Конспирацията на Дарвин

19

Колкото и странно да бе, капитан Фицрой полудя именно когато „Бигъл“ навлезе в спокойните води на Тихия океан.

Чарлс се взря в нещастника с разрошена коса и безумен поглед. Когато премине най-лошото, човек се отпуска и става жертва на собствените си демони, помисли си той.

Преминаването през Магелановия проток беше невероятно трудно. В продължение на цял месец корабът се бореше със зимните бури, такелажът замръзваше, снегът покриваше цялата палуба. Правеха се опасни маневри между огромни синкави ледници. От тях се откъртваха големи късове, които се сгромолясваха с гръмотевичен тътен и вдигаха високи вълни.

През цялото това време Чарлс и свободните от вахта моряци стояха затворени под палубата. За негово щастие Маккормик бе останал на борда на „Адвенчър“. Двамата се срещаха само на суша, но и тогава напрежението помежду им оставаше.

Постепенно Чарлс започна да гледа на света с други очи. Обзет от радостна възбуда, той неуморно пишеше в дневника си. Започна да осъзнава много неща, всичко изглеждаше ясно и осезаемо — облакът пеперуди, посипали се като снежинки върху кораба, луминесцентната диря зад кърмата, електростатичното пропукване около мачтите, което беше забелязал през една лунна нощ. Това не бяха фантасмагории, а реални явления, чрез които Природата се разкриваше в цялото си великолепие. Чарлс имаше чувството, че улавя смисъла на всички естествени явления около себе си, че притежава способността да ги разгадае с един-единствен замах — като светкавица в тъмна нощ.

Преди да навлезе в протока, „Бигъл“ се отби в устието на Санта Крус за потягане на корпуса. До него пусна котва и „Адвенчър“. Чарлс и Маккормик се срещнаха за пръв път след Ууля. И двамата предпочитаха да се избягват. Дистанцията помежду им се беше превърнала в пропаст. За да убият времето, те се съгласиха да позират на Конрад Мартенс за една бърза скица. Застанаха от двете страни на високо дърво, но през цялото време не се погледнаха.

Най-после двата кораба стигнаха Тихия океан и акостираха в красивото чилийско пристанище Валпарайсо. Чарлс изгаряше от нетърпение да стъпи на твърда земя и да изследва Андите. Успя да си осигури подслон у един някогашен съученик и веднага се отправи към планините. Прекара там шест седмици, пълзейки по ръба на бездънни пропасти, в които със сигурност би намерил смъртта си; прекосяваше буйни реки по висящи мостове, люшкани от вятъра. Ловеше планински птички, откри редки минерали и морски наноси. Нощем спеше сгушен между двамата си водачи, за да не замръзне от студ. Но завръщането му беше триумфално. Няколко мулета се прегъваха под товара на събраните образци, между които имаше цели пластове от раковини, открити във високата планина. Те бяха потвърждение на теорията му, че планинската верига някога е била морски бряг, издигнат нагоре от бурни геологически процеси.

Още в мига, в който зърна закотвения в залива „Бигъл“, той разбра, че нещо не е наред. Корабът изглеждаше в плачевно състояние, екипажът — също. По палубата нервно крачеше лейтенант Уикам. Той зърна Чарлс и се втурна към него.

— Капитанът си изгуби ума! — извика младият мъж. — Подава си оставката като командир на кораба и настоява да бъде върнат в Англия! Поговорете с него, за бога! Може би ще успеете да го вразумите.

Чарлс попита какво е предизвикало тази криза.

— Получи съобщение от Адмиралтейството, в което го порицават за покупката на, Адвенчър“ и отказват да му възстановят сумата. Съветват го да продаде кораба и той превъртя. Самият аз се чувствам малко виновен.

— Защо?

— Съливан настояваше за още един кораб, който, разбира се, да бъде под негово командване. Твърдеше, че без него изпълнението на мисията ще бъде невъзможно. Не направих нужното да му попреча.

Чарлс намери Фицрой в каютата, легнал на койката и дръпнал завесите. Кителът му беше разкопчан, едната му ръка висеше към пода, другата беше на очите. Изобщо не извърна глава да го погледне. Лицето му беше бледо, с дълбоко хлътнали бузи. Чарлс му помогна да се надигне и му подаде чаша вода.

В началото Фицрой отказваше да говори, но после изведнъж се отприщи и думите потекоха от устата му като пълноводна река. Чарлс сериозно се разтревожи от маниакалния начин, по който обвиняваше всички — Адмиралтейството, флота, витите и цялото правителство. Крещеше толкова силно, че Уикам го чу и се втурна в каютата. Двамата останаха там часове, търпеливо опитвайки се да го убедят, че няма смисъл да се връщат на Огнена земя, тъй като мисията им в общи линии е изпълнена и им остава само да направят хронометричните измервания през останалата част от плаването.

