Конспирацията на Дарвин

1

Хю забеляза лодката, докато беше само точка на хоризонта. Заслонил очи с длан, той наблюдаваше как тя се приближава към острова. Зад кърмата й се извиваше широка пенлива дъга. Успяло да пробие влажната мъгла, слънцето блестеше като ослепителен меч над водите на залива.

Около него се стрелкаха стотици птици, заети с обичайното сутрешно търсене на храна. Чайки с прибрани опашки, кафяви ноди и рибояди, стиснали риби в дългите си клюнове. Едра фрегата описваше концентрични кръгове над чайките, търпеливо оглеждайки водата за плячка. В един момент прибра перата на опашката си назад, отвори човка и се понесе стремително надолу. Но Хю отдавана бе престанал да се вълнува от акробатичните изпълнения на представителите на местната фауна.

Пантата с високи бордове пореше стремително вълните. Появата й го изненада, тъй като имаше още няколко дни до поредната доставка на провизии. Хю се взря в тъмния силует на руля. Приличаше на Раул, най-вече по начина, по който се привеждаше напред, а ръката му лежеше на ръчката на газта.

Хю остави брезентовата торба с инструменти на влажната земя и тръгна надолу. Черната скала беше плътно покрита с бяло-сиви ивици от птичи изпражнения, които правеха лавата опасно хлъзгава, но той познаваше всяка извивка на каменните стъпала. Жегата беше неописуема.

Когато слезе на брега, Раул вече беше там. Моторът тихо боботеше, а пантата се поклащаше на няколко метра от естествения кей — гладка, издадена в морето скала, която вълните покриваха на всеки няколко секунди.

— Амиго! — извика Раул и зъбите му блеснаха под слънчевите очила.

— Здрасти, каубой — извика в отговор Хю и се закашля. От доста време не беше разговарял с когото и да било.

Раул беше облечен в чисти и безупречно изгладени къси панталони в цвят каки и тъмносиня фланелка с инициалите на националния парк „Галапагос“ над лявото джобче. Върху гъстата му черна коса закачливо бе накривена бейзболна шапка с емблемата на „Янкис“.

— Отбих се да те видя — подвикна той. — Нещо ново?

— Нищо особено.

— Мислех, че вече ще си напълно изперкал… — Английският на Раул беше почти перфектен, издаваха го единствено някои странни словосъчетания.

— Още не съм, но работя по въпроса.

— Е, как се чувстваш като отцепник?

— Като какъв?

— Отцепник, или както там му викате… — повтори Раул.

— Отшелник — поправи го Хю.

— Е, как е? — внимателно го погледна Раул.

— Добре.

— Докарах ти два чимбука — посочи Раул бидоните с питейна вода, привързани за средната седалка. — Помогни ми да ги свалим.

Хю скочи в лодката, развърза единия бидон и го вдигна на рамо, но залитна под тежестта му като пиян моряк. Без малко да падне във водата.

— Не така — спря го Раул. — Хвърли ги зад борда и ги бутни до килима. После ще ги издърпаш.

На езика на изследователите „килим за посрещане“ се наричаше гладката, заливана от вълните скала, използвана за пристан. Раул също познаваше техния жаргон вероятно защото от дълго време им помагаше и открито се възхищаваше от работата им.

В крайна сметка Хю успя да пренесе бидоните до скалата и ги издърпа нагоре, до началото на пътечката. Когато се върна, целият бе плувнал в пот.

— Искаш ли да ми погостуваш? — попита той. Поканата беше неискрена и коварна, тъй като морето тук беше изключително дълбоко — над трийсет метра, а ако лодката хвърлеше котва до кея, вълните със сигурност щяха да я разбият в скалите.

— Не мога. Отбих се да ти кажа „здрасти“. Как са лудите ти птици? Май ожадняват, а?

— Жегата ги мъчи. Някои вече измират.

Раул поклати глава.

— Колко дни не е валяло?

— С днешния ще станат двеста и нещо. Май двеста двайсет и пет.

Раул подсвирна, запали цигара и отново поклати глава.

Поговориха и за проекта. Раул винаги проявяваше жив интерес към него. Веднъж дори бе подхвърлил, че ако някога се прероди и се върне на земята, това ще бъде единственото му желание: да се установи на някой подобен остров и да изучава птиците. Според Хю младежът просто не знаеше за какво става въпрос: самота, умора и скука, безкрайно редуване на крайности — непоносима жега през деня и невероятен студ през нощта, когато температурата пада с повече от четирийсет градуса, човек зъзне дори в спалния чувал и въпреки изтощението не може да затвори очи. Отстрани някои неща изглеждаха прекрасно, но само отстрани.

