Фантомът на паметта

Глава 2

— Какъв кошмар! Незабавно ще те преместя на друго, по-прилично място.

— И тук ми е много добре — опитвах се да се съпротивлявам аз, но разбирах, че няма никакъв смисъл от всичките ми жалки напъни. Не можех да споря с майка си. Дали пък просто не умеех? Или не ми стигаше смелост? През целия ми живот това бе един от моите постоянни проблеми.

Появи се внезапно и връхлетя в стаята ми с физиономия, на която бяха изписани едновременно скръб и справедливо негодувание. С набитото око и сръчните ръце на хирург с дългогодишен опит тя се хвърли към мен, направи бърз преглед на външното ми състояние и се успокои едва когато не намери нито видими рани, нито счупвания по тялото ми. Имах само синини и натъртвания, които на вид изглеждаха доста страховито, но изобщо не бяха опасни за живота и здравето ми. Впрочем майка ми действително беше хирург и при това казваха, че е добър специалист, макар — за щастие! — аз да не бях имал сгода да изпитам уменията ѝ на гърба си.

— Защо не ми съобщи? — гневно ме разпитваше тя. — Защо трябва да научавам от вестниците какво се е случило със сина ми? Верочка никога не би постъпила така. Кой на този свят ти е по-близък от майка ти?

Хайде сега и обвинения — така си и знаех. Общо взето, беше ясно едно: че за почти две години майка ми не бе изгубила навика си да ме сравнява с покойната си дъщеря — моята сестра. Аз страшно обичах Вера, отчаяно страдах, когато тя умря, и бях съгласен, че беше по-добра, по-сърцата и по-деликатна от мен. Да, всичко това беше точно така, но нали все пак не биваше до края на дните си да слушам упреци за това, че не съм като нея?

— Мамо, но нали ти замина за Самара? Как бих могъл да те намеря?

— Не се измъквай! Оставих ти всички телефонни номера, всъщност ти настоя да го направя. Искаше да разполагаш с възможността всеки ден да разговаряш със сина си. Понеже смяташ, че ако Женя не общува с теб, ще пропадне.

Да му се не види: тя ми бе оставила всички телефони на приятелките си, при които се канеше да гостува. А аз дори не си спомнях!

— Не си спомням! — казах. — Всичко съм забравил.

— Не си измисляй! — Човек само можеше да завижда на безапелационния тон на моята майка. — Обаче много добре си спомняш, че съм заминала за Самара. Винаги успяваш да запомниш само това, което ти е изгодно, и с удоволствие забравяш онова, което пречи на плановете ти. Верочка не беше такава.

— За това, че си в Самара, научих от лекаря, който се обади на работното ти място. Слава богу, че дежурната медицинска сестра в твоето отделение знаеше къде си заминала. А ти как научи за мен?

— Нали ти казах: от вестниците. Почти навсякъде имаше кратки съобщения, че си катастрофирал и че лежиш в болницата в Талдом. И аз веднага хукнах насам.

— А Женя? Той също ли се върна с теб?

— Естествено. Но не го взех със себе си, защото не знаех в какво състояние ще те заваря, няма защо да травматизираме детето.

Точно така си беше — изобщо нямаше защо да се травматизира едно дванадесетгодишно хлапе. Ето един от редките случаи, в които бях напълно съгласен с майка си. Но въпреки всичко… Помнех сина си, когато беше на десет години. А сега вече бе на дванадесет. Какъв ли е станал? Много ли се е издължил? Дали е възмъжал? От какво се интересува, с какво се занимава през свободното си време, как върви учението му?

— Мамо, не носиш ли случайно със себе си снимка на Женя?

Погледът ѝ се изпълни с топлота и дори бръчките ѝ изчезнаха.

— Домъчняло ли ти е за него? — попита със съчувствие. — Разбира се, че имам.

Бръкна в чантата си, измъкна тефтерчето си, а оттам извади една снимка с размер девет на дванадесет сантиметра. На снимката се виждаше едро широкоплещесто момче с копа сламеноруса леко чуплива коса на главата, което бе облечено в яркочервен скиорски гащеризон и стоеше на склона на някаква планина с щеки в ръце. В гърлото ми заседна буца и аз спонтанно измърморих това, което мислех:

— Колко хубав е станал! И много е пораснал! Тук къде е? И ски ли се е научил да кара?

— Какво говориш, Андрюша! Нали Лина го заведе в Швейцария през януари, по време на ваканцията. Имай страх от Бога, същата снимка стои у вас в рамка, а ти като че ли за пръв път я виждаш. — Тя се сепна и съсредоточено вторачи очи в мен, пронизвайки ме с недоверчивия си поглед.

— Като че ли за пръв път я виждам — откликнах като ехо аз.

Едва в този момент майка ми най-сетне започна да осмисля онова, което ѝ бе казал доктор Василий Григориевич. Той задължително би трябвало да ѝ го е казал, защото тя със сигурност бе разговаряла с него, преди да се появи в стаята ми, и тъй като познавах характера ѝ, изобщо не биваше да се съмнявам в това. Какво пък, както се казва: гените не се изпаряват във въздуха и ако майка ми ме упрекваше, че с удоволствие забравям това, което не искам да запомня, то тя с не по-малко удоволствие не чуваше онова, което не искаше да чуе. Ама че наследственост! А може би беше резултат от възпитанието ми? Какъвто пример бях видял в детството си, на такъв и подражавах.

— Сине… — Гласът ѝ така силно затрепери, че ми се прииска веднага да се хвърля на врата ѝ, да я прегърна, да я притисна към себе си и да я утеша. — Значи наистина нищо не помниш?

— Нищо — потвърдих аз, стараейки се да изглеждам спокоен и дори весел, за да не нагнетявам трагизма на ситуацията и да не разстройвам допълнително майка си. — Нищичко не помня от последните година и девет месеца. От осемнадесети юли деветстотин деветдесет и девета година до двадесет и седми април тази година.

Най-сетне майка ми престана да се прави на фонтан, от който заедно с водата бликат на равни части чиста енергия и критичност, седна на стола и опря брадичка на ръцете си, облегнати върху високата табла на леглото ми.

