Фантомът на паметта

Глава 6

Посветих оставащата до рождения ми ден седмица на проучване и обмисляне на материалите, които Муся беше прехвърлила от компютъра ми вкъщи. Оказваше се, че от февруари до края на април съм поработил доста сериозно. Естествено, доколкото разбирах, основното количество факти съм успял да събера още докато съм дописвал „Триъгълният метър“, но през трите месеца, изминали след като съм предал романа за брокерите на недвижими имоти в издателството, съм нахвърлил фабулата и съм скицирал портретите на основните персонажи. Такъв беше обичайният ми стил на работа: първо измислях скелета на сюжета и основните му линии и обрати, а после в рамките на този сюжет създавах действащите лица с техните характери и биографии. И едва тогава започвах да пиша самия текст. Но преди да стигна дотам, преди да очертая фабулата и характерите, събирах фактологията. И в моя компютър именно същата тази фактология се бе оказала повече от достатъчна, за да представя пред широката общественост една твърде неугледна картина за начина на живот и на действие в нашата родна милиция. Честно казано, косите ми настръхнаха от прочетеното. В него имаше конкретни имена, звания и длъжности, наименования на банки и фирми, парични суми (и то какви!), престъпни групировки с техните лидери, известни политици, които неспирно се мяркаха по телевизионните екрани — всичко това се оказваше преплетено в твърдо кълбо от взаимни връзки, услуги, както поети, така и неизпълнени обещания, сметки, конфликти и саморазправи. Щеше ми се да си спомня дали тези имена и названия бяха истински, или когато съм вкарвал информацията в компютъра, ми е стигнал акълът да ги сменя с измислени. Ако бяха истински, то никак не бях сигурен дали животът ми чинеше и три долара. Вероятно цената му бе по-ниска. Претенциите към тези сведения можеха да идват от две страни едновременно: една група от хора вероятно искаше да ги унищожи, а друга — да ги придобие. И какво да правех сега с всичко това?

Все пак не, не беше възможно да съм се държал като пълен идиот и да съм записал истинските имена и названия в намиращия се в дома ми — в неохраняемия ми апартамент — незащитен по никакъв начин компютър. И изобщо защо се паникьосвах? Бях попаднал в болницата в края на април, Лина се бе върнала от чужбина едва две седмици по-късно и през целите тези две седмици апартаментът ми бе стоял като момиче на витрина — достъпен и самотен. Ако на някого му бяха притрябвали събраните от мен данни, за тези две седмици и дете можеше да ги измъкне. Ала нито мама, нито Лина, нито Муся, която бе ходила у нас да вземе тефтерчето ми с телефонните номера, бяха открили някакви следи от взлом или посещение на чужди хора. Значи няма никаква драма. Всички материали изглеждаха съвсем невинно — като плод на писателска фантазия. Никой нямаше нужда от тях, от мен също никой нямаше нужда и никой не бе притиснат от необходимостта да стреля по мен. Всичко това просто ми се бе сторило вследствие на травмите в главата и общото отслабване на организма ми. Последната подробност, която ме убеди, че нещата стоят точно така, беше фамилията на министъра на вътрешните работи, която фигурираше в моите бележки. Тя очевидно беше измислена, защото — както стана ясно от вестниците, които редовно четях — все пак сегашният министър имаше съвсем друга фамилия.

Що се отнасяше до фабулата, според мен тя бе доста добра, макар че естествено умората си бе казала думата, защото съм се заел с новата книга фактически веднага след завършването на „Триъгълният метър“. Изцеденият ми мозък не е успял да се налее със сили и да се освежи и на сюжета, който съм измислил и който бе доста добре конструиран и последователен, очевидно не му достигаше блясък. Обикновено след като предадях някакъв ръкопис в издателството, аз заминавах на почивка за две-три седмици, после се потапях в събирането на нови факти и до момента, в който започвах да строя фабулата, мозъкът ми отново успяваше да се сдобие с бойна готовност. Но в този случай фактологията е била готова, а аз, кой знае защо, не съм заминал… Всъщност — ясно беше защо. Не обичах да ходя на почивка през зимата, не бях спортист, ските не ме привличаха, а просто да се разхождам, тъпо пристъпяйки от крак на крак, можех и на вилата. И точно там съм седял през февруари, както в един глас ме увериха и мама, и Лина, и Муся.

Впрочем на моя въпрос по повод на това кой от министерските чиновници ми бе снасял информация Муся ми посочи фамилията на един човек — Маслов. Фамилията му не ми говореше нищо, защото сред моите познати от Министерството на вътрешните работи нямаше никакъв Маслов. Явно успял съм да се запозная с него чак след осемнадесети юли деветдесет и девета година, ала кога и къде — вече не можех да си спомня. В това нямаше нищо страшно, тъй като щях да помоля Муся да издири този поборник за ред и сигурност и да уточни всичко, което ме интересуваше.

