Фантомът на паметта

Глава 9

Събудих се рано сутринта и противно на очакванията си, почувствах се свеж и изпълнен със сили, макар че си легнах късно. Оправих външния си вид с помощта на тоалетните принадлежности, които си бях купил предишния ден точно тук, в хотела, слязох долу и попитах къде мога да закуся. Ресторантът бе на втория етаж, храната приятно ме изненада: беше прясно приготвена и разнообразна, тъй че аз тръгнах на разходка, преливащ от положителни емоции и приятно нетърпеливо очакване: колко ли нови и интересни неща ми предстоеше да видя и да науча тук!

Първо реших да се поразходя из селото, за да опозная неговите размери и топографията му или с други думи — да задоволя инстинкта си за ориентация. Докато разглеждах къщите и улиците, стигнах до доста странен извод: тук съществуваха само три типа постройки и вътрешно те не се различаваха кой знае колко една от друга. Едните се използваха за хотели. Бяха страшно много на брой, вчера в тъмното влязох в първия, който ми се изпречи пред очите, просто надзърнах вътре, по интериора на лоби бара си направих извода, че е на прилично равнище — и останах там. Но днес, на дневна светлина, се уверих, че хотелите, които виждах на всяка крачка, бяха горе-долу еднакви и всички — с по четири или пет звезди, ако можеше да се съди по онова, което се забелязваше през прозорците и стъклените врати. Наистина ли тук пристигаха само заможни туристи? Тогава излизаше, че селото е скъп курорт. И как беше възможно никой да не е чувал и да не е говорил за него! Чудо невиждано!

Вторият тип обществени места бяха тъй наречените заведения, които се намираха или на долните етажи на хотелите, или в двуетажните къщички. Ако се съдеше по табелите, тук имаше и барове, и сладкарници, и ресторанти, и казина.

И — накрая — третата разновидност постройки бяха жилищните домове. Всички те бяха еднакви и всичките приличаха на онази къща, в която влязох вчера — къщата на Ана.

Нямаше нито разкошни вили, нито оригинални здания, нито обикновени бунгала, нито колиби. Това бяха стабилно построени сгради на два етажа и с горе-долу еднаква архитектура. Излизаше, че в това загадъчно село няма нито бедни, нито богати и че всички жители се намират на еднакво равнище на материалното благосъстояние. Как беше възможно това? Бях чел някъде, че навремето е съществувала идея за създаване на общество на всеобщото равенство в една отделно взета страна. Нима точно тук, в това забравено от бога село, бяха изградили тъкмо такова общество? Тогава беше още по-странно, че никой не знаеше този факт, че вестниците не пишеха нищо за това и че радиото и телевизията не разказваха нищо за него.

Стигнах до покрайнините на селото и най-неочаквано открих една католическа църква. След църквата вече нямаше нищо, нататък се простираше само полето, а зад него — гъстата, тъмна и плашеща гора. Едва в този миг съобразих, че не видях в селото гробище. Според моите представи гробището трябваше да се намира до църквата, но тъй като до този момент изобщо не бях попаднал на никакви храмове на територията на това село, тъй и не се бях сетил за гробището. Но и в покрайнините нямаше гробище. Къде ли погребваха мъртъвците си местните жители?

Честно казано, бях се добрал само до една точка от покрайнините на селото и беше рано да си правя изводи. Трябваше да го обиколя от всички страни и едва тогава да съставя списъка с въпроси, които исках да задам или на Ана, или на засега непознатата за мен нейна съседка на име Мария.

Закрачих бавно по пътя, който заобикаляше селото като външен пръстен, вдишвах дълбоко влажния утринен въздух, който горещото лятно слънце още не бе успяло да изсуши, и се наслаждавах на неизвестно откъде появилата се енергичност в собствения ми ход. В главата ми постепенно се избистряше увертюрата на новата ми рокопера, тъй като именно в началото на деня беше най-добре да се съчинява и началото на едно произведение. По пътя си видях още няколко католически и православни храмове, една синагога и една джамия, но до гробище така и не стигнах. В крайна сметка отново се озовах до онази църква, от която бях започнал похода си по окръжността. Слънцето вече се бе вдигнало доста високо и си помислих, че е настанало съвсем прилично време да се правят посещения.

Не беше трудно да намеря пътя до дома, където вчера толкова любезно ме приютиха и нахраниха за вечеря, тъй като сутрешният поход ми даде пълна представа за простичката топография на селото: то се състоеше от три дълги улици, пресечени на всеки двеста метра от по-къси улички. Всичко беше разположено строго паралелно и перпендикулярно, сякаш го бяха строили едновременно и по елементарен чертеж. Колкото и да е смешно, но в този смисъл малкото затънтено селце ми напомняше за Ню Йорк или Барселона. Макар че за затънтеността му май преувеличавах… Неизвестно на широката общественост — да, с това съм съгласен, но ако се съдеше по броя на хотелите, а следователно — и на туристите, то едва ли можеше да се нарече затънтено.

Видях Ана на верандата на дома ѝ. Седеше в един шезлонг — още по-красива от вчера в лятната си рокля, разголваща раменете и шията ѝ — и пиеше чай от мъничка порцеланова чашка. До нея имаше малка кръгла масичка, върху която се мъдреха тумбест чайник, захарница, каничка за мляко, още една чашка и чиния със сладкиши. От другата страна на масата в плетен стол се бе разположил някакъв мъж. Още преди да успея да определя възрастта му, аз с неопровержима сигурност разбрах, че е страстно и безнадеждно влюбен. Впрочем не бях сигурен, че перспективата пред него е безнадеждна, просто така ми се искаше да си мисля. Но нямаше никакво съмнение в това, че той е страстно влюбен. И позата му, и изразът на лицето му, и жестовете му, които съпровождаха засега недостигащи до мен думи — всичко свидетелстваше за неговата робска зависимост от събеседничката му и за готовността му напълно да ѝ се подчинява. Ана го слушаше, както ми се стори — с половин ухо, разсеяно се оглеждаше наоколо и се усмихваше едва-едва. Щом ме забеляза, тя лениво вдигна ръка и ми махна.

