Фантомът на паметта

Глава 8

Винаги става така: дните се точат един след друг — напълно еднакви, вече започва да ти се струва, че така ще бъде през целия ти останал живот, ти свикваш с това, преставаш да тръпнеш в очакване на промени и повече не се вълнуваш от мисълта: а какво ще стане, ако изведнъж… Всички ние сме яростни привърженици на стабилността и се чувстваме комфортно само тогава, когато със сигурност знаем какво ще се случи утре, какво — вдругиден и какво — след три месеца. Въобразяваме си, че сме се превърнали в истински господари на живота си, защото можем да го управляваме, а илюзията за нашата способност да управляваме живота си произтича именно от наивната ни убеденост, че уж можем да го прогнозираме.

А след това събитията започват да ни засипват. Обикновено това става внезапно и едно след друго.

Аз до такава степен се бях захласнал в заниманията си с Хипопотамчето и в ровенето из собствения си мозък, че за известно време загубих чувството си за реалност. Казано по-просто, забравих, че зад границите на санаториума има и друг живот, който тече някак си и се движи нанякъде. Струваше ми се, че цялото ми битие от днес и завинаги ще бъде съсредоточено изключително върху моите лични преживявания, спомени и прочие вътрешни процеси. Нещо повече — дори случайно се улових да усещам, че всичко това вече е изгубило първоначалната си цел: да възвърна моята заблудила се в тъмата памет, за да се опитам да подсигуря собствения си, най-неочаквано попречил някому живот. Самото занимание да търсиш нещо в себе си се оказа толкова увлекателно, че нямаше нужда от поставянето на допълнителни цели. И макар на този етап да не се забелязваха никакви резултати от борбата с парамнезията ми, това изобщо не ме огорчаваше. Аз се привързах към Хипопотама и изпитвах искрена симпатия към него, а страховете, свързани с изстрела и отровния коняк, отново се притъпиха, погребани под руините на детските ми впечатления и юношеските ми пъпчиви страдания.

А след това настъпи денят, в който всичко тръгна с краката нагоре. Беше същият онзи ден, когато Мимозата ме изненада. Правеше го вече не за пръв път, но сега това се случи след дълга пауза и бе твърде осезаемо.

Трябва да отбележа, че аз упорито продължавах със своите упражнения във фитнесзалата, като значително бях увеличил натоварването не само на сърцето, но и на мускулите си, които ден подир ден все повече се наливаха със сила и дори започнаха да придобиват известна релефност. За пръв път в живота се подлагах на физическо напрежение и откривах голямо удоволствие в този вид дейност. Вече течеше третият месец от моето пребиваване в санаториума, а така и не се бях сдобил с компания по време на тренировките си на уредите, от което се чувствах невероятно щастлив. Вероятно бях единственият симулант, а всички останали обитатели боледуваха истински или пък се възстановяваха след тежки заболявания и максималното, за което им стигаше куражът, бе да цамбуркат в басейна.

С увлечение въртях педалите на колелото, отдаден на спомените си за онзи период от живота си, когато за пръв път изпитах силен интерес към противоположния пол (тъкмо в този момент с Хипопотама разработвахме сексуалната сфера). И изведнъж усетих, че някой ме гледа. Всъщност не беше точно така… Не съм екстрасенс и не вярвам, че човек може да усеща чуждия поглед. Разбира се, това със завидна последователност се удаваше на моите персонажи в романите ми, но за мен то не бе нищо повече от художествен похват. Самият аз никога не бях имал сгода да изпитам подобно чувство, което — както твърдяха, се поражда, щом доловиш върху себе си нечий поглед.

Стори ми се, че чух как някой открехна вратата на фитнесзалата. Именно — открехна, едва-едва, оставяйки само един тесничък процеп. И не я затвори. Но аз обърнах внимание на това едва тогава, когато осезаемо почувствах засмукващата хладина на течението, защото прозорецът също беше отворен. Отначало не реагирах на течението, след това си спомних звука от открехващата се врата и осъзнах, че разгорещеното ми потно тяло е застрашено от простуда, ако не и от пневмония. Скочих от тренажора, приближих се до вратата, за да я затворя, и чух бързо отдалечаващи се стъпки. По дяволите, да не би някой да ме следи!? Че кой би могъл да се занимава с това?

Потиснах раздразнението си, затръшвах вратата и се върнах към тренировката си. В края на краищата фактът, че не общувам с никого — освен с Трънливкин и Мимозата — съвсем не означаваше, че никой не ме вижда и не ме забелязва. Напълно възможно бе някой да е научил, че се подвизавам в санаториума и ако това е някоя дама — значи няма нищо странно, че ѝ се е приискало да види своя идол полуразсъблечен, по време на спортните му занимания.

След известно време вратата отново се отвори, но този път не едва-едва, а напълно нормално и на прага на фитнесзалата се появи Елена с впит по краката кожен панталон и широка спортна фланелка с надпис „Напред!“ и смешна рисунка, изобразяваща обута в маратонки костенурка.

— Нали няма да ви преча? — попита с усмивка Мимозата. — Вашите постижения ми направиха много силно впечатление и реших да последвам примера ви.

— Присъединете се — кимнах аз. — Самият факт, че физическото натоварване укрепва нервната система, беше голямо откритие за мен, защото никога в живота си не съм се занимавал със спорт. А вие?

— Аз се занимавах, когато бях ученичка.

Вече навъртах километри по бягащата пътечка, настроена на режим за бърз ход в планината, а Елена се настани на два метра от мен, на колелото.

— С какъв спорт се занимавахте?

— Играех волейбол. Е, и тренирах малко лека атлетика.

— А защо ги зарязахте?

Дори не забелязах как започнах да задавам въпроси, на които още навремето си бях наложил табу: бях си забранил да разпитвам хората за личните им неща и да водя каквито и да било разговори за семейния им живот, защото нито исках някой да ми разказва за себе си, нито след това да ми задава подобни въпроси.

— От чувство за вътрешно противоречие. — Елена се изсмя. — Сигурно е трудно за вярване, но като дете бях много хубаво момиче.

— Какво говорите! — прекъснах я веднага, стараейки се да бъда джентълмен. — Трудно е да се повярва в обратното. Само че не разбрах каква връзка има това със спорта.

