Фантомът на паметта

Глава 19

Муся, Муся, Котарано Пухкава, как можа да го направиш? Как можа? Защо? Колко ти платиха за този спектакъл? Впрочем въпросът е риторичен — на теб ти трябват пари за лечението на дъщеря ти. Процентите, които вземаш от моите хонорари, не ти стигат. Защо не поиска пари от мен? Знаеше, че ще трябва да връщаш парите години наред, пък и не е ясно дали ще можеш, така ли? Или прекалената ти гордост не ти е позволила да ми поискаш пари? Ако сам ти ги бях предложил, щеше да ги вземеш. А аз не ти предложих. Но защо, защо и през ум не ми беше минало да направя това? Зная защо. Аз не се опитвах да си пъхам носа в живота ти, защото ние не бяхме приятели, а делови партньори, а ти никога не се оплакваше и аз смятах, че при теб всичко е наред. Беше ми удобно да смятам така. Знаех, че имаш болна дъщеря, но нали ти винаги някак успяваше да организираш лечението ѝ, което означаваше, че парите, които печелиш, ти стигат. А за това, че лечението изобщо не е такова, каквото ѝ е необходимо, не ми беше интересно да науча. Сам съм си виновен, че си се съблазнила от тези пари. Сам съм си виновен.

Не е имало никакъв генерал Маслов. В смисъл че в реалния живот е имало такъв човек, работел е в Министерството на вътрешните работи, после загинал на път за вилата си, но никога не се е появявал в живота ми. И миналата година във Франкфурт не е имало никаква Вероника и никаква страстна и пламнала от пръв поглед любовна връзка. И аз не съм ходил до Тройсдорф и не съм се срещал с Николай Яновски. Просто ми бяха подставили една красива и умна жена, може би дори актриса, и ми бяха пробутали адреса на един трагично загинал руски емигрант, който — както и генерал Маслов — вече за нищо не можеше да бъде попитан.

И не е имало никакви материали за Министерството на вътрешните работи. И не съм се канил да пиша никаква книга на тази тема. Просто ме бяха използвали като глупака в игра на карти. Те отдавна вече са имали този замисъл и само са търсели подходящата кандидатура. Не е било възможно да пуснат въпросната дезинформация в средствата за масово осведомяване, както често се прави, защото всеки журналист, който има дори малко уважение към себе си, първо щеше да направи поне някаква повърхностна проверка и след като се убедеше, че са му подхвърлили фалшификат, нямаше да го публикува. На тях им е бил необходим писател, такъв като мен, който нищо не разбира от живота в системата на Министерството на вътрешните работи, който е увлечен от собствените си фантазии и не върши нищо сам, т.е. човек, който няма да започне да проверява нищо, а ще скалъпи една книга от пробутаните му материали. Книгата щеше да се разпродаде в големи тиражи, читателите щяха да научат какви гадове и мръсници са новите милиционери, а после с интерес щяха да прочетат в пресата, че негодникът Корин ги е оклеветил, а в действителност те са чисти и неопетнени и са станали жертва на злонамерени интриги от страна на старите ченгета, напълнили гушите си с криминални пари и нежелаещи да се разделят с хранилката си. Пък едновременно с това щяха да позакърпят и собствения си престиж на общодържавно ниво. А още по-добре щеше да стане, ако нямаше никаква книжка, напълно достатъчно беше едно интервю с писателя Корин за замисъла на новия му роман и един-два откъса от него — и работата щеше да е свършена. Текстът на откъсите щеше да представлява фрагмент от художествено произведение, така че не подлежеше на никакви поправки, а още по-малко — на проверка в редакцията на периодичното издание. И самото издание не рискуваше нищо: Корин предостави откъсите си, а ние — какво, да не ги публикуваме ли? Откъде да знаем, че при него всички имена са истински и че това е гнусна клевета. Ние не носим отговорност за Корин, нека той сам да отговаря.

Навярно те отдавна са ме били набелязали. И отдавна са се били докопали до Муся. Само че е трябвало да измислят как да направят така, че да използвам истинските имена и длъжности, а не да наричам персонажите с каквито аз си поискам имена. Вероятно това им е било най-трудно. Интересно — какво ли бяха измислили? Навярно нищо. Може би бяха решили да тръгнат по друг път, но точно в този момент им бе дошла — като на тепсия — катастрофата и последвалата я амнезия. Ама наистина — и дяволът е бил на тяхна страна!

Веднага щом се разбрало, че имам амнезия, те бързо са се ориентирали как да се възползват от това. Попитали са специалистите и те са им обяснили, че паметта или се възстановява за няколко дни, или задълго не се възвръща. Рискът е бил чудовищен, но те са рискували. Явно твърде много неща са били заложени на тази карта.

Кого ли бяха наели да им скалъпи от материалите нещо, което да прилича на моите предварителни записки? Едва ли с тази фалшификация се бе занимавал един човек, защото беше много голяма по обем работа, навярно са били няколко души, цяла група. Който и да е бил, заслужава пет плюс! Бяха работили за отличен. Естествено — не без помощта на Муся, защото тя имаше достъп до компютъра ми, апартаментът беше празен, а самият аз ѝ дадох ключовете от него. Те са изтеглили моите предварителни записки от предишните ми книги, сложили са пред себе си текстовете ми и филигранно са изготвили фалшификата, имитирайки моя стил и дори обичайните ми съкращения. Какви таланти гинат само! Впрочем защо да гинат, вероятно са им платили много добре.

Интересно — дали литературният агент от Канада, когото Муся наричаше канадския безумец, наистина беше идвал през май, или това беше само едно оправдание от нейна страна, за да не ме посещава в санаториума и да не води с мен дълги и сериозни разговори за изминалите две години? Бях склонен да мисля, че Муся просто е избягвала да поддържа контакти с мен. Все пак на тях не им е било ясно дали ще успеят да скалъпят правдоподобна картина и да ми я пробутат, а докато това не е било ясно, тя не е трябвало да ми разказва за моя забравен живот. Иначе какво би се получило? Муся щеше да ми каже за замисъла ми да напиша книга за милицията, а къде са материалите ми, къде са бележките ми, къде е поне тефтерът с предварителните ми записки? Няма ги. А ако не ми кажеше веднага, ако замълчеше, а после се наложеше да ми представи материалите, щеше да стане още по-лошо. Защо не си ми казала? Нали те питах с какво съм се занимавал, каква книга съм замислял да напиша, каква информация съм събирал. Не, тя не е трябвало да се появява в санаториума, докато не възникнела някаква яснота. И ето че яснотата възникнала. Фалшификатът бил направен и вкаран в компютъра ми. Вече е било възможно да се започне.

