво мисля за тях, да разоблича лъжата, да скъсам старите си отношения, да се обърна и да си отида. И да започна отначало: да намеря фиданки и да се заема с отглеждането на новата си градина.

Журналистката-Врабчо ми звънна на мобилния телефон, когато бяхме изминали половината път до Москва. Дори в първия момент не се досетих кой се обажда, когато тя се представи със звънкото си гласче.

— Аз съм Лада Ланская. — По паузата, която последва, тя разбра, че не помня името ѝ и уточни: — Мария Владимировна ми каза, че мога да се свържа с вас директно.

— А, да, разбира се.

Виж ти, чак пък до такава степен името да не съответстваше на външния вид на човека! Тази късо подстригана хлапачка с безформена тениска и огромни спортни боти носеше име като на естрадна прима.

С нея се уговорихме да се срещнем на другия ден в бистрото до блока на Елена.

— Андрюша, а ти как ме наричаше там, в санаториума? — попита Елена.

Тя знаеше за моята слабост да измислям прякори, както знаеше и това, че този мой навик не засяга най-близките ми и любими хора.

— Мимозата — кратко отговорих аз и сърцето ми се сви. Трудно можеше да се измисли по-несполучливо сравнение. Крехкото и трептящо от страх цветче нямаше нищо общо със силната волева жена, която не се бе пречупила пред страшната болест и я бе победила. Нямах представа как действаше онзи метод, който прилагаше Елена, дори не помнех как се наричаше, защото не вярвах кой знае колко в тези неща, но фактът си беше факт: тя бе излекувала себе си, мен и още много хора, пред които лекарите безапелационно декларираха необходимостта от незабавна хирургическа намеса и им даваха най-отчайващи прогнози.

— Мимозата ли? — Тя също се учуди. — Защо?

— Имаше толкова наплашен вид, сякаш всеки миг очакваше някакъв удар и не знаеше откъде ще ти дойде, та затова, за всеки случай, се страхуваше от всичко и от всички… Извинявай, Лялечка, не исках да те обидя. Просто тогава те виждах по такъв начин.

— А Павел Петрович?

— Магарешки трън Бодливкин.

Тя се разсмя и се притисна към рамото ми:

— Подхожда му! Много е точно! А Гриша?

— Телето. Толкова е заоблен, с меки устни и добри очи. Между другото на раздяла той ми остави телефона си, трябва да му се обадя и да му благодаря за онова, на което ме научи. Може да се каже, че неговите уроци ми спасиха живота. А впрочем… — Продължавах радостно да бърборя, усещайки почти физически как с всеки изминат километър, който ме отдалечаваше от вилата, се късаха здравите нишки, които свързваха мен — седящия зад волана, с онзи — излъгания, унижения и използвания от всички, които бяха минали покрай него, Корин. — … отначало си помислих, че си екстрасенс, след това започнах да подозирам, че си подставено лице на онези, които ме следят и искат да ме убият.

— Господи! — изплаши се Елена. — Как си могъл да помислиш такова нещо? Нали каза, че съм имала вид на кротка, изтормозена и наплашена? Откъде са се взели такива мисли в главата ти?

— Ами много точно отгатваше настроението ми, винаги много добре знаеше как да се държиш. Понякога ми се струваше, че четеш мислите ми.

— Просто много добре те познавам — и характера ти, и навиците ти, и вкусовете ти, и мислите ти. Зная какво ти харесва и какво не и как да се държа, за да се чувстваш добре.

— Да, разбира се! — подех въодушевено. — Но аз не знаех това и нямаше как да го зная. И какво можех да си мисля за теб? Та затова първо реших, че си телепат или екстрасенс, а пък след това, когато Фомич се отрови с моя коняк, започнах да подозирам всички наред, включително и теб. И понеже ти много точно отгатваше мислите и настроенията ми, направих си извода, че добре са те подготвили и инструктирали. Е, Лялечка, слънчице мое, не ми се сърди… — Забелязах, че Елена някак се оклюма и дори като че ли пребледня и се постарах да оправя положението. — Че какво друго можех да си помисля? Ако ти беше на мое място, какво щеше да си помислиш? Как щеше да се отнесеш към това, че в една необяснима ситуация изведнъж до теб се оказва човек, когото виждаш за пръв път в живота си, а той се държи така, сякаш познава и кътните ти зъби, от половин жест и от половин поглед отгатва мислите ти и чувствата ти и не казва нито една неподходяща дума?