— Това е ужасно. Получил си сериозна черепна травма и имаш нужда от квалифицирано лечение. Веднага ще се заема с преместването ти в най-добрата клиника в Москва. Лина знае ли?

— Сигурно не. Освен ако и тя като теб не е научила от вестниците.

— А кой изобщо знае, че си в болница?

— Светка. Тя идва при мен.

— Е, от Светка няма никаква полза — кое от нещата, от които имаш нужда, би могла да организира? Тя все още е почти дете. Каза ли на Борис?

— Не. Нямам новите му телефони, помня само старите му номера.

— Нищо чудно, че досега киснеш в тази дупка! Ето на, случи се нещастие и в целия свят няма кой да се погрижи за теб, освен майка ти. Впрочем навярно Борис също чете вестници, обаче не се е втурнал насам да ти помага. Ти съвсем наивно смяташ, че всички те обичат, а всъщност се оказва, че те обичам единствено аз!

И това също бе една от любимите ѝ изтъркани песни. Докато слушах мама, аз постепенно се успокоявах. Лина е водила Женя в Швейцария и у нас имало снимка от онова време. У НАС. Значи, както и преди, аз и Лина имахме общ дом, тя не ме бе напуснала и аз не я бях зарязал. И дори само този факт ми вдъхна успокоение. Мама разговаряше с мен, както по-рано, което означаваше, че в нашите отношения нищо не се е променило. Майка ми бе щедро надарен с психологизъм и богат на познания за московските болници човек, което означаваше, че се кани да ме настани в платена клиника, а след като нещата стояха по този начин, значи финансовото ми положение изобщо не е зле — щом тя допуска, че съм в състояние да платя за такава услуга. Майка ми винаги беше приблизително осведомена за материалното ми състояние. Излизаше, че две години не са чак толкова дълъг срок, та животът да се преобърне съвсем из основи. Може би напразно се страхувах?

След два дни вече се настанявах на новото място. В една просторна стая, която приличаше повече на хотелска и разполагаше с телефон, телевизор, хладилник, собствен санитарен възел и дори балкон. Двата ѝ прозореца гледаха към красив и благоустроен парк, потънал в нежнозеления мираж на младите листа. Персоналът беше безупречно вежлив. Храната — превъзходна. И към тези неща се прибавяше всичко, което се полага за такива места, във вид на фитнесцентър, басейн, сауна, тенискорт, масажна, балнеолечебница и още нещо, чието название не запомних от първия път, когато върху ми се стовари потокът от нова информация. Всичкият този разкош се намираше в близкото Подмосковие и доколкото разбрах, санаториумът се делеше на два сектора: един — за много, ама много заслужили ветерани, които държавата обезпечаваше с висококачествено, но безплатно медицинско обслужване, и друг — за всички, които можеха да си плащат.

След като поговорих с майка си, аз малко се поободрих и реших да разработя своя собствена програма за излизане от кризата: да накарам мозъка ми да си спомни изчезналите неизвестно къде година и девет месеца. Пътищата за постигането на тази цел бяха два — обективен и субективен. Обективният път се състоеше в събиране на информация за онова, което реално се бе случило през изминалите две години, или с други думи — в четене на вестници и списания, излизали през целия този тъмен за мен период. Субективният предвиждаше старателно и всепроникващо прочитане на двете ми книги — онази, която до момента, когато направих завой на „Садовое калцо“, бях написал до половината, и другата — за брокерите на недвижими имоти. Бях сигурен, че ако уловях онази емоционална вълна, на която бях писал книгата, и ако вникнех в мислите, които бяха залегнали в текста, щях да възстановя състоянието си и самия себе си от онзи забравен период.

Вероятно планът ми беше добър, но се оказа, че не е чак толкова лесно да го подложа на ефективна проверка. Аз не можех да чета. Всъщност можех, разбира се, но само в случай че написаното беше с едър шрифт и че го четях на силно осветление и немного продължително. За това положение на нещата ме предупреждаваше и талдомският лекар Василий Григориевич, който твърдеше, че, общо взето, на първо време от четенето ще ме боли глава, но аз не повярвах. Как така ще ме боли глава от четене? Аз още от дете бях книжна мишка и за мен страниците с буквите, преливащи във вълшебни думи, от които се сплиташе прекрасна, увлекателна, неповторима история, бяха свято нещо, източник на възторг и сълзи, в съприкосновение с тях изпитвах едно с нищо несравнимо чувство, което се пораждаше, когато внезапно започваше да ти се струва, че си вникнал в тайния смисъл на текста и в душата на автора, че виждаш, чувстваш и напипваш неговата скрита болка, неговите лични съмнения и собствените му открития. Четенето беше щастие, а нима от щастие може да те боли глава?

Стана ясно, че може — и още как! По моя молба майка ми донесе двете ми последни книги, а също и куп вестници и списания, събирани едно по едно оттук-оттам в нейния апартамент и от познати. Купчината беше внушителна, но за четири дни успях да се преборя всичко на всичко с два вестника и едно списание. Установих, че вече повече от една година имаме нов президент и ново правителство, научих разни неща от деловите и светските хроники, уверих се, че както и преди време, курсът на долара расте, но това не ме тласна към никакви съществени изводи. Разбирах, че два вестника и едно списание са нищожно малко количество, но не можех да ускоря темповете на насищане с информация на моята продънена памет.

Опитах се да превключа на собствените си книги, защото все пак шрифтът им беше по-едър, но нещата се движеха страшно бавно. Започнах с „Времето на дизайна“ и като всеки добросъвестен читател, подхванах я от самото начало. Часовете се нижеха, а аз така и не можех да стигна до онова място, на което бях спрял, преди да реша да се уединя във вилата си…

Новият ми лекар — Ема Викторовна — се отнесе към мен, както се казва, с пълно разбиране. Вярно, аз така и не успях да се ориентирам дали това разбиране произтича от нейния висок професионализъм и уважението ѝ към страданията на болния човек, или пък е плод на високото заплащане за пребиваването ми в клиниката. Тя честно ми заяви, че няма смисъл да бъда лекуван стационарно, тъй като направеното на най-добрия диагностичен апарат изследване показало, че травмата, която съм получил, не е тежка и съвсем спокойно мога да си стоя вкъщи. Нещо повече — аз изобщо не бях длъжен да лежа непрекъснато и вече можех да ставам, да вървя и ако не ми се вие свят — да се разхождам из парка. Не ми се виеше свят, но не исках да се разхождам. Дори не ми се щеше да излизам от стаята. Страхувах се. Броях дните, а накрая — дори и часовете до появата на Муся Беловцева. Само тя можеше да ми каже дали аз все още съм знаменитият Андрей Корин. И само тя със сигурност знаеше на какъв хал е финансовото ми състояние. Само тя щеше да ми съобщи истината.