И те започнали. И всеки изминал ден с ужас чакали да си спомня онези две години. Храбри момчета, нямаше нужда да им се вдъхва кураж. И Муся е била с тях. Мога да си представя колко се е изплашила, когато я помолих да ми намери психоаналитик и изразих решителното си намерение да се боря за възстановяване на паметта си! Разбира се, Хипопотам Викторович беше издирен от нея и беше много добре инструктиран, затова под неговото вещо ръководство аз никога нищо нямаше да си спомня и той щеше да се постарае в тази посока от сърце и душа. Но той действително се стараеше от сърце и душа, защото човек не можеше да унищожи професионализма в себе си дори когато това много му се искаше. И до момента, в който не започнахме да се борим с комплексите и страховете ми, Хипопотамич работеше с мен като добър специалист. Благодарение на него разбрах много неща, но до най-важното — до преодоляване на страховете — с него така и не стигнахме. Навярно той имаше голям опит и, да речем, си бе представял, че безболезнено може да извади на повърхността проблемите ми, но не бива да ми помага да ги преодолявам, за да не би — не дай боже! — паметта ми да се възстанови. Елена честно беше признала пред Хипопотама, че с нея сме близки — и какво бе направил той? Нима се бе опитал да използва това в работата си с мен? Или се бе постарал да даде тласък на паметта ми с помощта на тази неочаквана информация? Беше ли посъветвал Елена да ми разкрие и да ми разкаже всичко, което знае за мен? Не, не и не. Това още веднъж потвърждаваше тезата, че подозренията ми не бяха безпочвени. Психиатърът беше подставено лице.

Горката моя Котаранка! Аз бродех из Франкфурт с надеждата, че познатите Места ще събудят паметта ми, а тя се е чувствала като човек, застанал до буре с барут, върху което седи маймуна с граната в ръка, т.е. — аз. Всеки миг можеше да стане взрив и какво щеше да прави тогава тя? В Москва поне можеше да изчезне от очите ми, но там, в Германия, ние живеехме в един хотел и имахме билети за един и същи обратен полет. Не беше чудно, че още от началото на тази история тя отново бе започнала да пуши, защото нервите ѝ са били изопнати до краен предел. Но аз я разбирах, защото и при нея, както при министерските плъхове, върху тази карта стоеше твърде голям залог — здравето и животът на единственото ѝ дете. Дори не ѝ се сърдех. Разбирах, че самият аз съм виновен за всичко. Самият аз бях направил така, че това да стане възможно. Бях се откъснал от живота, бях се потопил само във вътрешния си свят и нямах приятели, които да знаят всичко за мен, защото пазех мислите и емоциите си за моите книги. И ето че се оказа, че когато паметта ми ме подведе, зачерквайки от съзнанието ми голям период от моя живот, нямаше кой да ми помогне и да ми разкаже как съм живял през цялото това време. Аз използвах Муся вместо своите ръце, крака, език, очи и уши и сега плащах за това, че тя бе започнала да използва мен. Никой не беше виновен, че се бе случило така, освен самия мен.

А само как ме уговаряше да се обърна към Федералната служба за безопасност, когато по мен първо стреляха, а след това се опитаха да ме отровят! Не, тогава тя не се е тревожела за моя живот, а е искала материалите час по-скоро да бъдат разгласени. Да допуснем, че аз се бях обърнал за помощ, а те ми бяха казали: „Вие, господин Корин, сте писател, а писателите ги убиват единствено заради това, което пишат, така че дайте да видим какво е това, което вече сте написали или засега само се каните да напишете.“ По-нататък всичко беше ясно. Аз щях да им покажа материалите, те щяха да направят малка проверка и целта щеше да бъде постигната.

Само че ми беше много интересно кой бе стрелял по мен, кой ми бе пробутал отровния коняк, че на това отгоре искаше да ме изкара и ненормален? Ако материалите наистина се окажеха компрометиращи, тогава всичко щеше да е ясно — опитваше се да ме премахне онзи, за когото се отнасяше компроматът. Но нали това не беше компромат и не можеше да навреди на този, за когото се отнасяше? Напротив, тези хора бяха заинтересовани да му дадат гласност и точно затова бяха подхванали цялата дандания. Тогава кой беше този човек?

— Андрюша, в Министерството на вътрешните работи може би има мръсници, но те съвсем не са идиоти — бързо сложи всичко на мястото му Елена. — Онези, които ние с теб условно наричаме групировката на старите и срещу които е насочена тази афера, имат свои собствени източници на информация. И тези източници са им съобщили, че техните конкуренти са влезли в контакт с писателя Корин и се опитват да пуснат чрез него някакъв компромат. При нормален ход на разсъжденията се натрапва изводът, че този компромат е насочен срещу старите, защото против кого другиго би могъл да бъде насочен? Няма да е против новите, нали? А други варианти няма. И ето че те се опитват предварително да се застраховат и да те лишат от каквото и да било доверие в очите на обществеността. Един вид — ще изкараме Корин луд, а пък той нека да си говори и да си пише каквото си иска, все едно — никой няма да му повярва.

Това ми се стори убедително. Първо се бяха опитали да ме застрелят, после — да ме отровят, а след това бяха решили да тръгнат по безкръвния път. Ужасно се възгордях от това мое постижение в областта на дедуктивния метод, но Елена охлади страстта ми.

— Не става! — Тя разпери ръце и завъртя глава в знак на отрицание. — По теб стреляха, когато ти току-що бе започнал да излизаш на разходки. Фалшивият материал все още не е бил готов и още не са били започнали да разиграват комбинацията, което означава, че старите не е имало как да научат за нея. Или — независимо от всичко — ти се е сторило, че някой е стрелял по теб, или са искали да те убият по друг повод.

— Господи, че по какъв друг повод! Няма други поводи! Не съм бизнесмен, аз съм всичко на всичко един обикновен писател, пиша си романите, никого не закачам и си гледам работата.

— Не викай, моля те! — намръщи се Елена, защото тя, както и аз, не можеше да понася викове и изобщо силни звуци. Изстрелът би могъл да се окаже част от същата тази комбинация. Имали са за цел да те сплашат, не да те убият, а само да те сплашат, за да може, когато научиш за материалите, да съпоставиш едното с другото и да хукнеш да търсиш защита във Федералната служба за безопасност. И след това всичко да тръгне по плана. Макар че, погледнато обективно, биха могли и да те убият. Тогава твоята Муся предоставя на следствието събраните уж от теб материали и резултатът отново е същият. Естествено убиецът трябва да бъде издирен — и те щяха да го издирват. И тук отново има два варианта. Или изобщо нямаше да го намерят, или щяха да го открият и да си изяснят, че той няма нищо общо с милиционерските работи. Тоест ти не си бил убит заради материалите, а, да речем, от ревност или за да те ограбят. Или заради наследството ти, което също не може да бъде изключено. Но какво значение има? Самият скандал с материалите вече щеше да е избухнал, щяха да са разказали на следствието, че си се канел да пишеш роман и че генерал Маслов ти е дал информацията, а после щеше да стане ясно, че всичко е клевета. Тоест пак същото, но от друг ъгъл.

— А конякът? — попитах объркано.