Продължиха борбата и през следващите два дни. Чарлс беше впечатлен от Уикам, който определено щеше да спечели, ако заемеше мястото на капитана, както Фицрой бе заменил Прингъл Стоукс при предишното плаване. В същото време изглеждаше по-загрижен за здравето на капитана, отколкото за собствената си кариера.

На третия ден успокоителните слова най-сетне стигнаха до обърканото съзнание на Фицрой и състоянието му видимо се подобри. Той стана, избръсна се, облече униформата си и реши да излезе на палубата. Чарлс се приближи да му помогне. Преди да напусне каютата, Фицрой се обърна и я огледа, сякаш пробуждайки се от кошмарен сън.

— Имаш ли представа защо похарчих цяло състояние, за да преустроя този кораб в Плимът? — глухо попита той.

Чарлс отговори, че няма обяснение.

— За да направя основен ремонт на капитанската каюта.

Смених абсолютно всичко, защото не исках да живея с призрака на предшественика си — онзи нещастник Прингъл Стоукс.

— Разбирам — кимна Чарлс, после, без да мисли, добави: — Предполагам, че е излязъл от равновесие поради самотата и огромната отговорност.

Фицрой го погледна право в очите.

— След като умря, му направиха аутопсия — промърмори той. — Откриха бучката в мозъка му, но и нещо друго. Когато свалили ризата му, под нея се показали седем рани от нож, почти заздравели. Нещастникът се опитвал да се самоубие, при това в продължение на седмици. Нямал към кого да се обърне за помощ, бил напълно сам.

След тези думи капитанът се обърна и тръгна към палубата. Горе напълни дробовете си със свеж въздух и обяви, че вятърът е подходящ за отплаване и той отново поема командването.

Докато вдигаха котва, Чарлс зърна Маккормик, който беше нарамил багажа си и прекосяваше палубата към предишната си каюта. Явно мисията му на „Адвенчър“ беше приключила. Пет минути по-късно той застана пред него и решително обяви:

— Пак сме спътници, мистър Дарвин.

— Така да е — кимна Чарлс.

Предстоеше им плаване нагоре по крайбрежието, след което щяха да изминат 600 мили право на запад, към прочутия архипелаг, кръстен на корубата на костенурка.

Изправен до Фицрой, Чарлс гледаше първия остров и не можеше да повярва на очите си. Пред тях беше легендарният архипелаг Галапагос, обявен за земен рай от пътешествениците, които го бяха посещавали преди тях.

Но това, което виждаше, изобщо не приличаше на рай. Беше един почти лишен от растителност къс вкаменена лава с назъбени върхове и много птици.

— Що за остров е това, за бога? — озадачено попита той.

— Испанска шега — отвърна Фицрой. — Толкова е малък, че няма име. Затова са го кръстили Син Номбре, което ще рече „без име“. — Подуши въздуха и добави: — Не се заблуждавай и от името Омагьосани острови. Испанците са ги нарекли така не защото са красиви, а заради коварните течения около тях, които ги правят почти непристъпни. Истина е, че животните и птиците изобщо не се страхуват от хората и проявяват пълно безразличие към тях, вероятно защото не ги познават. Но помни ми думите, това място може да бъде истински ад.

Корабът пусна котва край брега на втория остров. Моряците хвърлиха мрежите и палубата скоро се покри с риби папагали и скаларии, блестящи във всички цветове на дъгата. Чарлс се присъедини към осмината, които тръгнаха с китоловната лодка към сушата. Черните крайбрежни скали се оказаха толкова горещи, че топлината проникваше дори през дебелите подметки на ботушите им.

Крайбрежието кипеше от живот. Върху скалите от лава се припичаха морски игуани, чиито гърбове с тъмни петна ги правеха абсолютно невидими. Човек можеше да ги забележи едва когато се приближеше на метър от тях. Бяха покрити с люспи, имаха студени очи и дълги извити опашки, но иначе бяха лениви и напълно безобидни. Чарлс хвана за опашката една от тях и я хвърли във водата.

Заобиколиха близкия нос и изведнъж се оказаха в царството на птиците. Червеноноги рибояди пърхаха в клоните на дърветата. Под тях по земята гнездяха маскираните рибояди, а околните скали гъмжаха от гълъбовокраки рибояди, част от които изпълняваха любовен ритуал и смешно пристъпяха от крак на крак, сякаш танцуваха. Птиците не им обърнаха никакво внимание. Чарлс вдигна пушката си към един ястреб на метър от себе си, поколеба се и просто го бутна от клона с цевта.