— Здравейте! Добре ли се настанихте?

— Прекрасно! А как са Лъки и Булит? Снощи ги срещнах в един бар и много се учудих. Наистина ли им разрешавате да ходят по такива места?

— А защо не? Аз всичко им разрешавам. Тук с тях не може да се случи нищо лошо.

Приближих се в очакване Ана да ме запознае с госта си и да ми предложи да се присъединя към угощението им с чай, но на нея и през ум не ѝ минаваше да го стори. Сметнах за неуместно да проявявам инициатива за подобно начинание, защото в края на краищата тя беше неомъжена жена и имаше право да не желае да афишира познанствата си. Изпитах леко раздразнение — няма защо да крия, че Ана много ми харесваше, — но тъй като не исках да изпадна в положението на излишния трети, мило се усмихнах и попитах:

— Как мислите, уместно ли е да отида и да се запозная с вашата съседка?

Въпросът ми не предизвика у нея ни най-малко учудване, във всеки случай нито един мускул не трепна по безупречно красивото ѝ лице:

— Мария ли имате предвид? Естествено. Тя се радва на всеки гост, вратите ѝ са отворени за всички. Смело можете да отидете. Да, между другото при нея е Еспера, кажете на момичето, че съм изпекла бисквити, нека да дойде и да вземе една чиния за Мария.

— Аз мога да ѝ я занеса — предложих с готовност. — Защо да разкарваме Еспера, след като бездруго отивам там.

Ана равнодушно кимна, надигна се с лекота и влезе в къщата. Докато се бавеше вътре, за да вземе бисквитите, мъжът буквално ме изпепеляваше с поглед. Очите му не ми харесаха. Не зная защо, но в тях имаше нещо такова… сякаш в този живот вече не му трябваше нищо друго, освен Ана, и за да я притежава, беше готов на всичко: на престъпление, на мъки, дори на смърт. Аз едва се сдържах да не настръхна под този изпълнен със страдание поглед.

— Ето, вземете. — Ана ми подаде красива старинна чиния, в която се извисяваше внушителна купчина бисквити, разпръскващи уханието на канела, ванилия и още нещо — неизвестно за мен, но с апетитен аромат.

Пръстите ѝ се докоснаха до моите и аз отново, както и снощи, бях поразен от тяхната студенина. Бяха направо ледени. А слънцето силно печеше…

Заобиколих къщата с поднос в ръка и се качих на верандата, която беше съвсем същата като на Ана. И антрето бе същото, и стълбата до втория етаж, и разположението на вратите, които водеха към хола и към кухнята. С това сходствата свършваха.

— Мога ли да вляза? — попитах високо. — Нося ви бисквити от Ана.

— Няма нужда да викате — чу се съвсем наблизо тих глас. — Еспера заспа и не искам да я будя. Влизайте.

Гласът се разнасяше отдясно, откъм хола, където в началото ми се стори, че няма никой. Но грешах. В самото дъно на стаята в старинно кресло седеше една много възрастна жена. Съвсем суха и крехка като слепен пясък. Белоснежните ѝ коси правеха сбръчканото ѝ лице още по-смугло, почти кафяво. Беше облечена с яркочервени панталони и наситенозелена блуза, украсена с пищна фльонга. Пръстите ѝ върху облегалките на креслото бяха отрупани с халки и пръстени. Бях подготвен да видя всякаква Мария, стара вещица, която живее вече един милион години и все не може да умре, но не и такава.

Оставих чинията с бисквитите на първата попаднала ми повърхност — май че беше някакъв скрин — и спрях с нерешителен вид. Жената стана да ме посрещне и аз не забелязах в движенията ѝ старческа скованост или непохватност, макар че, ако се съдеше по бръчките ѝ, наистина беше на много години. Може би на деветдесет. А беше облечена така, сякаш бе на двадесет и три. Впрочем това често се срещаше сред възрастните жени, които се опитваха да спрат неумолимия ход на времето.

— Аз съм Мария. — Тя ми протегна ръката си, която понечих да стисна много внимателно, за да не смажа безжизнената ѝ китка.

Но нейното ръкостискане се оказа неподозирано силно, а ръката ѝ бе топла и в никакъв случай — безжизнена.

— А вие сте нашият нов гост в селото ни, известният композитор — продължи с усмивка жената. — Еспера ми разказа за вас, така че можете да не ми се представяте. Искате ли чай?

— Искам. Ако това няма да ви затрудни.

— Да ме затрудни ли? — Тя тихо се засмя. — Мен нищо не може да ме затрудни. Възрастта ми ли ви смущава? Навярно си мислите, че съм стара немощна развалина? Това е илюзия. При това — най-опасната от всички възможни илюзии.

— Защо? — учудих се искрено.

— Защото когато гледат бръчките ми и отблъскващия ми вид, хората си мислят, че могат да не се съобразяват с мен. Че могат да ме отпишат от сметките си, да ме пренебрегват, защото вече нищо не съм в състояние да върша. Това е много пагубно заблуждение. Аз мога всичко. Мога дори онова, което вие не бихте могли и да си представите. — Кафявите ѝ очи проблеснаха и тя отново се разсмя, този път лукаво, но все така тихо. — Хайде да излезем на верандата, ще донеса чая там.