— И той е от същата опера. Конякът би могъл да се окаже чиста случайност, пък дори и да не е бил, ти или го изпиваш и умираш, или го изпива някой друг и ти страхотно се изплашваш. При всички случаи започва следствие. Не по врат, ами по шия.

След като Злотник си тръгна, цялата нощ премина в такива разговори. Призори с Елена стигнахме до неутешителния извод, че ако искам да остана жив, трябва да продължа да се преструвам, че нищо не помня. Защото те нямаше да допуснат да си спомня всичко и да разкажа какво се е случило в действителност. Амнезията ми беше моят пропуск за живота.

Аз не трябваше да разбирам и да зная какво бе извършила Лина. Нямах повод да се обърна, да си взема нещата и да я напусна. Да не би тя да е лоша съпруга? Лоша е. Но аз не знаех това.

И както преди, щях да ръководя всичките си неща чрез Муся. Че какви основания имах да се откажа от услугите ѝ? Да не би тя вече да не е подходяща за това? Да не би да се справя зле с моите работи? Тя ме мами, жестоко и чудовищно ме мами, но аз нямах право да зная това, иначе нямаше да оживея.

Дори не можех да вдигна скандал на дъщеря си Светлана, която също бе решила да се възползва от моето безпаметство и беше измислила сърцераздирателната история за талантливия музикант Гарик и за това как аз, подлецът, съм ѝ обещал пари и не съм ѝ ги дал. Нищо не съм ѝ обещавал, не сме се срещали с нея в Александровската градина и тя не е споделяла с мен проблемите си. Просто малката користна лисана бързо се бе сетила откъде може да откъсне някое тлъсто парче и бе дотърчала в болницата.

Да оставим настрани това, че не бих започнал да изяснявам отношенията с майка си, която също бе участвала в масовите тържества в чест на моята амнезия и се бе опитала да ме убеди, че съм започнал да пиша книга, посветена на сестра си. Отдавна вече знаех, че това не е вярно. Но от наивност предполагах, че любимата ми Олга Андреевна беше единствената, която се е досетила да се възползва от дефекта на моята памет.

Само че — не, оказа се, че се бяха намерили много такива хитреци. Всички. Всички като лешояди се бяха нахвърлили да откъснат по парченце от моя живот в своя полза. Всички ме бяха лъгали.

Всички — освен Борис Викулов. Той не ме беше лъгал. Той просто не ми беше казал истината. И от това ме болеше още повече. По-добре да ми я беше казал.

Не, не можех да започна да изкоренявам засаденото в градината си и да я садя наново. Не можех да започна да изяснявам отношенията си и да ги късам. От това зависеше животът ми. Животът ми в същата тази градина, която бях отгледал за четиридесет и шест години и от която сега нямаше къде да се дяна. Нямаше как да изтръгна самия себе си оттам.

— Искаш ли да помислиш как би могъл да помогнеш на Мария?

Бях очаквал този въпрос, самият аз бях мислил върху него, но засега нямах съдържателен отговор. Работният ден на Елена бе свършил и ние излязохме да се поразходим навън и да подишаме влажния есенен въздух. Подире ни, на няколко крачки зад нас, мълчаливо вървеше Телето. Аз здраво стисках Елена под ръка и дори през якето си и през нейното кожено манто усещах топлината на тялото ѝ.

— Бих искал да ѝ помогна — признах аз, — но не зная как. Не виждам варианти. Муся много добре ме познава, а освен това е умна и проницателна. Ако изведнъж ни в клин, ни в ръкав ѝ кажа: „На ти, Муся, пари за лечението на дъщеря ти, ще ми ги върнеш, когато можеш“, тя веднага ще разбере, че това не е току-така. И че съм се сетил за всичко. И тутакси ще съобщи на когото трябва.

— Е, може пък положението да не е чак толкова праволинейно. Поговори си с нея, завърти разговора около заболяването на дъщеря ѝ, прояви съчувствие, попитай я какво лечение е необходимо и колко струва то.

— Няма да стане, Лялечка. С Муся работим заедно от много години. И никога не съм водил такива разговори с нея. Сега вниманието ѝ е изострено, тя непрекъснато, всяка минута очаква да я сполети беда, очаква, че мога да възвърна паметта си и съсредоточено се вглежда в мен и се вслушва във всяка казана от мен дума. Всяка проява, която не съответства на поведението на познатия ѝ Корин, ще я накара да се разтревожи.

Стори ми се, че ръката ѝ леко се напрегна, сякаш Елена се опита да се отдръпне от мен.

— Ама какво, наистина ли през всичките тези години не си се интересувал от здравето на детето ѝ? И това не е ли било тема на постоянните ви разговори? Не мога да повярвам! Андрюша, но това е чудовищно! Разбирам, че Мария не ти е близък приятел, но въпреки всичко ти е близък човек. Ти непрекъснато общуваш с нея, вие прекарвате много време заедно. Че как така, Андрюша? Откакто те познавам, на всеки две думи споменаваш името на Мария, звъниш ѝ час по час и аз бях сигурна, че си запознат с всичките ѝ проблеми и знаеш всичко за нея. Както и тя — за теб. И изведнъж разбирам, че тя има тежко болно дете, а ти за две години не си ми споменал нито дума. Тоест теб това изобщо не те вълнува.

Не бих казал, че изпаднах във възторг от чутото, но нямаше какво да възразя. Елена беше права от първата до последната дума. Впрочем вече сам си бях казал всички тези неща и сега единственото, което оставаше да направя, беше да посипя главата си с пепел.

Неприятният разговор бе прекъснат от телефона, който започна да жужи в горния джоб на якето ми.

— Не се ли каниш да си идваш в Москва?

Беше Лина. Всеки разговор с нея ми се удаваше все по-трудно. Оказваше се, че не е чак толкова лесно да изобразяваш нищо незнаещ и неразбиращ съпруг, когото първо бяха излъгали, после бяха унизили и оскърбили, а след това отново бяха излъгали. И му дърпаха конците като на марионетка.

— Защо? — попитах предпазливо, тъй като не знаех с какво би ме застрашил един отрицателен отговор, точно както и един положителен.

— На Женя му трябва зимният анцуг, а остана на вилата. Предложих му да си купи нов, но момчето се заинати и не отстъпва. Казва, че този му бил любимият, че сам си го е избрал в Швейцария и не иска друг.

— Капризничи — отбелязах, опитвайки се да спечеля време, за да взема решение как да се държа.

— Но ако ти работиш и не искаш да се разсейваш — бързешком продължи Лина, — по-късно вечерта мога да дойда.

По-късно вечерта. Че и ще поиска да остане да пренощува на вилата. Естествено плътските утешения в моите прегръдки изобщо не ѝ се струваха кой знае колко сладки, но нали трябваше да играе ролята си, иначе имаше опасност да излезе от образа на страстно влюбената жена. А аз още по-малко имах нужда от това удоволствие. Ама че капан, а, Кори! Един мъж и една жена си лягат насила в леглото и изобразяват взаимно влечение, тя — за да запази семейството си и материалното си благополучие, той — за да запази собствения си живот. Лина нямаше да пропадне без моите пари, бизнесът ѝ не вървеше зле, но с моите хонорари нещата ставаха значително по-добри. В смисъл — повече.