— Чух, че ще си имаш компания — каза Раул. — Идвали още двама.

— Така разбрах — кимна Хю.

Раул му хвърли любопитен поглед.

— Саткомът — поясни Хю. — Имам предвид сателитния телефон. Онзи ден ми се обадиха. Едва не припаднах, като го чух да звъни.

— Познаваш ли ги?

— Не. Всъщност не познавам никой от хората, които работят по проекта.

— Как се казват?

— Не знам.

— Не попита ли?

— Не.

Раул замълча, после го изгледа внимателно.

— Добре ли си, човече? На мен ми изглеждаш зле.

— Нищо ми няма, благодаря.

— Кожата ти е розова.

Това беше майтап. Кожата на Хю се беше белила толкова много пъти, че отдавна бе придобила цвета на стар каиш. Въпреки вазелина устните му бяха напукани и подути, а веждите му бяха почти бели.

— Готов ли си да споделиш този рай и с други?

— Разбира се — кимна Хю, но в гласа му пролича неувереност.

Раул се обърна и насочи поглед към морето. Далеч навътре се очертаваше силуетът на някакъв кораб, който бързо пореше вълните в компанията на голямо ято чайки, които кръжаха над него.

— „Нептун“ — обясни той. — Вози поредната група туристи към Омагьосаните острови.

— Трябва да дадат медал на онзи, който е измислил това име — промърмори Хю и забеляза сянката, пробягала по лицето на Раул. Винаги се беше учудвал на фанатичния патриотизъм на еквадорците. Усмихна се, надявайки се забележката му да мине за шега.

— Това означава още работа за мен — сви рамене Раул, хвърли цигарата във водата и вдигна ръка. — Чао.

— Чао. Благодаря за водата.

— Не я изпивай наведнъж — ухили се Раул, извъртя лодката и включи на максимални обороти. Пангата подскочи и полетя напред, а носът й се вирна като сърф. Хю я следи с очи, докато не се скри зад скалистия нос.

Понесе бидоните един по един нагоре по пътеката, извиваща се по южния склон на вулкана, а след това и надолу, към бивака, разположен на дъното на кратера. На теория там трябваше да е с няколко градуса по-хладно, но само на теория. В горещите дни дори зеленокраките рибояди пристъпваха от крак на крак по нажежените камъни.

Погледна часовника си и се намръщи. Вече минаваше седем. Съвсем беше забравил за мрежата, в която положително се бяха хванали една-две птици. Трябваше да побърза, защото, ако не ги освободеше, те със сигурност щяха да умрат от жега. Преди месец вече беше изгубил една, но тогава още не беше установил твърдия режим, към който се придържаше днес. При нормални условия тези същества бяха изненадващо издръжливи, но когато попаднеха в мрежата, ставаха чупливи като вейки. В онзи случай надлежно бе отбелязал в дневника смъртта на птицата, използвайки странната, измислена лично от него дума „орнитоцид“.

На върха на острова беше още по-горещо. Хю грабна торбата и насочи поглед към мрежата. Птиците в нея наистина бяха две — съвсем дребни, с копринена, подобна на мъх перушина. Протегна ръка и внимателно взе едната, притисна я до гърдите си, а с другата ръка започна да я освобождава от тънките, почти невидими нишки. В главата му изплува забравен спомен от детството, когато играеше бадминтон и често му се налагаше да вади перцето от мрежата, разделяща игралното поле.

Обърна внимание на цвета на оперението — черно, на сиви и бели точици. Типична кактусова чинка, Geospiza scandens. Тези птички изобилстваха на острова. Стисна я в лявата си ръка и я вдигна да я разгледа. Тъмнокафявите очички отвърнаха на погледа му, а ударите на малкото сърчице гъделичкаха дланта му. Провери пръстените — черно-зелен на лявото краче и син на дясното, после разгърна регистъра. Номер ACU-906. Срещу цифрата със закръглен момичешки почерк беше добавен прякорът „Смуч“.