Мария хвърли поглед към дивана, който бе разположен до прозореца, и едва тогава аз забелязах Еспера. Момичето спеше, свито на кълбо, грижливо завито с леко зелено карирано одеяло. Внезапно разбрах, че старицата така силно бе приковала вниманието ми към себе си, че не бях забелязал нищо друго, освен нея. Нито скъпата старинна мебел, нито великолепните картини в позлатени рамки по стените, нито изисканите бронзови свещници, нито пухкавия килим на пода. Такъв килим струваше страшно много пари — знаех това със сигурност, защото моята скъпа съпруга вече три години ми вадеше душата с настоявания да купим нещо подобно, само че по-евтино.

Ала колко странно бе всичко това! В една и съща сграда живееха една до друга материално притеснената Ана с четирите си деца и невероятно богатата старица. Нима Мария не можеше да си купи собствена хубава и удобна къща, която да съответства на нейното материално състояние?

Така и не можех да разбера какво бе това, което пишех вместо романа за корумпираната милиция, но текстът вървеше учудващо леко и — нещо, което никак не беше без значение — работата върху него ми доставяше огромно удоволствие. Аз дори успях да се поуспокоя и когато наближи времето за обед, реших да не се крия от шпионката Мимоза, която ми бяха подставили, а да посрещна опасността лице в лице.

Честно казано, нямаше никаква опасност. Когато седнах на масата, Мимозата похапваше с апетит салата и слушаше Павел Петровия, който с важен вид дърдореше нещо, разяснявайки поредната безсмъртна истина. Противно на очакванията ми, тя дори не ме попита защо не бях отишъл на басейна, както обещах. Тъй като благодарение на старанията на емоционалната бърборана Кукличката историята с разбитата врата и транспортирането на грамаданския Лопарев бе станала достояние на обществеността, целият обед бе посветен на обсъждането на това събитие. Магарешкия бодил приповдигнато се възхищаваше от моята физическа сила, а Мимозата твърдеше, че ни най-малко не е учудена, тъй като аз усърдно работя върху физическата си форма и само слепец може да не забележи, че съм станал по-строен и по-силен. Казано накратко, в продължение на половин час и двамата бяха като мехлем за душата ми. Моят възбуден от подозрения ум тревожно търсеше признаци на повишен интерес или необяснима информираност за живота ми в думите на Мимозата, но този път не забелязах нищо подобно. Всичко си беше, както обикновено. Елена не засягаше неприятни или безинтересни теми и ако преди оценявах това като необикновен душевен финес и потресаващо сходство между нашите възгледи, то сега намирах съвсем друго обяснение. Само че повече нямаше с какво да подхранвам подозренията си.

— Леночка, а вие сте лицемерка — отбелязах ненадейно, довършвайки телешкото със задушени зеленчуци. — Точно днес във фитнесзалата вие твърдяхте, че всеки човек има право да бъде такъв, какъвто е, и ако се нагажда към вкусовете и мненията на заобикалящите го хора, за да им се хареса, значи предава собствената си личност, която е уникална и неповторима. Правилно ли възпроизведох вашата мисъл, нали нищо не съм преиначил?

Усмивката на Мимозата угасна, тя с тревога погледна към Магарешки бодил Петрович и аз разбрах, че бе отгатнала намеренията ми. Ах ти, прозорливост моя!

— Да, правилно — едва чуто потвърди тя.

— Тогава защо толкова внимателно и търпеливо изслушвате критиките, които нашият уважаван Павел Петрович редовно отправя към всичко и всички? За мен е ясно защо го правя — аз съм човек със стара кройка, умствен ретроград, който е свикнал с това, че трябва да се вслушва в мнението на околните, особено на по-възрастните, и да следвам наставленията им. Но вие — вие с вашия толкова освободен ум и толкова оригинални възгледи, защо мълчите и не възразявате? Защо се нагаждате към вкусовете на Павел Петрович и му позволявате да ви натрапва мнението си?

Магарешкия бодил като че ли забрави, че трябва да досдъвче залъка, който беше в устата му. Нито бе в състояние да каже нещо, нито можеше да го преглътне. Очите му бяха облещени, а лицето му излъчваше безпомощност. Горкичкият, вероятно никога не му се бе случвало да слуша такива неща по свой адрес. Той си мислеше, че върши добро дело, че ни учи нас — неразумните — на ум и разум, а се оказваше, че това се възприема като досадно натрапване на собственото му мнение.

Елена мълчеше, объркана, и по очите ѝ виждах, че дори не се опитва да намери логичен или поне остроумен отговор. Беше се приготвила за наказание като нарочена за заколение овца. И на това място аз за пореден път се изненадах от самия себе си. Макар че само преди една минута бях готов, както се казва, да размажа Мимозата по стената, сега неочаквано реших да ѝ протегна ръка за помощ и да помилвам победения си враг.

— Мълчите ли, скъпа Елена? — продължих с предвзета суровост. — Тогава аз ще ви кажа защо се държите така. Вие се нагаждате към Павел Петрович, защото искате да му се харесате. А към мен се отнасяте по съвършено различен начин, защото сте равнодушна към моята особа, за вас аз съм въздух, празно място. И вие не се стремите да ми се харесате. И защо е всичко това? Ами защото вие сте влюбена! Да-да, не отричайте, отдавна ви наблюдавам и стигнах до неблагоприятния извод, че моите надежди са разбити на пух и прах. Чувствата ми към вас са несподелени. Вие сте предпочели Павел Петрович. Уви! Аз се оттеглям встрани и отстъпвам мястото си на моя по-щастлив съперник.