— Взел си правилно решение. Не трябва да се насилваш, ако изпитваш несигурност. И майка ти е абсолютно права.

Че мама беше права — беше, само че по свой начин. Тя се тревожеше за здравето ми и смяташе, че трябва да бъда под лекарско наблюдение. А на мен не ми пукаше за здравето ми и дори изпитвах вътрешното усещане, че съм здрав като трактор, но не исках да излизам от клиниката, докато не престанех да се страхувам. Мама не разбираше това, а пък ето че Муся веднага го разбра. Колко хубаво бе, че тя най-сетне дойде! Пухкавка и кръгличка, Муся ми напомняше за мъхнатата персийска котка, която имахме вкъщи още докато бях ученик. Тази синеока, абсолютно независима особа можеше с часове да лежи ту по коремче, ту на една страна, ту по гръб, изопната като някакво пухено саламче и разперила на четири страни крачката си в сиво-синкави чорапки, като по този начин създаваше впечатление на ужасна мързелана. Ала всеки ден, но кой знае защо — по различно време, удряше нейният час хикс, когато тя в продължение на петнадесет минути тичаше като луда из апартамента и играеше с всички дребни нещица, които се изпречваха на пътя ѝ, независимо дали това беше обвивка от бонбон, паднал от масата молив или изтърколила се в ъгъла монетка. След като изразходеше натрупаната си енергия, котката отново замираше и се правеше, че спи, че винаги е спала и че ще продължава да прави това до края на живота си.

Муся Беловцева много приличаше на нея. Тя можеше много дълго да стои неподвижна и да слуша внимателно събеседника си, без да мърда и да изразява нетърпение. После ставаше и започваше да върши това, което трябва. Бързо, енергично, без излишни приказки и като че ли без да сеща умора. След това отново сядаше и бавно разказваше за постигнатите резултати, без да повишава глас, без да жестикулира и изобщо без да прави нито едно излишно движение. Докато я гледаше и заедно с това — докато слушаше разказа ѝ, човек просто не можеше да си представи, че всичко, за което тя говори, бе извършено от нея за толкова кратки срокове. Когато седеше, Муся създаваше впечатление за мързелива, дебела и трудноподвижна котка. Но веднага щом станеше, пухкавата Персийска котка на мига се превръщаше в огнедишаща Самка на Гепард, с която, както е известно, никой в света не може да си съперничи по скорост на движение. В този момент Муся беше Котарака, защото седеше срещу мен в мекия, удобен фотьойл и вникваше в проблемите ми.

Аз вече бях успял да ѝ задам най-важните въпроси и с огромно облекчение чух, че „Времето на дизайна“ и „Триъгълният метър“ вървят много добре на пазара, ползват се с голям успех сред читателите, а критиките в пресата за тези книги са съвсем прилични. В нашата страна не бе прието да се хвали открито който и да е, затова благосклонността на критиците се оценяваше по това дали ругаят много или немного. Или пък просто констатират, че „читателите бяха зарадвани с поредния шедьовър“. Та от тази гледна точка с книгите ми всичко беше наред. Изясни се, че и с парите ми положението си беше все същото. Но Муся не можа да ми обясни нищо за моите отношения със Светка, защото явно аз наистина бях заиграл по свирката на дъщеря си и не бях казал на никого за нейните планове да обича вечно някакъв си талантлив Гарик и да се заеме с творческата му слава. Впрочем в това нямаше нищо чудно, тъй като никога не бях споделял с Муся кой знае какви подробности от семейния ми живот, понеже за мен тя не беше приятел, а делови партньор. Сигурен, висококвалифициран, честен. Но нищо повече. И все пак — защо ли не съм дал на Светка парите, които съм ѝ обещал? Още повече че финансовите ми отношения с моя издател, свързани с последната ми книга, са били изградени точно по същата схема, по която ми бяха плащали и преди: всички пари са били приведени в банковата ми сметка, до която имаше достъп и съпругата ми Лина, затова не бих могъл да изтегля нито рубла, без тя да разбере. Значи или Светка не ме бе разбрала правилно, или в момента на подписването на договора през януари аз вече съм знаел, че няма да дам пари на дъщеря си. Защо ли съм се отказал? Вероятно съм имал причини, и то — сериозни. Но ако нещата стояха по този начин, защо не съм казал това на Светка? Тя е чакала, разчитала е… А аз, след като съм взел решение да не ѝ давам пари, съм протакал и протакал, защото не съм искал да огорча детето си с неприятния разговор. Това беше напълно в мой стил. Никога не съм обичал да говоря на хората неприятни неща. Да, това беше истината, само че защо ли съм взел такова решение? Муся не знаеше, аз — още по-малко, а за Лина и майка ми и дума не можеше да става, тъй като те със сигурност нямаше да одобрят финансовото подпомагане на неизвестния Гарик, та вероятно тъкмо по тази причина не съм им казал нищо. Тогава кой ли би могъл да знае?

— Трябва да решим въпроса с мобилния ми телефон. Майка ми каза, че миналата година съм сменил номера си. Съобщи ми и новия ми номер, но аз съм забравил ПИН-кода. Батерията ми е паднала един ден след катастрофата и сега не мога да го включа.

— Няма проблеми. — Муся направи поредната записка в бележника си. — Нещо друго?

— Освен това бих искал колкото може по-малко хора да знаят, че имам амнезия. По моя молба главният лекар в Талдом каза на журналистите, че паметта ми се е възстановила и предпочитам всички да мислят така.

— Защо?

— Как да ти кажа… нямам разумни аргументи, просто така ми се иска… Вземам под внимание манталитета на руснака. Амнезията е свързана с паметта, а паметта е в главата. Не искам да говорят за мен като за човек, комуто главата не е в ред.