— Пряка. Поне що се отнася до моите родители. Те си бяха втълпили, че покрай мен много рано ще започнат да се навъртат момчета и това ще навреди и на учението ми, и на моралния ми облик, и изобщо на целия ми живот. И за да ме предпазят от съблазънта да ходя с момчетата на разходка, на кино или на танци, целодневно ме натоварваха със спорт. На това отгоре не се сетиха да скрият тактиката си от мен, така че аз непрекъснато трябваше да слушам как само тренировките в спортната школа ще ме спасят от страшния път на малолетна курва.

— А вие съгласихте ли се с това? — заинтригувано попитах аз, като наум веднага отбелязах оригиналността на тази идея и започнах да обмислям как мога да я отиграя в книгата си.

— Бях послушно дете и свято вярвах, че мама и татко винаги са прави. Но рано или късно идва краят на всички заблуди.

— И се влюбихте! — досетих се аз.

— И още как! Целият свят помръкваше, ако не го видех и един ден. Тогава бях на шестнадесет години, в десети клас, тренировките ми бяха по два пъти на ден — сутрин и вечер, преди и след часовете в училище, пък и матурата приближаваше със страшна сила. С огромни усилия успявах да отделя време за срещи. Най-смешното беше, че той учеше в съседен клас и се виждахме всеки ден в училище. Но в главата ми непоклатимо се бе вкоренило убеждението, че спортът е несъвместим с личния живот и че щом тренирах в спортната школа, значи не можеше и дума да става за никакви интимни връзки. Родителите ми се бяха постарали и здраво бяха набили това в представите ми. И вместо да се задоволявам с общуването ни в училище и със срещите ни през почивните дни, когато имах малко повече свободно време, аз започнах да замислям бунт. Ама че глупачка съм била! — Елена отново се засмя. — И най-умното, което успях да измисля, беше да зарежа спортната школа. Мислех си, че докато не я зарежа, онова, което става с мен, никога не би могло да се нарече любов. Бях повярвала, че докато го има спорта, не може да я има любовта. А пък ако го нямаше спорта, нещата щяха да са много по-различни. Просто изумително е колко неизтребимо и задълго остават в главите на децата онези глупости, които тъпчат в тях родителите им.

— В такъв случай много рискувате, ако започнете да тренирате на уредите — пошегувах се. — Това може да преобърне личния ви живот. Не ви ли е страх?

По лицето на Мимозата премина сянка, ъгълчетата на устата ѝ за миг увиснаха надолу и това още веднъж ме убеди, че нервният срив, заради който тя бе попаднала на лечение тук, бе станал именно в резултат на любовна драма. С кого ли? Дали със съпруга ѝ? Или с любовника ѝ? Впрочем дори не знаех дали е омъжена или не. И нямаше да си позволя да я попитам, нямаше да си позволя да наруша въведения от самия мен принцип. Вярно, Мимозата нямаше представа, че аз имам такъв принцип и нищо не би могло да ѝ попречи да ми разказва за себе си и без да съм ѝ задал каквито и да било въпроси. Но досега не го бе сторила, макар че общувахме вече от два месеца. Интересно — защо ли? Да не би пък до такава степен да прилича на мен, че сама да си е изградила същите принципи? Или действително е екстрасенс и може да чете мисли? Искаше ми се да зная дали се държи по този начин само с мен, или постъпва така и с Павел Петрович.

— Вие навярно също сте били послушно дете — каза тя вместо отговор на въпроса ми.

— Защо решихте така?

— Защото сте талантлив писател, който се изяви, след като вече беше навършил тридесет години.

— Не разбрах — леко забавих крачка аз. — Каква връзка има това?

— Вие сте творческа личност, творец. Творецът винаги върви по собствен път и единствено благодарение на това може да създаде нещо ново, което да не прилича на нищо, създадено от други творци преди него. А ако създава неща, които наподобяват вече създадени, значи той не е творец, а имитатор. Съгласен ли сте?

— Ласкаете ме, Леночка. Разбира се, на мен ми е приятно да слушам това, но въпреки всичко не долових каква е връзката.

— Творецът, който върви по собствен път, има само един антипод — това е напълно послушната личност, която свято вярва, че по-големите винаги са прави, а собствените ѝ възприятия, които са в разрез с думите на родителите и учителите ѝ, са неправилни и затова нямат значение. Послушната личност не може да създаде нищо. Такъв човек пораства като перфектен изпълнител, но никога не става творец. Ако детето е талантливо, това означава, че то още от ранно детство има собствен път и собствени възприятия. Такива деца никога не са послушни — те са вироглави, капризни, ценят в себе си своята различност, чувстват я интуитивно и не желаят да спазват забраните и да изпълняват заповедите на възрастните. И ако успеят да постигнат това, ако възрастните не ги пречупят и не осакатят психиката им, талантът на такива деца се проявява много рано. Но ако талантът на даден човек се прояви по-късно, когато вече е в по-зряла възраст, това изобщо не означава, че той изначално не е имал талант и че просто ей така, изведнъж нещо случайно е избило на повърхността.

— А какво означава? — заинтригувах се аз.

— Само това, че детето много успешно се е преструвало на послушно, когато е било малко. Инерцията на послушанието се точи дълги години, тя не преминава за един ден. Затова ако едно по природа надарено дете съзнателно избира пътя на послушанието, за да се отърве от родителите си с техните безкрайни изисквания, поучения и наказания, то даденият му от Бога талант се проявява по-късно. Струва ми се, че ако вие, Андрей, сте били непослушно момче, щяхте да напишете първия си бестселър още на деветнадесет-двадесет години. А вие го написахте едва след тридесетата си година.

Дявол да го вземе — тя беше права! Не знаех дали за всичко, което твърдеше, но за едно със сигурност беше права: по послушание аз наистина бях дете-подарък, умело се преструвах на кротък и хрисим, за да не ми крещят, да не ме ругаят и да не ме наказват, макар че по десетина пъти на ден не бях съгласен с родителите си и смятах, че те изобщо не са прави. Нещо повече — често се чувствах несправедливо обиден от баща си и майка си и паметта ми — да бъде проклета дано! — грижливо пазеше тези обиди. Но не можех да си спомня нито един случай, в който да съм направил опит да им докажа нещо или да отстоя правото си за нещо. Да, Андрюша Корин винаги е бил конформист, а не борец. Така беше по-безопасно. Така можех да избегна постоянното усещане, че съм недостоен, че не съм достатъчно добър, не съм достатъчно умен, сръчен или прилежен. Не исках да ме ругаят или наказват, тъй като всяка ругатня беше удар по собствената ми оценка за самия мен. За съжаление възрастните не могат да се карат на децата си така, че да не ги оскърбяват, те не посочват грешките им и възможностите да бъдат поправени, а винаги бият по най-болното място — по самооценката им, наричайки детето лошо, глупаво, тромаво, негодно за нищо. И това е най-мекото, което човек може да чуе от едни разгневени родители.