Магарешкия бодил най-сетне успя да преглътне залъка си, трескаво поля парчето месо с няколко едри глътки ябълков сок и започна да размахва ръце в знак на протест, отхвърляйки възможността да бъде обект на такива чудовищни помисли. Елена се смееше със сълзи, аз също се развеселих и ние заедно се заехме окончателно да довършим смутения Таралежкович, който така и не разбра какво всъщност се бе случило.

Честно казано, аз също не разбрах. Защо ли внезапно бях сменил гнева си с милосърдие? Откъде се бе взело това напълно неприсъщо за мен великодушие? Какво ми ставаше? Преди няколко седмици забелязвах всичко на всичко някаква съвсем минимална промяна в изражението на лицето си, а ето че сега направо не можех да се позная. Смело разбивах врати, влачех на гърба си някакви бизнесмени с тежест над сто килограма, миролюбиво протягах ръка на противника си и пишех някакъв абсолютно неразбираем нито по смисъл, нито по форма, нито по жанр текст.

Откъде ли се вземаха тези промени, къде бяха корените им? Да не би причината да бе в травмата, която бях получил в края на април? Или в онова, което се е случило там, зад глухата стена на забравата, скрила от мен почти две години от живота ми? И къде в крайна сметка ще ме отведе всичко това?

Исках да обсъдя тези неща с Хипопотама, но не ми провървя. Той се обади, извинява се дълго и сконфузено, обясни, че се е натровил с нещо, че е на легло и днес няма никаква възможност да дойде. Какво можех да направя — случваха се и такива неща. Трябваше да реша дали след като тъй или иначе ми се бе отворило свободно време, да не ида да поплувам, или пък да изляза в парка и да намеря Магарешкия бодил и Мимозата, които продължаваха строго да съблюдават режима на традиционните следобедни разходки. Но нищо не успях да реша, защото вратата на стаята ми се отвори и пред очите ми в целия си блясък се възправи Боря Викулов.

— Не ме очакваше, нали? — Той насмешливо ме огледа от горе до долу. — Лина не ме е излъгала — наистина изглеждаш страхотно. Аз редовно ѝ се обаждам, осведомявам се как си и дали не е нужна някаква помощ, защото ти никога нищо няма да кажеш и да поискаш сам, познавам те. Тя ми описа какъв храбър юначага си станал. И си казах: я да му се изтърся без предупреждение и да видя дали това е така, защото хич не ми се вярваше.

— Не лъжи. — Прегърнах Боря, потупах го по гърба и го настаних във фотьойла, без да крия радостта си. — Любопитството не е твоята стихия. Казвай защо си дошъл.

Наистина му се зарадвах. Разбира се, вечерта се канех да се посъветвам с Муся за своите подозрения, но много добре познавах своята Персийска котарака, която винаги имаше един и същ отговор: трябва да се обърнем към милицията или към Федералната служба за безопасност. Беше типично женски подход — в опасни ситуации да тичаш и да търсиш закрила. А на мен ми трябваше мъжкият подход, който се съдържаше във формулата сам ще се оправя, и тук мой единствен надежден съветник беше именно Боря.

— Ако трябва да съм честен, дойдох да се видим, защото ми домъчня за теб — хитро се подсмихва той. — Но тъй като ти си нашият голям литератор и известна във всички европейски и азиатски страни личност, не мога току-така да се изтърся при теб — само заради старото ни приятелство. Затова си измислих повод за срещата ни.

— И какво измисли?

— Разбрах що за човек е любовникът на дъщеря ти, онзи музикант на име Гарик. И дойдох да се отчета за свършената работа.

— Какво говориш?! — От изумление дори загубих дар-слово и не можах да намеря други думи, освен това глупаво възклицание. — Сериозно ли? Наистина ли си го направил?

— Не, на майтап — усмихна се Боря. — Разбира се, че съм го направил. Извинявай, че не стана веднага, нямах възможност.

— И как успя?

— Ами останала ми е някоя и друга връзка след контактите ми с правозащитната система — уклончиво обясни той. — И синът ми помогна, нали те с твоята Светка са почти връстници, въртят се в едни и същи среди и винаги могат да намерят общ език. Казано накратко, Дюхон, чуй какво насъбрах за него. Този Гарик, чиято фамилия е Рижов, а името му е Игор, има нещо като артистичен псевдоним, който пък е Хари. Във всеки случай така го изписват на саморъчно направените им афиши. На сцената се появява в компанията на още няколко тъпанаря, но никой от тях няма нито достатъчно парчета, нито достатъчно фенове, за да направи самостоятелен концерт. Нали знаеш как става? Единият има около десетина фенове, другият — и той толкова, но заради петнадесетина души няма смисъл да наемаш зала и да изнасяш концерт. Когато се съберат обаче петима-шестима такива гении и феновете на всеки от тях дойдат, получават се около стотина зрители и вече се създава някаква илюзия за пълна зала и за публика.

— Разбрах. Давай нататък! — нетърпеливо настоях аз.

По-нататък се изясни, че Гарик има не само тъмно минало, но и твърде съмнително настояще. Той вече е сколасал на два пъти да влезе в затвора, и двата пъти — още докато е бил непълнолетен. Точно там, зад решетките, започнал да съчинява и да изпълнява песничките си и решил, че оттук нататък ще печели парите за насъщните си нужди със своето безсмъртно изкуство. Нещата вървели зле, талант явно не му достигал, пък и с вкусовете на Гарик — както музикалните, така и литературните — не всичко било наред. Само че момчето имало приятели. Близки на сърцето му. С една дума — авери. Е, ясно откъде са се взели. Та тези авери се почесали по тиквите, огледали по-внимателно красивата мутричка и хубавката фигурка на Гарик с широките му рамене и тесните бедра и направили на своето аверче едно предложение, на което той не можел да откаже. Не можел, понеже не искал, а съвсем не в онзи смисъл, който е описан в „Кръстника“ на Марио Пузо.