— Ясно. — Тънката сребриста химикалка се плъзна надолу по бележника. — Но съм принудена да те разочаровам, Андрюша. Всички вестници вече пишат за това. Дъщеря ти Светлана се е постарала. Когато е идвала при теб в Талдом, там е било пълно с журналисти. След като е напуснало стаята ти, момичето не е пестяло изявленията си. Разбира се, след това излязоха и публикации, в които се твърдеше, че при теб всичко е наред, но Светлана продължава да поддържа контакти с журналистите и да разказва нещата такива, каквито са.

— По дяволите!

Светка, Светка… Нали те помолих и ти ми обеща… И защо ме подведе така? Естествено — разбирам те, искало ти се е да останеш член в семейството на известния писател, да се появяваш заедно с него по светските купони и след това да виждаш снимката си във вестниците. Но аз съм те лишил от това удоволствие и сега ти се опитваш да възстановиш статута си на дъщеря на знаменитост и да се къпеш в лъчите на вниманието от страна на пресата. Това е толкова детинско, че как би могъл да те упрекне човек? Ти, горкичката, навярно си мислиш, че е ударил твоят звезден час. Глупаво мое Папагалче! А може би охотно разговаряш с журналистите, завързваш връзки с тях и се надяваш, че в бъдеще тези познанства ще ти помогнат да осигуриш възхода на твоя ненагледен музикален гений? Готова си да пожертваш интересите на баща си в името на интересите на любовника си. Какво пък — това е един толкова банален и изтъркан от безкрайна употреба в живота и в изкуството сюжет! Впрочем не бях сигурен, че подобно поведение не е правилно. Родителите са миналото, а любовниците, годениците и съпрузите са бъдещето. Младите трябва да вървят напред, а не да се съобразяват с предците си.

— Ще се постарая да измисля нещо, за да неутрализирам тази информация — спокойно продължи Муся. — Но и ти, на свой ред, помисли, Андрюша, трябва ли да постъпиш така. Ако паметта ти не се възстанови, каквото и да правиш, всички ще научат. А ти не можеш да прекараш остатъка от живота си, криейки се от хората.

— Тя ще се възстанови — възразих инатливо. — И аз ще си стоя тук, в тази клиника, докато не си спомня всичко.

— Така могат да минат месеци и дори години. — Муся винаги бе песимистично настроена.

Но аз не отстъпвах:

— Това може да се случи всеки момент — дори още утре, дори след пет минути. Ще направя всичко, което е по силите ми. А пък ако не стане, тогава ще мислим как да постъпим.

— Трябва да се мисли отсега, Андрей. Ако аз започна от свое или от твое име да опровергавам онова, което е казала дъщеря ти, значи в очите на всички тя ще излезе лъжкиня. Ще навредим на репутацията ѝ. А после ще се окаже, че лъжците сме ние с теб. И ще се превърнем не само в измамници, а и в подлеци, които са оклеветили едно младо момиче. Аз — както и да е, какво може да се иска от мен, аз съм всичко на всичко един литературен агент, но ти си друго нещо. Ти си любимец на народа, теб те обожават, преследват те тълпи от поклонници, минаваш за тънък познавач на човешките души. Наистина ли не разбираш, че подобен развой на събитията ще те унищожи като писател? Не като автор на най-популярните в страната книги, а именно като писател, като човек, който олицетворява мислите и чувствата на нацията?

Това, честно казано, звучеше доста гръмко и аз не заслужавах чак такива сравнения. Още бях твърде далеч от момента, в който можех да се превърна в съвестта на нацията. Но както винаги, Муся бе права, тъй като, за разлика от мен, тя бе не само песимист, но и стратег. Можеше да вижда напред, а аз, както обикновено, мислех само за днешния ден. Впрочем ако тя не умееше да вижда напред и да изчислява ситуацията, нямаше да стане литературен агент, който много точно усеща кой писател в кое издателство има смисъл да бъде предлаган, та после, след две-три години — но не и по-рано, — да започне да печели от това. Бях принуден да се съглася с доводите на Муся, но не се разколебах в своята твърда решимост в най-кратки срокове да успея да възстановя паметта си.

— Ще си помисля — обещах. — Но те моля засега да не казваш нищо на никого. Който знае, нека си знае — с това вече нищо не може да се направи. Но не е нужно темата да се повдига повече. Нали така?

— Така е — съгласи се Муся. Големите ѝ сини очи гледаха съсредоточено и малко стреснато през стъклата на очилата ѝ в изящни кръгли рамки и едно към едно приличаха на очите на нашата персийска котка. Колкото и да е странно, но тази наша котка се казваше Мариана, което всъщност беше Мария или Муся. И преди, и след Мариана семейството ни отглеждаше и други котарани и котараци с дълги и с къси козини, тъй като моите родители обичаха тези животни и техният брой в дома ни варираше от едно до три по едно и също време, но у Муся Беловцева аз винаги виждах само онази бежова пухкава синеока Мариана. — Имаш ли още молби и заръки?

— Май че нямам — свих рамене. — Мисля, че нищо не съм пропуснал.

— Абсолютно сигурен ли си, че не искаш да кажа на Лина какво се е случило с теб и да я помоля да се върне?

— Няма нужда, Муся. Тя не е успяла да се свърже с мен по мобилния ми телефон и се обадила на майка ми, а мама ѝ разказала всичко и ѝ обяснила като лекар, че нещата при мен са наред и няма нищо спешно. Нека спокойно да усъвършенства английския си. Пък и каква полза би имало от присъствието ѝ в Москва?

— Както кажеш. Може би искаш да намеря някого от приятелите ти?

— Защо? — учудих се искрено.

— Андрюша, има два пътя да запълниш белите петна в паметта си: можеш да си спомниш всичко сам, а можеш просто и да го научиш от някого. Засега ти е трудно да четеш, пък и от вестниците би могъл да разбереш каквото си щеш, но не и нещо, свързано с твоя собствен живот. Няма ли да стане по-лесно, ако приемеш двама-трима от твоите близки приятели и те ти разкажат за живота ти през последните две години, а? Те трябва да са от онези твои приятели, от които нямаш тайни и с които си свикнал да споделяш всичко. Не мислиш ли, че това е разумен изход от ситуацията? Кажи ми имената и телефоните им и аз веднага ще ги открия и още утре ще ти ги доведа.