— Аз ли? — Тя тъжно се усмихна. — Аз, Андрюша, щях да си помисля, че най-сетне съм срещнала единствения предопределен от съдбата, специално роден и отгледан за мен човек. И нямаше да го подозирам в нищо, а просто щях да го обичам и да се радвам, че той съществува и че съм имала късмет да го срещна. Не се разстройвай, мили, аз не се сърдя, много добре разбирам, че ти с твоя характер и мироглед е трябвало да мислиш точно по този и по никакъв друг начин. И още нещо… Искам да ти се извиня.

— За какво? Някаква беля ли си сторила? — пошегувах се аз.

— Нещо такова. Ти ми каза, че в твое отсъствие някой е влизал в стаята ти в санаториума и се е ровил в книжата ти.

— Е, и?

— Бях аз.

— Ти?! — От изненада едва не изпуснах волана. — Но защо си го направила?

— Исках да видя бележките ти. Знаех, че провеждаш сеанси с психоаналитика и за мен беше важно да разбера на какъв етап от осъзнаването си се намираш. Ти не обсъждаше това с мен и с Павел Петрович, изобщо не ни беше казал, че си изгубил паметта си, а беше поканил специалист. Много ми се искаше да ти помогна, Андрюша, и си помислих, че ако намеря нещо в бележките ти, за което мога да се хвана, ще мога, от своя страна, да дам някакъв тласък на теб и на съзнанието ти. Разбираш ли за какво ти говоря?

— Разбирам. Но доста си рискувала. Ами ако се бях върнал и те бях заварил? Или ако те беше видял някой от персонала?

— Не зная. — Сви рамене. — В онзи момент не мислех за това. За мен беше важно да ти помогна, останалото нямаше почти никакво значение. В краен случай щях да се престоря на обезумяла твоя фенка и щях да надрънкам някакви глупости за това как ми се е искало да се докосна до вещите ти и да подишам въздуха, който диша моят кумир.

— Мислиш ли, че щеше да мине? — попитах със съмнение.

— Разбира се, че щеше да мине. Все пак не бях лежала в кардиологията, а в неврологията, което само по себе си предполага, че с главата ми не всичко е наред.

— Слава богу, едно съмнение по-малко — с удовлетворение констатирах аз. — Но остават изстрелът, който засега е под въпрос, и отровният коняк. Или и това са твои номера, другарю бивш следовател?

Елена направи страшна физиономия и заговори със специфичен вулгарен глас:

— Не ме взимай на мушка, шефче, чужди грехове не ми трябват. Което си е мое — мое си е, а за изстрела и коняка смятай, че не съм в час.

— Жалко — въздъхнах шеговито, — иначе сега с един замах щяхме да разкрием и трите престъпления. Така ли говорят при вас в следствието?

— Горе-долу. Андрюша…

— Да?

— Много те обичам. Моля те, повече не го забравяй.

На сутринта станах с избистреното и ясно съзнание, че е време да си тръгна оттук. Откъде се бе взело това чувство у мен? Та нали предишната вечер съвсем не мислех така и дори докато заспивах в удобното хотелско легло, правех планове за днешния ден и се впусках в размекващи мечти за сутрешната ми разходка и за посещението ми при моите дами. Искаше ми се да доставя някакво удоволствие и на двете, припомнях си какви стоки бях виждал по магазините и обмислях какви изненадващи подаръци мога да направя на Ана и Мария, за да напълня душите им.