Предложението било примитивно до отврат, но и точно толкова ефективно, ако идеята се реализирала поетапно. Дверите намирали на Гарик някоя пачавра с богати родители. Точно с този статус, точно пачавра с богати родители, а не богата сама по себе си, защото пачаврата, която разполага със собствени пари, би имала и собствени момчета, при това по-хубави от Гарик. Гарик завъртал главата на девойката, вземал ѝ акъла със своя необикновен, но засега неизявен талант, и я покорявал с неземната си страст. Девойката започвала да измъква пари от родителите си или заради самия Гарик, или пък — ако старите не признавали съвременното изкуство — ги вземала за някакви си свои нужди, които си измисляла. След това давала парите на Гарик, Гарик — на аверите си, аверите му ги влагали в някаква еднократна, но доходна операция, която двойно и тройно им възвръщала вложеното, и те си го разделяли с Гарик. После с получените пари живеели известно време като волни птички. Разбира се, Гарик зарязвал девойката, за да не му се налага да се отчита за какво са похарчени парите. След това си намирал нова пачавра… и така нататък. Аверите на Гарик не били придирчиви и не дръзвали да се захванат със собствен широкомащабен бизнес, защото разбирали, че нямат нито акъл, нито характер за тази работа. Задоволявали се с малко. Всички те, включително и Гарик, били наркомани и имали само една грижа — парите да са достатъчни за съответната доза. Онова, което успявали да смъкнат от едно момиче и да го завъртят с печалба, им стигало някъде за около месец, че и за около два безпроблемен кефски живот. Веднъж им провървяло и едно от влюбените момичета откраднало от домашния сейф на баща си десет хиляди долара. С помощта на някакъв техен познат наркодилър аверите ги направили на двадесет хиляди и няколко месеца живели безгрижно. А друг път родителите на едно от момичетата поискали лично да се запознаят с талантливия музикант, за чиято същинска изява непременно трябвало да се наеме студио в Лондон, но самото запознанство станало в присъствието на специалисти в областта на шоубизнеса. Още след първите два такта специалистите заявили, че изобщо не улавят нищо в това мътно блато, че тук дори и не намирисва на талант или поне на някаква интересна самобитност и че само пълен идиот би могъл да вложи в това момче дори и копейки. Гарик страшно и съвсем сериозно се обидил, аверите се разстроили, счупените прозорци и пробитите гуми на автомобилите на споменатите вече специалисти се превърнали във веществен резултат от тези достойни за уважение емоции, а на предпазливия и недоверчив баща на момичето му се случили далеч по-лоши неща. Той бил нападнат във входа на собствения му блок и бил пребит и ограбен. Вярно, престъпниците не били открити, тъй че не станало ясно кой точно се е постарал по въпроса: дали случайни нападатели с користни цели, или тази работа са свършили по реда на отмъщението приятелчетата на непреуспелия музикант. Ей такова момче бил нашият Гарик.

— И много ли такива момичета е имал? — попитах аз, неспособен да повярвам, че моята Светка, моето Папагалче, може да се хване в такъв капан.

— Не е установено с точност, но са най-малко петнадесетина. С неговия график е трудно да се установи със сигурност. Нали разбираш — той не завърта главите на момичетата едно подир друго, а според това кое кога се появява на хоризонта. Намерят му някоя, той започва да върти любов с нея, а след две седмици му намерят още една. Гарик вкарва в оборот и нея, за един месец измъква парите от първата и я зарязва, изгубва два-три месеца с втората, а в това време се появява трета. И така нататък. Освен това прави почивки, докато влиза на лечение, за да намали дозата, иначе не би могъл да пипне никакви пари.

— А сега как стоят нещата? Има ли някоя друга, освен Светка?

Боря ме погледна със съчувствие:

— Дори не зная как да ти го кажа, Дюхон… От една страна, можеш да се радваш, че той си няма друга, освен твоята дъщеря. Но, от друга — това е лошо.

— Защо?

— Защото с днешна дата Светка — или по-точно баща ѝ и неговите пари — са основната им надежда. Разбираш ли, Дюхон, нещата им са вървели добре и момичетата не са давали отпор само в началото, но ако водиш такъв начин на живот, какъвто водят Гарик и неговите авери, мъжката привлекателност бързо помръква. Нищо не остава — нито лице, нито кожа, нито секс, само едни лиги, сополи, празен поглед, надебелен език, разстройство и пъпки. И ако Гарик вече съвсем е изгубил самокритичност и не се вижда на какво прилича в огледалото, то сред аверите му има един-двама, които все още съобразяват това-онова. И те прекрасно разбират, че твоята Светка е последната играчка, която се е хванала на въдицата им. Повече няма да има нищо. И от нея трябва да измъкнат колкото може повече пари. Това, което ще ти кажа сега, не е проверена информация, затова не бива да се плашиш, но и не бива да го забравяш. Да ти го кажа ли?

— Кажи го, разбира се.

— А може би не трябва, а?

— Престани, Боря. Казвай!

— Значи така. Дверите са решили, че вместо да настояват за обещаните от теб десет хиляди долара, ще е по-добре да направят така, че Светка да получи наследство. А то не е малко. Засега Светка все още е толкова заслепена, че е готова да заложи и презаложи душата си за Гарик и ако получи наследство, тя ще му даде много повече от онези десет хиляди долара. Ще му даде всичко. Само че те трябва да побързат, докато тя не е разбрала за какво става дума и не е избягала. Това е, Дюхон — казах ти всичко. Имаш ли въпроси?