Въпреки продължителното време, което беше прекарал на острова, Хю все още не успяваше да идентифицира по име десетината чинки, които се въртяха около лагера. Даваше си сметка, че повечето изследователи се гордеят със способностите си да го правят, а някои от тях бяха в състояние да изредят прякорите на трийсет-четирийсет чинки, които летяха над скалите.

— С времето ще се научиш — беше го уверил в прощалния разговор Питър Саймънс, големият авторитет в света на орнитолозите. — Просто протягаш ръка и те кацат върху нея.

Това наистина се оказа вярно. Още през първата седмица на престоя си беше приятно изненадан от поведението на една чинка, която безстрашно кацна на коляното му и започна да го наблюдава как снема размерите на малката й посестрима. В такива моменти чинките действително изглеждаха любопитни и интелигентни, но в други — например когато една от тях без малко да се удави в каната с кафе, която беше забравил да покрие — те му се струваха откровено глупави.

Това се случи още преди напускането на Виктор. Отначало самотата му донесе облекчение вероятно защото я търсеше и я приемаше като част от покаянието, но когато седмиците се превърнаха в месеци, тя взе да му тежи ужасно. А когато дъждовният сезон не дойде и вулканичният остров се превърна в нагорещен тиган, щръкнал насред безбрежния океан, той започна сериозно да се пита дали ще издържи. Разбира се, че щеше да издържи. Знаеше го още от самото начало просто защото притежаваше достатъчно физически сили. Проблемите идваха от крехката му психика.

Извади специалния уред, разпъна го, за да измери дължината на крилата, и записа резултата в тетрадката — овехтяла и нагъната от влагата въпреки непромокаемите корици. Птичката замръзна от напрежение в момента, в който той се зае да измерва човката — най-важната част от нейната анатомия. След 1973 година, когато Саймънс и съпругата му Агата бяха дошли за пръв път тук, поколения аспиранти бяха издържали стоически тежките условия за живот и бяха измервали хиляди и хиляди човки, търсейки смисъла на незначителните разлики в размера им.

Хю пусна птичката, която кацна на близкия кактус и започна да чисти перата си. Той описа размерите и на посестримата й, после тръгна към северния край на кратера, за да провери капаните. Отдалеч си личеше, че нито един не е затворен. Върна се в лагера и се залови да си приготви закуска — омлет от яйчен прах и слабо кафе, извлечено от вече използвани смлени зърна. После отново се изкачи на върха и отправи поглед към синьозелената морска шир, начупена от вълните и коварните подводни течения. Седна на любимото си място — оформена като трон гладка скала, която му позволяваше да се облегне. Камъкът вече беше напечен от слънцето. Гледката беше наистина фантастична.

Дарвин не беше глупак. Той също не бе харесвал това място.

Понякога Хю разговаряше на глас сам със себе си. Или, още по-странно, не можеше да определи дали е изрекъл нещо, или само си го е помислил. Напоследък вътрешните му монолози ставаха странно разпокъсани, особено когато се налагаше да работи под палещите лъчи на слънцето. През съзнанието му пробягваха незавършени мисли, досадно повтарящи се фрази, съвети и наблюдения, а понякога и буйни възклицания към невидим събеседник: „Какво, ада ли търсиш, приятел? Браво, попаднал си на точното място…“

Едно беше сигурно — той изрично бе пожелал този ад. Дори наименованието на острова, Син Номбре, Без име, го беше привлякло по особен начин още първия път, когато го чу.

Е, и какво? Дали наистина искаше да сподели това място — този рай, побърза да се поправи той, без да разбере дали го е изрекъл на глас — с други хора?

Десет дни по-късно тези хора се появиха с лодката с провизии. Беше така претоварена с храна и оборудване, че бордовете стърчаха само на няколко пръста над водата. Слънцето блестеше в очите му и той виждаше само три неясни силуета. Стомахът му се сви на топка, а сърцето му ускори ритъма си. Защо съм толкова нервен, господи? Обърна се и огледа лагера с нови очи — палатката, пластмасовите чинии, торбите с дървени въглища и продуктите, покрити с платнище. Всичко изглеждаше дребно, незначително, избеляло под изпепеляващите лъчи на слънцето. Нищо не мога да направя, сви рамене Хю и тръгна по пътеката да посрещне новодошлите.

Пантата приближи брега и един мъж сви ръцете си на фуния.

— Ахой, това трябва да е Робинзон Крузо! — извика той на британски английски, с характерния акцент на висшата класа. Хю отвърна с широка усмивка, която едва ли беше напълно искрена, но това беше всичко, което успя да постигне.