Но на сутринта от тези приятни мисли не бе останала и следа. Усещах, че е време да си замина. Не, не беше така… Не беше време да си замина оттук, а можех да си замина оттук. Под беше време се разбира, че съм се заседял на гости, а вече отново трябва да се заема с работата, която ме чака, или да освободя от присъствието си домакините, които си имаха свои грижи. Думата можех е натоварена със съвсем друг смислов оттенък: това значи, че съм свършил работата си тук и вече имам право да се върна. Но каква работа бях свършил? Та аз изобщо не бях пристигнал тук, в това село, по работа, дори не бях и пристигнал, а дойдох пеша, през гората, защото се заблудих. Попаднах тук съвсем случайно. Каква работа можех да имам тук? Никаква, отговорих си твърдо и отидох да се мия и бръсна. Докато се гледах в огледалото, размазвайки пяната и прокарвайки бръснача по лицето си, отговорът дойде от само себе си. Бях направил онова, което трябваше да направя.

Господи, но какво всъщност бях направил? И какво трябваше да направя? Да, много добре си спомнях как още през първия ден бях започнал да се учудвам от установените в селото порядки, правила, закони и нрави и останах именно защото исках да ги разбера. Може би чувството ми за изпълнена мисия идваше от това, че бях разбрал всичко? Само че — не, нищичко не бях разбрал! И най-интересното беше, че още на втория ден самото ми желание да разбера откъде са се взели тези странни порядки и закони помръкна и изчезна. Просто научавах тези правила и ги приемах като задължителни, като с всяка изминала минута преставах да се учудвам. Тогава какво? Какво трябваше да направя тук?

Не знаех отговора, но определено чувствах, че съм извършил онова, което е трябвало. И вече можех да си замина оттук.

Слязох в ресторанта, закусих и предупредих администратора да приготви сметката ми, докато си събирам нещата. Но изведнъж се отказах да се кача в стаята си. Че какви неща имах там? Нали се бях озовал в селото, след като се заблудих в гората, и със себе си носех само портфейла с документите си, кредитните си карти и дребните пари, а тези неща и в момента си бяха в мен, в джоба на якето ми, а пък тоалетните принадлежности си ги бях купил тук. Нямаше защо да ги мъкна със себе си в курортното селище, защото там си имах всичко.

Администраторът не изрази ни най-малко учудване от това, че си тръгвам без багаж, взе кредитната ми карта и след минута ми подаде един чек, който аз подписах. И това беше. Сега щях да отида да се сбогувам с приятелките си и да помоля някое от децата на Ана да ми покаже краткия път до курортното селище. Спомних си, че при първата ни среща Лъки ми бе казала, че по краткия път до курортното селище може да се стигне едва ли не за четвърт час.

Когато излязох от хотела, тръгнах по добре познатите ми улици към къщата на Ана и Мария, усещайки смътно в душата си известни съмнения. Вършех нещо не както трябва. Или не отивах там, където трябваше, или не мислех онова, което трябваше, или настроението ми не бе такова, каквото трябваше да бъде… Но нали отивах само да се сбогувам преди заминаването си, както беше прието между възпитани хора, особено ако те се отнасяха добре един към друг? А защо краката ми буквално отказваха да се движат в тази посока? Нищо не разбирах!

— Здравейте! — чух зад гърба си тих, но много познат глас.

Обърнах се и видях Еспера.

— Еспера? — възкликнах учудено. — Какво правиш тук? Та ти почти никога не излизаш на разходка, през цялото време си седиш вкъщи или при Мария.

— Днес вие си заминавате и си помислих, че трябва да ви покажа пътя. — Момичето ме гледаше приветливо и мило. — Иначе пак можете да се изгубите в гората.