Дали имах въпроси? Купища! Първият въпрос бе: наистина ли моята дъщеря е чак толкова глупава, че не може да различи наркоман от нормален човек? Да, Светка не беше титан на мисълта и проницанието, но такива неща се виждаха и с невъоръжено око. Трудна за забелязване беше началната фаза на наркоманията, особено ако човек не се заглежда специално, но нали Боря каза, че Гарик вече е стигнал до състоянието на празния поглед, надебеления език, сополите, пъпките и разстройството! Как е възможно да не забележиш такова нещо?

— Дюхон, не познаваш добре дъщеря си — снизходително ми обясни Боря, — щом можеш да допуснеш, че тя не вижда или не забелязва нещо. Всичко вижда, всичко забелязва и всичко знае. Стратегията е разработена от аверите и работи на сто процента. Пред момичетата Гарик изобщо не се преструва на гениален непризнат артист и честно им казва, че е наркоман, който иска да се измъкне от блатото. И само истинската, голяма и силна любов може да му помогне в това начинание. Любовта, плюс едно много скъпо, но много ефективно лечение зад граница. Кое момиче би устояло на предложението да се превърне в милосърден и смел ангел-хранител, такъв, пред когото след това цял живот ще се прекланят и ще му целуват краката? Но в същото време това момиче не може да отиде при майка си и баща си и да каже: Абе я ми дайте пари да лекувам гаджето си от наркомания. Не само че няма да ѝ дадат пари, ами и дома си с десет ключа ще заключат, само и само дъщеря им да не се влачи с наркомани. На това място Гарик им помага да измислят легендата за студиото в Лондон. Или в Париж. Или в Ню Йорк.

Вариантите са в зависимост от материалния потенциал на родителите. Още повече че основанията за тези легенди не са измислени, защото той наистина понякога се появява там някъде. А ако легендата изобщо не може да мине, тъй като родителите са старомодни и не искат да дават средства за съвременна музика, започва непрекъснатото измъкване на пари за нуждите на момичето — ту по сто и петдесет долара всеки месец, за да плати сметката за мобилния си телефон, ту двеста долара за подарък на приятелка, ту хиляда и петстотин, за да иде за две седмици на море, пък и да се настани в хубав хотел, или да се разходи до Виена за три дни, а всъщност момичето си седи през цялото време някъде в Подмосковието, във вилата на някоя приятелка. Така стават тези неща, приятелю мой Дюхон.

Помълчах известно време, осмисляйки чутото. Наистина ли толкова слабо познавах своята Светка? Бих могъл да си помисля за нея какво ли не, но никога и през ум не би ми минало да я видя в ролята на милосърден ангел. Та нали животът с един наркоман изисква не само безогледна любов — точно на това моето момиче беше напълно способно, — но и невероятно търпение, и изключителна издръжливост, и умение да се владееш, и сила на духа, и твърдост — с две думи всичко онова, което ми се струваше, че никога не бе виряло у моето Папагалче.

— Всичко ли ми разказа? — попитах, когато дойдох на себе си след първия шок. — Или има още нещо, за което твоите милиционери са научили, но ти го премълчаваш?

— Не са го научили милиционерите, а моят Володя — подсмихва се Борис. — Милиционерите не изпадат в такива подробности. Максималното, на което са способни, е да арестуват някого, да го задържат за една нощ, да установят криминалните му връзки и адреса, на който се води, и ако много им провърви — да научат къде са местата, на които се събират съответните хора. Затова ти казах да не вземаш навътре приказките за наследството, всичко е по-скоро на нивото на дрънканиците и не мога да ти кажа доколко сериозни са тези намерения. Но просто имай предвид, че в главите им се въртят такива мисли, защото приказките не възникват на празно място. Винаги първо се ражда мисълта, а след това словото — поне нас с теб така са ни учили в училище.

— Че как да не го вземам навътре, когато по мен стреляха! — възразих аз. — Те не само дрънкат, а от приказки вече са преминали към действия, а ти ме успокояваш.

— Какво, да не би вече със сигурност да си установил, че по теб са стреляли? — иронично се осведоми моят приятел. — Доколкото си спомням, ти каза, че просто имаш чувството, че всичко това се е случило. Какво се е променило оттогава?

Постарах се да се овладея, да не се ядосвам на Боря, чиято реакция след събраните от самия него данни ми се стори неоправдано лекомислена, и започнах да разказвам. За материалите, свързани с книгата за корупцията сред милиционерските чиновници. За някой си генерал Маслов, който ми е подавал информация и когото са убили при твърде съмнителни обстоятелства малко след като аз бях станал жертва на катастрофа. За подарения ми от някого коняк и за смъртта на Фомич и Миша хамалина. За това, че някой ме следи. За това, че някой бе влизал в мое отсъствие в стаята ми и се бе ровил из книжата и вещите ми. За добре инструктираната и подставена ми от някого Елена. Борис ме слушаше, без да ме прекъсва, но ироничната усмивка не слизаше от лицето му.

— Дюхон, при теб кашата, медът, лайната и пчелите са се объркали в един кюп — резюмира той, когато аз с трагичен тон завърших повествованието си. — Недоказан изстрел, недоказан коняк, недоказано следене. Единственото, което можеш да твърдиш със сигурност, е обстоятелството, че някой е пипал книжата ти. Ще стъпим на това, че не си се заблудил в тази своя констатация, макар че би могъл. Но аз ти вярвам. Да допуснем, че наистина някой е пипал и разглеждал книжата ти. И какво от това?

— Ами конякът? Защо го смяташ за недоказан?

— Защото не е доказано, че е бил специално отровен. Той наистина би могъл да е просто едно отровно менте и нищо повече.

— Какви ги говориш, кой ще тръгне да ми подарява фалшифициран коняк! — възмутих се аз.