Ако се съгласях Лина да дойде, за да вземе анцуга на Женя, трябваше спешно да се върна на вилата и да остана там до утре. Пък трябваше и да се разделя с Елена за цялата нощ. Не, не исках това.

— Не бива да пътуваш извън града толкова късно — позволих си да бъда джентълмен. — А аз и без това имам нужда малко да се поразсея, че главата ми съвсем се задръсти. Ще поработя още час-два, а после ще дойда и ще донеса анцуга.

— Благодаря ти, Андрюша. Само че…

Долових в гласа на жена си колебание. Или беше несигурност, или някакви опасения. Може би се страхуваше, че ще остана да нощувам при нея и ще ѝ досаждам с любовните си задевки. Цирк!

— Какво има?

— В апартамента ни много силно мирише на разни химикали. И няма никаква храна, кухнята е разглобена, няма къде да се готви.

— Няма страшно! — Ех, колко приятно е да си великодушен и да не създаваш излишни грижи на хората. — Ще вечерям тук, на вилата, и няма да оставам през нощта, само ще ти дам анцуга, ще те млясна по бузката и ще се върна обратно. Става ли?

— Благодаря ти — повтори Лина, този път много по-топло и прочувствено.

Върнахме се до блока, където беше колата ми.

— Ще дойдеш ли с мен? — попитах Елена.

— Не. — Тя се притисна до мен и ме целуна по брадичката. — Не се чувствам добре в твоята къща. И освен това от вилата ти ще си идеш вкъщи, а аз ще трябва да те чакам в колата и да си мисля, че сега ти си там, при жена си, че си говорите за нещо, че се усмихвате един на друг и че може би ти дори я целуваш. А аз стоя и те чакам. Унизително е. Не се сърди. По-добре да те изчакам вкъщи.

И през ум не ми минаваше да ѝ се сърдя, защото отлично я разбирах.

— Да вървим, Гриша. Да идем набързо дотам и обратно.

— След вас ли да карам с моята кола?

— Че защо? Защо да хабим бензина? Ще идем заедно с моята таратайка. Хем двамата ще ни е по-весело. Сядай на волана, а аз ще ти показвам пътя.

Искаше ми се да си помисля малко, имах чувството, че в края на книгата ми не достига още един епизод, а той бе много важен и дори вече си представях как ще изглежда. Тъкмо по пътя щях да го измисля и да го композирам окончателно. Щях да се възползвам от това, че имам възможност да съм обикновен пътник и изцяло да се отдам на мислите си.

Телето беше добър шофьор, караше бързо, но внимателно и почти без никакви нарушения. До извънградската ми къща стигнахме за час и малко отгоре, макар че по това време на денонощието пътят от дома на Елена до вилата обикновено ми отнемаше около час и четиридесет минути. Много добре си спомнях това, тъй като за две години — без малко — нееднократно бях изминавал този маршрут.

Стигнахме до портата. Излязох от колата, за да отключа катинара.

— Добре си живееш, Михалич — одобрително отбеляза Телето, оглеждайки къщата, която се виждаше иззад оградата. — Не знаех, че на писателите им плащат толкова яко.

— Не на всички — отговорих аз и извадих ключовете, — само на онези, които ги издават в чужбина. В Русия не можеш да изкараш пари за такава къща. Дявол да го вземе!

Изпуснах ключовете и клекнах, шарейки с ръка по земята около себе си. Вече беше съвсем тъмно, а светлините на фаровете бяха насочени на другата страна.

— Я дай на мен. — Гриша изскочи от колата.

Той почти на мига намери ключовете и се насочи към вратата. Постоя няколко секунди и се обърна към мен:

— Я влез в колата, Михалич. Сам ще отключа.

— Защо? — не разбрах аз.

— За две по сто. Охранител ли съм или какво? Нещо не ми харесва катинарът, като че ли някой се е опитвал да го пили.

Стана ми зле. Нима всичко това продължаваше? А аз се бях успокоил и бях решил, че враговете ми са преминали към мек, безкръвен метод. Ала се оказваше, че все още нищо не е приключило. Макар че може би напразно се паникьосвах и това е било работа на най-обикновени крадльовци, които са видели една прилична къща и са решили да приберат каквото господ дал.

Телето дръпна няколко пъти увесения на вратата катинар, но не го отключи.

— Само през портала ли може да се влезе на твоя територия?

— С колата — да, но иначе може да се влезе и през портичката, тя е заключено отвътре.

Той побутна онази част от портала, която изпълняваше предназначението на портичка, и установи, че през нея също никой не бе минавал.

— А от друго място? През някоя дупка на оградата или през цепнатина? Или пък отгоре?

— Сигурно може — казах неуверено. — Не съм проверявал, не е ставало нужда.

— Значи сега ще проверим — зловещо обеща Телето. — Стой в колата и заключи вратите! Седни зад волана и не загасвай мотора, за да можеш да тръгнеш, ако стане нещо. Разбра ли?

— Я стига, Гриша! — Все още се опитвах вяло да се съпротивлявам, но страхът ме обхвана с безмилостните си лапи и започна да се надига към гърлото ми.

— Михалич, за какво ме нае? Хайде сега да ме слушаш!

И аз го послушах. Телето бавно тръгна покрай оградата. Ето че вече се скри зад ъгъла и в този момент ме обзе истински ужас. Наоколо беше тъма, нямаше никой и аз стоях сам в заключената кола. Започнах да се задушавам. Натиснах копчето и отворих леко прозореца. От влажния студен въздух, който нахлу в белите ми дробове, ми стана малко по-добре. По дяволите, но защо наоколо няма никакви къщи? Защо бях избрал парцел в покрайнините, от който до най-близката постройка имаше цели двеста метра, плътно обрасли с дървета, през които нищо не се вижда? За какъв дявол ми бяха тази самота и откъснатост от външния свят, които толкова ценях? Всичко, което преди ме радваше, сега се обръщаше срещу мен. Сам си бях виновен. Сам. И ако сега се случеше нещо с Телето или с мен, виновният щях да съм аз.

Какво беше това? Някакъв шум ли? Или ми се бе счуло? Спуснах стъклото по-надолу, показах главата си навън и напрегнах слух. Точно така, чуваше се някакво суетене и приглушени, сподавени викове. Страхът буквално ме заля, аз бързо затворих прозореца и сложих крак на педала в готовност всеки миг да полетя от мястото си. Или да се притека на помощ на Телето, или да изчезна…

Портичката се разтресе, отвори се и на светлината на фаровете се появи мощната фигура на моя охранител, но тя изглеждаше някак много разкривена. Нервите ми бяха толкова изопнати, че дори не успях веднага да разбера защо конфигурацията на Телето ми се струва неправилна. А когато разбрах, въздъхнах с облекчение. Огромният Гриша мъкнеше с една ръка почти във въздуха нещо мършаво и съпротивляващо се. Отворих вратата на колата, за да изляза.