Едва тогава съзря жената, която седеше на носа с въже в ръце. Не беше очаквал да види жена и направо се смая. Тя се усмихна и му хвърли въжето, а той механично го промуши през забитата в скалата халка. Водачът прехвърли през борда две автомобилни гуми, играещи ролята на амортисьори, и Хю протегна ръка да помогне на гостенката.

— Елизабет Дълсимър — представи се тя, после добави: — Бет.

— Аз съм Хю — стисна ръката й той.

— Знам — кимна тя. — Хю Келъм.

Обърна се да помогне за свалянето на багажа, а той неволно плъзна очи по фигурата й. Беше висока и стройна, с дълги загорели крака под бежовите шорти. Носеше маратонки и бяла тениска. Косата й, тъмна и копринена, падаше свободно по раменете. Движенията й бяха грациозни и непринудени. Бе нахлупила малка шапка с козирка, над която пишеше „Пелигро“, а отзад, с по-ситни букви, „Ню Орлиънс“.

Англичанинът скочи на скалата и лодката се разклати.

— Найджъл — широко се усмихна той. Беше висок и широкоплещест, с дълга руса коса, спускаща се свободно от двете страни на загорялото му лице. Носеше сафари с четири предни джоба, а на шията му висеше лупа в пластмасово калъфче. Сграбчи ръката на Хю и здраво, я разтърси. Хю неволно си представи крехките чинки, попаднали между тези дебели пръсти.

Найджъл вдигна глава към стръмните скали и на лицето му се изписа съмнение.

— Предполагам, че всичко това трябва да бъде качено горе — каза той.

Лош знак, рече си Хю. От две минути е тук, а вече се опитва да командва. Той погледна Бет, която му се усмихна.

Пренасянето на багажа отне доста време. Направиха три курса и струпаха екипировката на три отделни купчини — една за нея, една за него и трета за кухнята. Когато най-сетне приключиха, от тях течеше вода. Насядаха по камъните, за да си поемат дъх.

— Значи това е — каза Найджъл и разочаровано огледа обстановката. — Не знам защо очаквах нещо по-добро. Оттук все пак са минали толкова поколения студенти. Надявах се, че са създали някакви удобства. Явно са мислили единствено за птиците. И за секс, разбира се. Струва ми се, че долавям миризмата му. Ами да, наистина мирише.

— Това е гуано.

— Без майтап! — изгледа го Найджъл и се засмя на собствената си шега.

— Човек свиква — рече Хю. — Аз вече изобщо не усещам миризмата.

Щастливец, погледна го изразително новодошлият, после се извърна към океана.

— Гледката поне си я бива — каза той. — Как му беше името на тоя остров?

— Сантяго, най-големият — отвърна Хю, после започна да изрежда останалите, сочейки ги. — За нула време ще ги опознаете.

— Сигурно — сви рамене Найджъл, помълча за момент, после попита: — А какво точно се случи с Виктор, човека, който е бил тук заедно с теб? Разболя ли се?

— Да. Наложи се да бъде евакуиран. Някакво стомашно разстройство.

— Разбирам. И оттогава си сам?

— Да. Седем-осем месеца.

— Е, вече няма причина да се тревожиш. Тук сме, за да те спасим. — Той го плесна с разтворена длан по гърба и Хю едва не падна от изненада. После, пристъпвайки предпазливо между камъните, си избра най-доброто място и бързо разпъна палатката си. Беше много по-хубава от тази на Хю — с вентилационни отвори и малка тента отпред. Бет хвърли своята в другия край на лагера. Беше обикновена, за двама души, които можеха да влязат в нея само чрез пълзене.

Найджъл се появи отново с раница в ръце.

— О, щях да забравя — промърмори той. — Нося ти поща.

Хю позна плика с обратен адрес на корпорацията и името си, изписано с едър уверен почерк. Беше от баща му и лицето му поруменя от смущение. Той побърза да го мушне в задния си джоб.

След вечеря се настаниха около огъня, стъкнат от нарязаните цепеници, донесени от Сан Исабел. След продължителната опознавателна обиколка на острова Хю се чувстваше уморен. Беше му малко странно да показва на други хора основните точки на миниатюрния си свят — дъното на кратера, изсъхналите храсти, празните гнезда и капаните с парченца банан за примамка.