Двамата с Ковингтън поеха по тясна пътечка, водеща към вътрешността, и скоро се натъкнаха на най-прочутите обитатели на острова — две гигантски костенурки, които лениво дъвчеха диви круши. Зърнали натрапниците, те започнаха да съскат и прибраха глави в корубите, но след малко отново ги подадоха и продължиха да се хранят. Чарлс измери обиколката на едната от тях и със смайване установи, че тя надминава два метра. Продължиха напред и скоро се натъкнаха на гледка, която ги накара да се заковат на място: в двете посоки на широката и добре отъпкана пътека, водеща към брега, пълзяха дълги процесии гигантски костенурки.

Проследиха ги нагоре по хълма и стигнаха до малко сладководно езеро, захранвано от близкия извор. То беше пълно със странните създания. Част от тях се бяха потопили почти изцяло в кристалночистата студена вода и пиеха на големи и шумни глътки, други се бяха заровили в тинята. Обзет от огромна възбуда, Чарлс изпита чувството, че присъства на някакъв странен тайнствен ритуал, при който животните свалят свирепите си маски и разкриват истинската си природа.

Обърнаха се и проследиха костенурките, които се спускаха надолу по хълма. Чарлс скочи на гърба на една от тях, а Ковингтън последва примера му. Заклатиха се надолу, хванали се здраво за ръбестите краища на корубите, спогледаха се и избухнаха в смях. Яздиха така още известно време, после животните под тях направиха малък завой. Гледката, която се разкри пред очите им, ги накара бързо да отрезнеят. Част от екипажа на „Бигъл“ беше слязъл на брега и безмилостно избиваше костенурките. Моряците ги обръщаха по гръб и разпорваха вътрешностите им с острите си ножове. Десетки от тях лежаха на пясъка и безпомощно мърдаха с крака, очаквайки жестоката си съдба. Брегът вече беше осеян с празни коруби.

Моряците спряха работата си и изненадано се втренчиха в двамата природоизпитатели.

— Скачайте бързо, за да не станете на супа! — извика един от тях.

Вечерта на борда Чарлс бе обзет от противоречиви чувства. Ставайки свидетел на величествения начин, по който Природата подреждаше своите творения, той започваше да вижда нещата в коренно различна светлина и изпитваше дълбоко възхищение от процеса на съзиданието, независимо дали ставаше въпрос за рибите и игуаните, птиците или костенурките. Дълбоко развълнуван, той отвори дневника си и написа: „Тук, в плен на времето и пространството, ние сме изправени пред един велик и неоспорим факт, най-тайнствения от всички — появата на нов живот на тази земя.“

На следващия ден „Бигъл“ пое към остров Чарлс, на който бяха заточени 200 затворници. Губернаторът англичанин Никълъс Лосън организира малко празненство в чест на гостите, които покани на широката веранда пред къщата си, построена сред бананова горичка. Менюто се състоеше от грог и печено месо от костенурка, гарнирано с любопитни истории за отшелници и пирати.

В един момент Лосън спомена, че костенурките живеят на двайсетина острова в архипелага, а по шарките на корубите им се познава откъде точно идват. Според него това било доказателство, че различията в естествената среда се отразяват и на съответните видове.

Фицрой и останалите не обърнаха внимание на тези думи, но Чарлс бързо схвана тяхната важност и очите му пробягаха по лицата на присъстващите. Срещна погледа на Маккормик, седнал в противоположния край на масата, който по всяка вероятност също бе обърнал внимание на казаното от губернатора.

Същия следобед групата се насочи към остров Джеймс с гребна лодка. Чарлс бе проявил желание да обогати колекцията си от птици, които също попадаха в определението на Лосън и на всеки остров бяха различни, очевидно приспособили се към конкретната среда. Отстреля по няколко екземпляра — главно чинки, които старателно препарира и класифицира. После, както винаги напоследък, двамата с Ковингтън тръгнаха сами.

Слънцето печеше безмилостно и главата на Чарлс се замая от жегата. Над близките храсти се виеха чинки и присмехулници. Пушките бяха излишни, защото беше достатъчно да вдигнат някоя пръчка и да подсвирнат, и най-близката птица доверчиво кацаше върху нея.

Чарлс забеляза една с необикновено жълто оперение и хукна да я преследва, препъвайки се сред храстите. В някакъв момент настъпи нещо твърдо, погледна в краката си и зяпна от изненада. Насреща му, блеснал под лъчите на слънцето, се блещеше човешки череп.