Да, Мимозата ме изненада.

— Сама ли измислихте тази теория? — с неподозирано уважение попитах аз.

— Не, прочетох я в умните книги. По-точно — нещо прочетох, а за друго се досетих сама. В една книга пишеше, че послушанието и творчеството са две противоположности. В друга книга прочетох, че един от най-разпространените страхове е страхът да не се окаже, че не си достатъчно добър. А всичко останало си го допълних сама, като изхождах от житейския си опит и от наблюденията си.

Вътрешно се раздирах от мъчителното желание да попитам Мимозата каква е по образование и какво работи. Но съзнавах, че не бива да го правя. Не биваше чак толкова да задълбочавам личните ни контакти, нямах нужда от такова нещо нито по принцип, нито в частност в този момент. Тъй че сметнах за по-добре да отклоня разговора в по-спокойното русло на обсъждането на филма, който предишната вечер бяха показали по телевизията.

Точно по време на този разговор Мимозата ми нанесе още един удар, и то много по-осезаем, отколкото първият. Случи се в най-неочаквания момент, когато с нея обсъждахме нелогичното според мен поведение на героинята, която беше многодетна майка.

— Всичките ѝ деца бяха родени от любими мъже, всичките ѝ деца бяха желани, а сценаристът така бе написал ролята ѝ, сякаш тя изобщо не обича децата си. Та това е абсурд! — разгорещено заяви тя.

— Нищо подобно, кой ви е казал, че жената няма право да не обича децата си? Кой ви е казал, че тя е длъжна да ги обича?

Отново хвърлих внимателен поглед към Мимозата, но този път не забелязах никакви признаци за това, че темата засяга нещо много лично в душата ѝ. Ама че теза!

— Всички жени обичат децата си. И освен това, ако не ги искат, не ги раждат, при всички случаи — не в такова количество — продължих да упорствам аз.

— Грешите — с неочаквана мекота ми отвърна Елена. — Прието е да се смята, че хората — и мъжете, и жените в еднаква степен — са длъжни да искат да имат деца. Разбирате ли? Така е прието да се смята. И точно така ни възпитават още от детството ни. И когато един човек внезапно разбере, че не иска да има деца, той започва да се чувства непълноценен, различен и виновен пред целия свят. Външно може да проявява чувството си за вина по всевъзможни начини, може дори да не го усеща, защото това става на ниво подсъзнание. Едни се прикриват като с щит зад недоброто си материално положение и казват, че не искат да плодят беднотия. Други прибягват до по-сурови мерки, да речем — дълго време не се женят или омъжват. А има и такива, за които чувството за собствената им неправилност е толкова непоносимо, че създават деца. Да, аз не искам да имам деца, мислят си те на ниво подсъзнание, но ме е срам да си го призная и ако някой ме попита защо нямам деца, какво ще му отговоря? Ще бъда принуден да имам деца, за да не ме смятат за изрод, за бяла врана, за различен от другите. Такива хора с удоволствие създават деца, но не ги обичат кой знае колко.

— Не съм предполагал, че ще чуя от вас такива неща. — Спрях бягащата пътечка, избърсах се с кърпата и започнах бавно да крача из залата в очакване пулсът ми да се нормализира. — Ако правилно съм ви разбрал, значи хората изобщо не са длъжни да искат деца?

Тя поклати глава:

— Хората изобщо нищо не са длъжни. Едни искат деца, други не искат. Всички хора са различни, не са длъжни да приличат един на друг и да искат едно и също. И не бива да се притесняват от това, че не приличат на съседа си или на колегата си. Хората са се отучили да ценят собствената си уникалност и неповторимост, много по-лесно им е да живеят, когато знаят, че са в синхрон със стандартното. И дружно, радостно, с кикот и освиркване подлагат на гонения и присмех онзи, който не се вписва в този стандарт. А стандартите са въведени с едничката цел човешкото същество да стане по-управляемо. Тоест всеки стандарт е проява на власт.

— Трябва да помисля — признах си, тъй като бях доста озадачен от тези странни разсъждения. — Не съм подготвен за такива разговори.

Мимозата спря да върти педалите, слезе от седалката и тръгна към вратата.

— Като за първи път е достатъчно, ще ида да си взема душ. Ще дойдете ли в басейна, Андрей?

— Да, разбира се — кимнах разсеяно. — Някъде след около половин час.

— Значи ще се видим там. А ако моите думи ви смущават, ако ви се струват обидни и изнервящи, тогава помислете си защо толкова рядко се виждате с децата си. Но бъдете честен към себе си и не се оправдавайте, че дъщеря ви си има свой живот на голям човек, а синът ви не бива да бъде травматизиран с посещения при болния си баща. И запомнете, Андрей: всеки човек има право да бъде такъв, какъвто е. А когато той започне да крие това, да се притеснява от себе си, да се преструва и да се прекроява по общия стандарт, значи предава самия себе си, предава онази личност, онази уникална и неповторима особеност, която представлява в действителност. Той се отрича от нея. А това е пагубно.

Гледах към захлопналата се след нея врата с отворена уста. Виж ти каква била Мимозата! И едва след около минута осъзнах, че вече мога да затворя устата си.

Редовните занимания с Хипопотамището не останаха без последствия. Ако през първата седмица всяка изказана от него мисъл с огромно усилие задвижваше в мен ръждясалите механизми на възстановяването на причинно-следствената връзка и изясняването на истинската причина за събитията, то сега цялата тази верига бе смазана и сглобена. Онези двадесетина минути, в течение на които трупах мускули, ми бяха достатъчни, за да разбера колко права е нашата крехка Мимоза.