— Това вече е в сферата на предположенията. — Боря разпери ръце. — Ти сам си го измислил. Коняк е имало — не споря, и твоят Фомич е сръбнал от него и се е възнесъл — също не споря. Но никой не е установил какво е имало в този коняк.

— Добре де, а следенето?

— Забелязал си открехнатата врата и си чул стъпки. Но видял ли си кой е бил там? Говорил ли си с този човек? Попитал ли си го защо наднича, докато ти тренираш във фитнесзалата? Не. Не си го видял, не си разговарял с него, не си го питал. Тогава как можеш да твърдиш, че го е направил някой, който е имал зла умисъл? А може би е била някоя твоя поклонница, някаква фенка? Или някой любопитен субект от тукашните пациенти. Или медицинската сестра се е притеснила за състоянието ти и е решила да провери как се чувстваш и дали не се пренатоварваш. Дюхон, научи се най-сетне да различаваш реалността от измислицата. Разбирам, че си писател, че живееш в една реалност и създаваш друга и че и двете са толкова дълбоки и всеобхватни, че невинаги можеш да ги разграничиш. Но на твоите години вече е време да се научиш да виждаш границата. А ти ту изпадаш от една крайност в друга, ту всичко при теб е измислица и полет на фантазията, ту започваш да вярваш на всичко и да откриваш навсякъде козните на врага.

— Ами Елена? Елена не е измислица, тя е жива, от плът и кръв, тя съществува. Ако искаш, мога да те запозная с нея, за да се убедиш, че не ми се привижда.

Боря така се разсмя, че в очите му дори избиха сълзи.

— Ще ме умориш, Дюхон! Стига с тази Елена! Нима наистина мислиш, че група безмозъчни наркомани са способни да ти подставят такава жена? Откъде ще намерят толкова пари, та да плащат за престоя ѝ тук? И откъде ще съберат толкова подробни сведения за характера и вкусовете ти? Избий си това от главата. Виж какво ще ти кажа: веднъж в живота си си попаднал на стойностна жена, която не те дразни и споделя твоите мисли и убеждения, така че се хвани за нея с две ръце и не я изпускай. Опомни се, момче!

Но аз продължих да упорствам. И дума не можеше да става за никакво влюбване. И за пълното сходство на душите — също, в това пък изобщо не вярвах, дори теоретично. Елена бе инструктирана и подставена при мен със специална задача и в това нямаше никакво съмнение. Ако не от Гарик и неговите авери, тогава от милиционерите.

— Тук има за какво да се помисли — ненадейно се съгласи Боря. — Историята с книгата е сериозно нещо. Макар че убийството на твоя генерал също все още не може да бъде повод за паника, защото ти не знаеш със сигурност кой го е убил и дали бандитите са били истински, или не са били истински. Ако искаш, мога да събера информация за твоята Елена. Нищо не ти гарантирам, но мога да опитам. Искаш ли?

— Искам — твърдо отвърнах аз. — Все пак поне за нещо да имам някаква яснота.

— Това вече е вярно — одобрително изсумтя Викулов.

— И още нещо… — Запънах се, тъй като не бях съвсем сигурен, че в мисълта, която ми хрумна, има здрав разум. Но както се казва — на страха очите са големи и вече бях готов да подозирам всички във всичко. — Би ли могъл да събереш информация за още един човек?

— За кого?

— За психоаналитика, който в момента се занимава с мен.

— А какво не е наред с него?

— Не зная. Като че ли всичко е наред. Много приятен човек и добър специалист. Но си помислих, че ако искат да ми подставят някого, това може да бъде или жена, или лекар, с когото мога да водя дълги и откровени разговори.

— Мъдро — отново се съгласи Боря вече за втори път по време на днешния ни разговор, което според мерките на нашето общуване беше направо нечувано. — Имаш право. Впрочем откъде се взе този лекар? Кой ти го препоръча?

— Доведе го литературният ми агент. Помолих я да ми намери специалист, за когото има гаранции, че ще си държи езика зад зъбите за моята амнезия. По-точно…

Тъкмо се канех да му кажа, че всъщност това не е обикновена посттравматична амнезия, а дисоциативна, и да обясня разликата на Боря, но се възпрях. Какво можех да му кажа? Че в живота ми са станали някакви събития, които аз по всяка вероятност не исках да помня, защото са мъчителни за мен. И какво щях да чуя в отговор? Обичайното насмешливо-пренебрежително твърдение на Боря за това, че съм сладко бонбонче, че се крия от всичко неприятно и избягвам конфликтите, защото съм страхливец и слабохарактерен тип. Не исках да слушам подобни неща. Затова млъкнах, преди да довърша изречението си.

— Какво по-точно? — Викулов присви очи и внимателно ме погледна. — Какво искаше да кажеш?

— Не, нищо. Просто си помислих, че този доктор го откри Муся и ако са ми го подставили със специална задача, значи е трябвало да влязат в контакт с нея. А Муся не ми е разказвала нищо подобно.

— Дюхон, ти си непоправим. Какво, да не би да си я разпитвал подробно къде се е запознала с твоя лекар?

— Не — признах си.

— Видя ли! Те биха могли така да ѝ го пробутат, че и самата тя да не разбере. Да е напълно убедена, че е открила твоя психоаналитик със собствени сили, и дори да не подозира, че нарочно са я запознали с него. Друг е въпросът как твоите милиционерски противници биха могли да научат, че ще поискаш да ти намерят психоаналитик. Нали не си мислиш, че тук, при теб, всичко се подслушва? Надявам се, още не си стигнал до такава степен на параноя?

Хайде де, значи Боря смята, че всички мои подозрения са си чисто и просто прояви на параноя. Те ти, булка, Спасовден.