Лесно беше да се каже… приятели, с които съм свикнал да споделям всичко. Че откъде да намеря такива приятели? Може би някои хора ги имаха, но не и аз. Аз имах приятели, с които с удоволствие ходех на баня1 и пиех бира по три-четири пъти в месеца. Имах куп познати в средите на журналистите и литераторите, тъй като бяхме следвали заедно в Литературния институт. Имах жени, с които бях спал по веднъж или в продължение на няколко месеца и с които се бях разделил с лекота и без съжаление, понеже не обичах излишните терзания и сърцераздирателните разговори за бъдещето. Имах Боря, Борис Викулов, приятеля ми от детинство, и наистина като деца нямахме тайни един от друг, но след това следвахме в различни институти, усвоихме различни професии и интересите ни започнаха да се пресичат все по-рядко и по-рядко. Знаех, че ако нещо се случеше с мен, Боря пръв щеше да ми се притече на помощ и би ходил по ръце, за да стори всичко необходимо. Аз също бих направил за него всичко според силите си. Ние винаги се поздравявахме за рождените си дни и за Нова година. След като баща ми почина, Боря два пъти в годината — на рождения ден и в деня на смъртта на татко — се срещаше с мен на гробището, защото обичаше баща ми и никога не пропускаше дните за помен. А когато умря сестра ми Вера, броят на ежегодните ни печални срещи се увеличи на четири, тъй като и тримата — Боря, Вера и аз — бяхме израснали заедно, живеехме в съседни апартаменти и Боря държеше на моите родители точно толкова, колкото и на своите. Но четирите срещи в годината за по половин час и няколкото телефонни обаждания съвсем не създаваха онази степен на близост, при която хората могат да знаят всичко един за друг. Здрасти — здрасти, как върви бизнесът ти? Мърда. Как е писането ти? Малко по малко. Как е жена ти? Цъфти. Как са децата? Растат. Как е майка ти? Работи, не я свърта вкъщи. Рядко се виждаме, трябва да се съберем, да пийнем, да хапнем и да си поприказваме… Да, трябва. Добре, благодаря ти, че не си ме забравил, ще се чуем, бъди жив и здрав! Борис наистина беше мой приятел в такъв смисъл, че не би ме предал и винаги би ми подал ръка. Във всяка ситуация — сигурен бях, че би постъпил така. Но това изобщо не бе онова приятелство, от чиято помощ се нуждаех сега.

А къде беше онова приятелство? Къде беше онзи човек — мъж или жена, — който знаеше как се измъчвах, докато пишех някоя от книгите си — защото се страхувах, че ще стане по-слаба от предишната; както и когато не пишех — защото се боях, че вдъхновението и силите повече няма да ме споходят? Къде беше онзи човек, който знаеше за моите любовни връзки, които обикновено бяха бързотечни и неангажиращи?

Къде беше онзи приятел, на когото се оплаквах от живота, от жена си, от любовницата си и от самия себе си? Нямах такъв приятел. Отдавна вече нямах. Всъщност след детската ми дружба с Боря, с когото седяхме на един чин през всичките си десет училищни години, аз нямах друг приятел. Смешно, нали? Андрюха Корин — веселякът, компаньонът, обект на обожание за повечето момичета в курса заради умението си да свири на китара и да пее руски романси, а също и протяжни песнички собствено производство — изведнъж се оказва без приятели! Някак така се случи, че имах приятели, но не и близки. Всичко, което исках да излея от себе си, изливах не на приятелското рамо, а на хартията. В началото — от срамежливост, защото смятах, че ако кажех някому нещо за себе си, то по естествен път щеше да произтича от мен и да засяга самия мен, а онова, което пишех на хартия, засягаше някакъв измислен персонаж. Хем на душата ти олеква, хем не заставаш разголен пред всички. По-късно това се превърна в мой навик, особено след като прочетох рецензията за един свой разказ, който бях написал като студент в четвърти курс. Там бе казано точно така: Това е неволно изтръгнал се вик на самотен човек — толкова искрен и пронизващ, че не може да не предизвика сълзи. Какво пък, щом се налагаше да бъда самотен, за да пиша добре, значи щях да бъда самотен.

Та затова бях затворен и потаен. В смисъл че външно бях общителен, дружелюбен и изобщо — сладур, бях готов да обсъждам всякакви теми с когото ми падне, само не и самия себе си, моя личен живот, моите мисли и емоции. Не, аз ни най-малко не създавах впечатление на саможив човек. И факта, че нямах истински приятел, знаеха само майка ми и жена ми, отначало — първата, а после — и втората. Дори и Муся не знаеше — или поне в този момент на лицето ѝ бе изписано недоверие, примесено с почуда.

— Искаш да кажеш, че нямаш близки приятели, така ли? Никога не бих повярвала.

— Повярвай ми, моля те — сухо отвърнах аз. — И още нещо: ще те помоля подробно да ми разкажеш как вървеше нашата работа през тези две години. Ходихме ли във Франкфурт през есента?

— Да, разбира се.

Муся погледна часовника си и виновно се усмихна:

— Извинявай, Андрюша, но трябва да тръгвам, кацнах на летището късно снощи и още на сутринта дотърчах при теб. За днес съм си набелязала куп неща за вършене. Хайде да поговорим за нашата работа друг път, тя няма къде да избяга, не е спешно. Пак ще дойда при теб — разлисти бележника си — в сряда, на шестнадесети, ще ти донеса всички договори и цялата преса, която е отразила последните ти две книги. Да, а също и чуждестранната преса, и всички отчети за продажбите на книгите ти в чужбина за деветдесет и девета и двехилядната година.

— А телефона? — напомних ѝ. — Муся, трябва ми не само ПИН-кодът, трябва ми и нов номер, за да не може да ме открие никой — освен теб, мама, Лина и Женка. Ако поискам да си поговоря с някого, сам ще му се обадя.