Аз не исках да имам деца. Не знаех защо — просто не исках и толкова. Те не ми бяха необходими, не ми бяха интересни. Срамувах се и се боях, че ако някой научи за това, хората ще започнат да ме сочат с пръст и ще ме нарекат морален изрод. Всички хора бяха длъжни да искат деца и всичко беше построено върху тази теза: пропагандата, литературата, киното, битовите отношения. Възприемах равнодушието си към децата като признак за собствената си непълноценност и се притеснявах от него. И като човек, който не обича и не разбира оперното изкуство, но виси с часове на опашка, за да си купи билети за премиерата на „Дама пика“ и възторжено възклицава по време на спектакъла, аз едва успях да се оженя за пръв път и веднага започнах да настоявам да имаме дете. Правех всичко възможно, за да не бъда разобличен, че изпитвам тези срамни усещания: дундурках Светка, нощем ставах и ходех да я видя, водех я на ясли и на детска градина, четях ѝ книжки и постоянно усещах едно тъжно напрежение във всяка своя дума, във всеки свой жест. Защото правех това, което бях длъжен, а не онова, което исках да правя.

После се разведох, ожених се за Лина и повторих същия сценарий. Имах чудесен син — Женя, но не ми беше мъчно за него и не страдах от това, че не го виждам. Исках, искрено желаех при него всичко да е наред, да е здрав и щастлив, да порасне умен, силен и честен, да получи пълноценно образование и да направи кариера в професията, която му харесва. Но не изпитвах потребност постоянно да го усещам до себе си — нямах нужда от него. Както нямах нужда и от Светка. И ако се чувствах засегнат от това, че тя се отдръпна от мен веднага след като се разделих с майка ѝ, това изобщо не бе плод на страданията ми по нея и на желанието ми да общуваме повече, а просто защото ме беше яд. Как така — бях прахосал толкова сили по дъщеря си, бях прекарал безброй безсънни нощи, за да сменям една след друга пелените ѝ, да я приспивам, да ѝ пея песнички и да ѝ разказвам приказки, бях ѝ чел толкова книги, бях пропилял десетки почивни дни в безсмислени разходки из зоологическите градини, детските театри и парковете с атракции. И къде остана благодарността за всичко това?

Изпитвах отвращение към себе си заради това, че произнасях тези думи наум и мълчешком изцеждах мислите си капка по капка от съзнанието си. Излизаше, че тъй наречената моя любов към собствените ми деца не бе нищо повече от влагане на капитал? В смисъл че влагах чувства, които в действителност не изпитвах, и в резултат получавах рента във вид на собствения си имидж в очите на семейството и на приятелите си. И, разбира се, в собствените си очи — също. Търговският проект със Светка дълго време нямаше ефект, вложените капитали не ми носеха приходи и това ме ядосваше по начин, по който би се ядосвал всеки нормален финансист. А когато миналата есен Светка се обърнала към мен с проблемите си и поискала да не казвам нищо на майка ѝ, аз съм се зарадвал и съм въздъхнал с облекчение, защото финансовата схема се бе задвижила, а вложените парички бяха започнали да трупат дивиденти. Наистина ли съм чак такъв морален изрод?

Не, разбира се — изобщо не бях някакъв изрод. Ако се вярваше на Мимозичката, страшно много хора бяха като мен, но ние вечно се притесняваме от това, че не съответстваме на стандартите и по тази причина се преструваме и крием, че сме различни от съседа си. А напразно! Оказваше се според нея, че ние имаме право да бъдем такива, каквито сме. А ако изпитваме недоволство от себе си, ако смятаме индивидуалните си особености за дефект и се опитваме да ги прикрием или да ги коригираме, значи по този начин предаваме собствената си личност. Това твърдение, общо взето, бе спорно. Имаше много аргументи против, но и доста за. При всички случаи сблъсквах се с една теория, върху която си струваше да се помисли.

Казвах си последните думи наум, когато вече се приближавах към вратата на моята стая. Сега бързичко щях да си взема един душ, да измия пролятата с честно спортуване пот, да си взема плувките и халата и да отида в басейна…

Някой бе влизал в стаята ми. По принцип можеше да бъде всеки — и медицинската сестра, и лекарят, и санитарката, тъй като тук вратите не се заключваха, защото, току-виж, някому прилошало, а лекарят дори няма как да влезе вътре. Но след посещението на медицинската сестра обикновено върху нощното шкафче до леглото ми оставаха предписаните от лекаря таблетки, а посещението на санитарката, която чистеше стаята ми, бе белязано от навлажняването на пода и прочие повърхности, както и от блясъка на санитарния фаянс. Никой от персонала нямаше навика — пък и мисля, че не би посмял — да се рови из вещите и книжата ми. А без съмнение някой бе проявил интерес към моите книжа. Забелязах го веднага.

Всъщност в тях нямаше нищо секретно, защото не съм мафиот или политически деец, пък и нямам кой знае колко книжа в наличност. Имам предвид — книжа като официални документи. Муся отдавна вече бе отнесла обратно в офиса всичко, което прочетох и проучих. Тук останаха само бележниците ми, в които си записвах накратко някои неща, понеже не разчитах на паметта си. Нечий сполучлив израз, нечий жест, интересен навик, любопитен факт, изненадваща мисъл — всичко онова, което обикновено се съдържа в тъй наречените бележници на писателите. Понякога, ако не ми се искаше или нямах възможност да включа компютъра, записвах в тези бележници откъси, дълги по няколко абзаца. Понякога нахвърлях в тях сюжетните обрати или фрагментите от бъдещ диалог. Но веднага след като всичко, записано в бележника, се превърнеше в ръкопис, безмилостно изхвърлях самия бележник — просто нямах навика да ги пазя и да си правя архив. Наистина ли тези кратки откъслечни записки можеха да заинтересуват някого?

„Могат — отговорих си сам, — ако целта е да ми попречат да напиша книгата си за милиционерите, значи за тях е важна всяка дума и всяка мисъл. А също така — и всеки източник на информация, с който разполагам. Затова са ровили в бележника ми. Промъкнали са се съвсем близо до мен.“

И паметта ми услужливо ми поднесе случката с течението във фитнесзалата и нечиите бързо отдалечаващи се стъпки. Някой предвидливо се бе убедил, че аз се трудя на физкултурното поприще, което означаваше, че стаята ми е празна. Странно — защо, когато чух тези стъпки, не погледнах в коридора? Чух ги и веднага затворих вратата. Не исках да видя ли? Изплаших ли се? Бях предпочел да се самозалъжа, че вратата се е отворила случайно, от движението на въздуха? И на мига си бях измислил изящната небивалица за моите поклоннички, които и насън, и наяве си представят как виждат кумира си без панталони, само по шорти и с голи гърди.