Е, какво пък — можех да се хващам за работа. Имах нужните условия, тишина, спокойствие, лаптоп, всички материали ми бяха подръка и нямаше никакъв проблем, докато се преструвах на болен, да напиша книгата си. На този етап не исках да се прибирам вкъщи и се боях да се появявам сред хората. Пък и въпросът със Светка и нейния музикален гений не беше решен, а докато не разберях защо не ѝ бях дал пари, щеше да е по-добре да ме смятат за болен. Тук, в клиниката, се чувствах защитен, ала веднага щом седнех в колата и тръгнех из Москва, с мен можеше да се случи какво ли не. По същите съображения беше опасно да живея и сам на вилата. А да живея вкъщи… Да, аз си бях нерез и щях да си умра като нерез. Каквото и да ми говореше Лина за нашата възкръснала от пепелта нежна близост, аз не знаех и не помнех нищо от онова мое чувство за нея, в душата (по-точно — в главата) си оставах такъв, какъвто си бях през юли деветдесет и девета година, и моето отношение към жена ми беше застинало именно в тази точка. Лина беше прекрасна съпруга, изключителна майка и отлична домакиня, аз я ценях, уважавах, бях привързан към нея и не исках да я изгубя. И толкова. Защото след четирите пламенни срещи в клиниката, по време на които Лина порази въображението ми с чисто външните си прояви на предвзети нововъведения в сексуалните ни контакти, аз отново се върнах към предишното си състояние, когато близостта ни се наричаше съпружески дълг и се извършваше по задължение. Може би тогава, през април, аз безумно съм желал Лина и съм се нахвърлял върху нея при всеки удобен случай. Допусках, че това беше напълно възможно. Но не помнех какво е било през април, както не помнех какво е било и през март, февруари, януари и през цялата минала година, не помнех миналогодишното си състояние, а следователно не знаех нищо за него. Помнех и знаех себе си такъв, какъвто бях преди две години. А преди две години, при цялото си добро отношение и уважение към жена си, изобщо не исках да спя с нея, макар че го правех по веднъж на месец-два, за да не я обидя. Тук е мястото да кажа, че този режим напълно пасваше и на Лина или поне не предизвикваше у нея никакво неудоволствие от това положение на нещата или пък сексуален глад. И ако сега се приберях вкъщи, конфликтът на телесните ни потребности щеше да стане неизбежен, защото Лина отново беше възвърнала интереса си към моето тяло, а аз не можех да проявя съпричастност към този интерес.

На това отгоре вече се бяха породили и онези мисли, които не даваха покой на въображението ми… Мислите за жената, която живее във Франкфурт. Муся ми разказа за нея всичко, което знаеше. Казвала се Вероника, била на тридесет и две години, имала тъмноруса коса, сиви очи, а фигурата ѝ била точно такава, каквато харесвах аз. Била омъжена и нямала деца. Телефона ѝ ми дал същият онзи Маслов, а до моето пристигане във Франкфурт за панаира на книгата Вероника, на свой ред, трябвало да издири адреса на някакъв човек, който живеел в Кьолн и разполагал с доста интересна информация за злоупотребите на един от заместниците на министъра на вътрешните работи. С нея сме се срещнали, поговорили сме си по работа, после аз съм я поканил на обяд и още същата вечер нашите електроди заискрили с такава сила, че Вероника дошла заедно с мен в хотела.

— В кой хотел се бяхме настанили? — попитах Муся.

— В същия, както винаги — „Щайгенбергер Франкфуртер Хоф“.

Представих си старинните мебели по дългите коридори, покритите с гоблени стени и старите портрети. Представих си и просторната стая с легло тип кинг-сайз — с кралски размери, и тежките завеси, закриващи огромните прозорци.

— Тя до сутринта ли остана при мен? — зададох поредния си въпрос, подготвяйки се мислено за следващия завой в полета на въображението си.

Муся сви рамене и се усмихна:

— Не си ми докладвал. С теб се разделихме във фоайето на хотела, аз имах среща, а ти се качи в стаята си с нея. После се видяхме на сутринта след закуска. Но ти беше много доволен и дори не се опитваше да скриеш това.

— А за Кьолн с нея ли заминах или сам?

Отново последва усмивка и леко движение на раменете:

— На мен каза, че си заминал сам. Но би могъл и да ме излъжеш.

— Защо? — с недоумение попитах аз. — От къде на къде ще те лъжа, след като не съм скрил, че я водя в стаята си!

— Тя не ми хареса и ти знаеше това. Може би ти е било по-лесно да ми кажеш, че заминаваш сам, отколкото да си признаеш, че ще пътуваш с човек, когото не харесвам. Винаги си постъпвал така, Корин — това е съвсем нормално за твоя стил.

— А защо тя не ти хареса?

— Ами… — Муся малко се поколеба. — Не самата тя, не, тя е страхотно момиче. Но, от една страна, ме стресна фактът, че я познаваше онзи твой Маслов, а, от друга страна, че тя познаваше човек, свързан с някакви криминални дела. Не е възможно да бъдеш доверено лице, което знае много неща, и в същото време да не участваш в някое от тях. Разбираш ли? Това просто не може да бъде. Или на даден човек му доверяват разни неща, защото е в кюпа, или той просто не знае нищо съществено и цялата му уж ценна информация всъщност е въздух под налягане. Корин, ти си моят автор номер едно и аз съм длъжна да те предпазвам, а твоята Вероника ми се стори буре с барут, върху което ти седиш със запалена цигара. Това е.

— Каза ли ми тези свои съображения тогава, във Франкфурт?

— Естествено — бях длъжна да те предпазя.

— А аз какво ти отговорих?

— Както винаги — нищо. Очите ти пламтяха и от цялото ти тяло, с извинение, се вдигаше пара. Ти ме слушаше и приемаше за сведение мнението ми, но не ме чуваше. И продължи да се срещаш с нея, но за пътуването до Кьолн може и да си ме излъгал, това може да се очаква от теб.