— Не — отвърнах сухо, усещайки, че започвам вътрешно да кипя. Всичките ми срещи с моя приятел от детинство завършваха точно по този начин. — Тук нищо не се подслушва. Но ако те се интересуват от моята персона, значи непременно трябва да се интересуват и от Муся, защото само тя е в течение на моите неща.

— И това е вярно — кимна той в знак на одобрение. — Болен — не болен, ама схващаш за какво става дума. Добре, дай да запиша имената и фамилиите на твоя доктор и на тази Елена и да видя дали не мога да направя нещо.

Боря прибра листчето със записките в бележника си и стана.

— А ти наистина изглеждаш прекрасно — каза на сбогуване. — Беше една отпусната торба, а си станал почти супермен. Е, всичко хубаво!

— Наскоро гледах по телевизията вашия мюзикъл „Падналият ангел“ — каза Мария, докато ми наливаше вече трета поредна чаша чай. — Музиката е прекрасна, вие сте много талантлив композитор.

— А другото? — поинтересувах се.

— Либретото ли имате предвид? То е под всякаква критика! — отряза старицата.

— Защо? Струва ми се, че стиховете са доста прилични.

— Работата не е в стиховете. Те наистина са добри от гледна точка на поезията.

— Че каква друга гледна точка може да има за едни стихове, освен поетична?

— Смисъл. Правдивост. Истинност. Между другото гледахме „Падналият ангел“ с Ана и мненията ни съвпаднаха. Тя не ви ли каза?

— Каза ми — признах си. — Но нищо не ми обясни, така че аз продължавам да тъна в неведение какво точно не ви е харесало.

— Какво пък — ще ви обясня, мили мой музиканте. Цялата тази история, цялото това ваше либрето заедно с прекрасните от гледна точка на поезията стихове са пълна глупост и не отразяват нито истинския живот, нито истинските човешки чувства.

— Но защо? — изумих се аз.

Историята, разказана в мюзикъла, много ми харесваше, струваше ми се, че в нея има и мъдрост, и доброта, и тънко чувство за хумор.

— Защото, скъпи мой, паднали ангели няма. Изобщо няма никакви ангели. И дявол няма. Затова онази система на взаимоотношения, която е показана при вас, е неправилна. Неестествена, измислена.

О, господи, бабето просто се оказа банална атеистка, нейната съседка — също, те не вярваха нито в Бога, нито в дявола, нито в рая, нито в ада и ето защо не им беше харесал и „Падналият ангел“! А пък аз се бях наканил да чуя някаква сериозна и смислена критика.

— Но това е алегория — опитах се да възразя меко. — Никой не твърди, че има Бог, просто това е художествена хватка…

— Миличък, Бог има — в това няма никакво съмнение, това дори не подлежи на обсъждане — прекъсна ме Мария.

— Тогава какво не ви харесва в сюжета? Нещо не ви разбирам.

— Бог има — повтори тя с чувство на дълбока убеденост. — Но всичко останало, всички онези глупости, като ангели, дяволи и ад, изобщо ги няма. И не може да ги има.

— Защо смятате така?

— Защото Бог е всемогъщ. Той е създал всичко, което съществува. На света няма нещо, което да не е създадено от Бога, защото никой друг не притежава толкова могъща съзидателна сила. Съгласен ли сте?

— Естествено.

— Бог може всичко. Не съществува нещо, което да не е по неговите сили. Съгласен ли сте с това?

— Да, разбира се — отново потвърдих аз.

— Тогава защо трябва да съществува сатаната? Защо трябва да съществува адът? Защо трябва да съществуват стряскащите приказки за падналите ангели? Защо Бог е измислил и създал всичко това?

— Как защо? За да не грешим. За да знаем, че ако не се държим правилно, ни чака адът. Това е ясно.

— Сигурен ли сте? — тъжно се усмихна Мария. — Това не е чак толкова ясно, колкото си мислите. Защо му е на Бог да се страхуваме и да не вършим лоши неща, след като със своята всевластност той може да ни възпира от тях, да не ги допуска, да не ни позволява да ги вършим? Нали се съгласихте с това, че Бог може всичко, а сега се отмятате от думите си.

— Ами… — Млъкнах, озадачен. Никога не бях мислил за Бога в такъв аспект. — А вие имате ли отговор?

— Имам — кимна старицата.

— Мога ли да го чуя?

— Вижте, скъпи мой, ако Бог не ни възпира от някои постъпки, ако допуска да ги извършим, значи волята му е такава. Неговата свята воля. Той иска да се държим така, както намерим за добре, и да берем плодовете на своите постъпки във вид на логични последствия от тях. Той изобщо няма потребност да ни плаши с ада или с дявола и няма нужда да ограничава свободата на нашите постъпки със страх. Бог иска да имаме пълната свобода на избора във всяка житейска ситуация. А ако започне нещо да ни разрешава, а друго да ни забранява, това вече няма да е свобода, а принудително поведение. Разбирате ли ме?

— Но защо? Защо той иска да имаме свобода на избора?

— Защото само чрез свободния избор душата може да се самоизгради и да укрепне. Не чрез пръчката, не принудително, а свободно, като се основава на собствените си чувства, като преживява собствения си опит и като бере плодовете на собствения си избор във всеки конкретен момент, оценявайки последствията, правейки изводи и натрупвайки от това сила и мъдрост. Само така душата отново може да стане чиста и прекрасна, каквато е била някога. Но това е сложна мисъл, миличък, особено за неподготвен човек. Ако ви е интересно, можем много пъти да се връщаме към въпроса.

Ако ми е интересно! Та на мен никога в живота не ми е било толкова интересно, колкото в това село, и особено тук, на верандата на странната богата старица с библейското име Мария…