Втресе ме. Стоях под хладния душ и злобно псувах под носа си, докато сапунът непрестанно се изплъзваше от треперещите ми пръсти. Да върви по дяволите басейнът, да върви по дяволите Мимозата с нейните покъртващи душата разговори, никъде няма да ида! Сега ще се облека и ще се запътя към дежурния пост на медицинските сестри в коридора. И няма да мръдна оттам, докато не накарам сестрата да си спомни кой е влизал в стаята ми. И дали това се е случило само днес, или е ставало и по-рано.

Дежурна в момента беше хубавката Рита, която постоянно ми хвърляше дяволити погледи. Същата онази Рита, с която разговарях пред къщата на обслужващия персонал, когато умря Фомич, и която за себе си бях кръстил Кукличката, но не в смисъл че тя прилича на детската играчка, а най-вече заради това, че под изопнатата ѝ до пръсване — сякаш ѝ бе втора кожа — престилка винаги прозираше някаква много ярка дреха в преливащи цветове. В безличния пашкул се криеше тропическа пеперуда. И най-изумителното бе, че Рита не разкопчаваше престилката си и не я разгръщаше, но по някакъв необясним начин даваше възможност на мъжката част от местното население да съзре скритото под белия плат бляскаво великолепие. Направо приличаше на истинска наследница на Гари Худини и Маргарита Копърфилд.

— Какво става, Ритуля? — Седнах с решителен вид на стола, сложен встрани от дежурната маса на медицинската сестра.

— Всичко е наред, Андрей Михайлович — лъчезарно ми се усмихна в отговор красавицата. — Какво мога да направя за вас? Искате ли някакво хапче? Или инжекция? Или чай с бонбони? Чайникът тъкмо кипна. Да ви налея ли?

Не исках чай, но въпреки това кимнах:

— Щом не ти се свиди, налей ми. Ритуля, искам да проведа един сериозен разговор с теб.

— Така ли? — Момичето заинтригувано окръгли очи. — Слушам ви с внимание, Андрей Михайлович.

— Днес чистиха ли стаята ми?

— Още не — санитарката ни, леля Зина, се поразболя, та ще я замести Раиса от кардиологията, но едва след като оправи своето отделение.

— Ясно. Защото гледам, че подът е сух, като че ли днес не са го мили, и се канех да вдигна скандал. А вие, Ритуля, защо не ми донесохте таблетките? Върнах се от фитнесзалата и си викам: Ей сега като прасна малко хапчета за укрепване на изчерпаните си сили… а на нощното шкафче няма нищо. Скатавате ли се?

— Какво говорите, Андрей Михайлович! — възмути се Кукличката. — Аз никога нищо не забравям. За днес през деня не ви е предписано нищо, имате предписания само за сутринта и за вечерта, мога да ви покажа дневника. Вече цял месец не ви дават лекарства през деня. Забравихте ли?

— Просто се пошегувах — понижих тайнствено глас. — Значи нито санитарката леля Зина, нито вие сте влизали в стаята ми, така ли?

— Да — с готовност се съгласи Рита. — А какво е станало?

— Още не зная. Просто искам да разбера кой ме е посещавал, ако това не сте били вие и не е била санитарката.

— Да не би нещо да ви е изчезнало, Андрей Михайлович? — Кукличката се изплаши не на шега.

— Не-не, всичко си е на мястото, не се притеснявайте. Но явно някой е влизал в стаята ми и аз искам да разбира кой е бил той. Не сте ли видели?

— Не. Но все пак излизах… не стоя непрекъснато на едно място — или разнасям лекарства, или върша нещо друго…

— Или ходите до тоалетната — с усмивка допълних аз, — или тичате до бюфета за пирожки и бонбони. Ритуля, я си спомнете: за времето, през което аз се търкалям тук, някой извън персонала влизал ли е в стаята ми в мое отсъствие?

Момичето се замисли и в същия миг на мен ми просветна. Защо пък да е извън персонала! Кой е казал, че човекът, който работи за моя условен враг, непременно трябва да е външен за клиниката? Какво, да не би да не е невъзможно да подкупят някой лекар, сестра или санитарка? Елементарно.

— Под персонал разбирам Ема Викторовна — лекуващият ми лекар, дежурната медицинска сестра и леля Зина — реших да уточня аз. — Влизал ли е някой друг, освен тези трите, докато съм отсъствал от стаята си?

— Не зная. — Кукличката се втренчи в мен с широко отворени очи, които преливаха от недоумение. — Ами аз не следя кога сте в стаята си и кога ви няма. Вие не сте тежко болен, на крака сте, а Ема Викторовна от самото начало ни предупреди да не ви закачаме, защото сте на свободен режим и можете да правите каквото си искате и когато си поискате. Изобщо, Андрей Михайлович, в нашето отделение има четирима болни на легло — при тях непрекъснато нещо се случва, сестрите се задържат дълго в стаите им и в това време на дежурния пункт в коридора няма никой. Освен това сестрите отговарят само за състоянието на болните, за медикаментите, за процедурите и за оказването на първа помощ, при нас стаите не се заключват и ако нещо ви е изчезнало, трябва да се обърнете не към мен, а към службата за охрана. — Накрая Кукличката се изнерви и от защита премина към нападение.

— Успокойте се, моля ви, нищо не ми е изчезнало.

— Как мога да се успокоя, когато идвате и ме обвинявате, че не наблюдавам добре вашата стая! Но аз не съм длъжна да наблюдавам стаята ви, моята работа е свързана с нещата, които са ви предписани…

Момичето изхлипа и аз се почувствах като тиранин-изверг и заедно с това — пълен идиот. Трябваше веднага да разсея с нещо Рита, но единственото, което ми хрумна, бе нелепата смърт на Фомич. И обещаният чай с бонбони, който така и не ми наляха. Добре де, и това е нещо.

Хватката подейства, сълзите в големите, красиво изписани очи пресъхнаха на мига, а устните престанаха конвулсивно да се кривят.

— Че какво има да се разследва там? Всичко е ясно като бял ден. — Рита безгрижно махна с ръка и сладко отхапа половината от един бонбон.