Ето значи как стояли нещата! Искаше ми се да задам на Муся още куп въпроси за жената, в която се бях влюбил през октомври миналата година, но след тези нейни думи започнах да изпитвам неудобство. Както и да е, сам щях да науча всичко, когато му дойдеше времето — или паметта ми щеше да се възстанови, или щях да се срещна с Вероника през есента във Франкфурт, където с Муся щяхме да отидем на поредния панаир на книгата. Може би тъкмо тази непозната със сиви очи щеше да се превърне в детонатора, с чиято помощ щеше да се взриви и да рухне стената, която плътно бе преградила от мен цял отрязък от живота ми. Щом научаването на фактите не ми помагаше, може би чувствата щяха да пробудят паметта ми.

Самия си рожден ден посрещнах в добро настроение и със завършена фабула на новия си роман. Вярно, голямото количество систематизирано изложение и — ако се съдеше по наличието на фабулата — добре обмисленият материал свидетелстваха, че през цялата пролет до момента на катастрофата бях работил много усърдно. Тогава защо бях обещал на майка си да напиша книга за Верочка? Можеше да има два отговора, единият донякъде ми вършеше работа, другият — неособено. Отговорът, който ми харесваше, произтичаше от предположението, че маман чисто и просто ме бе излъгала, възползвайки се от факта, че аз тъй или иначе не помня нищо и на този благодатен фон тя можеше да ми внушава каквото си ще. Имам предвид: каквото ѝ се ще. А откакто бяхме погребали Верочка, на нея ѝ се щеше само едно и тя многократно ми бе заявявала това свое желание ту във вид на молба, ту под формата на настояване, преминаващо понякога в директен шантаж със заплахи да посегне на живота си или да стане жертва на тежко нервно-психическо заболяване. И в моя живот не се е случило нищо чак толкова особено, което да ме е накарало да се поддам на уговорките ѝ, така че напразно търсех подводни камъни в близкото си минало — там всичко беше мирно, тихо и спокойно.

Но ако приемех за възможен втория вариант на отговора, имах основания за тревога. Ако майка ми бе казала истината, тогава защо при тази толкова интензивна работа над новия ми роман бях обещал, че тутакси ще се заема с книгата за Верочка? Та аз съм бил съвсем наясно, че не мога да направя това, защото не съм способен да работя над две неща едновременно. Какво, да не би да съм се отказал да пиша книгата за милиционерите? Да не би да съм решил да зарежа започнатото дело, в което вече съм вложил доста труд? Беше напълно вероятно. Но за целта трябваше да имам някакви много сериозни основания. Какви? Да не би да съм се изплашил от нещо? Или да са ме заплашили? И да са настоявали да не пиша този роман? Ако е било така, аз с абсолютна сигурност не бих казал на никого за случката, дори и на Муся. Никога не бих си признал, че съм се изплашил от нещо и че ме е хванало шубето. Просто бих излъгал, че съм се отказал, че това е престанало да ми е интересно, че не усещам в себе си онази сила, която ми е необходима, за да напиша книгата на един дъх. Със сигурност знаех, че една книга се чете по начина, по който е написана. И на един дъх, в захлас се четат само онези книги, които са и създадени по същия начин.

Но предположението, че майчето ми ме е излъгало, ми се струваше по-вярно, понеже, както вече казах, материалите изглеждаха като плод на писателска фантазия и не съдържаха никакви конкретни разобличения. Ех, ти, майчице, ех, ти, Олга Андреевна! Щом не бе успяла да влезе през вратата, тя бе влязла през прозореца и ме бе накарала да направя онова, от което постоянно се измъквах.

У мен дори и за миг не възникваше въпросът какво да направя сега в създалата се ситуация. Разбира се, че нищо нямаше да правя. Нямаше да започна да изяснявам отношенията си с майка си, още повече че не разполагах с никакви конкретни доказателства, които да потвърждават, че тя лъже. Каквото и да ѝ кажех, тя щеше да ми отговори, че това се е случило, но аз просто не го помня, а тя го помни. И разговорът щеше да се изчерпи с този аргумент. Аз нямаше да мога да ѝ докажа правотата си, пък и нямах с какво да опровергая позицията ѝ. Тъй че щях да оставя всичко така, както си беше, да продължа да бъда любящ и послушен (разбира се — в рамките на разумното) син и да си спестя каквито и да било обяснителни разговори. И освен това трябваше да имам предвид, че остава една — макар и минимална, но все пак вероятност — за съществуването на втория вариант, за който дори не ми се искаше да мисля.

Щом не ми се иска, значи няма да мисля. По-добре беше да си мисля за приятни неща, например за това, че посрещах рождения си ден с още едно мъничко постижение, което имаше отношение към физическата ми форма. Страшно обичах тази сладка думичка мъничко С всеки изминал ден кантарът показваше мъничко по-ниско тегло, пулсът ми по време на физкултурните ми тренировки ставаше мъничко по-бавен, скоростта — мъничко по-висока, времето, през което се упражнявах на всеки от тренажорите — мъничко по-дълго. А в резултат мускулите ми станаха забележимо по-силни, от талията и корема ми се смъкнаха нахално пусналите корени два килограма тресящи се мазнини, а изражението на лицето ми стана мъничко по-различно. Отначало не обръщах внимание на този факт, по-точно — дори изобщо не го бях забелязал и едва след сцената в столовата, когато си позволих наглостта да дам отпор на Магарешкия бодил, установих промяната. Никога не се бях държал така, никога не бях разговарял по този начин с хората. Какво ставаше с мен? Без да преставам да се дивя на самия себе си, аз за пореден път се приближих към огледалото в банята, за да се полюбувам на доста поразхлабените ми в кръста дънки, и в този момент забелязах това нещо.