— Не се тревожи. — Тя се усмихна, но това вече не беше усмивката на пухкавата Мариана, а озъбената паст на Самката на Гепарда: Муся се готвеше да скочи от мястото си и да хукне по работа. — Този въпрос ще реша още днес и ще изпратя новата ти СИМ-карта по някого. — Силната и гъвкава Самка на Гепарда скочи от фотьойла, щракна закопчалката на чантата си, рязко се обърна на токчетата на изящните си обувки и ме погледна в упор: — Искаш ли един съвет, Андрюша?

Сините ѝ очи прижълтяха. Пухкавата ѝ козина надвисна точно над очите ѝ, потъмня и заблестя. Бях наблюдавал тази метаморфоза много пъти през последните години и мразех тези моменти, защото самият аз бях мързелив, инертен и люто завиждах на всички, които умееха да бъдат бързи и енергични като Муся.

— Казвай — съгласих се вяло.

— Недей да киснеш по цял ден в стаята. Тук има прекрасна фитнесзала, голям басейн и опитни масажисти. След като тъй и тъй си се отдал на почивка, поне се заеми със себе си. Току-виж — и мислите започнали да шават по-бързо из мозъка ти.

За да се стигне от фотьойла до вратата, трябваше да се направят най-малко пет-шест крачки, но на мен ми се стори, че Муся преодоля това разстояние с един скок.

Кой знае защо, бях уверен, че ще ми е достатъчно само да зърна Муся Беловцева и паметта ми мигом ще се възвърне. И имах основания за такава увереност. Вярно, дойде Светка, ала с нея се виждахме толкова рядко, че погледнато като цяло, животът ми не можеше да се смята за свързан с нейния. Появи се също и майка ми, но въпреки че преди си говорехме всеки ден по телефона, не бях обсъждал с нея нищо съществено и важно. Разказвах ѝ най-вече за Женя, защото тя наистина се интересуваше какво става с него, после — за това как се чувствам със здравето, за което тя естествено се грижеше, но което според мен бе в толкова добро състояние, че нямаше какво да му се обсъжда, и накрая, като точка трета — за Лина. Но и за жена си не можех да споделя кой знае какво, защото ако я похвалех повечко, на майка ми щеше да ѝ стане неприятно, а ако започнех да я критикувам — щях да ѝ дам повод за неверни изводи, така че ми се налагаше старателно да дозирам информацията и да контролирам всяка своя дума. А към моето писателско ежедневие майка ми имаше твърде косвено отношение.

Виж, Муся беше съвсем друго нещо. Така се случи, че аз постепенно ѝ прехвърлих всичките си грижи, като оставих за себе си само задължението да творя. Дори журналистите трябваше да уреждат интервютата си не с мен, а с нея. И въпросите за моите участия в телевизионните предавания, в радиоефира, в представянията и в останалите мероприятия трябваше да се съгласуват с Муся. Когато чуждестранните издатели ме канеха на преговори, на срещи с читатели или с журналисти, Муся задължително пътуваше с мен, като преди това запазваше такъв хотел, в какъвто аз исках да отседна, и купуваше билети за такъв полет, с какъвто аз предпочитах да летя. Тя перфектно владееше английски, немски и френски и по време на тези пътувания играеше за мен и ролята на преводачка. Ако си сложех ръката на сърцето, можех да твърдя, че никой не знае повече за мен от Муся Беловцева. Естествено, както вече обясних, Муся знаеше далеч не всичко, но останалите хора, включително майка ми и Лина, знаеха още по-малко.

И на мен ми се струваше, че бе достатъчно в стаята ми да влезе човекът, с когото бяха свързани толкова много неща в живота ми, за да проблесне светкавица и да озари и съживи помръкналата ми памет. Но не се случи.

И въпреки всичко, посещението ѝ сякаш ми вдъхна сили. Муся беше тук и нещата в най-скоро време непременно щяха да започнат да се подреждат. В сряда, на шестнадесети, тя щеше да ми донесе всички материали и документи, които имаха връзка с писателската ми дейност, аз внимателно щях да ги прочета и много неща щяха да ми се изяснят. Днес беше десети май, четвъртък, значи разполагах с шест дни, за да подготвя мозъка си за проблясъка, на който толкова разчитах. През тези шест дни трябваше много внимателно да прочета книгите си, да се постарая да се настроя на собствената си емоционална вълна от онова време, да вникна в контекста им и в собственото си подсъзнание и да помогна на стачкуващата си памет. До идването на Муся или щях да си спомня всичко, или поне щях да приведа главата си в състояние на пълна бойна готовност и тогава документите, които Муся щеше да ми донесе, щяха да изиграят ролята на детонатор. Оставаха ми само шест дни и тогава — сбогом, амнезийо! Ще се отърва от теб.

Настроението ми се пооправи, аз придърпах лампиона до фотьойла и се настаних в него с „Времето на дизайна“ в ръце, разгръщайки с радостно вълнение страниците в очакване на озарението, което непременно трябваше да ме споходи, предизвикано от ей тази дума… не, от ей тази… е, може би от ей тази… или от следващата дума… или от следващото изречение… или от следващата глава…

За да не ме боли главата, налагаше се на всеки десет минути да правя пауза и да седя около четвърт час на загасена светлина и със затворени очи. Бях дисциплиниран човек и строго спазвах режима за четене, пресмятайки, че при такъв ритъм щях да смогна да преодолявам по двадесет и пет страници на час, а до онова място, от което вече не си спомнях какво бях писал нататък, оставаха само петдесет страници, което означаваше, че точно след два часа щеше да започне, тъй да се каже, най-важното. И може би още днес щях да заспя, възстановявайки в главата си пълната картина на случилото се през тези година и девет месеца. Но ако нарушавах направения по експериментален път график, главоболието ми щеше да ме държи няколко часа и заветният миг би бил отложен за неопределено време.

В седем вечерта ми донесоха вечерята и за пръв път след катастрофата ядох с удоволствие. Стоях над книгата до полунощ, редувайки на точни интервали четенето с почивките. Заспах, мрачен и разстроен. Нищо не се случи. Нищо не си спомних.