— Какво има там, Гриша? Крадец ли хвана?

— Ей този тип. — Телето разтърси товара си, вследствие на което издаде нечленоразделен пищящ звук. — Едни са се навъдили днес — пълен боклук! Къртеше в задната част върху нарязаните дърва. Да не би да нямаш отопление, а? Защо са ти толкова много дърва?

— За камината — машинално обясних аз, докато се вглеждах в младежа, когото бе домъкнал Гриша, и не вярвах на очите си.

Беше Володя, синът на Боря Викулов. Отдавна не го бях виждал, но нямаше начин да греша. Какво ли правеше тук? Да не се е скарал с баща си, да е избягал от къщи и да е дошъл при мен с надеждата да намери покрив, храна и помиряване с родителя си? Това вече се бе случвало веднъж.

— Володя! Защо си тук? Случило ли се е нещо?

Момчето мълчеше с мрачно вперен в земята поглед. Телето го сграбчи с две ръце и така го разтърси, че главата на Вова едва не отхвръкна.

— Отговаряй, когато те питат, непрокопсанико!

— Почакай, Гриша — вдигнах предупредително ръка, — аз го познавам, той е син на моя приятел. Сигурно нещо му се е случило.

— Е, щом е така…

Телето неохотно пусна жертвата си и Володя седна направо на земята. Приближих се до него.

— Какво се е случило, Володя? Да не би да е станало нещо с баща ти? Недей да мълчиш, говори.

Той вдигна глава и аз видях на лицето му израза на омраза и отчаяние.

— Да не би да не знаете какво се е случило с баща ми! — изведнъж изкрещя той. — Защо се преструвате? Вие сте виновен за всичко, вие направихте това със собствените си ръце! Вие ни отнехте всичко! И на мен, и на баща ми! Заклех се, че ще ви убия! Два пъти не успях, исках да те застрелям, опитах се да те отровя — не стана, но въпреки всичко ще продължа да се опитвам, докато не пукнеш, мръснико! Въпреки всичко ще се опитвам, ще се опитвам, ще се опитвам! Или ще пукна аз, или — ти!

— Ти ще пукнеш пръв — презрително подхвърли Телето и с леко побутване събори момчето на една страна. — Шибан наркоман. Ако не се гътнеш от свръхдоза, със собствените си ръце ще те удуша. Дрисльо.

Ето че си го получи, Корин. Опитваше се да забравиш тази случка. Но въпреки всичко тя те застигна, без да те пита — разбираш ли това или не.

На осемнадесети юли деветдесет и девета година ме бяха пребили и ограбили. А на двадесети при мен на вилата дойде Борис. Пристигна със своя мерцедес, с шофьора и телохранителя си. Изглеждаше фантастично, беше облечен в скъп елегантен костюм и имаше безупречна прическа. Добре поддържаното му лице беше покрито с равномерен загар.

— Дюхон, имаш ли връзки в паспортната служба и в Министерството на външните работи? Спешно ми трябва нов задграничен паспорт. На стария му изтече срокът, а аз в близките дни трябва да замина за чужбина — жив или умрял. Визата ще ми я издадат за един ден, но ми трябва нов паспорт.

Връзки в паспортната служба ли? Не, в това учреждение нямах познати. Точно както нямах и в консулската служба на Министерството на външните работи. Но Муся имаше такива познати — знаех го със сигурност, защото тя оформяше паспортите ни бързо и без проблеми. Разбира се, можех да я помоля да ходатайства на Боря, но не знаех доколко ще ѝ е удобно да го направи. Тя трябваше да действа чрез трети лица, а това можеше да ги постави в сложно положение. „Нали разбираш, Боря — казах си наум, — че аз ще потърся еди-кой си човек и после ще му бъда задължен, а този човек, на свой ред, също ще потърси друг човек и също ще изпадне в зависимо положение, а той пък ще потърси някой друг, и друг… А това не всекиму е приятно. И защо е нужна цялата тази машинация? За да можеш ти да отидеш на почивка в Маями? Аз изглеждам толкова зле, само слепец не би забелязал синините по лицето ми и не би разбрал, че са ме пребили. А ти ме гледаш и дори не ме питаш какво ми има. И молиш мен — болния, обидения и пребития — да ти организирам разкошна почивка. А дали пък няма да минеш и без нея?“ Но естествено не казах това на глас.

— Виждаш ли — започнах уклончиво аз, — нямам такива познати, които биха могли да ти помогнат с паспорта. Мога да се опитам да се обадя на едно място, но нищо не ти обещавам.

— Обещай ми, Дюхон, обещай ми! — Изведнъж гласът на Викулов стана сериозен. — Много е важно. Въпрос на живот и смърт е.

— Поредният договор ли се проваля? — вяло се поинтересувах аз. На мен — смазания от случилото се — изобщо не ми бе интересно да водя разговори за чуждия бизнес.

— Ще ти кажа, за да ме разбереш. Конкурентите ми започнаха да играят вабанк. Мои източници ми съобщиха, че се канят да възбудят срещу мен наказателно дело и незабавно да ме арестуват. Това може да стане още утре. Или вдругиден. Но при всички случаи аз трябва да успея да замина, докато още не се е случило. Разбираш ли? В туристическата агенция, чрез която винаги съм си уреждал паспорта и визите, могат да ми направят това чак след четири дни — три работни дни за паспорта и един за визата, но в тях влизат и почивните дни, така че се получава цяла седмица, а аз не мога да чакам толкова дълго. Моля те, опитай, Дюхон. И разбери още нещо: не мога да потърся помощ от своите познати, защото ще стане изтичане на информация и ще ме арестуват още по-бързо, отколкото се канят. Само ти можеш да ми помогнеш. Така че хайде, помогни ми.

Нещо избухна в мен и запламтя с ярък, изгарящ всичко човешко пламък. Когато бях дете, а след това — юноша, аз обожавах Боря. Той беше мой кумир, родителите ми го даваха за пример и аз искрено се стремях ако не да бъда като него, то поне да заслужа похвалата му. И точно толкова силна, колкото обожанието ми, беше и моята омраза. Разбирах, че никога няма да стана такъв, какъвто беше той, и никога няма да дочакам думи на одобрение от него. Измъчвах се, плачех, давах си смешни детински клетви и още на другия ден отново надничах умолително в очите му, подмазвах му се и вървях на въженце след Боря.

О, колко лесно му се удаваше всичко! Беше един от най-добрите ученици в класа, но не беше зубрач, не беше читанка, а просто бе надарено и способно момче. Беше най-добрият спортист, който се явяваше от името на нашето училище и нашия район на всички възможни състезания. Беше най-красивият младеж, по когото вехнеха всички наши момичета. Включително и моята сестра Вера.