Бидейки закоравял материалист, възпитан в духа на войнстващия атеизъм от времената на развития социализъм, аз бях и си оставах твърдо убеден в това, че изразът на човешките очи не е отражение на състоянието на човешката душа, която изпуска навън някакви нематериални флуиди чрез същите тези очи. Всички тези поетични дивотии ме отвращаваха. Онова, което наричахме изражение на очите, беше всичко на всичко нашето възприятие за даден човек, което се формираше от горната част от лицето му, на която бяха разположени очните ябълки, заобиколени от клепачи и бръчки, които бяха както мимически, така и естествени. Клепачите, бръчките и светлосенките образуваха един вид рисунък, който в нашия натъпкан с набити още от детството ни стереотипи мозък асоциираше с понятията добър, хитър, непреклонен, весел и прочее. С това се изчерпваше всичко и нямаше никакви мистични флуиди. И нещо точно такова микроскопично, почти съвсем незабележимо беше станало и със светлосенките по моето лице. Не знаех какво именно, но след доста суровите думи, които отправих по адрес на Павел Петрович, разбрах, че нещо в мен се е променило. Засега — съвсем мъничко. Интересно — какво ли ще стане по-нататък? Дали промените в мен ще свършат дотук, или това е само началото на един бурен и необратим процес?

Казват, че човешките ембриони възприемат емоциите на майките, докато те ги носят в утробите си, и затова нежеланите деца, от които са искали да се отърват, впоследствие — ако, разбира се, все пак им се удадеше да се родят — не обичат своя рожден ден. Ако се вярва на тази теория, нямаше никакво съмнение, че аз съм желано дете. Едва ли току-така обичах толкова много своя празник!

Както и трябваше да се очаква, първа ме поздрави майка ми, която дотърча още в осем сутринта, за да ме целуне, да ми връчи подаръка и да успее да отиде в клиниката си, където в десет часа започваше приемът ѝ. Веднага след закуска се появиха Лина и Женя, когото въпреки всичко доведоха в чест на рождения ми ден, след като го бяха освободили от часовете в училище. Синът ми ме зарадва с това, че много се бе променил в посока на възмъжаването си (излизаше, че аз две години не съм общувал с него!), но и ме огорчи със своята неочаквана скованост и като че ли плахост. Работата беше ясна: Лина, в комплект с майка ми, до такава степен бяха промили мозъка на момчето с натякванията си да внимава, защото баща му е загубил паметта си, че хлапето не знаеше как да се държи, какво да говори и какво да направи. Милият ми, доверчив и послушен Женя! Той толкова много бе свикнал да се уповава на авторитета на възрастните, а сега те му бяха внушили, че татко му е болен и физически, и душевно и че в никакъв случай не бива да се вълнува! От друга страна, може би така беше по-добре — нека Женя си мисли, че аз наистина съм тежко болен, иначе ще възникне въпросът защо се въргалям тук, а не живея вкъщи. И ако Лина, мама и Муся прекрасно разбираха аргументите ми и моя страх пред неосъзнатата докрай реалност, то за едно дванадесетгодишно момче на този етап подобни основания не бяха достъпни за осмисляне.

Някъде към обед се обади да ме поздрави Боря Викулов и това беше единственото позвъняване за моя празник. Много странно! На рождения ми ден телефонът обикновено се късаше да звъни и аз едва успявах да вдигам слушалката, а сега… Естествено никой не знаеше нито телефонния ми номер в клиниката, нито новия номер на мобилния ми телефон — беше ми ясно, но въпреки тези напълно обясними причини, ситуацията бе необичайна и потискаше душата ми с абсолютно неоснователна обида и някакво детинско недоумение. Не, не съм свикнал да празнувам рождения си ден така.

Муся пристигна в осем вечерта, обади ми се от колата и помоли да изляза на портала.

— Извинявай, че идвам толкова късно — лукаво ми се усмихна тя, когато се приближих до нея, — но вината не е моя. Бях готова да дойда още в дванадесет часа, но като се започна едно звънене… Олеле, почакайте, не тръгвайте, ей сега ще ви донесем подарък за нашия любим Андрей Михайлович! Аз чакам. Те носят. И тъкмо отворя вратата да изляза — и отново звънят: А как бих могъл да поздравя Андрей Михайлович и да му предам подаръка? А не можете ли да ме изчакате двадесетина минути, ей сега ще ви го донеса в офиса? Аз отново чакам. И така — до края на работния ден. Приемай стоката си, Корин — и пет пъти да се връщам, пак не бих могла да примъкна всичко това сама.

Муся отвори задната врата и багажника. Вълна от омайно сладки миризми се разнесе от купето, защото цялата седалка се оказа покрита с разкошни букети, на пода едно върху друго бяха натрупани кутии, кутийки и пакети, а в багажника се мъдреше кашон с внушителни размери, в който имаше най-различни бутилки — както с обикновени, така и с причудливи форми. Мда, разбира се, че ми беше приятно — по този въпрос няма две мнения, но къде бих могъл да дяна всичко това?

Муся тутакси долови по изражението ми обзелото ме недоумение и се включи в организационния процес.