Призля му и той протегна ръка да се подпре на близкото дърво. Изчака пристъпът да отмине, наведе се и издърпа черепа от меката пръст. Обзе го отвращение, примесено с неудържимо любопитство. Завъртя между пръстите си гладката, избеляла от слънцето сфера, втренчил поглед в прорязаните от пукнатини слепоочия, тъмния триъгълник на носа и развалените зъби, разтеглени в загадъчна усмивка. Във вътрешността на устата, там, където някога е бил езикът, мърдаха колония личинки.

Отново се почувства зле. Слънцето го обливаше с горещите си лъчи. Напрегна слух и долови тихото жужене на насекомите, които летяха сред листата. Чуваше птиците, които се гмуркаха в морето и излитаха нагоре със сребристи рибки в човките, чуваше и мляскането на лениво преживящите игуани. Обзе го паника — нещо, което не беше изпитвал от началото на дългото си пътешествие. Изпита чувството, че всичко наоколо му идва твърде много — скалите от нагорещена лава, отвратителните гущери, избитите костенурки, черепът, личинките. Един призрачен цикъл на живот и смърт, повтарящ се до безкрайност и сякаш лишен от смисъл. Природата беше всеядно божество — чудовищно и гнусно.

Изведнъж отнякъде изскочи Маккормик и заби поглед в черепа.

— Мисля, че това е капитанът на кораба, за когото говореше губернаторът — каза той. — Явно екипажът се е разбунтувал и го е пречукал именно на този остров.

Към тях се приближи Ковингтън, огледа черепа и попита:

— Какво ще правим с него? Ще го включим ли в колекцията?

Обзет от ужас, Чарлс му нареди да изкопае дупка, в която да бъде погребан черепът съгласно християнските обичаи.

Вечерта седна да пише писмо на Хукър. Не спомена за инцидента, но завърши с отчаян вопъл, излизащ дълбоко от сърцето му: „Каква книга би написал адвокатът на дявола за тези нисши и тромави, безполезни и отвратително жестоки творения на природата!“

Три дни по-късно корабът пусна котва край бреговете на остров Индефатигабъл. Времето беше топло, духаше лек западен ветрец. Условията за лов бяха отлични. Чарлс изгаряше от нетърпение да събере образци от представителите на подводния свят, а Маккормик, внезапно станал любезен, изрази желание да му помогне. Двамата се качиха в лодката и поеха към брега, придружавани от Съливан и Филип Гидли Кинг.

Избраха подходящо място край скалите и се гмуркаха в продължение на четири часа. Един от тях оставаше на пост в лодката, защото не бяха кой знае какви плувци. Към пладне вече разполагаха с всевъзможни риби, раци, водорасли и миди. Доволни от свършената работа, те се насочиха към брега да похапнат. Каменистият плаж беше пълен с морски лъвове, които се приличаха на слънце и не проявяваха абсолютно никакъв интерес към странните двукраки създания. Чарлс извади кибрит и запали огън. Изпекоха си риба, която поляха с вино. След обяда Кинг и Съливан останаха да почиват, а Чарлс и Маккормик се качиха в лодката и възобновиха търсенето на непознати екземпляри.

Гребяха успоредно на брега. Скоро пред очите им се разкри малка лагуна, заобиколена от гъста тръстика. Изправен на кърмата, Маккормик обяви, че мястото е много добро, и предложи да остане на пост. Чарлс скочи във водата. След десетина гмуркания дъното на лодката се покри с раковини и други интересни екземпляри. Маккормик наблюдаваше отгоре и го насочваше, все по-далеч и по-далеч.

В един момент, отпуснал се на повърхността с лице надолу Чарлс забеляза някаква тъмна сянка под себе си, която помръдна с опашка и изчезна. После се появиха още няколко. Той извади глава над водата, пое си въздух и отново се гмурна. И този път ги видя съвсем ясно: сребристосиви туловища с бели ръбчета на перките и опашките, дълги около метър и половина. Първоначално преброи четири, но после се появиха още. Акулите се въртяха в кръг около него, очевидно надушвайки плячката. Чарлс заплува към лодката, внимавайки да не прави прекалено резки движения. Не след дълго се хвана за борда, а Маккормик му помогна да се прехвърли през него.

Отпусна се на кърмата с разтуптяно сърце. Очите му бавно се вдигнаха към Маккормик, който, блед и очевидно разстроен, объркано проломоти:

— Слава богу, че успя… Извиках да те предупредя, но ти не ме чу.

— Да се махаме оттук — кратко отвърна Чарлс.

Маккормик хвана греблата и насочи лодката към брега.

Чарлс хвърли последен поглед към малката лагуна, която можеше да се окажа фатална за него, а се запита дали така му се беше сторило, или в кристалночистите води наистина плуваха остатъците от рибата, която бяха яли на обяд. Или поне онези, които акулите още не бяха погълнали.