— Колко чинки все още са без пръстени? — пожела да узнае Найджъл.

— Шест — отговори Хю. — Много хитри разбойници, които и вие едва ли ще хванете.

— Ще видим.

Стомахът на Хю издаваше странни звуци, вероятно от месото, от което беше отвикнал. Найджъл бе опекъл две дебели пържоли, подхвърляйки ги майсторски в тигана като палачинки. Бет, която явно беше вегетарианка, си бе приготвила друга храна. Сега тя извади бутилка „Джони Уокър“ и им наля по една солидна доза. Хю отпи глътка и гърлото му пламна. После се облегна назад и се втренчи в огъня, от който излитаха весели искри.

Найджъл глътна половината от алкохола в чашата си и поклати глава.

— По всичко личи, че тази суша ще се окаже рекордна, не мислите ли? Кога за последен път е имало такава?

— През седемдесет и седма — отвърна Хю.

— И колко е продължила? Може би година?

— Четиристотин петдесет и два дни — отговори Бет. Беше седнала на плоска скала и бе подвила загорелите крака под себе си. Светлината на огъня играеше по високите й скули, тъмните й очи блестяха.

Найджъл подсвирна и се обърна към Хю.

— А тази колко време продължава?

— Двеста трийсет и пет дни.

— Това е хубаво за изследването.

— Но лошо за птиците.

— Какви са пораженията до този момент?

— Липсват семена, а при недостатъчна храна намалява и оплождането. Доста пиленца измряха в гнездата си. Родителите им са омърлушени, дори отчаяни.

— Кои по-точно? Какви са вариациите, размерите на човките?

— О, стига — обади се Бет. — Той не ти е студент!

— Няма проблем — махна с ръка Хю. На практика дори му беше приятно да поговори с някого по тази тема. — Небцата им са недоразвити и ги болят при всяко разтваряне на човката, за да поемат храна. Част от тях попадат на една тукашна билка, наречена зановец, chamaesyce, чиито листа са напоени с леплива слуз, подобна на каучука. Тя слепва оперението им, особено по главата, поради което те започват да се търкат в камъните, оплешивяват и получават слънчев удар. Непрекъснато ги намирам гологлави и мъртви, горкичките.

— А поколението им?

— Все още е рано да се каже, но по всичко личи, че ще стане като при предишното засушаване. Ще оцелеят само онези от тях, които имат по-дълбоки човки. А после, когато има много дъждове, ще се роди цяло поколение с тесни и къси човки.

Природната лаборатория на Дарвин — обяви с глас на екскурзовод Найджъл. — Заповядайте да видите как естественият подбор прави ежедневните си чудеса. Как го беше казал великият изследовател? — Той наклони глава, сякаш търсеше цитата в паметта си, но веднага пролича, че го знае наизуст: — „Ежедневни и ежечасни наблюдения в различни точки на света, маркиране на най-слабите отклонения, отхвърляне на слабите, съхраняване и подпомагане на силните; тиха и упорита работа, улавяне на всяка благоприятна възможност…“

Хю не обърна внимание на перченето му. Уискито го затопли приятно и значително допринесе за благосклонното му настроение. Той хвърли поглед към Бет, но не успя да разчете изражението на лицето й.

— Разбира се, Дарвин не е успял да улови всички нюанси — продължи Найджъл. — Поне докато е бил тук, нали така? Искам да кажа, че е разбъркал събраните от различните острови образци, а след това ги е събрал в една торба. И по тази причина се наложило да моли Фицрой да погледне чинките му.

— Вярно е — кимна Бет.

— А в „Пътешествие с Бигъл“ има само едно изречение, което намеква за теорията му.

— Така се говори.

— Е, добре. Това може да му се признае. Стигнал е до вярното заключение, макар и след доста време. — Найджъл отново се извърна към Хю. — Я ми кажи, какво точно пробуди интереса ти към теорията на Дарвин?

Въпросът прозвуча като хвърлена ръкавица и в душата на Хю потрепна безпокойство.