Призори скочих още преди да съмне и мигом посегнах към книгата. Ама че идиот бях, как си мислех, че ще вникна в душата на автора, след като поглъщах по цяла страница за по-малко от минута! С такава скорост можех да проследя само сюжета, но не и да измъкна нещо друго от текста. Човек трябва да чете бавно, с вкус, да изпитва удоволствие от всяка фраза и да се старае да вижда пред себе си картината, както прави това героят от „Театрален роман“ на Булгаков. А как четях аз? Като евтин потребител, който не се интересува от автора като личност и за когото е важно само това кой кого излъгал, кой за какво не се досетил, кой на кого сложил рога, къде е интригата и в края на краищата — кой кого победил. Твърде много бързах и затова нищо не можех да постигна. Сега щях да започна да вниквам в текста и всичко щеше да се задвижи по съвсем друг начин.

Надеждата оживя и потръпваше в мен до пет часа следобед. После маховете на крилата ѝ станаха все по-слаби и по-редки, аз бавно се приближавах към края на книгата, а резултат все нямаше и нямаше. Привечер вече бях стигнал до границата на отчаянието. Правех всичко както трябва, впивах зъби и вторачвах очи във всяка дума и във всяка метафора като безумец, пред когото бяха изсипали тонове орехи и му бяха казали, че в един от тях, вместо ядка, има десеткаратов диамант от най-чиста проба.

Но вече заспивайки, аз отново се тешах само с надеждата, че утре просто вече няма начин да не си спомня всичко. Та нали ми оставаха все по-малко и по-малко неразчупени орехи и рано или късно непременно щях да намеря диаманта.

На другия ден дочетох „Времето на дизайна“ и жадно грабнах „Триъгълният метър“. И през ум не ми минаваше да се подложа на самооценка и да си направя извод дали това, което съм написал, ми харесва или не. Аз четях не за да разбера дали съм добър или лош писател. Четях, за да си спомня живота си и самия себе си.

Във вторник, някъде по обед, довърших и втората книга, но без резултат. Нищо-нищо, утре ще дойде Муся да донесе материалите и тази нова информация, която отразяваше обективно живота ми, ще попадне, както се казва, на плодородна почва. Утре щеше да настъпи денят и аз грижливо се бях подготвил за това събитие.

Затворих книгата и погледнах през прозореца. Листата на дърветата се наливаха със сочна зеленина, по алеите на парка се разхождаха мъже и жени на различна възраст, облечени кой в анцуг, кой по дънки и пуловер, а някои — съвсем необичайно. Те навярно бяха посетители, дошли да се видят с близки и познати. Прииска ми се да изляза и да се поразходя, тъй като бях прекарал повече от две седмици между четири стени, поглъщайки чист въздух само през отворения прозорец. Тъкмо се бях наканил да посегна към шкафа, за да взема оттам пуловера си, когато страхът и несигурността отново ме обладаха. С разума си разбирах, че изобщо няма от какво да се страхувам, че тук никой не ме познава и никой не би започнал да ми досажда с делови разговори, а онова, за което би могъл да ме попита, би било свързано предимно със здравословното ми състояние и причината за травмата ми, така че можех без проблеми да поддържам такъв разговор. Да, с разума си разбирах, че страховете ми са глупави и безпочвени, но за жалост, освен с разум, хората разполагат и с куп други напълно излишни придатъци, като например емоции и усещания. Тези придатъци постоянно избиваха оттук и оттам и пречеха на целеустремения ми разум да се движи планомерно напред към заветната цел.

Майка ми се появи, когато, доста натъжен, вечерях.

— Андрюша, така не може да продължава — започна тя, оглеждайки ме от горе до долу със зоркото си професорско око. — Изглеждаш много зле. Защо изобщо не се разхождаш? Ема Викторовна се оплаква от теб.

— Така ли? — учудено се подсмихвах аз. — И с какво не съм угодил на нашата скъпа Ема Викторовна? Според мен тя би трябвало направо да ме боготвори, тъй като не се оплаквам от нищо, не искам да съм център на внимание и покорно разрешавам да забиват в задника ми инжекции с витамини и какви ли не гадости.

— Не говори цинизми — това не ти отива. Ема Владимировна се учудва, че плащаш толкова много пари, за да лежиш в тази клиника, а не се възползваш от онова, което ти се предлага. Знаеш ли поне, че тук има отлична балнеолечебница? Отдавна трябваше да започнеш лечение на нервната си система и един курс от водни процедури е точно онова, от което се нуждаеш. Ами коляното ти? Не пропускаш да се оплакваш, че те върти, когато времето се сменя, но не се сещаш, че тук можеш да преминеш цял курс на балнеотерапия. Вече десет пъти ти го казаха и ти обеща да го сториш.

— Добре — кимнах с покаяние и покорство, — утре ще се заема с това, още от сутринта, обещавам. Пак ли си сама? Нали ми обеща да доведеш Женя?

За цялото това време бях видял сина си само веднъж, когато майка ми го доведе в клиниката и след един час го отведе, а видът на моя видимо отхвръкнал, заякнал в раменете и пораснал син ме хвърли в силен шок, аз не можах да преодолея неврозата си и получих такова главоболие, че започнах да скърцам със зъби и да стена, затиснал с длани слепоочията си. Женя се изплаши и се разплака, защото ние с Лина бяхме здрави хора и ако изобщо боледувахме, то беше предимно от леки простуди, та по тази причина момчето никога в живота си не бе виждало толкова отблизо проявите на сериозно заболяване. И майка ми реши, че посещенията в клиниката не са полезни за детето, докато състоянието ми не се нормализира напълно.

— Да, Андрюша, обещах ти да доведа детето, когато се почувстваш добре. Но ти дори не излизаш на разходки, което означава, че все още си много слаб. Не мога да рискувам. Специално се обадих на Ема Викторовна, преди да тръгна насам, и след като си поговорих с нея, сметнах за по-разумно да оставя Женя вкъщи. По-добре да си учи уроците.

— Боже мой, какви глупости говориш! Ако знаех, че заради това няма да ми разрешиш да се видя със сина си, щях от сутрин до вечер да се разхождам. Чувствам се отлично.

— Тогава защо не излизаш?