— Значи, Корин, цветята ще ги сложим във ваната и там те ще изкарат безпроблемно до сутринта, а утре ще ги раздадеш на лекарите и медицинските сестри. Ще сортираш бутилките и която ти харесва, ще си я оставиш за себе си, а пък ако искаш, мога да ги закарам в офиса или да мина да ги оставя у вас. Останалите ще раздадеш на мъжката част от персонала. Сигурно при вас има и мъже лекари, и разни водопроводчици, електротехници, санитарни техници. Съветвам те да запазиш бонбоните, защото ги обичаш и ще имаш с какво да си пиеш чая. Разгледай останалите подаръци и ако прецениш, че нямаш нужда от тях, утре ще ги взема. Ще си ги получиш обратно, когато излезеш от клиниката.

Муся имаше право за санитарния техник — та нали бях обещал на Фомич с проницателния поглед да си поделя спиртните напитки с него. Но ако тя не бе споменала за това, като нищо щях да забравя. А старчето най-вероятно ги очакваше.

Още сутринта получих порцията си поздравления и добри пожелания от Магарешкия бодил и Мимозата и по време на вечерята поканих и двамата в стаята си — да пийнем по един късен чай с пирожките, които ми беше донесла Лина. Уговорихме се да се съберем в десет часа, тъй като — слава богу! — тук никой не следеше за спазването на режима. След като с помощта на Муся примъкнахме подаръците от колата в корпуса, аз си поговорих малко с моя литературен агент, разхождайки се бавно по алеите на парка, помахах с ръка след отдалечаващата се кола и се отправих натам, където с най-голяма вероятност можеше да бъде намерен Фомич.

Той беше на въпросното място, седеше и пушеше на пейката недалеч от входа на една малка триетажна къщичка, където в миниатюрни стаички живееха някои от членовете на персонала. Както ми беше обяснил всезнаещият Таралеж Таралежкович, тук открай време било прието да настаняват във въпросната къщичка предимно онези, които са ангажирани с техническото обслужване, тъй като всичко можеше да се случи: да се спука канализацията, или да стане авария с електричеството, или пък да се счупи нечие легло. Ами ако тези аварии станеха през нощта, кой щеше да ги оправя? Обитателите на санаториума не бяха обикновени хора и нямаха навика да търпят каквито и да е неудобства повече от три секунди, тъй че техническият персонал трябваше да бъде на поста си денонощно. Затова беше далеч по-удобно да му се предостави жилищна площ близо до работната площадка, вместо да се въвежда график за нощните дежурства, понеже за работата на нощната смяна трябваше да се плаща много повече, а необходимост от нейната намеса възникваше два, най-много три пъти годишно. Глупаво си беше заради три повиквания на електротехника да се плаща за триста шестдесет и пет нощни смени. Не бяха променили старото правило и при новото държавно устройство, защото хората, които днес бяха готови да плащат луди мангизи за санаторно-курортното лечение, също не искаха, а и не можеха да се примиряват с неудобствата.

— Дойдох да изпълня обещанието си — тържествено заявих аз. — Вземете си три бутилки по ваш избор, няма значение от кои напитки.

Фомич прояви изключителна сдържаност, макар че не успя да прикрие хищния плам в погледа си, който внезапно бе придобил мазен оттенък.

— Благодаря ви, че не ме забравихте — с достойнство произнесе той и веднага започна да се оглежда, търсейки вълшебната покривчица, отрупана с алкохолни напитки.

Но в обозримата околност вълшебна покривчица не се забелязваше и той някак помръкна. Вероятно затова възприе думите ми като неуместна и по тази причина — обидна шега.

— Елате с мен в стаята ми и сам ще си изберете.

— Не е разрешено — поклати тъжно глава Фомич. — Ако казанчето ви беше протекло — това е друга работа, а иначе не е разрешено.

— Глупости — категорично отвърнах аз, — никой няма да разбере. Тук никой никого не следи и всички ходят където си искат и когато си поискат.

— Така ли мислите? — изсумтя той и хитро присви очички. — Само така ви се струва. На болните нищо не им е забранено, ала това е друга песен. Но всички всичко виждат и знаят. Особено когато става дума за персонала.

— Добре, да вървим! Можем да кажем, че наистина ми е протекло казанчето.

Фомич радостно скочи и заситни до мен. Той се оказа прав, защото още първата медицинска сестра, която срещнахме по пътя си, впери злобен и подозрителен поглед в моя спътник и аз бях принуден мило да ѝ се усмихна и да ѝ изпея една балада за печалната участ, сполетяла моята страшно любима тоалетна чиния. Тя снизходително ми кимна, но кой знае защо, известно време продължи да гледа след нас. Да-а, ама че нрави има тук… Няма как да се отпуснеш.

При вида на изобилието от бутилки с алкохол, възправени в тържествен строй върху масата, на Фомич чак дъхът му спря.

— Три ли? — нерешително попита той.

— Както се бяхме разбрали — потвърдих аз.

— И все едно кои? — реши за всеки случай да уточни санитарният техник.

— Все едно.

— Ами ако си избера нещо скъпо?

— Нали ви казах — изберете си каквото искате.

Фомич се оклюма. Беше свикнал да избира между три категории: много лошо, просто лошо и прилично. Но когато му се наложи да направи избор между двадесетина напитки, всяка от които по принцип не можеше да бъде лоша, човекът явно се обърка. Постарах се да му помогна.