Аз не бях чак толкова талантлив, изкарвах предимно тройки и четворки, по някои предмети имах и петици, ала само аз си знаех какво ми костваше това. И не само че не бях добър спортист, а дори получих четворката си по физкултура изключително и само заради своята покорна дисциплинираност. Резултатите ми не бяха дори за тройка, а за двойка, но нашият физкултурник оценяваше моите старания и виждаше, че тичам и скачам на ръба на собствените си възможности. И разбира се — изобщо не блестях с хубост и момичетата не вехнеха по мен, но аз не завиждах на Боря за това, защото интересът ми към романтичните отношения се пробуди в мен точно когато една моя съседка се влюби в мен за пръв път в живота ми. Това стана, когато бях на шестнадесет години, а до този момент проблемите на ухажването и натискането ме вълнуваха много слабо. В смисъл че във физиологичен план естествено ме вълнуваха, но не до такава степен, че да завиждам на Боря.

Изобщо никога не му бях завиждал. Просто го обожавах и едновременно с това го мразех. Защото от мен искаха да бъда такъв, какъвто беше той, а аз исках да си остана такъв, какъвто си бях.

А след това ние пораснахме, влязохме всеки в своя си институт, започнахме да контактуваме много по-рядко и аз, както се казва, се отпуснах. Сетне той завърза връзка със сестра ми. Дори не беше връзка, а просто така — лек флирт, плавно преминал в сферата на сексуалните отношения. Въпреки че вече беше женен. Верочка от толкова години беше влюбена в Боря и ето че най-сетне нейните мечти станаха реалност! Тя цялата грееше от щастие. Нямах представа дали той беше обещал нещо на Верочка или не, но тя чакаше дете от Боря и категорично отказа да направи аборт.

— Обичам го повече от живота си — говореше през сълзи. — Искам това дете. И съм сигурна, че когато се появи детето, Борис ще се разведе и ще дойде да живее с мен.

Аз знаех, че това няма да се случи, защото имах много добра представа що за човек е моят приятел Викулов. Но не виждах никакъв смисъл да казвам това на Вера. Защо трябваше да ѝ го казвам? Тя го обичаше и това ѝ беше достатъчно.

Сестра ми роди детето, но както се очакваше, Боря не реагира по никакъв начин на това събитие. Тоест реагира, разбира се, но съвсем не така, както на нея и на всички нас ни се искаше. Дойде при мен и ми каза:

— Много съжалявам, Дюхон, но не обичам Вера. И никога не съм я обичал. Но на нея това много ѝ се искаше и аз я съжалих, разбираш ли? Просто я съжалих. Но не се отказвам от отговорността за детето, то е мое и аз съм готов да взема всякакво участие, което е по силите ми, за да израсне здраво и весело.

— То ще израсне здраво и весело, ако има баща — отбелязах аз. — Най-доброто твое участие в неговото възпитание би било, ако се ожениш за Вера.

— Разбирам — кимна тогава Боря. — Но аз имам дете от брака си, имам син и на него също му е нужен баща. Едно дете с нищо не е по-добро или по-лошо от друго. В чиято и полза да взема решение, едното дете ще получи баща, а другото — не. Какви аргументи имаш в полза на това ощетено да се окаже именно детето, което е родила жена ми?

Нямах аргументи. Естествено бих могъл да запея старата песен за отговорността, за това, че е трябвало да мисли, когато е правил любов, да взема предпазни мерки, да не допуска бременност и други такива, но със сигурност знаех, че Вера искаше детето, а Боря — не. Това беше нейно решение, а моят приятел просто не бе сметнал за необходимо да ѝ натрапва собственото си виждане по проблема.

— Аз всеки месец ще ѝ давам пари, Вера и детето няма да изпитват никакви лишения — продължи той.

— Няма нужда, Боря… — Опитах се да възразя, но бях спрян рязко и безпрекословно.

— Това ми е нужно на МЕН. Иначе няма да мога да живея спокойно.

Оцених постъпката на Боря. Не всеки можеше да дойде просто ей така и да каже: не обичам сестра ти и няма да се оженя за нея, но ще ѝ помогна да отгледа детето.

Ала помощта не продължи дълго. Детето се роди хилаво и живя съвсем малко. Ако кажа, че Вера изпадна в отчаяние, означава да не кажа нищо. Любимият ѝ мъж я бе изоставил, детето ѝ умря. Започна дълъг период на болници, таблетки и психиатри. След това настъпи период на хронична депресия, алкохол и наркотици.

Животът на Вера беше прекършен и тръгна надолу. Тя сключи два брака — един от друг по-мъчителни, тъй като Вера инстинктивно търсеше мъж, който да прилича на Боря, но не външно, а умствено и по характер, и тези мъже я унижаваха, биеха я, изневеряваха ѝ и в крайна сметка я зарязваха. Освен че приличаха на Боря по своя мачизъм и откровено нежелание да се съобразяват с чувствата и потребностите на околните, те — на това отгоре — и пиеха. Второто ѝ дете умря при раждането, а третото — жертва на пиянско зачатие — също почина в ранна възраст. А после умря и самата Вера. Самоуби се.

И всичко това до голяма степен бе резултат от факта, че Боря се бе подчинил на своето мъжкарско самолюбие: че как можеш да не вкараш в леглото си една девойка, която от толкова години те гледа с влюбени очи!

На Боря всичко му се получаваше лесно и просто, без видими усилия. Училището, институтът, работата, бизнесът. Дори и извънбрачното му дете не обремени за кой знае колко дълго време съвестта и портфейла му. И след него се тътрех аз — кьопавият, дебеланкото, средноспособният, чиито родители мечтаеха да видят, че прилича на блестящата звезда на име Борис Викулов. Понякога дори ми се струваше, че майка ми и баща ми предпочитаха техен син да е Боря. Те щяха да се гордеят с него, а аз не им доставях никаква радост. Понякога дори ми хрумваше мисълта, че моите родители започнаха да ме обичат истински едва когато стана ясно, че имам талант. Но това се случи, когато бях вече надхвърлил двадесет години и когато получих първите преливащи от възхищение рецензии за своите разкази. А до този момент бях принуден да слушам безкрайните сравнения между мен — сивичкия и никому ненужния — и яркия и обичан от всички Борис. И дори и през ум не ми минаваше да въстана срещу това и да се възмутя. Аз безусловно признавах неговото превъзходство и правото на собствените ми родители да му се възхищават. Че как иначе? Та той наистина беше забележителен — най-силният, най-смелият, най-умният!

Не се възмутих и не въстанах дори тогава, когато Боря нагло излъга доверието ми. Бяхме на осем години, разхождахме се доста далеч от къщи, когато изведнъж ме присви коремът. Трябваше спешно да отида в тоалетна, но наоколо нямаше такава, защото в началото на шестдесетте години обществените тоалетни в нашата страна не бяха често срещано явление. Не знаех какво да правя. За да стигна до дома си дори на бегом, ми трябваха петнадесет минути, а стомахът така ме присвиваше, че даже не можех да помръдна и само търсех с очи някой спасителен храст, зад който бих могъл да се скрия и да удовлетворя внезапната си нужда.