Ама че бързо се разпространяваше информацията в това село! Още не бе изминал и половин час от мига, в който казах, че си заминавам и помолих да ми приготвят сметката, а дъщерята на Ана вече бе научила за това и дори бе дошла да ме пресрещне. Ако се съдеше по това, че ме настигна изотзад, а не от страната на улицата, на която бе къщата ѝ, Еспера очевидно бе дошла при мен по някакъв кратък път, вероятно през дворовете между къщите и чуждите градини. Бог да поживи Ана, че бе изпратила дъщеря си да ми покаже пътя. На нея явно и през ум не ѝ минаваше, че ще отида при нея да се сбогувам. Вероятно мислеше, че ще изчезна просто ей така, без дори да кажа и една добра дума нито на нея, нито на Мария. Да, явно Ана не бе разглезена от добро отношение към нея. Но защо беше изпратила точно Еспера? Това слабичко и болно момиченце, а не тъжната, но съвсем здрава Лъки, или още повече — енергичните си и подвижни синове Булит или Акси?

— Майка ти ли те изпрати да ме съпроводиш? — попитах Еспера.

— Не, сама дойдох.

— А как разбра, че ще си заминавам?

— Всички го знаят.

Странно, но вече не се учудвах на нищо. Впрочем, както казах, учудването от местните порядки изобщо престана да ме спохожда.

— Но защо, след като всички знаят, че ще си заминавам, дойде точно ти? — не преставах аз. — Та ти се чувстваш толкова зле, болна си.

— Трябваше — неразбираемо отговори Еспера. — Така ми заповяда душата ми. Да вървим, натам сме.

Аз послушно поех след нея, изпитвайки облекчение и спокойствие. Съмненията престанаха да ме измъчват и в мен се появи чувството, че в този момент вече правя нещата така, както трябва.

Повървяхме съвсем малко, вероятно около десетина минути, и вероятно в ума ми се мерна мисълта, че неизвестно защо аз нито веднъж не бях стигал до този път, макар той да не бе чак толкова далеч от маршрута на обикновените ми всекидневни разходки. Какво пък — селото си беше село и в него имаше страшно много неща, които не разбирах, пък и вече не се опитвах да разбирам — а просто ги приемах такива, каквито са.

— Курортното селище е ей там. — Еспера спря и махна с ръка. — Вече е съвсем наблизо и няма да се заблудите. Вървете все направо. Аз няма да дойда по-нататък. Трябва да се прибирам вкъщи.

— Благодаря ти, Еспера — рекох топло. — Довиждане.

— Довиждане.

Щеше ми се да я помоля да предаде поздрави на майка си и на Мария, но думите заседнаха дори не в гърлото, а някъде в гърдите ми.

— Мога ли да те целуна на сбогуване?

— Разбира се.

Тя поднесе чистото си високо челце, аз се наведох и притиснах устни до него. Искаше ми се да ѝ кажа, че пак ще дойда тук и че ние непременно ще се видим отново, но кой знае защо — и тези думи се стопиха, преди още да се родят в съзнанието ми. Бях преизпълнен с благодарност и същевременно със спокойствие, щеше ми се да кажа това по някакъв начин на Еспера и да я помоля на всяка цена да предаде моите думи на Ана и съседката ѝ, но в същото време, необяснимо защо, бях сигурен, че няма нужда да говоря. Не биваше. Трябваше само да го усещам.

Когато изминах около двадесетина крачки, видях пред себе си познатите очертания на къщите и купола на местната църква. Курортното селище се оказа дори по-близо, отколкото предполагах. Доста се уморих, докато се добера до моята къща, сърцето ми започна да тупти в гърлото, а по гърба и по гърдите ми се стичаше пот. Какво ли ми ставаше? Там, в селото, ходех с часове пеша и не усещах никаква умора, а, напротив, с всеки изминал ден се чувствах все по-добре и по-добре. А тук. Дявол знае какво се случваше с мен! Или на това място въздухът бе по-различен, по-задимен, и на белите ми дробове не им достигаше кислород, или наистина селото си имаше своя особена аура, в която можеше и по-лесно да се диша, и по-добре да се спи, и настроението ти да се оправя.