— Това са коняци, това са водки и уиски, а в онзи край са вината. Вие какво предпочитате?

Той отново изпадна в размисъл, а после обречено махна с ръка:

— Може ли да си взема от всичко по една бутилка?

— Ама разбира се.

Човекът се справи най-лесно с водките и категорично пренебрегна уискито, но явно всички етикети му бяха познати по един или друг начин. Пък и самите бутилки с водка се оказаха не чак толкова много, тъй като повечето от хората, които ме бяха поздравили, знаеха, че водката не е любимото ми питие, аз не я обичах — предпочитах коняка. С вината нещата станаха по-сложни: отначало Фомич мъчително се опитваше да се ориентира какво вино иска — бяло или червено, френско, немско или италианско, а после започна да се колебае между сухите, полусухите и подсладените сортове, но в крайна сметка и тази задача беше решена. Ала щом стигнахме до коняците, блокира непробиваемо, защото бутилките му бяха непознати, етикетите — чужбински, абе направо пълна катастрофа!

— Ами това? — Той внимателно хвана с два пръста за гърлото една от бутилките.

— За бога, вземете я! — Вече ме обземаше нетърпение, защото наближаваше десет часът и всеки момент щяха да се появят моите гости. Бутилката беше „Хенеси“ — любимият ми коняк.

— Не, друго исках да попитам… Тя няма бандерол. Да не би да е някакъв контрабанден коняк? Може да е менте?

— Какво говорите! — Досмеша ме от това предположение. Беше ми невъзможно да си представя, че някой, който бе решил да ме поздрави за рождения ми ден, би купил първата попаднала му бутилка в крайпътно павилионче. — Ако няма бандерол, значи е купена от международно летище, в магазин за безмитна търговия. Там няма контрабандни стоки и всичко е само с добро качество.

— Ами тогава ще я взема — с явно облекчение въздъхна Фомич. — Интересно е все пак какъв коняк продават по международните летища.

Аз изпратих колебливия пияндюга и едва успях да прибера бутилките в шкафа и да извадя пирожките от хладилника, когато Павел Петрович и Елена се появиха. Те се бяха издокарали, Трънливкин беше със сако и вратовръзка, а Мимозичката не само че бе облякла ярка блузка, но и бе гримирала очите си, което доста освежаваше тъжното ѝ, изпито лице. Вечерта премина изключително приятно, в чест на големия празник Магарешкия бодил скри тръните си и усмихвайки се снизходително, ми позволи да блесна с джентълменски обноски и да ухажвам дамата, което направих с огромно удоволствие, като ту сервирах в чинията ѝ пирожки, ту ѝ доливах чай и непрекъснато ѝ правех комплименти.

В коронен номер от програмата се превърна разглеждането на донесените от Муся подаръци, които аз не бях успял да разопаковам, тъй като се посветих на разговори — първо — с нея, а после и с Фомич. На масата се поставяше една кутия или един пакет и започваше първият тур на отгатването, после, след прочитането на приложената визитка или картичка, следваше втори тур, след свалянето на красивата опаковка — третият и така нататък до пълното изваждане на предмета на бял свят. Условието беше такова: който отгатнеше пръв какво представлява подаръкът, той го и получаваше. Ако никой не можеше да отгатне, подаръкът се смяташе за мой по право. Не се тревожех, че ще се лиша от някоя ценна или необходима за мен вещ, тъй като и без това разполагах с всичко, от което имах нужда, а истински скъпи неща ми подаряваха само моите близки — майка ми и жена ми. Съвсем естествено беше, че щом подаръкът ми стига до мен чрез офиса на литературния ми агент, той почти със сигурност е някакъв сувенир, пък било то и скъп: ваза, пепелник, настолен часовник, писалка, статуетка и прочее мили знаци на внимание. Разиграването на подаръците вървеше весело, при обсъждането на вариантите Павел Таралежкович прояви изключително остроумие в отговорите си, което, честно казано, преди не бях забелязал у него, а Елена Прекрасна се оказа толкова нестандартно мислеща особа, че без да преувеличавам, печелеше всеки трети подарък. И най-поразителното беше, че ако на първи и втори тур старчето отгатваше, че в кутията има статуетка, то на финалния етап нашата дама успяваше по някакъв непонятен начин да познае какво точно изобразява тя.

Разделихме се след дванадесет през нощта. Павел Петровия отнесе със себе си две швейцарски писалки, един керамичен пепелник и настолен часовник, гарниран със зелен камък — минерал, който се нарича серпентин, а Елена с нескрито задоволство прибра в предоставените ѝ от мен найлонови торбички две вазички и девет — просто да полудееш! — кутийки със статуетки, фигурки и куклички, изобразяващи писатели, читатели, Пегаси и един войник от специалните части (подарък от Асоциацията на ветераните от специалните части, която навремето високо оцени книгата ми за спасителите и дори ме награди с подобаващ диплом). Налага ли се да казвам, че накрая поднесох най-разкошните от съчетаните в букети цветя именно на Мимоза Униловна?