— Ще ида в храстите — почти простенах аз.

— Какво говориш! — прошепна Боря със страшен поглед. — Не бива! Ами ако изведнъж се взриви?

— Какво да се взриви? — Не разбирах нищо.

— Как, не знаеш ли? Вчера татко ми го прочете от вестника, писаха специално за това. Сложили са из цяла Москва специални мини, та хората и кучетата да не ходят по нужда в градинките. Ако на някого му хрумне да прави купчинки, веднага ще последва взрив.

— Не ме ли лъжеш? — попитах изплашено, усещайки, че повече няма да издържа.

— Истината ти казвам!

— Но какво да правя? Не мога… — Почти плачех.

— Добре де, давай в гащите! — Боря махна с ръка. — Естествено че ще вониш, но това е по-добре, отколкото да те разкъсат на парчета.

Моето въображение още от детските ми години бе доста развинтено, представих си тази сърцераздирателна картина и мигом напълних гащите. Редките изпражнения се стекоха по чорапите и обувките ми. Позорът ми можеше не само да бъде помирисан, но и видян. И как щях да се добера до вкъщи в този вид?

— Хайде да вървим де — снизходително рече моят кумир Боря, — какво да те правя, дрисльо!

Това беше пътят към Голгота. Боря крачеше до мен, гледайки разсеяно настрани, и си подсвиркваше някаква мелодийка, като с целия си вид показваше, че няма нищо общо с насраното кутре до него. Но аз му бях благодарен дори само за това, че не ме заряза и не избяга, оставяйки ме сам да се справям с нещастието си. От ужас не можех да погледна наоколо и не виждах дали минувачите забелязват нещо или не. Но бях сигурен, че всички ме виждат и ми си смеят или ме одумват. Стигнах до дома си като в мъгла.

Вечерта, когато майка ми се върна и видя захвърлените в банята изцапани панталони и гащи, разбрах, че съм станал жертва на жесток номер. И че бих могъл съвсем безпроблемно да се възползвам от храстите и да избегна цялата тази смъртоносна мъка. Боже мой, как ридах цяла нощ! Бях смазан, унижен, измамен, подложен на незаслужена и мъчителна екзекуция. Но дори и това не ме накара да се отвърна от Боря. Бях негов роб.

След това през целия ми живот ме преследваше страхът да не се изпусна в присъствието на други хора и да не преживея отново този непоносим срам. Точно за него, за този случай и за този страх, ми говореше Елена, когато ме посъветва да си дам сметка за онова, което ми се е случило на осемгодишна възраст. А ето че то се случи отново. Само че в по-страшен вариант. И пред мен стоеше Боря, който не беше бит и унижаван от никого, който не се бе насирал и напикавал, в скъп чист костюм, ухаещ на хубав одеколон, такъв един уверен в себе си, крачещ с лекота през живота, небрежно раздаващ на този и онзи думи на одобрение, които аз така и не дочаках от него за толкова години.

Щеше му се да замине в чужбина. А наровете до големите кофи за ходене по нужда не пасват ли на вкуса ти? Ами затворническата чорба в алуминиева купичка? А смърдящата килия с няколко десетки криминални престъпници в нея? Защо при теб всичко трябва да е наред? Защо на всеки друг може да му е зле, само не и на теб?

Омразата ми към Боря се примеси в мен с болката от собственото ми унижение и от побоищата. И аз направих онова, за което впоследствие съжалявах и от което се срамувах. Направих онова, за което после исках да забравя. И почти бях успял…

— Ей сега ще се обадя — казах аз. — Имам само един човек, към когото мога да се обърна и ще му се обадя.

Набрах номера на Муся. Знаех, че тя не е в Москва — беше завела един от своите автори в Екатеринбург да се договаря с тамошното издателство за отпечатването на книгите му. Но аз не ѝ се обадих на мобилния, а набрах номера на домашния ѝ телефон. Естествено майката на Муся ми отговори, че Мария Владимировна е заминала и ще се върне след три дни.

— Заминала ли е? — попита ме Боря, вторачен съсредоточено в очите ми. — Какво, да не би да няма мобилен телефон?

— Тя е в Щатите, там нашите мобилни телефони не работят. И майка ѝ не знае номера на телефона, на който може да бъде намерена. Тя не стои на едно място, а пътува из страната.

— Аха, е, да! — Кимна в знак на съгласие. — А кога ще се върне?

— След две седмици — излъгах, за да убия всякаква надежда у Боря. — Извинявай, Боря, но не разполагам с никакъв друг човек. Бих се радвал да ти помогна, но сам виждаш как стоят нещата.

— Жалко! Както и да е, Дюхон, извинявай, че те обезпокоих. Ще се опитам да действам чрез моите хора. Но ще ме предадат, негодниците, като едното нищо ще ме предадат. Всичките са купени! Добре де, ще видя как да се измъкна.

Гледах през прозореца как той излиза от къщата и сяда в колата си — такъв един добре сложен, строен, лек, с атлетичен вид. Такъв един непоносим късметлия. В мен нямаше нищо друго, освен срама от собствената ми слабост и подлостта, която току-що бях извършил.

След седмица научих, че са арестували Боря. Знаех, че е станало заради мен. Ако се бях обадил на Муся в Екатеринбург, тя щеше да се свърже с когото трябва и на другия ден Боря щеше да има нов-новеничък задграничен паспорт. И щеше да замине в чужбина и да си живее там с песен на уста. Срамувах се. Съжалявах за това, което направих. Най-много от всичко на света ми се искаше този епизод да го няма в живота ми.

Но го имаше.