— Но поне направиха ли експертиза на коняка, с който са се отровили?

— Че защо да я правят?

— Как така защо? Хората умряха и е редно да се изясни с какво са се отровили, къде са произвели тази гадост и къде я продават. И да изземат от продажба цялата партида, докато още някой не си е купил от този коняк и не се е отровил. Не е ли така?

— Ох, разбира се, че не е, Андрей Михайлович. Като малко дете сте. — Кукличката снизходително ми се усмихна от висотата на своето абсолютно познаване на местните условия, сякаш пред нея стоеше наивен малчуган. — Че откъде Фомич и Миша биха могли да купят този коняк? Само от павилионите. Между санаториума и гарата има около петдесетина такива павилиона и всички пазаруваме от тях, когато нямаме възможност да отидем до Москва. И ги държи Костя Хлапака — нашият местен мафиот. Костя отдавна е подкупил всички ченгета в селището и по околните пътища, плаща им и те си затварят очите пред обстоятелството, че той търгува с контрабандни стоки. В тези павилиони всичко е фалшиво, всичко е без сертификати, изобщо не се знае къде и от какви продукти е направено, но за сметка на това е евтино. И какво основание имат нашите ченгета да изясняват от кой павилион е купен фалшифицираният коняк? Ами че те са на софрата на Коста точно за да не правят това. Ченгетата веднага са му дали сигнал за случката, той бързичко е подшушнал на хората си в павилионите да изхвърлят някъде тази партида и повече да не продават от нея — и толкова по въпроса. Сега разбирате ли?

— Разбирам — отвърнах смаяно.

Естествено — не живеех в кула от слонова кост, някои неща виждах, други чувах, за трети четях, но не знаех, че са стигнали до такъв явен цинизъм, че да прикрият смъртта на един човек, която очевидно бе плод на криминално престъпление! Да, сега разказът на съсипания от мъка дядо за разследването на смъртта на неговия внук вече не ми се струваше толкова измислен и невероятен. Особено нагло и цинично в тази история ми прозвуча фактът, че местните жители знаят всичко и го приемат за нормално. Е, може би не за нормално, но се примиряват с него. А най-важното бе, че го знаят! Тоест милиционерите дори не смятаха за необходимо да се постараят да го прикрият. Че какво имаше да крият? Къде можете да се денете вие, мили мои местни жители, със своята информираност, при положение че всеки началник, на когото решите да се оплачете, също е край софрата на криминалния контингент и за нищо на света няма да даде ход на вашата жалба. Затова пък като нищо могат хубавичко да ви опердашат, ама не, не се бойте — не в милицията, там любезно ще си поговорят с вас, но за сметка на това по обратния път към къщи какви ли не неприятности могат да ви се случат…

— А за Фомич и хамалина Миша никой и пръста си няма да помръдне — продължаваше в същото време Кукличката, — всички знаят, че и двамата много пиеха. Кому са притрябвали?

Интересно — какви ли щеше да ги приказваш ти, хубавице, ако вместо Фомич и Миша, с този коняк се бе отровил известният писател Корин? Местните милиционери щяха да излязат от кожата си, за да защитят подопечните си павилиони, а московската милиция, която и Муся, и мама, и цялата литературна общественост непременно щяха да вдигнат на крак, щеше да изрие земята с копита, за да изясни кой ме е отровил. Или пък нямаше да я изрие? При тази мисъл по гърба ми пробяга смразяващ страх, породен от безизходицата. Защото ако мен искаха да ме премахнат милиционерски чиновници от висок ранг, значи убийството на писателя Корин нямаше и не можеше да има никакви шансове да бъде разкрито. Щяха да го обявят за нещастен случай, естествена смърт, самоубийство — каквото си поискаш, в краен случай — за неразкрито престъпление, но истинските виновници нямаше да бъдат намерени. И нямаше защо да се заблуждавам.

Замислено отпивах блудкавия чай от красивата тумбеста чаша и се правех, че слушам чуруликането на Кукличката. Дали чаят ѝ наистина бе блудкав, или на мен така ми се струваше благодарение на мислите, които ме отравяха отвътре? Точно зад ухото ми нещо тихичко иззвъня.

— Олеле! — Рита вдигна глава и погледна към таблото, където едно от квадратчетата с номерата на стаите светеше. — Постойте тук, Андрей Михайлович, ей сега ще се върна.

Тя изхвърча от мястото си и се понесе към дъното на коридора, където в стая за двама се възстановяваше след черепна травма някакъв бизнесмен. Бях го виждал само няколко пъти, много по-често мярках посетителите му, които задължително бяха с охрана. С две думи — беше опасен човек.

Ритуля се появи след две минути, бледа и изплашена. Втурна се към масата и грабна телефона.

— Ема Викторовна, Лопарев е паднал в банята… Да, да… не… не може да стане, сигурно има счупване… Добре.

— Какво се е случило? — попитах аз, щом медицинската сестра остави слушалката.

— Абе паднал, двестакилограмовият му шопар! — с раздразнение подхвърли Кукличката, докато трескаво търсеше нещо по масата. — По дяволите, къде ли съм дянала ключовете?

— Какви ключове?

— От процедурната, там има количка. Трябва да го сложим на количката и веднага да го закараме до рентгена. Ама къде са тези ключове, да им се не види макар!

Рита проверяваше джобовете си, отваряше чекмеджетата на масата, безсмислено се суетеше, но така и не откри ключовете.

— Хайде да разбием вратата! — предложих аз.

Тя ме гледа с нямо изумление в продължение точно на три секунди, после решително кимна:

— Добре — хайде! Иначе, ако продължим да се мотаем, той ще вдигне такъв шум, че да ти се отще да живееш.

Никога не ми се бе налагало да разбивам врати, но бях виждал как става това по филмите. Или със силен шут с крак, или със засилване и с рамо. Вече бях застанал пред кабинета за процедури, когато изведнъж с почуда осъзнах, че в моята ранена глава дори не се и прокрадна съмнение дали ще мога, или няма да мога да извърша това. Дали ще ми стигнат силите? Кой знае защо, бях напълно уверен, че ще ми стигнат. Разбира се, нямаше да набера смелост за шут с крака — все пак съм писател, а не каратист, но сигурно щях да успея да разбия вратата с рамо.