След като изпратих гостите си, останах сам. Не, не беше вярно, не бях сам, всъщност бях в приятната компания на прекрасното си настроение и топлите си спомени от още един свой рожден ден. Нищо че не бе преминал, както обикновено, или така, както аз бях свикнал, въпреки всичко беше чудесен. Както и преди, хората ме обичаха и ме помнеха, аз работех над новата си книга, забележимо се бях изфинил, бях се стегнал и налял със сили, у мен се бе зародило мъничко, едва забележимо нещо — някакъв нов живот, и това усещане сладко ме тревожеше и вълнуваше. А паметта ми… Да си гледа работата паметта ми. Както стана ясно, можех да си живея и без нея. Ако се възстановеше, щях да я посрещна с разтворени обятия. Пък ако не се възвърнеше, нямаше да страдам — май вече не я желаех много.

Спах дълбоко и като че ли без да сънувам. Ала рано сутринта се събудих, сякаш някой ме бе стреснал в съня ми: или бях сънувал нещо, или ми се бе счуло, че някой крещи. Крясъкът бе силен, пронизителен и страшен. Отворих очи — наоколо цареше тишина, часовникът показваше шест без десет, кротък ветрец влизаше през отворения прозорец и поклащаше леко пердетата. Спокойно се обърнах на другата страна и сладостно се сгуших в одеялото с твърдото намерение да си доспя.

Осъществих намерението си, но след известно време се събудих вече от други звуци: счу ми се виещият и стържещ по нервите звук на милиционерска сирена. Не бях успял още да си помисля, че подобни слухови халюцинации вероятно се явяват пряко следствие от работата ми над моята книга за милицията, когато през отворения ми прозорец нахлуха гласове. Не разбирах думите, но интонациите ми се сториха изплашени и тревожни. В продължение на няколко минути физическата ми леност отчаяно се бореше с любопитството ми и позорно загуби битката: аз отметнах одеялото, направих две крачки към прозореца и погледнах навън. По алеята от корпуса по посока на къщичката за персонала с бързи крачки вървяха дежурният лекар и две медицински сестри, а след тях, малко по-назад, ситнеше група обитатели на санаториума. Хвърлих поглед към часовника — беше шест и двадесет и пет минути. Значи наистина се е случило нещо и онзи страшен сърцераздирателен вик не ми се бе счул, а бе събудил не само мен, но и много други хора. А след още половин час се бяха изтърсили и стражите на реда.

Какво? Дали и аз да не отида с останалите? Не че ми беше чак толкова интересно какво се е случило там, колкото ми се искаше да погледам работата на милицията на живо, на истинско, а не на кинаджийско ниво. Това щеше да ми свърши работа за книгата. Както бях подразбрал от събраните от мел материали, не разполагах с такъв вид фактология, а тя можеше да се окаже любопитна добавка — онова, което наричах черешката върху тортата. Тесто за тортата имах, но сметаната за черешката не достигаше.

Намъкнах набързо дънките и пуловера си, слязох долу и се отправих по посока на мястото, към което отиде основната група. Точно така си беше — всички се тълпяха пред входа на познатата ми триетажна къщичка, а белите престилки се бяха смесили с милиционерските униформи и цивилните дрехи. Един от прозорците на първия етаж беше широко отворен и предизвикваше повишеното внимание на присъстващите, сред които забелязах Рита — невероятно красива медицинска сестра от моето отделение, която по време на всяко свое дежурство ми хвърляше дяволити погледи, а това — поне така ми се струваше — позволяваше да поискам от нея неофициална информация.

— Ритуля — хванах я внимателно за ръката над лакътя и я дръпнах настрани, — какво е станало?

— Фомич и Миша са се отровили с водка — шепнешком ми съобщи Рита, без да сваля очи от отворения прозорец. — Мъртви са. Представяте ли си, Андрей Михайлович? Тамара дошла рано сутринта, отключила кухнята, за да приготвят закуската, другите готвачи готвели, а носачът никакъв не се виждал, нямало кой да донесе продуктите от хладилника и тя отишла да събуди Мишка, защото си помислила, че се е успал. Хамалинът Миша живей на първия етаж, тя погледнала през прозореца, а там… просто ужас! И тя така се разпищяла, че събуди целия санаториум.

— Е, да речем, че не целия, само двадесетина души — машинално отвърнах аз, стараейки се да овладея свитото си от мъка сърце. Фомич… Снощи разговарях с него, а днес вече го няма. Господи, но защо беше пил с хамалина някаква скапана водка, та нали вчера му подарих цели три бутилки висококачествени напитки! Дали пък не му бе досвидяло и не бе решил сам да си изпие хубавата водка, без да я дели с никого? Или да я запази за по-тържествен случай? А може би тук се крие нещо друго?

— А кой е казал, че са се отровили точно с водка? — попитах Рита. — Може би са ги убили?

— Какво говорите, Андрей Михайлович, на кого са му притрябвали тези двама пияници? Пък и кръв няма, аз също ги видях, погледнах през прозореца. Лицата им са сини, почти черни, подпухнали и по пода има повръщано. Типична картина на силно отравяне. А на масата има бутилка и някакво мезе.

— Каква бутилка?

Нямах представа как ми хрумна този въпрос, така и не разбрах защо го зададох. Но кой знае защо, не ми се искаше да чуя отговора.

— Ох, не зная! — махна с ръка Рита, като продължаваше да не поглежда към мен, а да следи суетата пред входа на къщата. — Само като зърнах тези страшни лица и повече нищо не можах да видя.

— А откъде знаеш, че е имало бутилка?

— Ами всички така казват.

— Кои всички? — не преставах аз.

— Ами които са надничали вътре… Онези, които имат поздрави нерви и са успели да разгледат какво има там. Олеле, вижте, изнасят ги!