— Мамче, нали знаеш, че от дете не си падам по разходките! Виж, да взема някоя книжка и да си почета — може, това винаги го правя с удоволствие. Обещай ми, че следващия път ще доведеш Женя, чу ли?

— Чух — усмихна се тя. — Но и ти ми обещай нещо.

— Е, нали вече ти казах, че още утре сутринта ще помоля Ема Викторовна да ми назначи всички възможни терапии, за които говориш.

— Друго имам предвид, сине.

Майка ми сниши глас и се премести на облегалката за ръце на фотьойла, в който седях. Топлата ѝ суха длан полегна върху тила ми.

— Ти ми обеща да напишеш книга за Вера. Дори започна да работиш над нея. Във всеки случай — поне така ми каза.

Ама че работа! Наистина ли тя най-сетне бе успяла да ме изнуди? Веднага щом Вера почина, майка ми постоянно твърдеше, че съм длъжен да напиша книга в памет на сестра си. В книгата трябвало да бъде описан нейният труден и трагичен живот и да бъде разкрита същността на характера ѝ. Това бил моят дълг на брат и син. Майка ми преживя много тежко смъртта на дъщеря си и през първите месеци след погребението на Вера ме накара да си мисля, че аз не съм нейният обичан син. Във всеки случай няколко пъти — вярно, в момент на истерия — си позволи да ми изкрещи: „Защо умря тя, а не ти?“ Аз се стараех да не обръщам внимание и да не се обиждам, отдавайки тези дума на мъката, която бе лишила майка ми от разсъдък. Но горчилката остана. Останаха и нескончаемите сравнения между мен и Вера, които естествено не бяха в моя полза.

Майка ми започна да споменава, че трябва да напиша книга за сестра си месец след нейното погребение. Аз нямах никакво желание да пиша такава книга, но не можех твърдо и категорично да ѝ откажа, защото отношенията между нас бяха такива, че никога не бих си позволил да ѝ кажа: „Не!“ Извъртах, оправдавайки се с ангажимента си да завърша поредната си книга, за която уж имам подписана контрактация, после се появяваше същият тип контрактация за следващата ми книга или се очертаваше серия от пътувания, планирани отдавна. Мама ту проявяваше настойчивост, ту преставаше изобщо да споменава желанието си, а аз се отпусках и се надявах, че е забравила тази своя идея, но темата за книгата, посветена на сестра ми, отново и внезапно изплуваше неизвестно откъде и ме принуждаваше да измислям невероятни хитрости, за да не обидя майка си, но и да не направя онова, което никак — ама никак! — не ми се искаше да правя. Явно тя все пак бе успяла да ме хване в някакъв момент, в който не бях сколасал да измисля поредната лъжа, и бе изтръгнала от мен обещанието да напиша тази книга. Просто знаеше слабото ми място: да въртя и да суча до последно, за да не дам някакво обещание, но след като вече съм го дал, значи щях да направя всичко възможно, за да го изпълня, независимо какво ще ми коства това. Но пък сега имах възможност да направя опит да се оправдая с болестта си, която така навреме ме сполетя — благодаря ти, Господи, че ми я изпрати!

— Мамче, не съм сигурен, че след тази травма изобщо ще мога да напиша нещо. Ти поне знаеш колко коварни са подобни състояния. Човек уж напълно е оздравял и се чувства прекрасно, но главата му работи по друг начин. Или изобщо не работи.

— Сине, никога няма да разберем дали това е така, ако не опиташ. Поне започни, напиши няколко страници и може би ще разбереш дали работата ще потръгне, или няма да се получи. Сигурна съм, че точно сега и точно тук, в клиниката, ще ти се удаде да напишеш книгата за Вера.

— Защо точно сега и точно тук? — не разбрах аз.

— Защото тази книга, за разлика от всички други, не изисква събиране на материали, за нея не е нужна суетня и не е необходим нагнетен и динамичен сюжет, с каквито ти винаги си се славил. Знаеш всичко за сестра си, целият ѝ живот и всички нейни нещастия са се случили пред очите ти. Докато си в клиниката, не можеш да работиш над никаква друга книга, защото нямаш възможност да събираш материал. А за Вера можеш да пишеш, без да излизаш от стаята си. Особено сега, след като сам беше на границата между живота и смъртта. Именно сега би трябвало да усещаш нещата много по-проницателно и в по-голяма дълбочина.

— Мамо, нищо не мога да ти обещая, не зная…

— Така е, Андрюшенка, така е — прекъсна ме с мек тон тя. — Разбирам. Но опитай. Нали докато си тук, трябва да се занимаваш с нещо. Поне опитай.

Да, в шаха това се нарича цунг-цванг. Ако исках да видя сина си, трябваше да бъда здрав. Ако не исках да напиша книга за сестра си, трябваше да бъда болен. Хайде, Корин, избирай!

Въпреки всичко аз отидох на разходка. Преодолях с мъчителни усилия страха си пред неизвестната за мен и поради това враждебна действителност, заставих се да навлека пуловера си и едно леко яке и изпълзях в парка, когато съвсем се бе стъмнило и там вече нямаше жива душа. Вървях бавно, вслушвайки се в ударите на сърцето си, тъй като цели осем дни предимно бях лежал или седял и се бях движил само в пределите на стаята. Както се и очакваше, бързо се уморих, забавих крачка и тръгнах назад в посока към входа на корпуса. Когато минавах покрай една лампа, забелязах, че се мерна бързо някаква сянка и се огледах, но не видях никого. Да не би от уплахата да ми се бе сторило? Страхът ми моментално се възвърна и ми се прииска колкото може по-бързо да се озова в стаята си и да заключа вратата.

И точно в този миг се разнесе серия от звуци, които ми бяха до болка познати. Бях имал възможността да чуя точно такива звуци, докато пишех книгата за планинските спасители. Сред тях имаше много бивши разузнавачи и барети. Веднъж ги помолих да дойдат с мен в гората и да ми разрешат да пострелям с един пистолет със заглушител. Те окачиха на клоните на едно дърво импровизирана мишена, по която аз старателно отпратих пет куршума. Три от тях попаднаха в ствола на дървото. И много добре си спомнях и съскащия звук от изстрела, и сухия пукот от откъртващата се и падаща в тревата кора.

Точно това чувах в момента.