След няколко месеца пуснаха Боря, но през това време разтропаните му врагове заедно с приятелите и близките му бяха успели да му отнемат всичко. И ако възрастният умен Боря се бе отнесъл към това, макар и болезнено, но здравомислещо, с разбирането, че лесно спечеленото лесно се и губи, то неговото синче изобщо не възприе загубата на благосъстоянието си философски. Има си хас: на осемнадесет години той се разхождаше из Москва с подарения от баща му автомобил, който съвсем не бе родно производство и дори не бе втора употреба. Разполагаше с толкова джобни пари, че му стигаха да живее по възможно най-разкошен за един юноша начин, включително и да си купува наркотици. Володя дори имаше и собствен апартамент. Всички тези блага, взети накуп, му позволяваха да върши каквото му дойде наум, при това — без да бъде под строгия контрол на родителите си. И изведнъж всичко бе свършило. Нито кола, нито самостоятелен апартамент, нито пари, нито свобода, тъй като оттук нататък се налагаше да живее с баща си. И майка му го бе зарязала и не го бе отвела в онзи красив и обезпечен живот в чужбина. Може би ако беше малко по-умен, малко по-добър и не употребяваше наркотици, майка му нямаше да се откаже от него, но, разбира се, тази простичка мисъл не минаваше през главата на Вовка. Ако неговият баща не бе влизал в схватки с конкурентите си и бе споделял щедро спечеленото с когото трябва, никой нямаше да му крои шапката и нямаше да го дава на правозащитните органи. Но и това бе твърде сложна мисъл за сина на Боря Викулов. На него му трябваше някаква по-достъпна отправна точка. Кой беше виновен? Ами онзи, който не беше помогнал на баща му да изчезне зад граница, на безопасно разстояние от ареста. А кой не му беше помогнал? Това не бе туристическата агенция, чиито възможности се простираха дотам, че да чака най-малко три дни. Това не бяха бизнеспартньорите на баща му, които естествено тутакси бяха съобщили където трябва, че Викулов се кани да вдига гълъбите от Русия. Чичо Андрюша Корин беше виновен. Баща му се бе обърнал към него като към последната си надежда, а той го беше подвел. И беше ясно, че той няма как да нападне туристическата агенция, няма как да се докопа до бизнесмените, а сърцето му жадуваше мъст точно толкова, колкото организмът му жадуваше поредната доза. Само че сега с дозите беше възникнал проблем, защото баща му му даваше съвсем малко пари, които за нищо не стигаха. И Корин се превръщаше в най-удобния претендент за ролята на жертвата. Живееше сам, нямаше никаква охрана, никакво оръжие, че на това отгоре и нищо не помнеше, което означава, че в главата му няма как да се завърти мисълта, че бащата и синът Викулови могат да имат каквито и да било претенции към него. Ако нещо се случеше, тази гадина Корин нямаше да каже, че Володя Викулов има основания да му отмъсти, дори и да го измъчваха. Нямаше да каже, защото не го знае. Не го помнеше. Колко добре се нареждаха нещата…

А когато научи за амнезията ми, Боря идваше при мен в санаториума и разговаряше с мен, сякаш нищо не се бе случило. Дори не ми напомни, че се е обърнал към мен за помощ. Дори не ми намекна, че е разчитал на мен, а аз не бях оправдал надеждите му. Беше премълчал това. И по този начин ме бе размазал като отвратителна воняща дървеница.

Бях отвратен от самия себе си. И се оказа, че най-щастливи в моя живот бяха онези пет месеца, през които не си спомнях за моята гнусна постъпка и за своите гнусни помисли. В онзи момент на мен ми беше зле и аз бях пожелал зло и на Боря. Злото бе станало, Боря бе преминал през ада, но можеше да бъде щастлив и непременно щеше да бъде щастлив, защото при Боря всички неща винаги се подреждаха добре. Или защото не умееше да се срамува заради собствените си постъпки, или защото не вършеше нищо, от което впоследствие да се срамува. А аз умеех да се срамувам и което беше още по-ужасно — вършех такива неща, от които да се срамувам. И вече никога нямаше да мога да бъда истински щастлив.

Да, злото беше станало. Само че то не се бе стоварило върху Боря, а върху самия мен. Ако не бях направил онова, което направих, нямаше да имам потребността да забравя всичко. И нямаше да имам никаква амнезия. И никой нямаше да може да се възползва от нея.

И аз нямаше да изпадна в положението на човек, който е принуден да разгребва с лопати чуждите лъжи и да се преструва. Ако направех дори и най-малкия намек, че паметта ми се е възвърнала, щях да подпиша смъртната си присъда. И освен мен, имаше само един човек, който знаеше истината — това беше Елена. От днес и завинаги бях напълно зависим от нея. Да, днес аз я обичах, днес нямах никого другиго, който да е по-скъп за мен на този свят, но ако утре или вдругиден или след половин година охладнеех към нея, щях да бъда принуден и тук да лъжа и да се преструвам, за да не я обидя и да не я разсърдя. Иначе тя можеше да разкаже всичко.

Господи, в какъв капан бях влязъл! И всичко това се бе случило само защото исках да бъда Златното момче, което се харесва на всички. Бях предал собствената си душа, бях сметнал собствената си личност за недостойна за уважение и любов, бях се гърчил в угода на всички от страх за това какво ще си помислят хората за мен, няма ли да кажат нещо лошо за мен, няма ли да престанат да се отнасят добре към мен. Е, и какво бях постигнал? Бях станал онова Златно момче, при вида на което ми се повдигаше. Бляскавото Златно момче в боклукчийска яма. Бях отгледал градина, засадена със зловонни, разлагащи се растения и оттук нататък бях принуден да живея в нея до края на дните си. Защото моят избор беше прост: или да живея в тази отвратителна смърдяща градина, или изобщо да не живея.

Тичах по пътя, който водеше от курортното селище към селото. Тичах колкото сили имах. Разбирах, че разполагам със съвсем малко време и че трябва непременно да успея да намеря Мария и да я попитам…

Ето я познатата ми улица, ето я къщата, в която идвах всеки ден.

— Мария! — извиках с всички сили.

Времето изтичаше с невероятна скорост, оставаха ми все по-малко и по-малко минути, но аз задължително трябваше да задам въпроса си и да получа отговор.

— Мария!

Тя стоеше на верандата и се усмихваше, сякаш ме очакваше.

— Мария! — Едва си поех дъх. — Вие казвахте, че Бог е всемогъщ и на света няма нищо, което той не би създал по собствена воля. Че има Бог, но няма дявол. Че има рай, но няма ад. Тогава защо той е създал смъртта? Защо трябва да има смърт, щом животът е толкова прекрасен дори когато е непоносимо тежък? Та всеки живот, дори и най-страшният, е по-добър от смъртта. Тогава защо той е създал смъртта? За да ни накара да страдаме ли?

— Не, миличък. На Бога не му е нужно да страдате. Страданието е ваш личен избор. Хората сами решават, че в даден момент от живота си при дадени обстоятелства трябва да страдат. Те могат да не правят това. Не са длъжни.

— Но тогава защо, Мария? Защо Бог е създал смъртта? Кажи ми, трябва да разбера това.

— Бог е създал смъртта единствено за да накара хората да се научат да обичат и да ценят живота. Вие осъзнавате красотата и очарованието на живота само когато ги сравнявате със смъртта. Хората не вярват на нищо на думи, те трябва да се убедят във всичко от опит. За да разберат, че ледът е студен, трябва да мушнат ръката си в огъня и да научат какво означава горещо. За да се научат да обичат и да ценят живота във всичките му прояви, хората трябва да видят смъртта. Разбирате ли, миличък, колко просто е всичко? А сега трябва да се сбогуваме. Вече ви е време.

Отреденото ми време се топеше като сняг под слънчеви лъчи. Оставаха само още няколко снежинки и те стигнаха единствено за да видя как застаналата на верандата Мария ми махаше с ръка и ми се усмихваше. Усмихваше ми се нежно и малко тъжно.