Не исках да гледам. По-точно исках, но не да видя мъртвите Фомич и Миша, а онова, което стоеше на масата, край която те бяха изпили последната си чаша. Струваше ми се, че е жизненоважно да погледна и сам да се убедя, че тези нещастници не са се отровили с водката, която вчера Фомич взе от мен. О, не, не — това не може да бъде, никой не би ми подарил фалшива водка! Просто няма кой да го направи! Хората, които ми поднасяха поздравленията си за рождения ми ден, не бяха пропаднали типове и клошари, те купуваха напитките от сигурни места, от скъпи магазини или ги носеха от чужбина. И освен това — кому би хрумнало да фалшифицира напитки, които не вървят много на пазара заради високата си цена? Ментетата винаги са по-евтини, защото с тях се правят пари от големия оборот. А какъв смисъл има да хабиш усилия да фалшифицираш водка, която се продава веднъж седмично, та дори и по-рядко?

Натовариха труповете в линейката и аз се приближих към къщата с намерение да надникна през прозореца.

— Какво обичате? — строго ме попита дебел милиционер с униформа и пагони на старши лейтенант, пресичайки опита ми да задоволя любопитството си.

— Може ли да погледна? — изненадващо плахо попитах аз.

— Там няма нищо за гледане — отряза ме той и добави многозначително: — Това е местопроизшествие. Не пречете.

— Няма да преча, само искам да погледна с каква водка са се отровили.

— Защо? Не е хубаво така. Хората са умрели, а вие любопитствате. Отдръпнете се.

— Тогава вие ми кажете с каква водка са се отровили. Искам да зная от коя марка не бива да купувам. Защото, току-виж, и аз също…

Шкембестият старши лейтенант презрително ме изгледа от главата до петите.

— Такива като вас не пазаруват от тези места — рече той. — Тъй че не се притеснявайте, нищо не ви заплашва. И изобщо откъде ви дойде наум, че са се отровили с водка?

— Всички така казват — повторих думите на медицинската сестра Рита.

— Кои всички? — Този път старши лейтенантът повтори собствения ми въпрос и въпреки трагичната ситуация, на мен ми стана смешно.

— Онези, които са надничали през прозореца.

— Никога не вярвайте на онова, което се говори, докато сам не се убедите.

— Ама какво — те не са ли се отровили?

— А, защо, отровили са се. — Стори ми се, че милиционерът произнесе фразата с някакво особено удоволствие, сякаш ставаше дума за неговите най-зли врагове. — Само че не с водка, а с коняк.

— С коняк ли?!

— Аха — с „Хенеси“. Нямам представа от какви гадории са сварили тази отрова, но явно се е получило нещо яко. Бутилката е едва начената, цапнали са по едно и — хайде! Дори не са успели да извикат за помощ, първо са почнали да повръщат, а после са се задушили. Ама пълни идиоти, мамка им, не виждат ли, че бутилката е без бандерол, значи е самодейка, значи вътре може да са налели всякаква гадост, обаче — не, купуват я и се радват, че са на аванта! — сопнато изтърси старши лейтенантът и веднага прие делови и загрижен вид: — Граждани, всички да се отдръпнат оттук, не пречете!

Значи ето каква била работата… На Фомич не му бе досвидяло за коняка, беше донесъл на Миша подаръка си от известния писател, сигурно се бе похвалил, че бутилката е купена от някое международно летище, от безмитен магазин. И как ще ме посъветвате да разбирам всичко това? Или наистина някой от онези, които ме бяха поздравили за рождения ми ден, се бе подлъгал и ми бе купил менте за подарък, или… Да, или в коняка нарочно е сипана отрова. В любимия ми коняк. И сигурно аз щях да пия от него, ако не беше травмата на главата ми и забраната на лекарите. По тази причина нямаше и бандерол — навярно го бяха повредили, когато са наливали или са добавяли отровата в бутилката, затова изобщо го бяха махнали и бяха унищожили всички следи от него. А може би конякът наистина беше купен от някое летище, в такъв случай той със стопроцентна сигурност не можеше да бъде самоделка. А отровата можеше да попадне само по един начин — ако някой я сложи вътре.

Отдалечих се и седнах на пейката. На същата, на която снощи седеше Фомич. Не, повече изобщо нямаше как да се убеждавам, че звукът от изстрела ми се е счул. Време бе да погледна истината в очите и да призная пред себе си, че първо се опитаха да ме застрелят, а после — да ме отровят. С две думи — на някого много му се иска да ме убие. И аз можех да разбера кой е той и защо прави това само в случай че сам възстановя в паметта си всичко забравено. Защото с моята проклета прикритост и склонност да живея в самота нямаше и най-малка надежда някой да ми го разкаже. Никой нищо нямаше да ми разкаже. Знаех го единствено самият аз. Но къде бях аз — онзи Корин, който е живял една година и девет месеца, от юли деветдесет и девета до април две хиляди и първа? Бях там, зад високата каменна стена, която огражда един малък участък с размер от двадесет и един месеца и десет дни. И аз, Корин, който стои от другата страна на стената, не можех да се добера до самия себе си, не можех нито да попитам, нито да получа отговор, тичах около тази висока гладка стена като глупавичко малко кученце и наивно се опитвах да се покатеря по нея до върха ѝ, за да видя какво има там, от другата ѝ страна. Но от това нищо не излизаше.

Какво пък — решението бе взето. И аз незабавно щях да започна да го прилагам в живота.