Точно така и стана. Вратата се отвори след първия удар, но това не утеши особено самолюбието ми, защото осъзнавах, че и вратата, и бравата вероятно са доста мижави. Ритуля връхлетя като фурия в кабинета и започна да громоли с количката.

В този момент за втори път отново се изненадах от себе си.

— Че как ще го качите с количката? — попитах, крачейки бързо до момичето. — Този ваш шопар наистина е тежък, няма да можете да го вдигнете.

— Ема Викторовна каза, че ей сега ще дойде.

— Да бе, вие двете с Ема Викторовна, разбира се, сте мощна сила! — прихнах аз.

Представих си треперещото Голо мексиканско кученце Ема с тънките крачета и миниатюрните ръчички, което се опитва, заедно с крехката Кукличка, да пренесе от пода на количката огромния мъжага. Картината не изглеждаше никак правдоподобна дори ако човек си послужеше с моята писателска фантазия.

Без да искам разрешение, влязох заедно с Рита в покоите на бизнесмена Лопарев. Шишкото с внушителни размери се търкаляше в банята и хрипкаво, но изискано псуваше. Беше гол и у мен мигом се пробуди мъжката солидарност. Гащите му висяха на закачалката върху халата и първото нещо, което направих, беше да изблъскам Рита в коридора и да помогна на нещастния Лопарев да прикрие срамотиите си. Това се оказа трудна работа, защото той наистина не можеше да движи крака си, но криво-ляво се справихме с положението. В този момент аз по достойнство оцених и факта, че вратите на стаите не се заключват, и това, че както в добрите хотели, и тук в баните висят въженца, свързани със звънеца до дежурния пункт на медицинските сестри в коридора. Защото иначе ще вземеш ей така да пльоснеш, да се изпотрошиш и ще си лежиш немил-недраг, докато не те открие някой.

Естествено количката не можеше да се побере в банята и трябваше първо да измъкнем по някакъв начин нещастника в коридора и едва след това да го вдигнем. Съвсем безмозъчна бе тази Ритуля — за целта не бе нужна количка, а носилка, която може да се сложи на пода.

— Рита, трябваше да вземеш носилка! — чу се зад гърба ми сърдитият глас на Мексиканското кученце. — Какво, оглупя ли? Как ще го вдигнем? Тичай бързо за носилка!

— Ама в отделението няма носилка, Ема Викторовна — раздърдори се Кукличката. — Трябва да ида в приемната и да взема оттам…

— Значи ще я вземеш от приемната! — отряза Кученцето и в този миг аз усетих, че съм на път да се разколебая в правдоподобността на възприятието си. Треперещите голи кученца не държаха такъв тон, подобни интонации бяха по-присъщи на фокстериера, който също имаше вид на малко и крехко същество, но беше ужасно агресивен и храбър по нрав, а пък ако впиеше зъби в някоя част от тялото ти, спукана ти беше работата.

Вероятно съдбата ми бе отредила ден на малките и големите изненади. Защото по-нататък действах, без да мисля, а поразителното бе, че нито за миг не се усъмних в собствените си способности. Наведох се, подхванах пострадалия бизнесмен под раменете и коленете и със съвсем малко усилие от моя страна внимателно го сложих на количката. Дори дишането ми не се ускори. Браво, Корин! Направо да се преизпълниш със самоуважение!

— Дами, не се карайте — великодушно произнесох аз. — Всичко е много по-просто.

— Бива си ви, Андрей Михайлович! — възхитено проточи Кукличката и веднага млъкна под унищожителния поглед на Ема Фокстериеровна.

Ема и Ритуля бързешком започнаха да тикат осакатения любител на личната хигиена към асансьора, а аз поех към стаята си. По време на цялата тази суматоха в главата ми се роди една толкова неприятна мисъл, че едва не започнах да вия.

Настаних се във фотьойла, протегнах крака и затворих очи. Какво ми бе казала днес Мимозата? Че не се виждам с децата си. Че дъщеря ми си има свой живот на голям човек. Че имам син. Значи тя знаеше броя на моите деца, пола им и приблизителната им възраст. Не бях споделял с нея тези неща, но в края на краищата би могла да ги прочете в някое интервю, защото аз никога не забулвах в тайна семейния си живот, а журналистите често задаваха такива въпроси. Сама по себе си информираността на Мимозата не говореше нищо, но когато към нея се прибавеше всичко останало… Тя се появи в клиниката санаториум, след като вече ме бяха докарали тук, а не преди това. Първа дойде при мен да се запознаем. Твърде често казваше и вършеше неща, които ми изглеждаха като проява на изключителна проницателност, граничеща с ясновидство, но те можеха да се окажат и плод на много добра информираност. Едва ли отгатваше с шесто или с някакво си десето чувство какво точно ми харесва и какво — не. Тя ЗНАЕШЕ. Защото ѝ бяха казали всичко, бяха я инструктирали, бяха я подготвили добре. И лесно можеше да влезе в моята стая, без да привлича особено вниманието, защото беше настанена в същото отделение — в неврологията, и всички виждаха, че ние постоянно се разхождаме заедно и се храним в столовата на една маса.

Мимозата, Хубавата Елена… Аз чаках опасност отвън, а тя беше тук, до мен, всеки ден. Ама че я загази, Корин! Трябваше незабавно да предприема нещо.

Грабнах телефона и се обадих на Муся.

— Можеш ли да дойдеш днес? — започнах направо.

— Разбира се. Случило ли се е нещо?

— Засега не. Но трябва да поговорим. Не по телефона.

— Ти… — Муся затаи дъх, след това внимателно попита: — Какво, спомни ли си?

— За съжаление — не. Нищо не съм си спомнил. Но ти ела, работата е сериозна.

— Добре, ще дойда към осем часа. Става ли?

— Става. Ще те чакам.

Към осем часа. Дотогава трябваше да изживея два часа до обеда, след това три часа занимания с Хипопотам Викторович, после — вечерята. Тоест поне три пъти щях да се срещна с Мимозата. Може би трябваше да се скатая? Да кажа на Кукличката, че не се чувствам добре и да я помоля да ми донесе храната в стаята. Или просто да погладувам — това също е полезно. Или да ида в бюфета, да си купя кифла и някакви сандвичи и да се притая, да се заровя в тинята.

Както и да е, до обеда имаше още време и щях да успея да взема решение. А сега ще включа компютъра и ще поработя.