Как да му отговори? Как изобщо можеше да изрази чувствата си с думи? Той се прекланяше пред Дарвин, боготвореше методичната му точност, младежкия му ентусиазъм по отношение на експериментите (беше свирил на фагот на земните червеи, за да провери дали го чуват), неукротимия му стремеж към фактите и само към фактите, страстното му желание да ги следва, където и да го отведат, готовността му да гази до колене в жаравата на ада, ако се наложи. Но най-много се възхищаваше на способността му да мисли глобално за цели епохи от развитието на света. Не за векове и хилядолетия, а за еони. Този човек бе притежавал невероятното качество да разтяга времето в посоката, която го интересува, изследвайки катастрофичните явления през обратната страна на телескопа. Спрял поглед върху някоя планинска верига, той бе в състояние да си представи как се е надигала и нагъвала земната кора. Или, откривайки морски раковини високо в Андите, да си представи дъното на древния океан, който някога е бил там. Фантастично е да притежаваш поглед, който прониква дълбоко в историята на света и открива онези незабележимо малки промени, обуславящи движението й напред — по начина, по който Галилей е открил, че земята се върти. А още по-фантастична е дързостта да съпоставиш себе си с тези еони и да стигнеш до заключението, че живееш в една лишена от Бог вселена, в която си само незабележима песъчинка. Хю беше привлечен именно от това усещане за нищожност.

— Харесва ми неговата далновидност — отговори най-сетне той.

Найджъл се извърна към Бет.

— А ти?

Хю с интерес се приведе напред, за да чува по-добре. Бет отпи глътка уиски и с равен глас отговори:

— Аз харесвам факта, че когато е дошъл на тези острови, той е донесъл със себе си една-единствена книга.

— Коя?

— „Изгубеният рай“. Прочел я тук, а след това успял по някакъв начин да свърже посланията й с онова, което виждал.

— Какви послания? — не се отказваше Найджъл.

— Той открил рая, хранил се от дървото на познанието. Оттогава светът е друг.

— Разбирам. Хората осъзнават, че са голи, и започват да се покриват. Схващам какво имаш предвид. В този смисъл това място наистина може да се приеме за рай…

— Не съм толкова сигурна — рече Бет.

Няколко минути по-късно тя се изправи, протегна се като уморена танцьорка — с ръце над главата, след което изчезна в палатката си.

Двамата мъже останаха край огъня. Настъпи тишина, която не продължи дълго.

— Знаеш ли — каза Найджъл и кимна в посоката, в която беше изчезнала Бет. — Интересно ми е да я слушам как говори за Дарвин. Мълвата твърди, че има кръвна връзка с него, оцеляла в течение на много поколения.

— Но тя е американка — възрази Хю.

— Да, знам, че няма логика — кимна Найджъл. — Това е само мълва. Някои хора обичат подобни легенди. А тя със сигурност е една жива легенда.

— В какъв смисъл?

— В смисъл на динамика. Кеймбридж, Лондон, Щатите. Невероятно красива, както сам можеш да се увериш. Чете всичко, върши какво ли не. Известно време е била омъжена за Мартин Уилкинсън, един изключително умен човек. Преподавател по история в Оксфорд, блестящ учен с енциклопедични познания, от добро семейство. Светът бил в краката му. Но имал проблеми, страдал от депресия. Невероятен писател и събеседник, но психически нестабилен. Състоянието му се влошило и в крайна сметка стигнали до развод. За известно време бяха в устата на всички.

— А вие… Откога се познавате?

— О, от цяла вечност. Но нещата се раздвижиха едва след развода.

— Искаш да кажеш, че… Излизате заедно?

— Да, но засега без задълбочаване.

— Разбирам. Тук това ще ви е малко трудничко.

Замълчаха. Хю усети, че главата му започва да се върти.

Явно бе прекалил с алкохола. Извини се и стана.

— Не се безпокой за огъня. Остави го да си гори. Наоколо няма нищо, което може да се запали.

Тръгна към палатката си и установи, че краката му са приятно отмалели от алкохола. Обърна се и хвърли поглед към Найджъл — неясна фигура на фона на гаснещите пламъци.

— Между другото, не е зле да окачиш обувките си на пръта пред палатката — подхвърли той. — Без да навлизам в подробности, ще те предупредя, че това райско кътче гъмжи от скорпиони.

Писмото прошумоля в джоба му в момента, в който пропълзя в спалния чувал. Какво пък толкова, по дяволите! Щракна ръчното си фенерче и разпечата плика. Зърна познатия почерк, но бе твърде замаян, за да изчете писмото и да осъзнае, че още веднъж е разочаровал баща си. Разбира се, той едва ли му го казваше директно, но Хю отдавна се беше научил да чете между редовете.