Веднага щом влязох в къщата, бръкнах в аптечката, за която не си бях спомнял нито веднъж, докато бях в селото, изпих лекарството си, взех си душ и полегнах на леглото, както бе застлано. Май че бях вдигнал кръвното. Беше ми горещо и задушно. И лявата ми ръка по толкова познат начин изтръпваше… Бях уморен. Бях страшно уморен. Трябваше да се отпусна и да заспя, имах нужда от почивка, от дълга и пълноценна почивка.

Кой знае защо, представих си тази почивка като дълбоко прохладно нощно езеро. Примижах мислено и се гмурнах в тъмните му примамливи води, които на мига охладиха горещото ми тяло. Стана ми толкова хубаво и спокойно! Заспах и последната ми мисъл беше: „Аз съм напълно щастлив.“

Не зная колко време съм спал, но се събудих с чувството за необикновена, никога неизпитвана досега лекота и радост. Отидох в кухнята да си направя чай, натиснах копчето на електрическия чайник и излязох на верандата, за да взема пощата от кутията си. Там имаше няколко писма и наръч вестници, които се бяха натрупали по време на отсъствието ми. Приготвих си чай от шипки и се настаних на масата с намерение да прегледам пресата.

Но какво беше това? Моята снимка. Кой знае защо — в черна рамка. Некролог… Бях умрял.

Бях умрял. Нямаше ме вече.

Значи ето какво било… В този момент всичко си отиде на мястото. За миг всичко стана ясно, обяснимо и логично. Мария беше Животът. Стара, мъдра, безкрайна, любяща и благодарна, умееща да се радва на всичко живо. Пълна със сили и енергия. Ана беше Смъртта. Студена, самотна, лишена от правото да обича. Децата ѝ бяха нейните оръдия. Тъжната и потисната Лъки, която беше смърт вследствие на самоубийство, агресивният Булит — насилствената смърт, Акси — нещастният случай, Еспера — болестта. Мен ме изпрати Еспера…

Благодаря ти, Господи, че ми изпрати лека смърт, че не се мъчих и не страдах. Благодаря ти, че в последния миг от живота си изпитах чувство на пълно щастие и покой. Сега вече знаех какво точно съм направил в селото, каква работа съм свършил. Бях се научил да обичам и да бъда благодарен на Живота и се бях сприятелил със Смъртта. Бях престанал да страня от Ана и в същото време бях престанал да изпитвам странното, необяснимо влечение към нея. Вече не усещах нито страх от нея, нито копнеж по нея. Аз приемах Ана-Смъртта такава, каквато беше, бях се проникнал с искрена топлота и благоразположение към нея, бях седял на една маса с нея и Мария, бях разговарял с тях, бях се смял и се бях чувствал щастлив. Бях направил най-важното: бях уравновесил отношенията си с Живота и със Смъртта, с Мария и с Ана, бях ги приел и ги бях обикнал и затова на мен ми бе изпратена лека, бърза и щастлива смърт.

Ето защо ме бяха мъчили съмнения, докато отивах при Ана и Мария да се сбогувам. Нима човек може завинаги да се сбогува с живота? Мария правеше всичко, което бе по силите ѝ, за да те остави на този свят, а ти, неблагодарникът, се канеше да ѝ кажеш: „Стига, махни се, върви си, не искам повече да те виждам!“ И нима човек може завинаги да се сбогува със Смъртта? Тя сама знаеше за кога е определена следващата ви среща и щеше да дойде на нея, независимо от твоите планове и желания. Ти не можеш да ѝ кажеш „Сбогом“, не зависи от твоята воля да си отидеш от нея и повече да не се върнеш обратно, ти можеш само да ѝ кажеш: „Чакам те с благодарност и съм готов за срещата с теб, когато и да дойдеш.“ Ето защо изпитах облекчение и чувството, че върша онова, което трябва, когато се отклоних от пътя, водещ към къщата на Ана и Мария, и тръгнах след Еспера към курортното селище.

Сега всичко беше наред. Сега всичко си дойде на мястото.

Благодаря ти, Мария. Благодаря ти, Еспера. Благодаря ти, Ана. Обичам всички ви и съм благодарен на всички ви.