Хотелът в селото се оказа повече от приличен. Попитаха ме за името ми, но не ми поискаха документи. Не се поинтересувах от цената на стаята, само казах, че ще платя с кредитна карта. Колкото и да струваше една стая — а аз поисках най-хубавата и те ми предоставиха нещо като двустайно апартаментче, — парите в картата навярно щяха да ми стигнат дори и да останех цяла година.

След като поогледах стаята, прецених, че май е рано за спане — бе едва десет и нещо, пък и не бях останал в селото, за да си почивам. Движеше ме любопитството и вече ми се щеше да хвърля нещо в ненаситната му паст. Затова слязох долу, излязох на улицата и надникнах в най-близкото заведение, над чиято врата примамливо преливаха светлините на наименованието му: Само при нас!

Залата беше пълна и аз едва успях да си намеря място на бара. Поръчах си едно съвсем леко питие, за да не дразня уж поуспокоилия се в мен звяр — високото ми кръвно налягане — и започнах да се оглеждам наоколо. Публиката се оказа твърде разнообразна, но ми се стори, че почти всички мъже, общо взето, бяха по-млади от жените. И ако младите момчета по на около двадесет — двадесет и пет години бяха доста на брой, то момичетата на същата възраст можеха да се преброят на пръсти. Но за сметка на това погледът ми постоянно попадаше на жени, по-възрастни от петдесет години, а имаше и много прелестни старици с добре направени прически и перли на ушите и по сбръчканите си шии. Ала не забелязах старци на такава възраст. Вероятно този полов и възрастов състав бе свързан с особеностите на заведението, тъй както неслучайно табелата им твърдеше, че всичко, което виждам, е само при тях. Интересно — какво ли толкова специфично имаше тук, което да липсваше в другите заведения? Или беше просто рекламен трик?

Отпивах бавно от питието си и продължавах методично да обхождам с очи присъстващите, когато погледът ми изведнъж попадна на Лъки и Булит. Децата седяха край една маса с двама мъже и оживено разговаряха. По-точно — разговаряха мъжете и Булит, а Лъки седеше, тиха и мълчалива. Какво излизаше: че Ана пуска малолетните си деца да ходят късно вечер по такива заведения? Дали това също бе едно от онези приети в това странно село неща? Да, изглежда, не бях останал тук напразно, това място сякаш има доста интересни нрави.

— Виждам, че във вашето заведение дори и децата намират с какво да се забавляват — обърнах се към бармана, който съсредоточено бършеше високите чаши. — Родителите им не се ли притесняват?

Барманът за миг вдигна очи към мен, леко ми се усмихна и веднага се върна към заниманието си, което беше прекъснал, за да ме погледне.

— При нас е безопасно, никой няма да причини зло на децата.

— Толкова ли много обичат децата във вашето село? — уточних аз.

— Децата на Ана — да. Тях никой никога не би докоснал. Не е възможно.

Хъм, загадъчен отговор!

— А другите деца ще ги докоснат ли?

— Никой не закача децата. Ако нещо се случи с тях, значи това е съдба.

Още по-загадъчно! Или просто тук всички бармани са философи.

— А защо обичат децата на Ана и не ги закачат? — продължих да досаждам аз. — Те какво, по-особени ли са?

— Децата на Ана са децата на Ана — рече барманът, без да спира съсредоточено да лъска една чаша. — Те са неприкосновени. Това е закон.

— И кой е измислил този закон?

— Никой не го е измислял. Той винаги е съществувал.

Докато озадачено се опитвах да осмисля тази формулировка, барманът се отдалечи към другия край на тезгяха и завърза разговор с някакъв посетител. Формулировката се оказа съвършено несмилаема, никакво усилие на съзнанието ми не можеше да изработи фермента, чрез който бих могъл да я усвоя, и аз се смъкнах от високия стол и започнах да си проправям път към масата, край която седяха децата.

— Здрасти! — казах и сложих ръка върху рамото на Булит.

Момчето потръпна, отхвърли рязко ръката ми от рамото си, но после вдигна глава и миролюбиво се усмихна:

— Здравейте.

— Добър вечер, Лъки — обърнах се към сестра му.

— Добър вечер — тихо отвърна момичето.

— А къде са Акси и Еспера? Вкъщи ли останаха?

— Акси е в друго заведение, не му е интересно с нас. А Еспера е при Мария, тя почти никога не идва с нас — тихичко обясни Лъки.

— Мария ли? Коя е тя?

— Съседката ни. Живеем в една къща, само че нейният вход е от другата страна. Еспера обича да седи при нея.

— А вие не обичате, така ли? — кой знае защо, попитах аз и в същия момент се хванах, че започвам да разговарям с децата на Ана с менторския тон на недоволен учител. От това нищо нямаше да излезе, трябваше да коригирам поведението си.

— Стига с тая Мария — намеси се в разговора Булит, — тя е стара вещица! Живее на света от един милион години и все не може да умре. И пълни главата на Еспера с всякакви глупости, само ѝ мъти мозъка.

Очаквах, че Лъки ще опровергае по някакъв начин думите на брат си или ще добави нещо от себе си, или пък, напротив — ще му възрази, или поне ще скастри момчето за грубостта, но нищо подобно не се случи. Момичето седеше, склонило глава надолу, и сякаш не чуваше думите на Булит. Впрочем възрастните събеседници на моите познати хлапета също не се намесваха, разменяха си тихичко някакви реплики и си се смееха. Мда, бяха твърде любопитна компания — двама мъже по на четиридесет години или малко по-млади, агресивно и злобно момче и кротко, мълчаливо момиче. Какво ли общо можеше да има помежду им? И това явно не бе случаен епизод, нали Лъки каза, че сестра ѝ Еспера никога не ходела с тях. Значи те с Булит доста често ходеха по такива заведения вечерно време. Какво пък — имаше какво да се научи и над какво да се помисли тук. Както и да е, ще ги оставя на мира, а утре ще ида при Ана и ще ѝ задам няколко въпроса за децата ѝ. Пък и ще направя опит да се запозная със съседката им Мария. Ако тя наистина е толкова стара, за колкото я смяташе Булит, значи ще има възможност да ми разкаже нещо интересно от историята на селото, с други думи да сподели с мен откъде и кога са се появили тези повече от странни нрави, ред, правила и закони. И в частност — законът, по който децата на Ана са неприкосновени…